Ревът на жагуара: Мишелини Верунск

Home » literature » Ревът на жагуара: Мишелини Верунск

Мишелини Верунск е бразилска писателка и историчка. Романът ѝ „Ревът на жагуара“ хвърля светлина върху историята на две местни деца, отвлечени в Бразилия през XIX век.

През 1817 година немските естествоизпитатели Йохан Баптист фон Спикс и Карл Фридрих Филип фон Марциус пристигат в Бразилия с мисия да опишат впечатленията си от страната. Три години и 10 000 километра по-късно изследователите се завръщат в Мюнхен, носейки не само подробни записки за пътуването си, но и момче и момиче от местното население, които умират скоро след пристигането си на европейска земя.

Въпреки че двамата учени поставят под въпрос действията си в определени моменти в повествованието, те изтъкват колонизаторската сила на „цивилизационния проект“, възприет от научната общност тогава, и пренебрегват каквито и да било права на коренното население обитавало бразилските земи. Те събират и извозват с кораби онова, което смятат за „природа“, включително децата на местните жители, на които отказват да предадат човешки качества и ги излагат като нещо „живописно“ от тропиците из европейските дворци.

В петия си роман Верунск изгражда въздействащо повествование, което поставя в центъра на историята двете деца Иние-е и Жури. Иние-е изчезва един ден в гъстата джунгла. Търсят я с часове и я намират да седи край реката, а до нея е застанал голям ягуар. Никой не разбира как е възможно опасното животно да не я нападне. Щом пристигат в Мюнхен, Иние-е и Жури са изследвани от немските учени, които гордо ги представени в двора на крал Максимилиан Йозеф I.

Романът преплита сюжета от XIX век с история от съвременна Бразилия. Жозефа живее в съвременно Рио де Жанейро и подобро на много бразилци има предци индианци. Един ден в музея тя ще види изображението на Иние-е и Жули и ще разбере, че в собствените ѝ минало и идентичност има нещо недоосмислено и неразкрито.

Колонизацията е непрекъснат процес, който се материализира на множество фронтове. Тя не е явление приключило с обявяването на независимостта на колониите, а по-скоро е продължаващо насилие насочено срещу други космогонии и начини за обясняване на света.

Този роман няма аналог в бразилската литература. Занимава се с темите за паметта, колониализма и принадлежността.

Иние-е от амазонското племе мираня ще измине пътя, който е наречен „пътуване на разомагьосването“, а разомагьосването преминава през премълчаването и възвръщането на гласа, през забравата и обговарянето на миналото и на преживяното.

***

Когато Ниймуе създаде света, тя го създаде от собственото си тяло. Светът е онова гигантско същество, което трудно можем да различим, ако не сме съсредоточени, но ако се вгледаме по-внимателно, ще вникнем във всичките му кътчета. В света съществува елегантност, понякога незабелязвана в забързаността, с която хората са свикнали да живеят. В косите му по еднакъв начин се заплитат нишки от огън, вода, вятър и въздух. На лицето му са инкрустирани жагуари и маймуни, плъхове и антилопи, мравки и коати, колибрита и змии, всички видове животни, които познаваме, както и тези, които не знаем, че съществуват, и безименните животни, все още неоткритите, некаталогизираните, без таксономия, изчезналите животни.

Гигантска боа, която обхваща кръста на света и сключва глава и опашка, самопоглъщайки се. Ямс, батати и маниока обуват краката му, пълзящи растения, стволове, лиани, орхидеи и разноцветни цветя в най-разни форми се настаняват на гърдите, ръцете, краката и скута. По ноктите му, стръмни камъни и минерали, покълва зеленина, понякога малко, друг път с внушителни размери, пробивайки пукнатини в рудното му сърца. Полът на света е непостоянен, ту е мъж, ту е жена, ту мъж и жена, ту нещо, което не можем да определим с думи, тези изменчиви средство за предаване на послания. Изражението на света също е непостоянно. Понякога лицето му изглежда сякаш е направено от зеленчуци и плодове, вековни дървета изникват от издатината на челото, като рога. Понякога придобива вид на огромна и необикновена птица. Очите му обаче винаги са пъстри искри.

Ниймуе предложи творението си на първите собственици, на първите животни. Хората трябва да преговарят с тях, за да ядат, да пият, да строя къщи, сгради, иглута, тапери, малоки, фавели. Именно на тях трябва да се отчитат за извлечените минерали, докато земята се превъръща в завехнала рана, заради избухналите котли, запушените карбуратори, отровените реки и малките пластмасови частици, които набъбват в корема на океани. Пред тях трябва да сме отговорни. Те ще ни таксуват.

(из светогледа на мираните[1])

В началото бях от плът и бях на земята.

Изабела Фигейредо, „Тетрадка с колониални спомени“

Прекараха безбройни дни по море и суша. Времето, което прекараха по море, беше изпълнено със страх, глад, болести. Те не знаеха, че морето изглежда като голямо скупчване на всички реките, които ги плашеха с огромното си паст, с бученето дори при затишие, с дишането под нозете им подобно на глухо и свирепо животно. Трепереха. Толкова много вода никога не бяха виждали, един страшен дух в солената си лига реве, а не е жагуар. Понякога е самото небе превърнато във вода. Под краката им течеше вода, безумна боа; над главите им, точно колкото да ги нарани, също вода, може би бордуна[2] или стрела в стремглав полет. Случваше се водата върху телата им да стане на лъскави кристали, ледена, да реже и да убива.

Не бяха виждали река, която да говори толкова много води, река без брегове. В нито една от реките, които познаваха, нямаше толкова много ярост, толкова много мистерия. Нито дори Паранауазу, майката на всички реки, която белите хора наричат ​​Амазонка, тази, която пази свят за живота след смъртта, дори тя не изглежда толкова опасна и толкова страшна. Освен това, прекосяването на тази безкрайна и неспокойна вода, огромна река без брегове, със сигурност означава, че ще умрат, без да стигнат до мястото на предците. Страхът пронизва костите им и ги кара да треперят, а на всичкото отгоре съществува и големият звяр, в действителност плавателен съд и това, което го караше да се движи, грубата и заплашителна плът на моряците, невидимата сила, веригата, която му даваше сила да съществуват и да провокира, в недрата на трюма, гаденето, повръщането, вече позеленелите и втечнени лайна, които размиваха и разсмърдяваха загнилоча, а също и гадините и плъховете, вредители, които разнасяха всякакви болести.

Корабът е по-скоро голямото кану на смъртта. Хора, растения, животни, маймуни, kdiziba[3], броненосци, gooi[4], тамандуа, heehi[5] и също Разомагьосаните. Как да ги наречем? Иние-е още на сушата наблюдаваше учените, които работеха по разомагьосването. И скоро осъзна, че не става въпрос просто да убийство на животното. Беше нещо друго. Първо, те вземаха душата му върху кожата на хартията с такова съвършено съответствие, че би могло да се каже, че животното току ще запълзи от тази ефирни предели, ако беше змия, или ще излети, ако бе птица. Следва разомагьосването. И умирането беше само едно много малка частица от всичко това. Животното, самото животно, от плът и кръв, се превръща в едно нищо след като всичко приключи. Мъртво и изкормено, животното е почистено, кожата му е одрано от месото вече останало без сила и тялото изпразнено от всичко, което някога е било, останало е спихната и жалка торба, която чак след това ще бъде възстановена със слама или някакъв друг пълнеж, който да послужи да добие, малко по малко, предишната форма, и да му бъде придадено онова друго лице, онова друго тяло, онази уста, която, макар отворена, няма да яде повече; която, веднъж затворена, вече нямаше да се отвори: и оттам произлизаше новото животно, различно животно, често в измислено движение, което никога няма да се извърши, втвърдено в позиция, скок или в атака, които от този момент нататък никога нямаше да се променят. В очите на Ине-е разомагьосването наистина беше нещо невероятно.

Какъвто е и техният живот, на двамата Разомагьосани!

Иние-e гледаше всичко с уплаха и, ако във всяко от онези животни търсеше глас, движение, търсеше в тях и да разпознае очите на майка си, на брат си, който и да е роднина останал там зад тях, сякаш това беше възможно. Дори търсеше в тях собствените си очи. Питаше се: така ли ще свърши всичко? Иние-e парализирана, втренчена в една позиция, вечна, може би с тъжен поглед, може би със стъписан поглед, може би и с усмивка едновременно безизразна и игрива, или може би със стиснати устни, нажалена, способна да смути всеки, който дойде да ме гледа в някакъв момент? И това дълго пътуване, на което ме отвеждат, и то също ли е пътуване за разомагьосване, за изкормване?

Тези въпроси я тормозеха, сякаш вече знаеше какви ще са отговорите, представяйки си собствения си портрет на бялата стена на музея, гледан от стотици хора, които не са я познавали, който не знаеха името ѝ или какво е чувствал в деня когато този, който я улови, бе застанал пред нея с материали за рисуване и боички, нетърпелив да открадне душата ѝ и да я насили, чак неестествено, да се съблече. Хората, които гледат тъжните ѝ очи, няма да разберат, че голяма част от нея все още се намира там.

Онзи следобед, когато видя един голям жагуар изкормен в двора, сърцето ѝ се сви в гърдите, мъничко сърце на птица без пера, превърнала се в плячка, паднала от гнездото. Онзи ден, изпълнена с гняв и болка, тя за пръв път заплака за себе си.

II

Това е историята за смъртта на Иние-е. И също историята за това как тя загуби името и дома си. И историята за това как тя продължава да бъде наблюдавана. Как бе отведена през морето в земята на враговете. И как, чрез техните магии, тя изгуби и после възстанови гласа си. Обърнете внимание, този глас, който аз представлявам сега не е същият глас, който отекна в гората, който вика по-големите братя и сестри, докато бере плодове, преди да се върне в малоката[6]. Още по-малко е гласът, който беше заглушен от бурите и виковете на капитана, гласът притъпен от срама, че не неразбира брътвежите на учените, а после сдържан заради сприхавия смях на придворните и грубото нетърпение на Fraülein.

Не е и гласът, който пренебрегва онова, което вестниците и списанията по онова време пишеха за нея, както и писмата, написани с букви извити като пъпките на лианито. Този глас, който от време на време ще чувате в главата си и който ще бъркате със собствения си глас, или с гласа на дъщеря ви, или на детето на жената от съседната къща, или дори, може би, с гласът на баба ви, която и да е тя, не е същият глас, с който е родена Иние-е. Не е онзи, който се е вкаменил в гърлото ѝ, когато отиде да живее в големия дворец сред хора, които са толкова бели, почти прозрачни, а плътта им, отпусната и вкисната, се движеше под ярко оцветените платове, които, макар и цветни, макар и красиви, не можеха да прикрият грозотата на нейните похитители, на косите им, повечето побелели, липсваше великолепната красота, която черната боя от женипапо може да предаде. Не е онзи глас, който тя скри, добре пазено съкровище, за да не вземат враговете повече нищо от нея.

На Ине-е се дава този глас и този език, и дори тези букви, подредени една след друга, като огърлица от мравки по земята, защото в момента това е единственото налично средство. Най-ефикасното. И въпреки че, този език е груб и пробождащ, той има известна свобода в начина, по който може да се използва, защото са били необходими много усилия, за да го научим.

Така че, ако има известна съпротива да се използва думата „таксидермия“ и избираме да използваме думата „разомагьосване“, то това е проява на дързост. Можете да сте сигурни, че Иние-е би одобрила подобно нещо. Ако вместо река, тя каже muuai[7] или дори Fluss, то може да е предупреждение за това, което са ѝ причинили. За да се разкаже тази история, Ине-е предупреждава, че не е възможно да бъдем толерантни. Нещо повече, използва се този глас и този език, защото именно с него може да се наранява най-добре. Може да го отровиш, ако го изстреляш, както правят воините от народа мираня и слагат кураре[8] приготвено от потта и кръвта на жените им. Може да го подпалиш, горещо и горчиво кураре. И във всеки случай, както вече беше казано, може да се използва според желанията. Това е гласът на мъртвото, на езика на мъртвото, с буквите на мъртвото. Вярно е, че всичко в повече е несъвършено, но какво мога да направя освен да разкажа тази история избуяла между пукнатините? Все едно е растение пробило през тухлите, чиито корени пълзят през тъмнината, а силата на листата му налага нов пейзаж, тази история търси слънцето.

Иние-е е била на дванадесет години, когато умира. Затова гласът е на мъртвото момиче. И ако някой забележи дрезгав акцент в него и го обърка с много стар глас, който се надига от замръзнал гроб, гарантирам, че този глас изниква от детството, ражда се и възкръсва. А се знае, че всеки глас от детството, е див, животински, неподвластен на сетивата.

И сега, след като се знае, нека се върнем към началото на всичко. Онова, което е определено като начало на всичко. И въпреки че някой може да оспори и да каже, че тази история е започнала с един крал, който имал кесия пълна с монети от алчни буржоа, решил да се впусне по морето, точно по онова море, Mare Tenebrarum, то аз отричам и твърдя, че всичко е започнало с Иние-е.

Бележки:


[1] Мираня: индианско племе, което живее по бреговете на река Жапура. Бел. прев.

[2] Бордуна: оръдие на индианците. Бел. прев.

[3] На езика на мираня: маймуна, макак. Бел. прев.

[4] На езика на мираня: броненосец. Бел. прев.

[5] На езика на мираня: тапир. Бел. прев.

[6] От тупи: жилище. Бел. прев.

[7] На езика на мариня: река. Бел. прев.

[8] Отрова, направена от растения и използвана от коренните жители на Амазония за намазване на върховете на стрелите. Бел. прев.


***

Тексът е преведен от португалски от Рада Ганкова и е публикуван с позволението на автора. Тъй като това е публикация в личен блог, преводачката си позволява да напиша думата “ягуар” така както звучи в оригинал.

Източник: O som do rugido da onça / Micheliny Verunschk.,  1 a ed., São Paulo: Companhia das Letras, 2021.

Photo by Sam Power on Unsplash