Мишелини Верунск е бразилска писателка и историчка. Романът ѝ „Ревът на ягуара“ хвърля светлина върху историята на две местни деца, отвлечени в Бразилия през XIX век.
През 1817 година немските естествоизпитатели Йохан Баптист фон Спикс и Карл Фридрих Филип фон Марциус пристигат в Бразилия с мисия да опишат впечатленията си от страната. Три години и 10 000 километра по-късно изследователите се завръщат в Мюнхен, носейки не само подробни записки за пътуването си, но и момче и момиче от местното население, които умират скоро след пристигането си на европейска земя.
Въпреки че двамата учени поставят под въпрос действията си в определени моменти в повествованието, те изтъкват колонизаторската сила на „цивилизационния проект“, възприет от научната общност тогава, и пренебрегват каквито и да било права на коренното население обитавало бразилските земи. Те събират и извозват с кораби онова, което смятат за „природа“, включително децата на местните жители, на които отказват да предадат човешки качества и ги излагат като нещо „живописно“ от тропиците из европейските дворци.
В петия си роман Верунск изгражда въздействащо повествование, което поставя в центъра на историята двете деца Иние-е и Жури. Иние-е изчезва един ден в гъстата джунгла. Търсят я с часове и я намират да седи край реката, а до нея е застанал голям ягуар. Никой не разбира как е възможно опасното животно да не я нападне. Щом пристигат в Мюнхен, Иние-е и Жури са изследвани от немските учени, които гордо ги представени в двора на крал Максимилиан Йозеф I.
Романът преплита сюжета от XIX век с история от съвременна Бразилия. Жозефа живее в съвременно Рио де Жанейро и подобро на много бразилци има предци индианци. Един ден в музея тя ще види изображението на Иние-е и Жули и ще разбере, че в собствените ѝ минало и идентичност има нещо недоосмислено и неразкрито.
Колонизацията е непрекъснат процес, който се материализира на множество фронтове. Тя не е явление приключило с обявяването на независимостта на колониите, а по-скоро е продължаващо насилие насочено срещу други космогонии и начини за обясняване на света.
Този роман няма аналог в бразилската литература. Занимава се с темите за паметта, колониализма и принадлежността.
Иние-е от амазонското племе мираня ще измине пътя, който е наречен „пътуване на разомагьосването“, а разомагьосването преминава през премълчаването и възвръщането на гласа, през забравата и обговарянето на миналото и на преживяното.
***

Когато Ниймуе създаде света, тя го създаде от собственото си тяло. Светът е онова гигантско същество, което трудно можем да различим, ако не сме съсредоточени, но ако се вгледаме по-внимателно, ще вникнем във всичките му кътчета. В света съществува елегантност, понякога незабелязвана в забързаността, с която хората са свикнали да живеят. В косите му по еднакъв начин се заплитат нишки от огън, вода, вятър и въздух. На лицето му са инкрустирани ягуари и маймуни, плъхове и антилопи, мравки и коати, колибрита и змии, всички видове животни, които познаваме, както и тези, които не знаем, че съществуват, и безименните животни, все още неоткритите, некаталогизираните, без таксономия, изчезналите животни.
Гигантска боа, която обхваща кръста на света и сключва глава и опашка, самопоглъщайки се. Ямс, батати и маниока обуват краката му, пълзящи растения, стволове, лиани, орхидеи и разноцветни цветя в най-разни форми се настаняват на гърдите, ръцете, краката и скута. По ноктите му, стръмни камъни и минерали, покълва зеленина, понякога малко, друг път с внушителни размери, пробивайки пукнатини в рудното му сърца. Полът на света е непостоянен, ту е мъж, ту е жена, ту мъж и жена, ту нещо, което не можем да определим с думи, тези изменчиви средство за предаване на послания. Изражението на света също е непостоянно. Понякога лицето му изглежда сякаш е направено от зеленчуци и плодове, вековни дървета изникват от издатината на челото, като рога. Понякога придобива вид на огромна и необикновена птица. Очите му обаче винаги са пъстри искри.
Ниймуе предложи творението си на първите собственици, на първите животни. Хората трябва да преговарят с тях, за да ядат, да пият, да строя къщи, сгради, иглута, тапери, малоки, фавели. Именно на тях трябва да се отчитат за извлечените минерали, докато земята се превъръща в завехнала рана, заради избухналите котли, запушените карбуратори, отровените реки и малките пластмасови частици, които набъбват в корема на океани. Пред тях трябва да сме отговорни. Те ще ни таксуват.
(из светогледа на мираните[1])
В началото бях от плът и бях на земята.
Изабела Фигейредо, „Тетрадка с колониални спомени“
Прекараха безбройни дни по море и суша. Времето, което прекараха по море, беше изпълнено със страх, глад, болести. Те не знаеха, че морето изглежда като голямо скупчване на всички реките, които ги плашеха с огромното си паст, с бученето дори при затишие, с дишането под нозете им подобно на глухо и свирепо животно. Трепереха. Толкова много вода никога не бяха виждали, един страшен дух в солената си лига реве, а не е ягуар. Понякога е самото небе превърнато във вода. Под краката им течеше вода, безумна боа; над главите им, точно колкото да ги нарани, също вода, може би бордуна[2] или стрела в стремглав полет. Случваше се водата върху телата им да стане на лъскави кристали, ледена, да реже и да убива.
Не бяха виждали река, която да говори толкова много води, река без брегове. В нито една от реките, които познаваха, нямаше толкова много ярост, толкова много мистерия. Нито дори Паранауазу, майката на всички реки, която белите хора наричат Амазонка, тази, която пази свят за живота след смъртта, дори тя не изглежда толкова опасна и толкова страшна. Освен това, прекосяването на тази безкрайна и неспокойна вода, огромна река без брегове, със сигурност означава, че ще умрат, без да стигнат до мястото на предците. Страхът пронизва костите им и ги кара да треперят, а на всичкото отгоре съществува и големият звяр, в действителност плавателен съд и това, което го караше да се движи, грубата и заплашителна плът на моряците, невидимата сила, веригата, която му даваше сила да съществуват и да провокира, в недрата на трюма, гаденето, повръщането, вече позеленелите и втечнени лайна, които размиваха и разсмърдяваха загнилоча, а също и гадините и плъховете, вредители, които разнасяха всякакви болести.
Корабът е по-скоро голямото кану на смъртта. Хора, растения, животни, маймуни, kdiziba[3], броненосци, gooi[4], тамандуа, heehi[5] и също Разомагьосаните. Как да ги наречем? Иние-е още на сушата наблюдаваше учените, които работеха по разомагьосването. И скоро осъзна, че не става въпрос просто да убийство на животното. Беше нещо друго. Първо, те вземаха душата му върху кожата на хартията с такова съвършено съответствие, че би могло да се каже, че животното току ще запълзи от тази ефирни предели, ако беше змия, или ще излети, ако бе птица. Следва разомагьосването. И умирането беше само едно много малка частица от всичко това. Животното, самото животно, от плът и кръв, се превръща в едно нищо след като всичко приключи. Мъртво и изкормено, животното е почистено, кожата му е одрано от месото вече останало без сила и тялото изпразнено от всичко, което някога е било, останало е спихната и жалка торба, която чак след това ще бъде възстановена със слама или някакъв друг пълнеж, който да послужи да добие, малко по малко, предишната форма, и да му бъде придадено онова друго лице, онова друго тяло, онази уста, която, макар отворена, няма да яде повече; която, веднъж затворена, вече нямаше да се отвори: и оттам произлизаше новото животно, различно животно, често в измислено движение, което никога няма да се извърши, втвърдено в позиция, скок или в атака, които от този момент нататък никога нямаше да се променят. В очите на Ине-е разомагьосването наистина беше нещо невероятно.
Какъвто е и техният живот, на двамата Разомагьосани!
Иние-e гледаше всичко с уплаха и, ако във всяко от онези животни търсеше глас, движение, търсеше в тях и да разпознае очите на майка си, на брат си, който и да е роднина останал там зад тях, сякаш това беше възможно. Дори търсеше в тях собствените си очи. Питаше се: така ли ще свърши всичко? Иние-e парализирана, втренчена в една позиция, вечна, може би с тъжен поглед, може би със стъписан поглед, може би и с усмивка едновременно безизразна и игрива, или може би със стиснати устни, нажалена, способна да смути всеки, който дойде да ме гледа в някакъв момент? И това дълго пътуване, на което ме отвеждат, и то също ли е пътуване за разомагьосване, за изкормване?
Тези въпроси я тормозеха, сякаш вече знаеше какви ще са отговорите, представяйки си собствения си портрет на бялата стена на музея, гледан от стотици хора, които не са я познавали, който не знаеха името ѝ или какво е чувствал в деня когато този, който я улови, бе застанал пред нея с материали за рисуване и боички, нетърпелив да открадне душата ѝ и да я насили, чак неестествено, да се съблече. Хората, които гледат тъжните ѝ очи, няма да разберат, че голяма част от нея все още се намира там.
Онзи следобед, когато видя един голям ягуар изкормен в двора, сърцето ѝ се сви в гърдите, мъничко сърце на птица без пера, превърнала се в плячка, паднала от гнездото. Онзи ден, изпълнена с гняв и болка, тя за пръв път заплака за себе си.
II
Това е историята за смъртта на Иние-е. И също историята за това как тя загуби името и дома си. И историята за това как тя продължава да бъде наблюдавана. Как бе отведена през морето в земята на враговете. И как, чрез техните магии, тя изгуби и после възстанови гласа си. Обърнете внимание, този глас, който аз представлявам сега не е същият глас, който отекна в гората, който вика по-големите братя и сестри, докато бере плодове, преди да се върне в малоката[6]. Още по-малко е гласът, който беше заглушен от бурите и виковете на капитана, гласът притъпен от срама, че не неразбира брътвежите на учените, а после сдържан заради сприхавия смях на придворните и грубото нетърпение на Fraülein.
Не е и гласът, който пренебрегва онова, което вестниците и списанията по онова време пишеха за нея, както и писмата, написани с букви извити като пъпките на лианито. Този глас, който от време на време ще чувате в главата си и който ще бъркате със собствения си глас, или с гласа на дъщеря ви, или на детето на жената от съседната къща, или дори, може би, с гласът на баба ви, която и да е тя, не е същият глас, с който е родена Иние-е. Не е онзи, който се е вкаменил в гърлото ѝ, когато отиде да живее в големия дворец сред хора, които са толкова бели, почти прозрачни, а плътта им, отпусната и вкисната, се движеше под ярко оцветените платове, които, макар и цветни, макар и красиви, не можеха да прикрият грозотата на нейните похитители, на косите им, повечето побелели, липсваше великолепната красота, която черната боя от женипапо може да предаде. Не е онзи глас, който тя скри, добре пазено съкровище, за да не вземат враговете повече нищо от нея.
На Ине-е се дава този глас и този език, и дори тези букви, подредени една след друга, като огърлица от мравки по земята, защото в момента това е единственото налично средство. Най-ефикасното. И въпреки че, този език е груб и пробождащ, той има известна свобода в начина, по който може да се използва, защото са били необходими много усилия, за да го научим.
Така че, ако има известна съпротива да се използва думата „таксидермия“ и избираме да използваме думата „разомагьосване“, то това е проява на дързост. Можете да сте сигурни, че Иние-е би одобрила подобно нещо. Ако вместо река, тя каже muuai[7] или дори Fluss, то може да е предупреждение за това, което са ѝ причинили. За да се разкаже тази история, Ине-е предупреждава, че не е възможно да бъдем толерантни. Нещо повече, използва се този глас и този език, защото именно с него може да се наранява най-добре. Може да го отровиш, ако го изстреляш, както правят воините от народа мираня и слагат кураре[8] приготвено от потта и кръвта на жените им. Може да го подпалиш, горещо и горчиво кураре. И във всеки случай, както вече беше казано, може да се използва според желанията. Това е гласът на мъртвото, на езика на мъртвото, с буквите на мъртвото. Вярно е, че всичко в повече е несъвършено, но какво мога да направя освен да разкажа тази история избуяла между пукнатините? Все едно е растение пробило през тухлите, чиито корени пълзят през тъмнината, а силата на листата му налага нов пейзаж, тази история търси слънцето.
Иние-е е била на дванадесет години, когато умира. Затова гласът е на мъртвото момиче. И ако някой забележи дрезгав акцент в него и го обърка с много стар глас, който се надига от замръзнал гроб, гарантирам, че този глас изниква от детството, ражда се и възкръсва. А се знае, че всеки глас от детството, е див, животински, неподвластен на сетивата.
И сега, след като се знае, нека се върнем към началото на всичко. Онова, което е определено като начало на всичко. И въпреки че някой може да оспори и да каже, че тази история е започнала с един крал, който имал кесия пълна с монети от алчни буржоа, решил да се впусне по морето, точно по онова море, Mare Tenebrarum, то аз отричам и твърдя, че всичко е започнало с Иние-е.
Бележки:
[1] Мираня: индианско племе, което живее по бреговете на река Жапура. Бел. прев.
[2] Бордуна: оръдие на индианците. Бел. прев.
[3] На езика на мираня: маймуна, макак. Бел. прев.
[4] На езика на мираня: броненосец. Бел. прев.
[5] На езика на мираня: тапир. Бел. прев.
[6] От тупи: жилище. Бел. прев.
[7] На езика на мариня: река. Бел. прев.
[8] Отрова, направена от растения и използвана от коренните жители на Амазония за намазване на върховете на стрелите. Бел. прев.
***
Тексът е преведен от португалски от Рада Ганкова и е публикуван с позволението на автора.
Източник: O som do rugido da onça / Micheliny Verunschk., 1 a ed., São Paulo: Companhia das Letras, 2021.
Photo by Sam Power on Unsplash