„Ако можеше да избели децата си като избелваше плата, щеше да го направи.“
В романа „Да спасиш огъня“ на Итамар Виейра Жуниор е засегната темата за стремежа на родителите да „избелят“ децата си, за да ги спасят от расизма. Майките и бащите искат следващото поколение да е с по-светла кожа, за да не бъде обречено на подтисничество и гонения. В романа Лузия е тласната от майка си в ръцете на по-бял мъж, а сестра ѝ Марийня попарва надеждите на майката, защото се задомява за черен.
Избелването (на португалски branqueamento, на испански blanqueamiento) е социална и политическа практика, използвана в много постколониални страни в Северна и Южна Америка с цел „подобряване на расата“ и е синоним на расово избелване, което може да се разглежда в социален и в биологичен план. Branqueamento представлява идеология наследена от европейския колониализъм, която обслужва доминирането на белите в социалната йерархя, а в генетичен план се осъществява чрез брак с човек с по-светла кожа, за да бъде потомството по-бяло.
Едва ли има друга страна, където по-масово да е прилагана тази политика във всичките ѝ измерения, както в Бразилия. Избелването представлява националната политика на страната в края на XIX и началото на XX в., започнала се след официалното премахване на робството и началото на първата бразилска република (1888-1889 г.). За да „разреди“ черната раса, бразилското правителство предприема мерки за увеличаване на европейската имиграция и за около двадесет години само в Сао Паоло пристигат повече от 1 милион европейци и за асимилиране на чернокожите и коренните жители. До днес са непреодолими последствията върху обществото след подобни практики, целящи да заличат същността на голяма част от населението.
От онзи периода датира картината „Изкуплението на Хам“ (A Redenção de Cam, 1895) на Modesto Brocos y Gómez, която днес е изложена в Националния музей за изящни изкуства в Рио де Жанейро. Платното изобразява четирима души застанали пред бедняшка къща – млада мулатка, млад бял мъж и дете, а до тях черна жена, бабата, която благодари на небесата за пратената благодат внучето ѝ да е светло. По онова време картината на Модесто Бранко е оценена много висока, защото се счита за визуално представяне на тезата за избелването на нацията. На Конгрес за универсалната раса, проведен в Лондон през 1911 г., картината илюстрира статия за избелването и легендата към нея гласи: „Черни преминаващи към бели в третото поколение, в следствие кръстосването на раси.“ Към онзи момент изображението символизира бялата имиграцията в Бразилия, по-късно възприета като идеал за национално формиране, но към днешна дата платното изразява отчаяното желание на хората да се избелят, за да спасят поне следващото поколение от расизма и насилието.
В романа „Да спасиш огъня“ е използвана фигурата на перачката известна от фолклора на бразилския Североизток. Легендата за жената с вързопа (mulher da trouxa) има няколко версии в различните части на Бразилия, но най-често е описвана като призрака на жена, която, за да издържа децата си, пере дрехи на брега на реката. Тя умира млада и душата ѝ остава да се скита в малките часове… В романа Лузия е превъплъщение на приказния образ на перачката, която избелва дрехите, но с прането избелва и човешките съдби. Всеки четвъртък тя събира дрехи и чаршафи от местния манастир и ги изпира. Перачките перат дрехите, но в този акт се съдържа избавление от натрупаните рани и с времето Лузия проумява отчаянието на майка си да „избели“ внуците си.
И така, тя продължаваше да се блъска. Използваше белина за най-оцапаните чаршафи. Преваряваше тъканите в казан загряван на огън в градината. Оставяше ги да съхнат за да станат безупречното бели както искаха монасите. Не можеше да спре да мисли за майка си, която чакаше благодатта на по-светло потомство, за да изкупи злощастието им. Ако можеше да избели децата си като избелваше плата, щеше да го направи. Ако преди Лузия смяташе за лудост делириумът, който я бе доведе до безчестие, то пред трудностите натрупали се с годините, тя започна да смята, че мечтите на майка ѝ са симптом на жестокостта на времето.
Майка ѝ вдигаше ръце към небето в очакване на благодат, но такава не я застигна.
