„Ирасема“: легенда за Сеара или митът за създаването на Бразилия

Home » book review » „Ирасема“: легенда за Сеара или митът за създаването на Бразилия

Творбите на Жозе де Аленкар (1829-1977) заемат особено място в бразилската литература. „Ирасема“ е вторият поред в цикъла от три „индиански“ романа на Аленкар: „Гуарани“ (1857), „Ирасема“ (1865) и „Убиражара“ (1874).  Чрез тези творби авторът изразява стремежа си към създаване на самобитен облик на бразилската литература и към развой на собствени език и култура.

Индианските романи на Аленкар са алегорично представяне на зараждането на бразилския народ. Индианците са основата, която авторът използва, за да илюстрира уникалността на националната история. В разказите на Аленкар, превърнали се в легенди, близки на всички бразилци, се срещат индианците и португалските заселници на земята, която днес се нарича Бразилия. Аленкар описва първото съприкосновение между двете раси и дълбоките промени, настъпили за местните жители след този контакт.

Оригинален силует на статуята „Ирасема Пазителката“ от Зенон Барето (Форталеза, БРАЗИЛИЯ)

Статуята на Ирасема на едноименния плаж в град Форталеза обезсмъртява най-възпяваната бразилска литературна героиня. „Ирасема“ е определян като роман за индианците, бразилска легенда, поема в проза, романтичен епос. Самият Аленкар го нарича „Легенда за Сеара“, която е поетично обяснение за произхода на родната му Сеара, и така вписва произведението си в полето на колективната фантазия, захранвана от историческия контекст.

Читателят вероятно ще забележи, че името на героинята е анаграма на „America“. В този период през XIX в. в цяла Латинска Америка е на мода сантиментално отношение към индианците, не само като местни за Новия свят, но и като носители на съпротивата срещу колониалното управление. Това прославяне на туземните народи е особено популярно след  обявяването на независимостта на Бразилия (1822 г.) и се вписва в идеите на романтизма.

В „Ирасема“ е описана любовната история между индианката Ирасема и португалския воин Мартим. Действието в романа започва около 1603 –  началото на 1604 г. и продължава до 1611 година. То се развива в бразилския североизток, край бреговете на реките Парнаиба и Жагуарибе, планината Ибиапаба и извора Ипу. Мартим е съюзник на племето питигуари, а Ирасема е дъщеря на шамана от вражеското племе табажари. Питигуарите и табажарите са врагове, въпреки че говорят един и същ език и имат общи религия и традиции.

Ирасема и Мартим са щастливи заедно, но Мартим започва да изпитва носталгия по родната Португалия. Разказвачът ни въвежда в тъгата и жаждата, които изпитва Мартим. Португалското saudade, смятано за непреводима дума, изразява чувство на носталгия и копнеж по нещо изгубено, като чувството, което изпитват португалските заселници в Бразилия към родината си.

Ирасема ражда син на име Моасир и това е „първото дете, родено в Сеара“, истински бразилец, кобокло, дете с европейска и индианска кръв, символ на бразилското mestiçagem – на физическото, културното и духовното смесване.

Авторът  предполага, че съдбата на това дете предвещава тази на току-що появилия се нов народ: „Дали това не бе предзнаменование за участта на една раса?“ Определянето на Моасир като първия бразилец внушава, че индианците от предколониални времена, макар и да са били обитатели на земята, не са участвали в регионалната или националната история. В представите на Аленкар местните са живели сред дивата природа, а пристигането на португалците променя изцяло техните общности и начин на живот и предопределя националните съдбини занапред.

През 1936 г. бразилската Камара на депутатите нарича националния език „бразилски“, но Аленкар изпреварва времето си. Неговият стремеж, а вероятно и най-важният му принос е създаването на бразилски литературен език, който да приобщава коренното население на Бразилия. Той търси съставките, които биха придали отличителна идентичност на бразилската литература, и изучава еволюцията на португалския език, използван по тези земи. Като много интелектуалци от епохата на романтизма, писателят изследва устните народни предания и народния език, като вярва, че речта и легендите на хората бипа спомогнали за укрепване на националната идентичност. В неговите произведения португалският език се променя от чисто европейски към бразилски език, който се еманципира и заживява собствен живот, и не на последно място – става възприемчив към езика на племената тупи.

Читателите на „Ирасема“ ще открият в края на романа писмо от Аленкар, в което той е изложил идеите си за създаването на бразилски литературен език. Използвайки го като послеслов, в него той критикува някои бразилски романтици за неуспешните им опити да опишат индианските си герои и тяхната реч. В неговите представи е нужна бразилска литературна и езикова среда, която да черпи познанията си от индианските език и традиции. Аленкар изразява надежда, че в неговата творба читателите ще видят „отразени представите му за националната литература“ и за „изцяло бразилска поезия, почерпена от езика на диваците“.

В „Ирасема“ авторът превръща туземния колорит, типичното и екзотичното в символ на зараждащата се и търсеща своята уникалност бразилска нация. Аленкарова Бразилия е разкрасена с метафори и сравнения, вдъхновени от пищната райска природа на Североизтока. Дори само в този роман Аленкар засяга географски и исторически теми, и се стреми да заложи темелите на националния език.

Така „Ирасема“се превръща в алегория на мита за създаването на Бразилия, а творбите на Аленкар – в литературни жалони на националната идентичност, в прелестен поетичен опит да се осветли зачеването на Бразилия.

Романът “Ирасема” е публикуван от Издателска къща “Знаци”. Преводът и рецензията са на Рада Ганкова.

Книгата е издадена по предложение на Embaixada do Brasil em Sófia / Embassy of Brazil in Sofia и с подкрепата на Института „Гимараес Роза“ към Министерството на външните отношения. Поводът за издаването на романа “Ирасема” на бразилския класик Жозе де Аленкар е побратимяванета на градовете София и Форталеза.