Преди време човек, чието литературно мнениe ценя, ми писа, че познава една невероятна бразилска писателка, която пише като старите латиноамерикански разказвачи за бразилския Североизток.

Сокоро Асиоли е била участничка в ателието по писане на Габриел Гарсия Маркес и действително пише както вече не се пише. Романът ѝ „Главата на светеца“ е баш гарсиямаркесов, но е почерпал самобитност от най-дълбоката бразилска провинция, от селата на Североизотка, за които знаем… нищо. История е поръсена тук-так с магия, смесва малко религиозни и народни вярвания, малко реализъм и малко свръхестествено.

***

Малко преди да умре, майката на Самуел го моли да намери баба си и баща си, които той не познава. Момчето тръгва пеша от Жуазейро до Норте до градчето Кандея, понасяйки лишения и несгоди под безмилостното слънце на пустошта в Сеара. Когато пристига в този почти призрачен град, той намира подслон на необикновено място, в огромната куха глава на незавършена статуя на Свети Антонио, която лежи отделена от останалата част на тялото. Но чудатостите не спират дотук. Самуел започва да чува смесица от женски гласове, докато е вътре в главата.

Писан в ателието по писане на Габриел Гарсия Маркес, романът на Сокоро Асиоли разказва историята на млад мъж, който открива, че притежава невероятната способност да чува молитвите на жените отправени към Свети Антонио.

Превод на първа и втора глава от романа.

Път

По онова време той вече нямаше обувки и краката му се бяха превърнали в нещо друго, в чифт деформирани животни. Две зъбати и мръсни животни. Два звяра, закачени за глезените, неуморни, напред, един след друг, напред, носеха Самуел под слънцето през шестнадесетте дълги и мъченически дни.

През първите дни кръвта и водата, които изтичат от спуканите мехури по краката му, съскаха при допира с безпощадно нажежения асфалт. После толкова изсъхнаха, че замлъкнаха. Израстена нова кожа, почти като змийска, люспеста, чудно творение на природата за онези, които не могат да разчитат на никаква милост от врага. Краката му бяха парадоксални близнаци, колкото по-тънки, толкова по-силни. Мускулите заякнаха, дори тези на мръсните прасци, които държаха омършавелите бедра. Той, мръсен като че ли е изровен от земята, вървеше винаги в права линия.

Шестнадесет дни. Понякога поглеждаше надолу и се боеше, че корема му ще залепне за ребрата, както в историята за падналия човек, която майка му Марийня разказваше. Казваше, че било в един много горещ ден, по-лош от обичайния топляк, когато чула някой да удря с длан пред вратата ѝ. Отворила, с изражение на сдържана веселост, с каквото винаги е дарявал съседите или купувачите на шапки. Усмивката ѝ се превърнала в изумление, защото там лежал мъж, толкова гладен, че кожата на корема му се е залепила за ребрата. Припадналият бил красавец и това го спасило. Без да се мотаят съседските жени сварили царевична каша, сготвили тлъста кокошка, килограм ориз, задушен с чесън и сол, голяма тенджера с фарофа[1] със сушено месо и кориандър, девет чаши мляко с канела и осем варени яйца. Не липсвали доброволки, които да носят чиниите, да го хранят, да го бръснат, да му измият лицето с кърпа, напоена с одеколон. Два дни на обилно ядене, за да се отдели коремът на клетника от ребрата, при което в цялото Орто се чувало силно и кухо пукане. Върнал се от оня свят толкова изпълнен с енергия, че не му отнело много време преди да поиска ръката на една от момите за женене. Естелита, тази, която му донесла царевичната каша.

Самуел също имаше корем, който почти се залепваше на гърба, и дано все още беше възможно да се отлепи, когато дойде време. Дали ще се намери кой да помогне? Дали някой щеше да даде храна на изровения от земята? Мислеше за варената кокошка, за бананите, за ръцете на майка си, които пълнеха чинията му от млечнобяла керамика, с нащърбени ръбове и излющена украса с цветя. Опитваше се да не си спомня ръцете на майка си. Болка без име.

Обувки, крачоли на панталон, ръкави на риза, малко пари: всичко остана по пътя. (Има хора, които купуват ръкави за риза, удивително.) Неговият едва покрит торс имаше два цвята. Изгорелите от слънцето ръце не служеха за нищо друго, освен да висят. От нещата, които тялото изисква, той нямаше почти нищо, тялото иска и наказва с еднакъв аршин. Торбата, която носеше, когато напусна дома си, остана по пътя още на петия ден. Или това, или глад. Размени я за порция варено месо и байао де дойс[2]. Собственичката на страноприемницата я прие с неохота, само защото имаше нужда от чанта, в която да съхранява кърпите за масите.

Останали му бяха единствено неговите двадесет и осем години и адресът от няколко думи в левия му джоб. Понякога малкото листче хартия се запалваше и изгаряше единствената следа от неговата съдба. Самуел отчаяно пъхаше ръка в джоба си: това беше най-лошият от кошмарите на това пътуване. Искаше да стигне до изписаното с осем думи и един номер място. Да стигне дотам беше единственото нещо, което имаше в живота си.

Тъмната и права коса растеше бързо и вече падаше досадно върху челото му, пречейки на очите. Имаше малки очи, гъсти вежди, събрани над носа, плътни устни и индиански черти, наследени от майка му Марийня.

Самуел беше слаботелесен и изгладнял, почти сянка, която не спираше да върви. Почти десет часа ходене на ден. Малко вода, рядко нещо за ядене, кратък сън. Всичко остана по пътя: младост, радост, парчета кожа, милилитри пот, килограми от тялото и оскъдните и стари нишки надежда, че има нещо невидимо, което помага на хората на Земята. Надежда никога не е имал, тя беше на Марийня, а той я използваше назаем в редки случаи. В този момент Самуел нямаше никаква вяра в духовните неща. От другата страна на пътя, в обратната на неговата посока, вървяха екземпляри, които са пълната му противоположност.

Кандея

Осем души направени от вяра: трима мъже, две жени, три деца. Всички носеха кафяви туники от груб плат, точно като тази, която носи Свети Франсиско — тяхно право е да вярват в това. На кръста си носеха торбички с провизии. Малко неща, торбите са спихнати в края на пътуването, защото оттам вече се вижда статуята на Свети Франсиско де Канинде, кафяв, гигантски, с разперени ръце.

Вървяха бавно. Най-младият мъж на колене, а останалите близо около него. По-малките деца ги носеха на ръце, по-голямото вървеше пеш и приемаше покаянието, може би без да знае все още, че не дължи нищо на никой светец. Шепнеха си нещо си през цялото време, не спираха да се молят, светецът ги слушаше. Вървяха, за да ги види, да види саможертвата им и да бъде благосклонен към молбите, които оптравяха.

Не след дълго забелязаха полуголия и самотен младеж от другата страна на пътя. Една от жените бързо извади от платнената торба бутилка вода, кърпа, чаша с алкохол, парче сух хляб. Бяха там, за да помогнат, както е помагал Свети Франсиско. Заедно с мъжа, съпругът ѝ, тя се втурна да се погрижи за, както тя предполагаше, младия поклонник. Колкото повече се приближаваха, толкова повече ги болеше заради неговото мизерно състояние.

— Ще има милосърдие за теб, братко, Свети Франсиско те гледа! —  каза жената с вяра и готовност.

Самуел взе бутилката, отпи от водата отчаяно, оставяйки водата да потече от ъглите на устата, по шията и гърдите.

— Свети Франсиско ще ти даде сили, братко. На свечеряване ще получиш неговата благословия — каза мъжът усмихвайки се.

— Не съм поклонник, господине, — каза Самуел с дъх на гнило и известна доза подигравка, — само искам да знам дали Кандея е далеч, но ако имате още храна, ще съм ви благодарен.

Жената се разгневи. Не бил поклонник, а някакъв си нехранимайко, крадец, изнасилвач, убиец, негодник… Свестен нямаше как да е. Един добър младеж не би се разхождал мръсен по пътя, нито би отговарял по този начин на милосърдието на някой, който се опитва да облекчи страданието му. Жена, която за секунди преминаваше от едната до другата крайност в личната си скала за оценка на чуждия характер, хвърли сухия хляб на земята и пресече пътя, за да се върне при своите. Поклонникът, който вървеше с нея, остана, защото знаеше малко повече за живота и за търпението към човешките слабости. Виждал е много добри хора да полудяват по Пътя на раните[3], често се случваше. През тези години на поклонение е виждал какво ли не по пътя и проявавше състрадание, защото понякога дори Бог не спасява човека от полудяването. Дяволът е артист. Малцина са тези, които се изплъзват от хитростите на Сатаната.

Посочи статуята на Свети Франсиско и показа на Самуел колко малко му остава да стигне до краката на светеца.

— Поне са боядисали дрехите на нещастника — подигравателно каза той. — Падре Сисеро[4] прилича на душа от отвъдното, целият в бяло. Кандея е от другата страна на този път, след Канинде. Бог да е с теб, братко.

Самуил не отговори нищо. Поклонникът само се усмихна лекичко. Погледът му говореше, може би казваше някоя и друга дума за вяра и сила.

Самуил се чувстваше много по-силен от преди да пие вода и да срещне мъжа, който все още го гледаше от отсрещната страна на пътя. Ускори крачката и установи, че действително е близо до Кандея, вече му стана ясно. Помисли си, че затова човекът му е услужил. Вече съзираше няколко къщи в далечината, в ляво. Погледна бележката в джоба си: Нисея Роша Вале, Маноел Вале, улица Матрис, 52.

[1] Фарофа е типчино за Североизотка ястие, приготвено с тапиока. Бел. прев.

[2] Байао де дойс е типчино за Североизотка ястие, приготвено с боб и ориз. Бел. прев.

[3] Поклоническият път на Сао Франсиско дас Шагас в Канинде. Бел. прев.

[4] Падре Сисеро е важна политическа фигура и е почитан като народен светец в града Жуазейро до Норте, където има голяма негова статуя, цялата в бяло. Бел. Прев.

***

Тексът е преведен от бразилски португалски от Рада Ганкова с позволението на авторката. Оригиналното заглавие е A Cabeça do Santo, издание на Companhia das Letras, 2014.

The post Главата на светеца от Сокоро Асиоли first appeared on Rada's Blog.

В този текст ще споделя някои мои впечатления от развитието на бразилската коренна литература и как след дълго заглушаване коренните хора намират своя глас и започват да пишат, което е техният начин на съпротива.

След години забвение в САЩ ще публикуват романа Um rio sem fim на Веренилде Сантос Перейра. Писателката е родена в Манаус, в сърцето на Амазония, тя е от народа Satarê Mawê и пише за реката и за гората. Романът е написан преди двадесет и пет години, но чак сега се събужда интересът към литературната продукция на корените народи, което, не съм сигурна, дали е продиктувано от желанието да се докоснеш до екзотиката или да подпомогнеш далечни и забравени автори.

В Бразилия книги от коренни автори започват да се издават едва през 80-те години на миналия век. Тяхната видимост се засилва след признаването на идентичността на автохтонното население в Конституцията от 1988 година и с появата на книги, където индианците не са единствено герои в творбите на бели автори. Бразилия чете над 200 произведения от около 80 писатели от 39 различни народа. Тези писатели постепенно преодоляват предразсъдъците и днес литературата им е опит да се скъса с вековното мълчание и заличаването на гласовете на коренните бразилци. Тя не е само художествено изразяване, а и акт на себеутвърждаване, свързан с отвоюването на физически и културни територии, което включва и съживяването на теротириалните езици.

Още в средата на XIX век се появява литературно течение индианизъм, част от бразилския романтизъм. Индигенистката литература се занимава с теми за етническите групи и класически произведения от този период са „Гуарани“ и „Ирасема“ (в мой превод) на Жозе де Аленкар, както и „Макунаима“ на Марио де Андраде. Но творби от самите коренни автори започват да се публикуват чак преди около тридесетина години. Индианизмът представя идеализирани художествени образи на индианците, често наричани диваци, а в сравнително нова литературна вълна те са герои в собствената си история.

В процеса на колонизация изковаването на езиците и на писмеността е било прекъснато. Сред първите автори от коренните народи е Елиане Потигуара, която започва да пише през 70-те години на ХХ век. Аилтон Кренак пък е първият туземен писател станал член на Бразилската литературна академия. Сега кандидат за академията е и Елиане Потигуара. Присъединяването на двамата говори за значението и признанието, което литературата на местните бразилци придобива. Въпреки примера на Потигуара и Кренак, творчеството им все още е изправено пред пречки – липса за правна основа за признаване на езиците и народите, недостатъчно образованост и устност на разказвачката традиция на местните народи.

Че литературата и езиците на бразилските народи са все по-видими е свързано и с тяхния активизъм при защита на териториите им. „Банзейро Окотò“ на Елиане Брум, преведена на български, описва борбата на тези хора и тяхната връзка с реката и гората. Тя разказва как „хората от гората“ са взели нещата в свои ръце и как на една пресконференция племенна вождка казва „нашите предци са секли глави, за да си запазят земята, ако трябва и ние ще отсечем някоя и друга глава“. За тези хора литературата се превръща в инструмент за социална и културна съпротива и за изобличаване на расизма и историческото обезличаване на местните.

В светогледа на коренните бразилци природата и културата са неделимо цяло и затова често те водят битки за опазване на земята. Книгите им черпят вдъхновение от природата, защото оттам идва познанието за живота. Символичното вплитане на флора и фауна и на природни явления, е начин за противопоставяне на експлоатацията и пораженията на околната среда. Гората се превръща в език на съпротивата, защото когато Амазония гори, гори не просто гората, а се заличава паметта.

Да запишеш гората е и акт на възраждане на езика. Преди пристигането на португалците на територията на Бразилия са се говорили около 1500 езика, а в момента са останали около 175 териториални езика. Отличителна черта на туземната литература е смесването на езиците или пък писането на някои от коренните езици. Тези писатели, въпреки че езикът им е бил забраняван в продължение на столетия, днес пишат на своите езици, за да подпомогнат възстановяването им.

Книгите на коренните автора в Бразилия не са просто културен продукт, а форма на съпротива, на деколонизиране на паметта и идентичността. Все още малко училища ги преподават, малко читатели ги търсят, малко издателства ги издават и превеждат, но гласовете се множат. С всяка нова книга, написана от хората на реката и гората, Бразилия става малко по-богата.

Снимките са от изложбата Hiromi Nagakura até a Amazônia com Ailton Krenak, която през 2024 година бе разположена в Centro Cultural Banco do Brasil. Изложбата съдържа 120 фотографии на японски фотограф Хироми Нагакура, направени по време на пътуванията с Аилтон Кренак в Амазония между 1993 и 1998 година.

Още по темата:

“Банзейро Окото – Пътуване до Амазония”, Елиане Брум, Жанет 45, 2024

Leia Mulheres Indígenas: проектът насърчава четенето на творби на жени от коренните народи

The post Да запишеш гората first appeared on Rada's Blog.

Пристигнахме в Баия […] през октомври 1961 г. най-накрая подписахме договора за покупко-продажба за нашата къща в Баия, която се намира на Rua Alagoinhas, точно на върха на хълм, в Рио Вермельо […] Тази къща изобщо не беше къщата, за която си мечтаехме. Голяма и неудобна, имаше нужда от ремонт, от много голям ремонт, за да стане по наш вкус. Това, което ни омагьоса, обаче беше широкият терен и зашеметяващата гледка, разкриваща Рио Вермельо. Открихме и нещо красиво, нещо, което ни хареса, къщата имаше име, поетично име: Соната.

Зелия Гатай

Рио Вермельо е един емблематичен квартал в столицата на Баия Салвадор. Емблематичен е, защото там живеят господарката на водите богинята Йеманжа и цялата салвадорска бохема, но най-вече кварталът е познат, защото на улица Alagoinhas 13 се намира къщата на знаменитата двойка писатели Жоржи Амаду и Зелия Гатай. Рио Вермельо означава „червена река“ и се корени в името на местността на езика тупи Camarajibe или „реката на лантаните“ – червени цветлета, които някога са изобилствали в Салвадор.

За да стигна до къщата в Рио Вермельо (Casa do Rio Vermelho) се катерих около двадесет минути по зигзагообразна стръмна уличка, накрая стигнах до адреса и видях къща, която си приличаше на останалите в квартала. Трудно можех да предположа какви потайности се крият зад тази малка фасада.

Къщата е превърната в музей преди десет години и в момента е една от най-привлекателните атракции в Салвадор. Самата къща е произведение на изкуството построено с пари от изкуството. След години прекарани в изгнаничество, заради забраната на Бразилската комунистическа партия, чийто член е Жоржи, през 60-те години той се завръща в страната си. По същото време продава авторските права за екранизирането на „Габриела, карамфил и канела“ и с парите купува имота в квартала Рио Вермельо. В този дом Жоржи и Зелия живеят почти 40 години, посрещат гости, творят, отглеждат децата си. Къщата е разказ за техния живота и е вдъхновена от творбите на Амаду, които пък са вдъхновени от Баия и баиянци.  

Малко след смъртта на Амаду домът е затворена и бюрократични трудности пречат жена му да направи музей. В последствие архитектът Гринго Кардиа го трансформира в концептуално пространство, където всяко кътче и всяка стая са свързани с произведение на Амаду. Архитектът казва: „Жоржи Амаду разкри душата на баиянците, на бразилците и на нашето смесено, изискано и противоречиво общество, което омагьосва целия свят. Трогнат съм от разбирането, признанието и уважението, с които Жоржи се отнасяше към народната мъдрост, от неуморна му работа да почита и защитава културата от африкански произход и най-вече от идеята, която винаги присъства в творбите и в живота му – борбата за свобода.“

Възможно е да не сте чели никога Жоржи Амадо и пак да ви хареса посещението в музея, а и най-вероятно със сигурност ще прочетат нещо негово, след като се потопите в тази вселена. Музейното пространството включва гората около къщата, всекидневна, библиотека, две кухни, спалня за гости, спалнята на съпрузите и балкон, където са изложени стотици предмети, много от тях подаръци, изпратени на семейството. Къщата е смесица от реалност и литературно въображение, място, където да се видят и почувстват персонажите на писателя.

Гората около имота е дом на растения характерни за Баия. Под сянката на манговото дърво, до пейката с азулежу, където са сядали да разговарят, е посипан прахът на двамата писатели. Сред птичите напеви звучи мелодията на композитора Доривал Кайми Acontece que eu sou baiano, която бележи момента, когато Жоржи е предложил на Зелия да се оженят. Навсякъде изскачат и керамичните жаби. Амаду смятал, че всеки човек си има животно и че неговото е жабата. Веднъж споделил в интервю, че харесва жаби и тогава хората започнали да му подаряват такива фигури.

В градината се сложена статуя на оришата, осъществяващ връзката между материалния и духовния свят Ешу. По цялата фасада и около къщата се откриват и други елементи свързани с увлечението на Жоржи Амаду по афро-бразилското кандомбле, което той защитава включително правово, докато е депутат. Тези мотиви са създадени от художника Карибе, един от илюстраторите на книгите на Амаду. Той изготвя дизайн на плочки със символиката на оришите Ошум и Ошоси (оришата на Жоржи и Зелия).

Жоржи написва 32 книги в шестдесетгодишния си творчески път, а Зелия оставя 14 произведения, които включват и спомени. В библиотеката са събрани издания на преводите на над 40 езика, като на български видях само изданието от 1956 г. на „Кръв и какао“. Любителите на мелодичния бразилски португалски могат да изгледат и 120 видеа, в които известни бразилски личности четат любимите си откъси от книгите на Амаду.  

Кухнята на къщата-музей е вдъхновена от романа „Дона Флор и нейните двама съпруги“ и любимите ястия на Амаду. Дона Флор е прочутата готвачка от кулинарното училище „Вкус и изкуство“, най-съблазнително-апетитната му героиня. Мокека, ватапе, куруру, акараже… цялата вакханалия от вкусове, аромати и баиянска специалитети на дона Флор са пресъздадени с макети и рецепти в музея. А един от главните персонажи в романа „Токая гранде“ се казва Натарио да Фонсека и е кръстен на португалски сладкар създател на известния сладък хляб пао-де-ло, характерен за Виана до Кастело и любим на Амаду.

„Приятелството е солта на живота“ казва Амаду. В неговия дом са отсядали приятели пристигнали от целия свет, сред които Жан-Пол Сартр и Симон дьо Бовоар, приятели от години на изгнаническите във Франция, поетът Пабло Неруда, режисьорите Глаубер Роша и Марчело Мастрояни, музикантите Каетано Велосо и композиторът Доривал Кайми и още.

Жоржи Амаду съжителства с хората от Баия, превръща града и неговите хора в централни герои. Персонажите му са баиянци в тяхната среда, с цялата им пъстра култура и ритуали. От цикъла за какаото до градския цикъл литературната вселена на Амаду е посветена на Баия, а днес Баия му се отплаща като му посвещава една къща произведение вдъхновено от неговите книги.

The post В къщата на Амаду в Рио Вермельо first appeared on Rada's Blog.

„Ако можеше да избели децата си като избелваше плата, щеше да го направи.“

В романа „Да спасиш огъня“ на Итамар Виейра Жуниор е засегната темата за стремежа на родителите да „избелят“ децата си, за да ги спасят от расизма. Майките и бащите искат следващото поколение да е с по-светла кожа, за да не бъде обречено на подтисничество и гонения. В романа Лузия е тласната от майка си в ръцете на по-бял мъж, а сестра ѝ Марийня попарва надеждите на майката, защото се задомява за черен.

Избелването (на португалски branqueamento, на испански blanqueamiento) е социална и политическа практика, използвана в много постколониални страни в Северна и Южна Америка с цел „подобряване на расата“ и е синоним на расово избелване, което може да се разглежда в социален и в биологичен план. Branqueamento представлява идеология наследена от европейския колониализъм, която обслужва доминирането на белите в социалната йерархя, а в генетичен план се осъществява чрез брак с човек с по-светла кожа, за да бъде потомството по-бяло.

Едва ли има друга страна, където по-масово да е прилагана тази политика във всичките ѝ измерения, както в Бразилия. Избелването представлява националната политика на страната в края на XIX и началото на XX в., започнала се след официалното премахване на робството и началото на първата бразилска република (1888-1889 г.). За да „разреди“ черната раса, бразилското правителство предприема мерки за увеличаване на европейската имиграция и за около двадесет години само в Сао Паоло пристигат повече от 1 милион европейци и за асимилиране на чернокожите и коренните жители. До днес са непреодолими последствията върху обществото след подобни практики, целящи да заличат същността на голяма част от населението.

От онзи периода датира картината „Изкуплението на Хам“ (A Redenção de Cam, 1895) на Modesto Brocos y Gómez, която днес е изложена в Националния музей за изящни изкуства в Рио де Жанейро. Платното изобразява четирима души застанали пред бедняшка къща –  млада мулатка, млад бял мъж и дете, а до тях черна жена, бабата, която благодари на небесата за пратената благодат внучето ѝ да е светло.​ По онова време картината на Модесто Бранко е оценена много висока, защото се счита за визуално представяне на тезата за избелването на нацията. На Конгрес за универсалната раса, проведен в Лондон през 1911 г., картината илюстрира статия за избелването и легендата към нея гласи: „Черни преминаващи към бели в третото поколение, в следствие кръстосването на раси.“ Към онзи момент изображението символизира бялата имиграцията в Бразилия, по-късно възприета като идеал за национално формиране, но към днешна дата платното изразява отчаяното желание на хората да се избелят, за да спасят поне следващото поколение от расизма и насилието.

В „Да спасиш огъня“ е използвана фигурата на перачката известна от фолклора на бразилския Североизток. Легендата за жената с вързопа (mulher da trouxa) има няколко версии в различните части на Бразилия, но най-често е описвана като призрака на жена, която, за да издържа децата си, пере дрехи на брега на реката. Тя умира млада и душата ѝ остава да се скита в малките часове… В романа Лузия е превъплъщение на приказния образ на перачката, която избелва дрехите, но с прането избелва и човешките съдби. Всеки четвъртък тя събира дрехи и чаршафи от местния манастир и ги изпира. Перачките перат дрехите, но в този акт се съдържа избавление от натрупаните рани и с времето Лузия проумява отчаянието на майка си да „избели“ внуците си.  

И така, тя продължаваше да се блъска. Използваше белина за най-оцапаните чаршафи. Преваряваше тъканите в казан загряван на огън в градината. Оставяше ги да съхнат за да станат безупречното бели както искаха монасите. Не можеше да спре да мисли за майка си, която чакаше благодатта на по-светло потомство, за да изкупи злощастието им. Ако можеше да избели децата си като избелваше плата, щеше да го направи. Ако преди Лузия смяташе за лудост делириумът, който я бе доведе до безчестие, то пред трудностите натрупали се с годините, тя започна да смята, че мечтите на майка ѝ са симптом на жестокостта на времето.

Майка ѝ вдигаше ръце към небето в очакване на благодат, но такава не я застигна.

The post Да изпереш всички цветове first appeared on Rada's Blog.

Сигурно вече сте прочели „Торто арадо“ на Итамар Виейра Жуниор и затова днес държите в ръцете си „Да спасиш огъня“, втория роман на автора. Той отново ще ви отведе в Бразилия и ще ви разкаже историята за едно момче на име Мойзес, което живее с баща си Мундиньо и сестра си Лузия в селцето Тапера до Парагуасу. Техният личен път е вплетен в живота на цял един народ и носи послания за справедливост преминали през вековете.  

Чели сте „Торто арадо“ и искате отново да се срещнете с тези герои

„Да спасиш огъня“ може да се чете самостоятелно от „Торто арадо“, въпреки че по отношение на засегнатите теми между двете истории има допирни точки. Също така някои от персонажите от „Торто арадо“ се появяват и в „Да спасиш огъня“.

И този роман ни връща в сърцето на Баия, но вече по-близо до океана. Селото Тапера до Парагуасу се намира на брега на най-голямата баиянска река, недалеч от залива Тодос-ос-сантос. Там от дълго време живее общност от индианци тупинамба и афро-бразилци. Помните ли Мария Кабокла от „Торто арадо“? Нейната баба е уловена на кучешки зъб, или казано по друг начин тя е индианка, която живее извън своето племе. Ще се срещнете отново с нея в „Да спасиш огъня“.

Основното препитание на хората в Тапера до Парагуасу са мандиоката и захарната тръстика, които те отглеждат, а когато е възможно, събират и миди. Но жителите на селото далеч не живеят свободно, тъй като местният манастир ги принуждава да плащат данък и упражнява контрол над земите им, така, както в „Торто арадо“ богатите имат власт над земята и народите, които я обитават.

Бразилия винаги разказва екзотични истории

На корицата на романа е нарисувана жена, която носи традиционните за тупинамбите украси с пера. Тупинамба е етническа група, която все още живее в южната част на щата Баия. В миналото, преди 500 години, при изпълняването на ритуалите си тупинамбите са се покривали с наметало, за направата на което са използвали пера на червен ибис. Застъпничката за правата на корените жители Селия Тупинамба принадлежи към тази етния и преди няколко години решава да направи възстановка на това наметало, нещо, което дълго време е било забранено от Църквата. Именно тя е вдъхновила и частта от романа, посветена на възраждането на традициите.  

Бразилия е страна с колосални размери и не само географски, а също етнически и културни. Действието в „Да спасиш огъня“ се развива в североизточната част на Бразилия, в сърцето на Баия, и дори бразилци от другите части на страната могат да открият много нови неща в романа.

Бразилия винаги се разкрива различна и цветна пред самата Бразилия и пред света.

История за родовата памет и зова на кръвта

Останал без майка, Мойзес намира пристан на обич при сестра си Лузия, млада жена, низвергната от жителите на селото заради предполагаемите ѝ свръхестествени способности. Лузия изкарва прехраната си като перачка в манастира, стриктно спазва повелите на Църквата и се опитва да възпитава Мойзес именно в тези ценности. Но с времето, както Лузия, така Мойзес ще разберат, че до тях долита зовът на дивата душа на техните предци. Те интуитивно откриват, че не могат да простят или забрави това, което се таи дълбоко в тях, и че носят в паметта си древни спомени.

Първата част от романа, наречена „Отмъщението тупинамба“, задава тона на повествованието, защото героите в тази история са потомци на тупинамбите. Върху Мойзес бива упражнено насилие, а ритуалът на отмъщение ще се материализира едва по-късно, тъй като чрез него се търси възстановяване на изгубеното през вековете усещане за справедливост.  

***

Романът започва с епиграфа от мексиканския магически реалист Хуан Рулфо „Земята, тази долина на сълзи“ и ни отвежда в мистичната вселена, в която внезапно се възпламенява огън, който покрива следите на миналото, или потичат обилни речни води, които влачат стари болки и измиват човешките души.  

Четете, заслужава си!

The post Три причини да прочетете „Да спасиш огъня“ на Итамар Виейра Жуниор first appeared on Rada's Blog.

Шапада диамантина – какво е вдъхновило бразилския писател Итамар Виейра Жуниор

От скривалище през диамантодобивен център и зеленчукова градина до привлекателен център за туристите. Това е историята на региона Шапада диамантина в североизточна Бразилия, щата Баия, родното място на двете сестри Бибиана и Белонизия от романа „Торто арадо“.

Както самото има подсказва, регионът е богат на диаманти. Гаримпо или диамантодобивът започва през 1844 година и продължава до 70-те години на 20 век. След откриването на първите диаманти тази земя става притегателен център за едри земевладелци и диамантотърсачи, които започват да заграждат и експлоатират териториите и хората, живеещи там. Някога на тази земя са живеели пет автохтонни етноса, от които е останал само един. Днес население е основно киломболи, каквито са двете сестри, тяхното семейство и съседи, и са зачислени като работници към фазенди.

Итамар Виейра Жуниор описва диамантотърсачеството, довело до лудост много хора в Шапада диамантина. Покрай търсенето на скъпоценни камъни се основава град Ленсойс, смятан за столица на Шапада диамантина. Макар и малък (единадесет хиляди жители), градът е бил сред най-големите производител на диаманти в света. Името lençóis означава чаршафи на португалски и според една от версиите търсачите на скъпоценни камъни са се заселили първоначално в палатки с бели платнени покриви. Отдалеч покривите създавали впечатление за голям чаршаф.

Един път подслушвах двама мъже да си говорят (това е навик на много преводачи, за да учат разговорни изрази) и за малко да се разплача, че ето на, толкова години уча португалски, а когато те говорят, нищо не разбирам. Попитах ги все пак на какъв език говорят, а пък те ми казаха, ами ние си говорим на нашия език. А техният език е португалски от киломбото, изпъстрен с думи африканските езици. Африканците отвлечени в робство в Бразилия са били от разлчини племена – банто, наго, жеже. На бразилска земя техните езици се смесват с езика на колонизаторите. От Африка пренасят също култура, традиции и вярвания. Това води до раждането на афро-бразилските култове кандомбле. В романа „Торто арадо“ киломболите практикуват вариант на кандомбле наречен жаре, което е характерно само за Шапада и днес хората практикуват обредите си израз на почит към техния ориша.

Не се опитах да се измъкна, бях свикнала с присъствието на свръхестествени сили по време на танците жаре́. Самото присъствие на божество, което не познавах не би могло до ме изплаши, това беше истинско изражение на магията или на лудостта.

През последното десетилетие съдбата на региона се променя и привлича все повече туристи, заради зашеметяващата природа, красивите водопади, планинските пътеки и пещери. Шапада Диамантина е от най-добрите дестинации в Бразилия за тези, които търсят планински и екотуризъм, но има и туристите дошли тук, защото са чували за това място покрай романа „Торто арадо“. Разговарях с местните. Всички знаят за романа, някои познават лично Итамар, защото е ходил в тяхното колимби, за да прави проучвания, но почти никой не ги е чел. Разделихме се с пожелания аз да се върна отново, а те да прочетат книгата.

The post Из земите на „Торто арадо“ first appeared on Rada's Blog.

По най-разточителен начин там се предлагаха баиянски лакомства, ватапа и ефо, абара и каруру, мокека от пресни скариди, от риба, акараже и акаса, кокошка с шиншин и ориз ауса, без да се смятат купищата пилета, печени пуйки, свински бутове, блюда с пържена риба за невежите, които не оценяваха олиото от денде…

„Дона Флор и нейните двама съпрузи“ – Жоржи Амаду

Дона Флор е прочута готвачка от кулинарното училище „Вкус и изкуство“, най-съблазнително-апетитната героиня на Жоржи Амаду от романа апотеоз на баиянската култура „Дона Флор и нейните двама съпрузи“. Този роман е вакханалия от вкусове, аромати и разкошни банкети изобилстващи с баиянска специалитети. Дона Флор е отдадена учителка по готварство, която предава знанията си на много жени. За нея храната е начин за съблазън, тя съхранява регионалните традиции, готви, за да почете светците и преди всичко оришите от афро-бразилската религия кандомбле. Флор „се роди с усет към подправките, от малка я влечаха рецепти и сосове, изучаваше деликатеси, ръсеше сол и захар със сигурна ръка.“ Ако човек се интересува от Баия, най-добрият начин да се потопи в този вкусна вселена и да разбере бита на баиянци, е през кухнята на дона Флор.

Баия е вратата към историята на цяла Бразилия, защото именно на това място през 1500 г. за първи път акостират португалските колонизатори. Местната кухня е амалгама от традициите на африканците, коренните жители и европейските колонизатори, като всички те са добавили щипка вкус в баияските ястия: маниоката и царевицата произвеждани от туземните хора, морските дарове и яхниите от португалците, подправките, кокосите и палмовото масло от африканците.

Много от ястията на Баия са свързани с афро-бразилската религия кандомбле и всеки ориша си има свещена храна. Особено в Салвадор, храната е неразривно свързана с култовете към оришите и кухнята е запазила основните си африкански елементи.

Два от звездните продукти на баиянската гастрономия достигат до бразилския бряг от Африка – палмовото масло наречено денде (dendê, което на езика кимбундо ознавача „палма“) и кокосът, от който се правят кокосово масло, кокосово мляко, кокосова захар, настърган кокос. От мандиоката, основният автохтонен продукт, се прави фарофа (farofa), към която могат да се добавят други съставки и да се използва за гарнитура на много ястия.

ватапа (vatapá)

„Оставете ме на мира в моя траур и в моята самота. Не ми говорете за тези неща, уважете положението ми на вдовица. Хайде към печката: изискано ястие е ватапа от риба (или от кокошка), най-прочуто в баиянската кухня.“

Това казва овдовялата дона Флор към ученичките си. Ватапата е типично за североизтока ястие, в което се откриват дирите на африканското племе йоруба. Приготвя се от хляб, скариди, кокосово мляко, начукани на ситно фъстъци и палмово масло, добавят се кориандър и джинджифил, и всичко се смачква, за да се получи кремообразно пюре. Традиционно се сервира на деня на светците Козма и Дамиао и на света Барбара, или ако се почита ориша – това е ястието на Янсъ, владетелката на мъртвите и майката на войната.

баиянска мокека (moqueca baiana) 

В началото на романа Вадиньо, първият съпруг на дона Флор, умира точно по време на карнавала. За да облекчи вдовишката си скръб дона Флор приготвя любимото ядене на Вадиньо, мокека от пресни скариди.

Мокеката е яхния, донесена от португалците и доусъвършенствана по африканците, а името идва от езика тупи и означава нещо като „сушилня за месо“. Прави се с риба или скариди или и с двете, които се заливат със сос от кокосово мляко.

Тази рецепта се намира и на други места в Бразилия, но има нещо която я прави изключителна в Баия и това е дендето. Блюдото се приготвя и сервира в глинен съд, с бял ориз и фарофа за гарнитура.

каруру (caruru) 

„Спазвайки ритуалите на ибеже, дона Флор приготви каруру и го поднесе скромно на съседи и някои приятели, почитайки по този начин паметта на починалия.“

Оришът ибеже се свързва с двама близнаци, които много обичат каруру. Тази яхния е стигнала до нас директно от дворовете (терейро) за кандомбле.  Приготвя се от бамя (друго растение с африкански произход), скариди и палмово масло. Днес в Салвадор каруру се яде като улична храна.

акараже (acarajé)

Вадиньо е съблазнител, които омайва жените с красиви думи и нарича дона Флор „апетитна“ и „моя ухаеща акараже“.

Акараже е може би най-познатият баиянски специалитет, защото се е превърнал в масова улична храна, която е популяризирана и от баиянките облечени в традиционни бели носии и забрадки.

Произходът на акаражето също е африкански. То се ражда сред народите йоруба в Западна Африка и е вдъхновено от фалафела.

кокада (cocada baiana)

„Дона Флор искаше да е като всички, мъжът й да е като другите мъже. … Тя искаше той да се връща от работа с вестници в ръка, с пакет бисквити, кокада, абара или акараже…“

Кокадата е един от най-типичните за Салвадор сладкиши, наследство от африканските роби, които са поднасяли настъргани кокосови орехи, остатъци от производството на кокосово мляко, на своите ориши.

Романът „Дона Флор и нейните двама съпрузи“ ни предлага ненадминат до сега обзор на регионалните ястия и традиции и на свещените ритуали. Бразилската смесица може да се разбере през това, което се яде и как се яде в Баия. През етимологията на названията се проследява разнообразието на народите и цивилизациите, които съставляват баиянските хранителни навици. Небцето на баиянците опитва от Европа, Африка и туземна Америка, и се обогатява с вкусове от всички крачища на света.

Цитатите от романа “Дона Флор и нейните двама съпрузи” на Жоржи Амаду са взети от превода на Александър Керимидаров, издаден 1984 г. от  „Народна култура“.

The post В кухнята на дона Флор first appeared on Rada's Blog.

Мишелини Верунск е бразилска писателка и историчка. Романът ѝ „Ревът на ягуара“ хвърля светлина върху историята на две местни деца, отвлечени в Бразилия през XIX век.

През 1817 година немските естествоизпитатели Йохан Баптист фон Спикс и Карл Фридрих Филип фон Марциус пристигат в Бразилия с мисия да опишат впечатленията си от страната. Три години и 10 000 километра по-късно изследователите се завръщат в Мюнхен, носейки не само подробни записки за пътуването си, но и момче и момиче от местното население, които умират скоро след пристигането си на европейска земя.

Въпреки че двамата учени поставят под въпрос действията си в определени моменти в повествованието, те изтъкват колонизаторската сила на „цивилизационния проект“, възприет от научната общност тогава, и пренебрегват каквито и да било права на коренното население обитавало бразилските земи. Те събират и извозват с кораби онова, което смятат за „природа“, включително децата на местните жители, на които отказват да предадат човешки качества и ги излагат като нещо „живописно“ от тропиците из европейските дворци.

В петия си роман Верунск изгражда въздействащо повествование, което поставя в центъра на историята двете деца Иние-е и Жури. Иние-е изчезва един ден в гъстата джунгла. Търсят я с часове и я намират да седи край реката, а до нея е застанал голям ягуар. Никой не разбира как е възможно опасното животно да не я нападне. Щом пристигат в Мюнхен, Иние-е и Жури са изследвани от немските учени, които гордо ги представени в двора на крал Максимилиан Йозеф I.

Романът преплита сюжета от XIX век с история от съвременна Бразилия. Жозефа живее в съвременно Рио де Жанейро и подобро на много бразилци има предци индианци. Един ден в музея тя ще види изображението на Иние-е и Жули и ще разбере, че в собствените ѝ минало и идентичност има нещо недоосмислено и неразкрито.

Колонизацията е непрекъснат процес, който се материализира на множество фронтове. Тя не е явление приключило с обявяването на независимостта на колониите, а по-скоро е продължаващо насилие насочено срещу други космогонии и начини за обясняване на света.

Този роман няма аналог в бразилската литература. Занимава се с темите за паметта, колониализма и принадлежността.

Иние-е от амазонското племе мираня ще измине пътя, който е наречен „пътуване на разомагьосването“, а разомагьосването преминава през премълчаването и възвръщането на гласа, през забравата и обговарянето на миналото и на преживяното.

***

Когато Ниймуе създаде света, тя го създаде от собственото си тяло. Светът е онова гигантско същество, което трудно можем да различим, ако не сме съсредоточени, но ако се вгледаме по-внимателно, ще вникнем във всичките му кътчета. В света съществува елегантност, понякога незабелязвана в забързаността, с която хората са свикнали да живеят. В косите му по еднакъв начин се заплитат нишки от огън, вода, вятър и въздух. На лицето му са инкрустирани ягуари и маймуни, плъхове и антилопи, мравки и коати, колибрита и змии, всички видове животни, които познаваме, както и тези, които не знаем, че съществуват, и безименните животни, все още неоткритите, некаталогизираните, без таксономия, изчезналите животни.

Гигантска боа, която обхваща кръста на света и сключва глава и опашка, самопоглъщайки се. Ямс, батати и маниока обуват краката му, пълзящи растения, стволове, лиани, орхидеи и разноцветни цветя в най-разни форми се настаняват на гърдите, ръцете, краката и скута. По ноктите му, стръмни камъни и минерали, покълва зеленина, понякога малко, друг път с внушителни размери, пробивайки пукнатини в рудното му сърца. Полът на света е непостоянен, ту е мъж, ту е жена, ту мъж и жена, ту нещо, което не можем да определим с думи, тези изменчиви средство за предаване на послания. Изражението на света също е непостоянно. Понякога лицето му изглежда сякаш е направено от зеленчуци и плодове, вековни дървета изникват от издатината на челото, като рога. Понякога придобива вид на огромна и необикновена птица. Очите му обаче винаги са пъстри искри.

Ниймуе предложи творението си на първите собственици, на първите животни. Хората трябва да преговарят с тях, за да ядат, да пият, да строя къщи, сгради, иглута, тапери, малоки, фавели. Именно на тях трябва да се отчитат за извлечените минерали, докато земята се превъръща в завехнала рана, заради избухналите котли, запушените карбуратори, отровените реки и малките пластмасови частици, които набъбват в корема на океани. Пред тях трябва да сме отговорни. Те ще ни таксуват.

(из светогледа на мираните[1])

В началото бях от плът и бях на земята.

Изабела Фигейредо, „Тетрадка с колониални спомени“

Прекараха безбройни дни по море и суша. Времето, което прекараха по море, беше изпълнено със страх, глад, болести. Те не знаеха, че морето изглежда като голямо скупчване на всички реките, които ги плашеха с огромното си паст, с бученето дори при затишие, с дишането под нозете им подобно на глухо и свирепо животно. Трепереха. Толкова много вода никога не бяха виждали, един страшен дух в солената си лига реве, а не е ягуар. Понякога е самото небе превърнато във вода. Под краката им течеше вода, безумна боа; над главите им, точно колкото да ги нарани, също вода, може би бордуна[2] или стрела в стремглав полет. Случваше се водата върху телата им да стане на лъскави кристали, ледена, да реже и да убива.

Не бяха виждали река, която да говори толкова много води, река без брегове. В нито една от реките, които познаваха, нямаше толкова много ярост, толкова много мистерия. Нито дори Паранауазу, майката на всички реки, която белите хора наричат ​​Амазонка, тази, която пази свят за живота след смъртта, дори тя не изглежда толкова опасна и толкова страшна. Освен това, прекосяването на тази безкрайна и неспокойна вода, огромна река без брегове, със сигурност означава, че ще умрат, без да стигнат до мястото на предците. Страхът пронизва костите им и ги кара да треперят, а на всичкото отгоре съществува и големият звяр, в действителност плавателен съд и това, което го караше да се движи, грубата и заплашителна плът на моряците, невидимата сила, веригата, която му даваше сила да съществуват и да провокира, в недрата на трюма, гаденето, повръщането, вече позеленелите и втечнени лайна, които размиваха и разсмърдяваха загнилоча, а също и гадините и плъховете, вредители, които разнасяха всякакви болести.

Корабът е по-скоро голямото кану на смъртта. Хора, растения, животни, маймуни, kdiziba[3], броненосци, gooi[4], тамандуа, heehi[5] и също Разомагьосаните. Как да ги наречем? Иние-е още на сушата наблюдаваше учените, които работеха по разомагьосването. И скоро осъзна, че не става въпрос просто да убийство на животното. Беше нещо друго. Първо, те вземаха душата му върху кожата на хартията с такова съвършено съответствие, че би могло да се каже, че животното току ще запълзи от тази ефирни предели, ако беше змия, или ще излети, ако бе птица. Следва разомагьосването. И умирането беше само едно много малка частица от всичко това. Животното, самото животно, от плът и кръв, се превръща в едно нищо след като всичко приключи. Мъртво и изкормено, животното е почистено, кожата му е одрано от месото вече останало без сила и тялото изпразнено от всичко, което някога е било, останало е спихната и жалка торба, която чак след това ще бъде възстановена със слама или някакъв друг пълнеж, който да послужи да добие, малко по малко, предишната форма, и да му бъде придадено онова друго лице, онова друго тяло, онази уста, която, макар отворена, няма да яде повече; която, веднъж затворена, вече нямаше да се отвори: и оттам произлизаше новото животно, различно животно, често в измислено движение, което никога няма да се извърши, втвърдено в позиция, скок или в атака, които от този момент нататък никога нямаше да се променят. В очите на Ине-е разомагьосването наистина беше нещо невероятно.

Какъвто е и техният живот, на двамата Разомагьосани!

Иние-e гледаше всичко с уплаха и, ако във всяко от онези животни търсеше глас, движение, търсеше в тях и да разпознае очите на майка си, на брат си, който и да е роднина останал там зад тях, сякаш това беше възможно. Дори търсеше в тях собствените си очи. Питаше се: така ли ще свърши всичко? Иние-e парализирана, втренчена в една позиция, вечна, може би с тъжен поглед, може би със стъписан поглед, може би и с усмивка едновременно безизразна и игрива, или може би със стиснати устни, нажалена, способна да смути всеки, който дойде да ме гледа в някакъв момент? И това дълго пътуване, на което ме отвеждат, и то също ли е пътуване за разомагьосване, за изкормване?

Тези въпроси я тормозеха, сякаш вече знаеше какви ще са отговорите, представяйки си собствения си портрет на бялата стена на музея, гледан от стотици хора, които не са я познавали, който не знаеха името ѝ или какво е чувствал в деня когато този, който я улови, бе застанал пред нея с материали за рисуване и боички, нетърпелив да открадне душата ѝ и да я насили, чак неестествено, да се съблече. Хората, които гледат тъжните ѝ очи, няма да разберат, че голяма част от нея все още се намира там.

Онзи следобед, когато видя един голям ягуар изкормен в двора, сърцето ѝ се сви в гърдите, мъничко сърце на птица без пера, превърнала се в плячка, паднала от гнездото. Онзи ден, изпълнена с гняв и болка, тя за пръв път заплака за себе си.

II

Това е историята за смъртта на Иние-е. И също историята за това как тя загуби името и дома си. И историята за това как тя продължава да бъде наблюдавана. Как бе отведена през морето в земята на враговете. И как, чрез техните магии, тя изгуби и после възстанови гласа си. Обърнете внимание, този глас, който аз представлявам сега не е същият глас, който отекна в гората, който вика по-големите братя и сестри, докато бере плодове, преди да се върне в малоката[6]. Още по-малко е гласът, който беше заглушен от бурите и виковете на капитана, гласът притъпен от срама, че не неразбира брътвежите на учените, а после сдържан заради сприхавия смях на придворните и грубото нетърпение на Fraülein.

Не е и гласът, който пренебрегва онова, което вестниците и списанията по онова време пишеха за нея, както и писмата, написани с букви извити като пъпките на лианито. Този глас, който от време на време ще чувате в главата си и който ще бъркате със собствения си глас, или с гласа на дъщеря ви, или на детето на жената от съседната къща, или дори, може би, с гласът на баба ви, която и да е тя, не е същият глас, с който е родена Иние-е. Не е онзи, който се е вкаменил в гърлото ѝ, когато отиде да живее в големия дворец сред хора, които са толкова бели, почти прозрачни, а плътта им, отпусната и вкисната, се движеше под ярко оцветените платове, които, макар и цветни, макар и красиви, не можеха да прикрият грозотата на нейните похитители, на косите им, повечето побелели, липсваше великолепната красота, която черната боя от женипапо може да предаде. Не е онзи глас, който тя скри, добре пазено съкровище, за да не вземат враговете повече нищо от нея.

На Ине-е се дава този глас и този език, и дори тези букви, подредени една след друга, като огърлица от мравки по земята, защото в момента това е единственото налично средство. Най-ефикасното. И въпреки че, този език е груб и пробождащ, той има известна свобода в начина, по който може да се използва, защото са били необходими много усилия, за да го научим.

Така че, ако има известна съпротива да се използва думата „таксидермия“ и избираме да използваме думата „разомагьосване“, то това е проява на дързост. Можете да сте сигурни, че Иние-е би одобрила подобно нещо. Ако вместо река, тя каже muuai[7] или дори Fluss, то може да е предупреждение за това, което са ѝ причинили. За да се разкаже тази история, Ине-е предупреждава, че не е възможно да бъдем толерантни. Нещо повече, използва се този глас и този език, защото именно с него може да се наранява най-добре. Може да го отровиш, ако го изстреляш, както правят воините от народа мираня и слагат кураре[8] приготвено от потта и кръвта на жените им. Може да го подпалиш, горещо и горчиво кураре. И във всеки случай, както вече беше казано, може да се използва според желанията. Това е гласът на мъртвото, на езика на мъртвото, с буквите на мъртвото. Вярно е, че всичко в повече е несъвършено, но какво мога да направя освен да разкажа тази история избуяла между пукнатините? Все едно е растение пробило през тухлите, чиито корени пълзят през тъмнината, а силата на листата му налага нов пейзаж, тази история търси слънцето.

Иние-е е била на дванадесет години, когато умира. Затова гласът е на мъртвото момиче. И ако някой забележи дрезгав акцент в него и го обърка с много стар глас, който се надига от замръзнал гроб, гарантирам, че този глас изниква от детството, ражда се и възкръсва. А се знае, че всеки глас от детството, е див, животински, неподвластен на сетивата.

И сега, след като се знае, нека се върнем към началото на всичко. Онова, което е определено като начало на всичко. И въпреки че някой може да оспори и да каже, че тази история е започнала с един крал, който имал кесия пълна с монети от алчни буржоа, решил да се впусне по морето, точно по онова море, Mare Tenebrarum, то аз отричам и твърдя, че всичко е започнало с Иние-е.

Бележки:

[1] Мираня: индианско племе, което живее по бреговете на река Жапура. Бел. прев.

[2] Бордуна: оръдие на индианците. Бел. прев.

[3] На езика на мираня: маймуна, макак. Бел. прев.

[4] На езика на мираня: броненосец. Бел. прев.

[5] На езика на мираня: тапир. Бел. прев.

[6] От тупи: жилище. Бел. прев.

[7] На езика на мариня: река. Бел. прев.

[8] Отрова, направена от растения и използвана от коренните жители на Амазония за намазване на върховете на стрелите. Бел. прев.

***

Тексът е преведен от португалски от Рада Ганкова и е публикуван с позволението на автора.

Източник: O som do rugido da onça / Micheliny Verunschk.,  1 a ed., São Paulo: Companhia das Letras, 2021.

Photo by Sam Power on Unsplash

The post Ревът на ягуара: Мишелини Верунск first appeared on Rada's Blog.

1. Денят, в който “Пясъчни капитани” (Capitães da areia)¹ се изгорени

Жоржи Амаду е завършил право, въпреки че никога не е практикувал, и винаги е бил убеден застъпник на справедливостта и свободата. Като член на Бразилската комунистическа партия в периода от 1932 до 1956 г., той е арестуван през 1940 г. по обвинения в опит за бунт срещу диктатурата на Жетулио Варгас. Заради опозицията му срещу режима, вторият му роман „Какао“ (Cacau), посветен на класовата борба във враждебния свят на какаовите работници, е иззет, а стотици екземпляри от „Пясъчни капитани“, най-продаваната книга на Амаду в света, която осъжда крайната бедност, в която живеят децата и младежите изоставени по улиците на Сао Салвадор да Баия, са изгорени. При публичното изгаряне на тази книга на площада, състояло се през ноември 1937 г. в Сидад байша в Салвадор, са унищожени повече от 1 800 литературни творби като символичен жест на осъждане на „пропагандата на червеното верую“. Повече от 90% от тези книги са екземпляри на „Пясъчни капитани“, публикувана няколко месеца преди това.

2. Свободата като слънце

В „Пясъчни капитани“ Жоржи Амаду пише, че „свободата е като слънцето. Тя е най-голямото благо на света.“ В защита на тази максима и за бъдат зачитани афро-бразилските култове, които често са били обект на дискриминация и предразсъдъци през цялата история на Бразилия, през 1945 г., когато Амаду е избран за федерален депутат от Бразилската комунистическа партия, той е отговорен главно за включването на запазена до днес конституционна поправка, която гарантира свободата на вярата и вероизповеданието в Бразилия. На около 16-годишна възраст, благодарение на своя приятел етнолог Едилсон Карнейро, той се потапя в афро-бразилската религия, нещо, което започва да използва като повтаряща се мотив при изграждането на персонажите в романите си и което го прави не просто белетрист, но и своеобразен историк на бразилската култура. Самият той обаче не се смята за религиозен и заявява: „Не съм религиозен, но съм виждал много магии. Суеверен съм и вярвам в чудеса. Животът е съставен от обикновени събития и от чудеса.”

3. Пътуване из червените страни и отдалечаване от комунистическата идеология

След политическото преследване по време на режима на Жетулио Варгас, Амаду е принуден да живее в различни части на света, преди да се завърне за постоянно в Бразилия. Той е добре посрещнат в страни като Аржентина, Уругвай или Обединеното кралство и се възползва от възможността предоставена от идеологическата му наклонност да опознае няколко комунистически страни. Освен през Съветския съюз той пътува до Чехословакия, Полша, Унгария, Румъния, България, Монголия и Китай. Макар да разказва историите от пътуванията си в книга озаглавено „Светът на мира“ (O Mundo da Paz), в която възхвалява режимите в тези страни, на по-къснен етап, след осъждането на престъпленията на Сталин, той забранява преиздаването на книгата. Смята се, че именно постепенното отдалечаване от тази политическа идеология го е накарало да се откаже от публикувне на една друга книга с революционно съдържание, чийто незавършен ръкопис днес е част от наследството на писателя.

4. Писма до Сарамаго

По време на пътуванията си Жоржи Амаду се среща с десетки известни журналисти и писатели. Освен че е приятел с бразилски известни личности като музиканта Доривал Кайми, поета Винисиус де Мораес или хроникьорът Рубем Брага (с когото споделят общ покрив известно време), той пътува с Пабло Неруда и се сприятелява с френските писатели философи Жан-Пол Сартр, Симон дьо Бовоар и други. С португалския лауреат на Нобеловага награда за литература Жозе Сарамаго поддържа толкова плодотворна кореспонденция, че тя дори е събрана в книга озаглавена „Морето помежду нас“ (Com o mar pelo meio).

Тогава Сарамаго е на 70 години, а Жоржи Амаду на 80. Двамата писатели, разделяни от Атлантическия океан, укрепват приятелството си, и резултатът е петгодишна кореспонденция, в която говорят за писането, здравето и разочарованията си от литературните награди и за какво ли още не. По отношение на отличията откроява се презрението и на двамата към награди като „Камойш“ или Нобеловата награда, които нито един от тях не е вярвал, че някога ще получи. В крайна сметка Сарамаго ще получи наградата „Камойш“ през 1995 г. и Нобеловата награда за литература три години по-късно. Жоржи Амаду не получава Нобел, но е един от носителите на „Камойш“ през 1994 г.

Относно невръчването на Нобеловата награда за творбите на Амаду, Сарамаго пише в едно от писмата: „[Шведската академия] няма достатъчно голям аршин, за да измери ръста на писателя Жоржи Амаду. (…) Но онези, които като мен, виждат във вас не какво да е, а самата Бразилия, създадена от литература, са възмутени от вече непоправимата липса на чувствителност и уважение у скандинавците.“ Двамата се срещат лично за първи път през 90-те години на миналия век по време на едно литературно събитие в Италия.

5. Бразилия е литература

Успехът на творбите на Жоржи Амаду в Бразилия е толкова голям, че до днес той е надминат по продажби единствено от Пауло Коелю, авторът на световния бестселър „Алхимикът“. Но Жоржи Амаду не остава само в границите на Бразилия. Като един от най-превежданите бразилски писатели в чужбина, книгите му пренасят историите на баиянския писател в страни като Съединените щати, Канада, Аржентина, Уругвай, Чили, Мексико, Франция, Обединеното кралство, Италия или Германия. Общо творбите му са преведено в над 80 страни и на 49 езика.

Освен това той е и един от най-екранизираните бразилски писатели и книгите му се появяват на кино и телевизионния екран. По романите „Габриела, карамфил и канела“ (Gabriela Cravo e Canela), „Кръв и какао“ (Terras do Sem-Fim) и „Тиета от Агрести“ (Tieta do Agreste) (книга, която писателят пише цяла година затворен вкъщи) са снимани сапунени сериали. „Пясъчни капитани“, „Шатрата на чудесата“ (Tenda dos Milagres), „Дона Флор и нейните двама съпрузи“ (Flor e Seus Dois Maridos) и отново „Габриела, карамфил и канела“ се екранизирани в киното. Според журналиста Едоардо Пасели той е може би „най-„обичаният²“ Жоржи от бразилците на всички времена“ и казва за творчеството му: „Литературата на Жоржи Амаду, а с нея и цялата бразилска литература, станаха всеизвестни и всепризнати, разкривайки на света богатството на културното наследство на Бразилия и Баия, величието на нейните писатели, чудото на магическия вътрешен свят, борбата за освобождение на потиснатите и страдащите; на малцинствата, които са отхвърлени и пренебрегвани, отблъснати от средата, в която живеят. Не просто социална критика, а соцална конструкция, могат да се нарекат литературните страници на Жоржи Амаду.”

Текстът е преведен в блога на Bertrand libreiros. Превод от португалския: Рада Ганкова

1. Имената на непреведените на български романи са преведени от преводача на настоящия текст и са запазени и в оригинал в скоби. Бел. прев. ↩︎
2. Амаду означава „обичан“. Бел. прев. ↩︎

The post 5 любопитни факта за Жоржи Амаду first appeared on Rada's Blog.

Творбите на Жозе де Аленкар (1829-1977) заемат особено място в бразилската литература. „Ирасема“ е вторият поред в цикъла от три „индиански“ романа на Аленкар: „Гуарани“ (1857), „Ирасема“ (1865) и „Убиражара“ (1874).  Чрез тези творби авторът изразява стремежа си към създаване на самобитен облик на бразилската литература и към развой на собствени език и култура.

Индианските романи на Аленкар са алегорично представяне на зараждането на бразилския народ. Индианците са основата, която авторът използва, за да илюстрира уникалността на националната история. В разказите на Аленкар, превърнали се в легенди, близки на всички бразилци, се срещат индианците и португалските заселници на земята, която днес се нарича Бразилия. Аленкар описва първото съприкосновение между двете раси и дълбоките промени, настъпили за местните жители след този контакт.

Статуята на Ирасема на едноименния плаж в град Форталеза обезсмъртява най-възпяваната бразилска литературна героиня. „Ирасема“ е определян като роман за индианците, бразилска легенда, поема в проза, романтичен епос. Самият Аленкар го нарича „Легенда за Сеара“, която е поетично обяснение за произхода на родната му Сеара, и така вписва произведението си в полето на колективната фантазия, захранвана от историческия контекст.

Читателят вероятно ще забележи, че името на героинята е анаграма на „America“. В този период през XIX в. в цяла Латинска Америка е на мода сантиментално отношение към индианците, не само като местни за Новия свят, но и като носители на съпротивата срещу колониалното управление. Това прославяне на туземните народи е особено популярно след  обявяването на независимостта на Бразилия (1822 г.) и се вписва в идеите на романтизма.

В „Ирасема“ е описана любовната история между индианката Ирасема и португалския воин Мартим. Действието в романа започва около 1603 –  началото на 1604 г. и продължава до 1611 година. То се развива в бразилския североизток, край бреговете на реките Парнаиба и Жагуарибе, планината Ибиапаба и извора Ипу. Мартим е съюзник на племето питигуари, а Ирасема е дъщеря на шамана от вражеското племе табажари. Питигуарите и табажарите са врагове, въпреки че говорят един и същ език и имат общи религия и традиции.

Ирасема и Мартим са щастливи заедно, но Мартим започва да изпитва носталгия по родната Португалия. Разказвачът ни въвежда в тъгата и жаждата, които изпитва Мартим. Португалското saudade, смятано за непреводима дума, изразява чувство на носталгия и копнеж по нещо изгубено, като чувството, което изпитват португалските заселници в Бразилия към родината си.

Ирасема ражда син на име Моасир и това е „първото дете, родено в Сеара“, истински бразилец, кобокло, дете с европейска и индианска кръв, символ на бразилското mestiçagem – на физическото, културното и духовното смесване.

Авторът  предполага, че съдбата на това дете предвещава тази на току-що появилия се нов народ: „Дали това не бе предзнаменование за участта на една раса?“ Определянето на Моасир като първия бразилец внушава, че индианците от предколониални времена, макар и да са били обитатели на земята, не са участвали в регионалната или националната история. В представите на Аленкар местните са живели сред дивата природа, а пристигането на португалците променя изцяло техните общности и начин на живот и предопределя националните съдбини занапред.

През 1936 г. бразилската Камара на депутатите нарича националния език „бразилски“, но Аленкар изпреварва времето си. Неговият стремеж, а вероятно и най-важният му принос е създаването на бразилски литературен език, който да приобщава коренното население на Бразилия. Той търси съставките, които биха придали отличителна идентичност на бразилската литература, и изучава еволюцията на португалския език, използван по тези земи. Като много интелектуалци от епохата на романтизма, писателят изследва устните народни предания и народния език, като вярва, че речта и легендите на хората бипа спомогнали за укрепване на националната идентичност. В неговите произведения португалският език се променя от чисто европейски към бразилски език, който се еманципира и заживява собствен живот, и не на последно място – става възприемчив към езика на племената тупи.

Читателите на „Ирасема“ ще открият в края на романа писмо от Аленкар, в което той е изложил идеите си за създаването на бразилски литературен език. Използвайки го като послеслов, в него той критикува някои бразилски романтици за неуспешните им опити да опишат индианските си герои и тяхната реч. В неговите представи е нужна бразилска литературна и езикова среда, която да черпи познанията си от индианските език и традиции. Аленкар изразява надежда, че в неговата творба читателите ще видят „отразени представите му за националната литература“ и за „изцяло бразилска поезия, почерпена от езика на диваците“.

В „Ирасема“ авторът превръща туземния колорит, типичното и екзотичното в символ на зараждащата се и търсеща своята уникалност бразилска нация. Аленкарова Бразилия е разкрасена с метафори и сравнения, вдъхновени от пищната райска природа на Североизтока. Дори само в този роман Аленкар засяга географски и исторически теми, и се стреми да заложи темелите на националния език.

Така „Ирасема“се превръща в алегория на мита за създаването на Бразилия, а творбите на Аленкар – в литературни жалони на националната идентичност, в прелестен поетичен опит да се осветли зачеването на Бразилия.

Романът “Ирасема” е публикуван от Издателска къща “Знаци”. Преводът и рецензията са на Рада Ганкова.

Книгата е издадена по предложение на Embaixada do Brasil em Sófia / Embassy of Brazil in Sofia и с подкрепата на Института „Гимараес Роза“ към Министерството на външните отношения. Поводът за издаването на романа “Ирасема” на бразилския класик Жозе де Аленкар е побратимяванета на градовете София и Форталеза.

The post „Ирасема“: легенда за Сеара или митът за създаването на Бразилия first appeared on Rada's Blog.