На мен Албания ми е далечна, да живееш според прастари патриархални правило също ми е далечно, но историята на Бекиа ме развълнува. Бекиа е остайница, жена която се е заклева да остане девица.

„това семейство има закони и ти ще го почиташ“

„Остайница“ на Рене Карабаш е роман написан на български, но почерпил идея за конфликт произтичащ от стила на живот в северна Албания, където хората следват редица архаични закони. Когато за пръв път видях романа, не му обърнах внимание, защото не знаех какво означава заглавието. Разбрах значението на „остайница“ чак когато видях книгата преведена на френски в една брюкселска книжарница, vierge jurée или заклета девица.

В тази книга има забранена любов, кръвни отмъщения, семейни вражди, архаични закони, които смачкват свободата и индивидуалността. Романът е покана за размисъл върху общожитейски теми и засяга въпроси като размяната на социалните роли между мъжа и жена и патриархалното подтисничество.

„Ние оставаме роби на собствените си имена и постъпки.“

Основният конфликт в романа идва от това, че Бекиа се опитва да се изплъзне от хватката на Кануна – строга, безпощадна система от правила прилагана в някои изолирани местности. В тези общности жените режат косите си и изгарят роклите си, полагат клетва и се превръщан в мъже в очите на обществото. Кръвните вражди са страшни и родовете се избиват до девето коляно.  

Когато Бекиа се заклева, тя промяна социалния си статут. Една жена в нейната общност струва 20 вола. След клетвата тя придобива права, може да седи разкрачена и да пуши, да пие и да е глава на семейство. Поне на пръв поглед това е освобождаване от правилата наложени на женския пол. Бекиа става Матя, губи женското в себе си и се сдобива с

„най-ценния метал в Албания“

свободата.

Тази своеобразна смяна на пола обаче на означава, че можеш да се отървеш от миналото си или пък от травмите преносясни от поколенията. Бекиа остава в плен на събитията довели до решението ѝ да бъде остайница и всичко последвало в живота ѝ и в живота на семейството ѝ, е предопределено от нейното решение. Всички носят тежкия кръст на извоюваната свобода.

„любовта по тези земи е равна на смърт“

Любовта в романа е равносилна на смърт. Не се предполага, че можеш да обичаш според повелите сърцето си, защото има правила с кого и при какви условия трябва да бъдеш. Романът денонсира ограничаването на любовта и отправя силно послание, че тя не зависи от пола, тенденциите, държавата и законите, че когато човек върви срещу себе си, той нарушава равновесието във вселената.

Образността в тази история черпи от земята, селото и природата – „лъжата с червей“, „една жена струва 20 вола“, „най-добрата приятелка е кравата“. Тази сравнения ни отнасят към обстановка, която много прилича на нашето село. Почти целият текст е написан като поток на съзнанието, който пренася читателя към детайли от историята на Бекиа, брат ѝ Сале и тяхната общност. Историята на Бекиа е разказана от репортерка, дошла да разговаря с последната жива остайница. Като изключим няколкото писма написани от Сале, в останалата част от текста няма нито една точка маркираща край на изречението, текстът върви като дълга поема.

“Остайница” е малък по обем роман, но носи внушителни универсални послания и предстои светът да чуе за него.

Ако проявявате интерес към романа, можете да се срещнете с авторката Рене Карабаш и с преводачката на френски Мари Врина на 7 декември в Брюксел.

ТУК можете да прочетете повече за превода на “Остайница” на бразилски португалски.

The post „Остайница“ на Рене Карабаш first appeared on Rada's Blog.

В „Градът с алена пелерина“ Аслъ Ердоган създава два портрета – автобиографичен портрет на млада турска писателка, попаднала в плашещия, но пленителен град Рио де Жанейро и втори портрет на самия град. Йозгюр идва в Рио с намерение да остане за кратко и да преподава и пише, но вместо това остава две години. По време на  лятната ваканция тя не изкарва пари и изпадна в безпаричие, но в градът на крайностите, с безмилостна тропическа жега и ширеща се престъпност, гладът и трудностите са обичайно състояние. Връзката на Йозгюр с Рио е сложна и се люшка между силна омраза и изблици на привързаност, постоянно колебание дали да се затвори в мизерната си квартира или да се впусне навън в приключения сред опасните улици на фавелите.

„Градът с алена пелерина“ е роман, в който градът е главен персонаж, мястото е част от тъканта от книгата, задавай атмосферата и определя сюжета и съдбата на героите. Аслъ Ердоган попада там в края на осемдесетте години, когато Рио е подчинен на „Командо вермельо“, мощна престъпна групировка, която по онова време контролира 70 процента от трафика на дрога. Постоянно има престрелки и случайно загинали минувачи, пускат се „фойерверки“ над Синия квартал всеки пък когато е пристигнало новото зареждане с дрога, а улиците са джунгла от бездомници, наркомани, изоставени деца и проститутки. Изобщо атмосферата е напрегната, и затова Йозгюр трудно се решава да излезе от къщи.

Същевременно в кратките си съприкосновения с Рио, освен изстрели и дебнеща навсякъде смърт, градът подарява на Йозгюр прекрасните звуци на самбата и боса новата, пищни танци, изобилие от плодове и плодове сокове, спиращи дъха гледки към залива Гуанабара, сребриста безкрайна плажна ивица. Йозгюр е неспособна да се измъкне и изпитва неустоимата притегателна сила към опасностите, разхождайки читателите из фавелите и оставяйки привкус на ужас, който пленява.

Наброските на романа, който пише главната героиня също са посветени на Рио и са влезли като роман в романа. Чрез писането тя печели личната си битка срещу смъртта, но не може да довърши текста, защото според нея, за да пишеш, означава да сложиш нещата в ред, а „Рио може да бъде описан с една-единствена дума – ХАОС“

Романът е и за това да живееш в непозната страна, да не знаеш езика и да ти е трудно да се адаптираш, но да бъдеш очарован от чуждото. В Рио всички повтарят на Йозгюр, че това е „най-красивото място на света“, но тя открива едно многолико място, което е едновременно красиво и отвратително, космополитно и дребнокрадливо, закоравял престъпник и изкусен любовник.

Издателство: „Парадокс“

Превод: Азиз Шакир-Таш

The post Градът с алена пелерина от Аслъ Ердоган first appeared on Rada's Blog.

Димитър Кенаров събира в един сборник 13 очерка писани за американски издания като „Виджиния Куотърли Ривю“ и „Ескуайър“ и за пръв път те излизат на български. В предговора авторът контекстуализира този сборник с литературни репортажи и обяснява целите на жанра литературна журналистика.  

Повечето истории са от Балканите, от бивши социалистически страни и един очерк от Ирак. Авторът е живял далеч от региона и имаш поглед отвън, но същевременно не губи чувствителност за нашата реалност. Улавя интересното и актуалното и превръща в главни герои обикновени хора, които разказват своята история, а чрез тяхната съдба Кенаров прави прочит на големи събития от последните 20 години.  

Днес в света има около 52 са управлявани от диктатори и авторитарни режими, около 70 процента от населението на земята живее в нелиберални общества. Част от историте в сборника отразяват съществуването под всевиждащия поглед на диктотарите. Авторът споделя, че „всичко започна със смъртта на Милошевич” и че първата му поръчка от редакторите на „Виджиния Куотърли Ривю“ е била да напише репортаж от Сърбия. Диктатурите, с тяхната постоянна подозрителност, спареност и непрозорливст, се оказват благодатен творчески материал.

Как сръбските контрабандистки на дрехи от Илиянци приемат смъртта на Свободан Милошевич, как хората в Белград превръща в туристическа атракция Радован Караджич, как заради големия символ на социалистическия реализъм белоруския трактори арестуват автора, какъв е животът в ромското гето в Сливен, как се използва изкуството в окупиран Крим… и още.

Тези репортажи черпят с пълни шепи от реалността, те не са измислица, а предлагат сюжети вдъхновени от истински случки, места и персонажи. Читателите все по-често търсят истински сюжети в литературата и на това се дължи популярността на исторически романи на пазара. В тази книга реалността се оказва е по-причудлива от фикцията и за разлика от художествения разказ, този вдъхновен от реалността не може да се контролира.

Димитър Кенаров има невероятна дарба да чете света около себе си, писателски инстинкт да улови реалността, а тя се оказва много вдъхновяваща и щедра на сюжети. Сборникът ми напомня на книгите на Ришард Капусчински и има допирни точки с Капка Касабова.

The post Диктатори, трактори и други приключения: Димитър Кенаров first appeared on Rada's Blog.

Романът на София Сеговия „Шепотът на пчелите“ ни пренася в селцето Линарес в североизточната част на Мексико.

Един ден старата семейна бавачка намира изоставено бебе, а до него и пчелна пита. Бебето Симонопио се появява, покрито с рояк пчели, които ще го придружават през целия му живот и ще променят историята на семейството, което го е приело, както и на целия регион. Преди това той обаче трябва да се изправи пред страховете си и да надвие врага и заплахите, които го дебнат.

София Сеговия ни разказва една нежна история за предаността към семейството и за братската обич, но също за предателството и подлостта, които могат да унищожат всичко.

Ето няколко причини да прочетете „Шепотът на пчелите“.

1. „Шепотът на пчелите“ е световен бестселър

Романът е публикуван в Мексико през 2015 година и влиза в класациите на най-продаваните книги в Мексико и цяла Латинска Америка. Преведен е на 21 езика и покорява сърцата на читателите и на други места по света.   

Страниците на този роман ще ви разкрият мистерията около Симонопио и неговите пчели, историите на семейство Моралес, техните земи и работниците в хасиендите. София Сеговия преплита детайли от реални събития и социални обстоятелства, които събуждат интереса към Мексико. Вдъхновена от истинската история на мексиканския североизток, тя отвежда читателите в началото на 20. век и създава междужанрова проза, смесица от исторически роман и семейна сага.  

“Шепотът на пчелите” е една вълшебна история за това как човек може да преодолее себе си и страховете си, за трагедиите и победите в живота. История, която се откроява с множество обрати и държи в напрежение до самия край. 

София Сеговия доби популярност с романа „Шепотът на пчелите“, но препоръчвам и романите „Ураган“ и „Поклонници“, защото прозата ѝ е сетивна и магическа.

2. Роман, който ухае на портокалови цветове и магия

„В Мексико сюрреализмът се разхожда по улиците. Сюрреализмът идва от реалността на Латинска Америка.“ Това казва Габриел Гарсия Маркес по време на една почивка в мексиканския град Сан Мигел де Аленде.

„Шепотът на пчелите“ предлага тъкмо това, сюрреализъм от Мексико, шеметен водовъртеж от реално и нереално, онзи вид магически реализъм, който латиноамериканските писатели са развили до високо изкуство, и който струи от всяка страница на романа.

Магията е чудотворна, но тя е вплетена в тъканта на ежедневието: внезапно се поява млада жена, загубила бебето си, точно когато друго новородено има нужда от кърма; необяснима треска се превръща в знак и спасява семейство Моралес от смърт; върху лицето на Симонопио винаги има кацнали пчели…  

Романът е изпълнен и с красиви детайли от бита на мексиканците. Баба Синфороса използва като отдушник за мъките си приготвянето на традиционния мексикански десерт лече кемада. Семейство Моралес живее в хасиендата Ла Амистад, където ухае на мащерка и епазоте, на портокалови цветове и мед. Неизчислимо старата нана Реха, митологична фигура, откърмила поколения от семейството, прекарва всеки ден в едно кресло люлка със затворени очи, докато светулките не ѝ напомнят, че е мръкнало.

Магическото ухание на реалния живот е голямото очарование на този романа.

3. Мексико има какво да разкаже 

В романа се подрежда пъзела на сложната мексиканска картина в бурната епоха в началото на 20. век. София Сеговия онасловява неразказаните истории, които си заслужава да бъдат чути. Хората живеят в магическа реалност, но политическата нестабилност и насилието предопределят съдбата на всички.

Сюжетът на романа се разгръща на фона на Мексиканската революция, епидемията от испански грип, аграрната реформа и сблъсъците между тези, които ламтят за чужда земя, и тези, които защитават собствеността си с цената на всичко.

Част от историческите обстоятелствата, които служат за фон на повествованието, са разпространението на идеите на Мексиканската революция на север и на юг, политическите обрати, чудни колоритни подробности около обработването на земя… В сцена на всички тези събития се превръщат плодородните полета и скалистите хълмове около тогавашното село Линарес, югоизточно от град Монтерей.

4. „Симонопио на пчелите, пчелите на Симонопио.“

Симонопио, момчето, което пчелите неизменно следват, което принадлежи на хълмовете, е незабравима фигура. Той е едновременно мистериозен и затрогващ, носител на магичност и интуитивност и може да усети опасност и да предизвести появата на нещо добро. Въплъщение е на човешка мъдрост, способна да разтопи всяко сърце. Неговите пчели му подсказват кога трябва да се скрие, къде да намери кръстника си или в кой момент малкият Франсиско младши е в опасност. „Без пчелите му, които се роят край него, информацията, която получаваше за света, беше линейна.“ Пчелите го следват, където и да отиде, освен в редките случаи, когато се отклонява и навлиза в земята на Еспирикуета, когото Симонопио си представя като койот, митична фигура с многопластово значение в мексиканските легенди.

Приятелството на Симонопио с пчелите е толкова сладко, колкото и медът, който те споделят с него и който е олицетворение на непосредствената връзка и хармонията между природа и човек. Името му идва от Симеон, а Симеон на иврит означава „този, който слуша“. Той слуша това, което му нашепват пчелите, и се превръща в изразител на природата и нейните послания.

5.  „Отмъщението не е женска работа“…

…е втълпено на Беатрис Моралес и тя трябва да остане пасивна и да чака търпеливо, когото цялото ѝ същество жадува възмездие.

„Как една обикновена жена да склони цяла една обезумяла нация да остави оръжията, отново да се върне към труда и производството, земеделието и труда? Как една жена да се преструва, че събитията около нея не я засягат? Как може да промени посоката на един куршум, на десетки, на хиляда такива?” – това са въпросите, които си задава Беатрис Моралес.

В мексиканския наратив рядко се срещат женски образи. Преломните моменти в историята са разказани през гледната точка на мъжете, но каква е участта на жените, докато мъжете се отдават на големи дела. Сеговия ни разказва  точно това – какво се случва с Беатрис Моралес, с древната колкото света нана Реха, с перачката Лупита. Каква е тяхната съдба и какво занимава умовете им, докато около тях върлуват войни и епидемии.

6. „Не виждах дефект… Аз виждах просто брат си и го обичах.“

Най-голямото чудо в този роман е изразът на дълбока и безрезервна обич. Приемането на изоставеното бебе Симонопио от семейство Моралес и това, че го отглеждат като свое дете е първият акт на преданост. А в последствие цялата история създават усещане за уют, нежност и обич, защото Франсиско Моралес младши, който е разказвач, си спомня дните, прекарани със Симонопио.

Когато се завръща в родния си дом, Франсиско казва:

„…пренесе ме на моята височина на исполин върху раменете на Симонопио, в топли дни в речната вода, при жабите, които крякаха привечер, при летните цикади, до лабиринтите от портокаловите дървета, при разходките на някоя пчела върху лицето ми и жуженето ѝ, докато отплита. Пренесе ме при неговата особена и скъпа усмивка и при неговите истории…“

The post Шест причини да прочетете „Шепотът на пчелите“ на София Сеговия first appeared on Rada's Blog.

Възлюбените от бога все в безгодие живеят

Романът „Възлюбените“ ни пренася в началото на българското Възраждане. Главният герой Велко разказва историята на собствения си живот, изпълнен с премеждия и обрати. Разказът се води от първо лице и, въпреки че в началото Велко твърди, че не обича да размишлява, този простонароден разказ се превръща в „размишлювания“ за света, живота, свободата, връзката между човека и бога и ползата от словото.

Преобразяването на Велко е история за духовното пробуждане и на други българи в този период. Както по-голяма част от населението, той е неграмотен, прост овчар, занимава се със стадото овце и собственото си оцеляване в планината, нападан от агаряни и айдути. Велко става разбойник, търси имане, учи се да е търговец, сменя няколко поприща в търсене на истинското си призвание, което се оказват буквите и манастира, център на книжнината.

В началото на романа Велко разказва как баща му искал той да се научи да чете и пише, но това не било за него и си останал неграмотен. След време, понеже „думите са магесническа работа“ и „благо нещо, ама искат време … докато попият“, той узрява за идеята, че буквите са имането, дето не могат да му откраднат, бяга от замрелия духовен живот и тръгва на път.

Неговата трансформация минава от „Аз съм роден роб. И баща ми, и неговият баща също са били роби. Друго не познаваме.“ през „човекът е стъкмен от свободна воля“ до „човек така се ражда – прозирен и равен – и се надява с хубави букви да го изпишат“. Далеч от малкия си свят, Велко се преражда за нов, по-духовен живот, открива шаренията на света и се захваща с „буквонижение“, за да може История славянобългарска да стигне до повече хора.

Романът е написан в сказова форма, където водещият разказа е носител на своите ценности и мироглед. Смесват се архаични и диалектни думи, някои езикови творения на автора и синтаксис, който прави текста да звучи много напевно. Могат да се направят паралели с „Възвишение“ на Милен Русков. В миленрусковия роман първите страници се изненада за читателя заради езиковото експериментаторство. При „Възлюбените“ текстът се чете лесно и е богат източник на пословици и народни мъдрости написани на старовремски език. Можете да си припомните или научите разговорно-битови стари дума като якоже, оджак, уякча, солук, навям, джидина, малджия, кабил, омашляк, мориня, гажва, абие, рапалест човек, омашляк, бабаджан, каяфет, давия, окомиг, чемерен…или авторови творения като окоумивание, малее,  високомудърствувам…

Това е роман за това как в индивидуалното съзнание на един обикновен човек са поражда това, което наричаме национално пробуждане и се появява жаждата за познание.  

„Една врата само, а като че светове различи разделя! Излазяш от единия свят и влазяш в другия. Ядовете ти и кахърите остават в единия и кога влезеш при книгите – няма ги вече!“

„Человешката душа люби живото слово, от него тя се ползва, на него само вярва! Живото слово, Велко, за него мисли, не за простото твое естество!“

„Людете не се делят на лоши и добри, а на такива, дето небето им е ниско, и на такива, дето небето им е високо. Кога небето ти е ниско, усещаш оттам любов връз тебе да прииде и от тая тоя любов ще остане и на другите да даруваш. Тогава живението ти не е за умирането, а за учение. Кога пък небето ти е високо и далеч, като самия вълк си – все гладен и плашлив.“

„И най-лошият, и най-овапсаният с кръв човек мигар ще иска с кръвта по ръцете да го запомнят? Не ли с добрите дела?“

The post “Възлюбените” на Боян Йорданов first appeared on Rada's Blog.

С латино, латина, латинекс…. се описват 60 милиона души в Съединените щати, което е около 18% от населението на страната. Латина писателките набират популярност в Щатите и провокират съвсем заслужен интерес. Творчеството им се вълнува от проблематика присъща за американското общество и живота на имигранта, като същевременно вплита елементи от латиноамериканските култура, бит и език.

Hispanic Heritage Week е обявена за първи път през 1968 година, а от 1989 се чества и националният месец на испаноезичното културно наследство, който по традиция се провежда от 15 септември до 15 октомври.

Това е моят малък списък с нови гласове на латина писателки. Габриела Гарсия и Шанел Клийтън се превеждани, а Сачил Гонсалес, Рейна Гранде, Клейвис Натера, Далма Лянос-Фигероа, Каролина де Робертис все още не са излизали на български.

1. За жените и солта: Габриела Гарсия, изд. “Сиела”

В началото на „За жените и солта“ едната героиня чете два класически произведения „Сисилия Валдес“ от кубинеца Сирило Виляверде и „Клетниците“ на Юго, като двете теми в тези романи, за съдбата на жените в Латинска Америка и за живота на децата в смутно време са интерпретирани от Гарсия в романа ѝ.

„За жените и солта“ на Габриела Гарсия проследява живота на пет поколения майки и дъщери в четири страни, започвайки от Куба през 19 век до наши дни в Мексико и Маями.

Жените в романа на Гарсия живеят заобиколени от насилие от партньорите си и от държавата, учат се да го приемат и преодоляват, или те самите да го използват. Децата в романа са бежанци от войната между трафикантите на оръжия и наркотици в Централна и Южна Америка.

Първият роман на Габриела Гарсия говори с гласовете на жените от Латинска Америка – баби, майки, дъщери, жени от Куба и Салвадор, свързва ги това, че търсят спасение от насилието и по-добър живот за децата си.

2. Догодина в Хавана: Шанел Клийтън, изд. „Анишър“

По време на режима на Батиста започна историята на Елиса, която е от богато кубинско семейство, но нейният брат застава на страната на бедните и иска да се бори за свободата на Куба. Когато през 1958 година Батиста бяга от Куба и я оставя в ръцете на Кастро, става ясно, че хора като семейство Перес са в опасност и се налага да бягат.

В Маями през 2017 година внучката на Елиса, писателката Марисол Ферера, е израснала с романтичните хавански истории на баба си. Тя заминава за Куба, за да изпълни заръката на баба си и да разпръсне праха ѝ там, където е родена. Внучката се озовава в една Хавана доста по-различна от спомени на бабата.

3. Olga Dies Dreaming: Сочил Гонсалес

Историята на Олга и брат ѝ Прието се развива в Ню Йорк по време на опустошителния ураган Мария бушувал в Карибите. Олга организира скъпи сватби, Прието е политик и работи за гентрификацията на латино квартала в Бруклин.

Преди двадесет и седем години майка им Бланка ги изоставя на баба им, но с ураганните ветрове в живота на Олга и на брат ѝ се завръща и Бланка.

Olga Dies Dreaming е история за корупцията, семейните разпри породени от дълго пазени тайни и за това как да оцелееш по време на ураганен вятър. Предстои да излезе сериал по романа.

4.  A Ballad of Love and Glory: Рейна Гранде

Животът на мексиканската лечителка Ксимена се преобръща през 1846 година, когато избухва американско-мексиканската война. След като мъжът ѝ е убит, Ксимена се записва като медицинска сестра, за да служи на страната си по време на боевете. Джон Райли е ирландски имигрант в американската армия, който дезертира, за да се присъедини към мексиканската армия.  

История на Рейна Гранде е вълнуваща и магическа, а същевременно вдъхновена от действителни събития в периода около войната между САЩ и Мексико, която и до днес влияе върху живота на хората в пограничните региони.

5. Neruda on the park: Клейвис Натера

Семейство Герерос живеят в квартала на домениканските имигранти в Ню Йорк, който остава непроменен двадесет години, въпреки че Харлем, Бруклин и другите черни и латино квартали междувременно са „измити, избелени и променени“ по силата на свръх високи наеми. Процесът на гентрификация не спира и стига до съседния на семейство Герерос блок. Тогава майката Еусебия взема нещата в свои ръце и търси начин да спре строителството на луксозните жилища. Дъщеря ѝ Лус пък работи в адвокатска кантора в Манхатън и се стреми да живее по начин различен от този на родителите си мигранти.

Красива разказ за доминиканската общност в Ню Йорк, за последствията от гентирификацията и опитите за ребрандиране на кварталите с имигрантско население.

6. A Woman of Endurance: Далма Лянос-Фигероа

Историята в A Woman of Endurance се развива на пуерториканските плантации през деветнадесети век, където африканката Пола е продадена, за да ражда роби. Всичките ѝ бебета се вземат от нея веднага след раждането. Пола губи вяра в живота, нечовешкото насилие в живота ѝ почти я съсипва. Романът е написан в духа на Тони Морисън и Яа Джаси и бих казала, че това е история за оцеляването и възраждането на човешкото в човека. Освен това романът поставя важни въпроси на неизлечимите рани причинени от търговията с роби и преживените жестокости, които оставят травми за поколения.

7. The Gods of Tango: Каролина де Робертис

Този роман е вълнуващ разказ за млада жена, чиято страст към звуците на тангото води до неочаквани промяни в живота ѝ. В началото на 20 век седемнадесетгодишната Леда, само със цигулката на баща си, напуска родното си село в Италия и отива да търси пътя си в Аржентина. Когато пристига в Буенос Айрес, тя е съблазнена от музиката, която владее града.

Тангото, родено от гласове на бедните имигранти от най-ниска класа, е обявено за долнопробен танц за публични домове и кабарета. Леда си отрязва косата, превързва гърдите си и се превръща в Данте, млад мъж, който се присъединява към трупа от танго музиканти. Силен, емоционален разказ за Буенос Айрес и танго ритмите.  

The post Какво ново от латина писателките? first appeared on Rada's Blog.

Творбите на Жозе де Аленкар (1829-1977) заемат особено място в бразилската литература. „Ирасема“ е вторият поред в цикъла от три „индиански“ романа на Аленкар: „Гуарани“ (1857), „Ирасема“ (1865) и „Убиражара“ (1874).  Чрез тези творби авторът изразява стремежа си към създаване на самобитен облик на бразилската литература и към развой на собствени език и култура.

Индианските романи на Аленкар са алегорично представяне на зараждането на бразилския народ. Индианците са основата, която авторът използва, за да илюстрира уникалността на националната история. В разказите на Аленкар, превърнали се в легенди, близки на всички бразилци, се срещат индианците и португалските заселници на земята, която днес се нарича Бразилия. Аленкар описва първото съприкосновение между двете раси и дълбоките промени, настъпили за местните жители след този контакт.

Статуята на Ирасема на едноименния плаж в град Форталеза обезсмъртява най-възпяваната бразилска литературна героиня. „Ирасема“ е определян като роман за индианците, бразилска легенда, поема в проза, романтичен епос. Самият Аленкар го нарича „Легенда за Сеара“, която е поетично обяснение за произхода на родната му Сеара, и така вписва произведението си в полето на колективната фантазия, захранвана от историческия контекст.

Читателят вероятно ще забележи, че името на героинята е анаграма на „America“. В този период през XIX в. в цяла Латинска Америка е на мода сантиментално отношение към индианците, не само като местни за Новия свят, но и като носители на съпротивата срещу колониалното управление. Това прославяне на туземните народи е особено популярно след  обявяването на независимостта на Бразилия (1822 г.) и се вписва в идеите на романтизма.

В „Ирасема“ е описана любовната история между индианката Ирасема и португалския воин Мартим. Действието в романа започва около 1603 –  началото на 1604 г. и продължава до 1611 година. То се развива в бразилския североизток, край бреговете на реките Парнаиба и Жагуарибе, планината Ибиапаба и извора Ипу. Мартим е съюзник на племето питигуари, а Ирасема е дъщеря на шамана от вражеското племе табажари. Питигуарите и табажарите са врагове, въпреки че говорят един и същ език и имат общи религия и традиции.

Ирасема и Мартим са щастливи заедно, но Мартим започва да изпитва носталгия по родната Португалия. Разказвачът ни въвежда в тъгата и жаждата, които изпитва Мартим. Португалското saudade, смятано за непреводима дума, изразява чувство на носталгия и копнеж по нещо изгубено, като чувството, което изпитват португалските заселници в Бразилия към родината си.

Ирасема ражда син на име Моасир и това е „първото дете, родено в Сеара“, истински бразилец, кобокло, дете с европейска и индианска кръв, символ на бразилското mestiçagem – на физическото, културното и духовното смесване.

Авторът  предполага, че съдбата на това дете предвещава тази на току-що появилия се нов народ: „Дали това не бе предзнаменование за участта на една раса?“ Определянето на Моасир като първия бразилец внушава, че индианците от предколониални времена, макар и да са били обитатели на земята, не са участвали в регионалната или националната история. В представите на Аленкар местните са живели сред дивата природа, а пристигането на португалците променя изцяло техните общности и начин на живот и предопределя националните съдбини занапред.

През 1936 г. бразилската Камара на депутатите нарича националния език „бразилски“, но Аленкар изпреварва времето си. Неговият стремеж, а вероятно и най-важният му принос е създаването на бразилски литературен език, който да приобщава коренното население на Бразилия. Той търси съставките, които биха придали отличителна идентичност на бразилската литература, и изучава еволюцията на португалския език, използван по тези земи. Като много интелектуалци от епохата на романтизма, писателят изследва устните народни предания и народния език, като вярва, че речта и легендите на хората бипа спомогнали за укрепване на националната идентичност. В неговите произведения португалският език се променя от чисто европейски към бразилски език, който се еманципира и заживява собствен живот, и не на последно място – става възприемчив към езика на племената тупи.

Читателите на „Ирасема“ ще открият в края на романа писмо от Аленкар, в което той е изложил идеите си за създаването на бразилски литературен език. Използвайки го като послеслов, в него той критикува някои бразилски романтици за неуспешните им опити да опишат индианските си герои и тяхната реч. В неговите представи е нужна бразилска литературна и езикова среда, която да черпи познанията си от индианските език и традиции. Аленкар изразява надежда, че в неговата творба читателите ще видят „отразени представите му за националната литература“ и за „изцяло бразилска поезия, почерпена от езика на диваците“.

В „Ирасема“ авторът превръща туземния колорит, типичното и екзотичното в символ на зараждащата се и търсеща своята уникалност бразилска нация. Аленкарова Бразилия е разкрасена с метафори и сравнения, вдъхновени от пищната райска природа на Североизтока. Дори само в този роман Аленкар засяга географски и исторически теми, и се стреми да заложи темелите на националния език.

Така „Ирасема“се превръща в алегория на мита за създаването на Бразилия, а творбите на Аленкар – в литературни жалони на националната идентичност, в прелестен поетичен опит да се осветли зачеването на Бразилия.

Романът “Ирасема” е публикуван от Издателска къща “Знаци”. Преводът и рецензията са на Рада Ганкова.

Книгата е издадена по предложение на Embaixada do Brasil em Sófia / Embassy of Brazil in Sofia и с подкрепата на Института „Гимараес Роза“ към Министерството на външните отношения. Поводът за издаването на романа “Ирасема” на бразилския класик Жозе де Аленкар е побратимяванета на градовете София и Форталеза.

The post „Ирасема“: легенда за Сеара или митът за създаването на Бразилия first appeared on Rada's Blog.

Реалността е просто гледна точка

Реалността е просто гледна точка казва един от героите в романа, Изобретателя, този, на когото „му хлопа дъската“. Времепространството в романа Лавандуловото момче е едно мюсюлманско село в България, някъде между Втората световна война и наше време, или пък не. По-скоро е едно утопично село, което мирише на лавандула лете и на пържени мекици зиме, а времето е от сътворението на света до самия му край. Повествованието се движи от сънищата и фантазиите на героите. А героите са български мюсюлмани, всичките със значещи за техните характери и съдби имена, но също типажи древни колкото света, наднационален и надрегионални, универсални.

В романа Лавандуловото момче Бюрхан Керим използва транспозиция на персонажи от свещените книги, за да разкаже история на героите си. Освен това прави ономастична заигравка като кръщава героите си с имена на пророци и на старозаветни персонажи, като в края на романа е поместен глосар, който дава ключ към разгадаването на значението на имената.

Лавандуловото момче е Юсуф, който живее в едно село някъде в България, все гледа към звездите през телескопа, голямата му страст са изобретенията и измислянето на истории, заради което го наричат измисляч. Също като пророка, чието име носи, и той сънува пророчески сънища. Прабаба му Хава е неграмотна, но знае наизуст житията на пророците и ги разказва, за да избави внука си от кошмарите. Нейният баща Хаджи е пропътувал света, знае невероятни истории и цитира мъдростта на източните мистици, но хората смятат, че това са просто джамбазки лакардии. Появява се и архетипът олицетворение на мъдростта, странстващия лечител доктор Моше, които идва в селото само в преломни моменти. Хикмет, чичото изобретател, когото всички мислят за луд, е изразител на науката, проникновението и философията. Хазал, чието име означена изсъхнало листо, което пада от дървото, е символ на ефирността на фантазията и на детските копнежи.   

Лавандулата носи ведрост, спокойствие, чистота, в романа е символно натоварена, тя е трансформиращ елемент, който ни потапя дълбоко в атмосфера на повествованието и превръща баналното в приказно, човешкото в божествено. Първите две саксии лавандула са подарени на баба Хава от един преминаващ през селото французин. Те трансформират селото с ухаеща обетована земя. Лавандуловият цвят омайва, унася жителите на селото в дълбок сън и ги пренася в други фантастични светове. Чрез лавандулата се създава една хипнотична реалност, пето измерение, където животът на живите е малка част от това, което паралелно се случва наоколо. Около 40 години трае лавандуловата ера и след като изкореняват насажданията животът се променя до неузнаваемост. Дядото Кудрет го хваща болестта на забравата, защитен механизъм срещу грубата реалност и разрухата в селото, израз на желанието да остане хипнотизиран от лавандуловия аромат.

Езикът на Бюрхан Керим е много богат, улавя и предава ароматите и цветовете от лавандуловите полета. Много на място са вплетени хубави арабски и турски думи: кътлък, джиджиш, шомби, иблис….Вдъхновение за автора са старите персийски поети суфисти. Всяка една глава започва с цитат от Омар Хаям, Рудаки и Хафез. Читателите се срещат за пръв път с автентичния глас на Бюрхан Керим. Блестящ дебютен роман. Очаквам следващата творба на Бюрхан Керим.

The post Лавандуловото момче: Бюрхан Керим first appeared on Rada's Blog.

Баия е земя, дала на света музикантите Жоао Жилберто, Жилберто Жил, Каетано Велозо и Мария Бетания, но за българския читател тази част от Бразилия е позната най-вече от романите на Жоржи Амаду като земя на какао, полковници, наемници и проститутки. Днес виждаме Баия от друг ъгъл, през погледа на младия баиянски писател Итамар Виейра Жуниор, който пише за съдбата на хората там и за връзката им със земята. Дебютният роман на Итамар Виейра Жуниор „Торто арадо“ го превърна в най-продавания и обсъждан автор в Бразилия и един от най-успешните португалоезични писатели за последните няколко години. Той защитава докторат по етноафрикански изследвания, посветен на общностите киломбо в Североизточна Бразилия, които са създадени от избягали от плантациите роби. Виейра Жуниор превръща научните си изследвания в роман за съдбата, бита, религията и труда на тези общности. Неговата творбата е ключова за разбиране на пагубните последствия от робството в Бразилия, за непреодоляното робско наследство, довело до социални язви и разделение в страната.

Романът „Торто арадо“ е една много бразилска история, защото отразява многообразния състав на бразилския народ, засяга въпросите за собствеността на земята и изследва корените на съществуващата до днес расова дискриминация. Днес Бразилия в по-голямата си част е урбанизирана, но в селските региони хората все още живея в полуробски условия. Действието в романа се развива няколко десетилетия след официалната забрана на робството през 1888 г., но времето не е ясно маркирано, именно защото чернокожите там все още са изправени пред неясните правила за придобиване на собствеността и конфликтите за земята, подчинението и полуробския труд. „Абсолютно всичко, разказано в „Торто арадо“ присъства в бразилския селски свят и през 2020 година. Все още има хора, живеещи в провинцията при условия, аналогични на робството или дори при робски режим“, казва писателят в едно свое интервю.

Този роман отвежда читателя в родено от авторовото въображение имение в Северозападна Бразилия, в природния парк „Шапада Диамантина“. През тази територия текат двете реки – Санто Антонио и Утинга, а между реките се намира уникалната природна зона наречена маримбус. Това е блатиста местност, захранвана с вода от реките в източния край на „Шапада Диамантина“ и вероятно се е образувала от отводнителните дейности при диамантотърсачеството. Предполага се, че думата маримбус произлиза от един от многото езици от групата банту и означава „отдалечена плантация“. Защо точно „отдалечена плантация“?

По време на робството в Бразилия, когато някои роби бягат от плантациите и се заселват в труднодостъпни места, те образуват общности килобмо, където живеят отдалечени от очите и камшиците на алчните плантатори. Една така общност, която живее в маримбуса, вдъхновява Итамар Виейра Жуниор за неговия роман.

Както самото име подсказва, регионът е богат на диаманти. След откриването на първите диаманти тази земя става притегателен център за едри земевладелци и търсачи на диаманти, които започват да заграждат и експлоатират териториите и хората, живеещи там.

Главните персонажи в романа са жени, през чиято гледна точка се води повествованието. Голяма част от населението в Баия е от африкански произход, като африканската диаспора е оставила сериозно културно, езиково и религиозно наследство. В традициите на наследниците на робите, докарани на американския континент, жените притежават власт над живота и земята, която се предава на потомците. Романът проследява историята на три поколения в едно семейство от общността киломбо със силен акцент върху женската линия. Двете главни героини Бибиана и Белонизия са дъщери на работници в имението Агуа Негра, наследници на роби, за които забраната на робството не е нищо повече от дата в календара и които обработват земя на господарите си, без да получават заплащане.

Заинтригувани от тайнствен куфар под леглото на баба си, те плащат скъпо за дързостта си да го отговорят. Претърпяват злополука с намерен в куфара нож, която променя живота им завинаги и ги принуждава да се сплотят, за да може едната да стане гласът на другата. С течение на годините постепенно се раздалечават и поемат по различни житейски пътища. Белонизия се посвещава на полската работа на плантациите и подкрепя баща си Зека Голямата капела, жрец от афро-бразилската религия жаре. Бибиана осъзнава положението им на роби, в което семейството и съседите живеят от десетилетия, и решава да се бори за правата над земята и срещу експлоатацията на работниците. Бибиана и Белонизия, всяко по своя начин, се борят срещу живота в подчинение и безправие, които битуват до днес в Бразилия. Страданието и мъките на хората, които оставят потта си на плантациите стават по-поносими благодарение на божествата, които ги следват и закрилят в целия им път от африканските земи, през океана до бразилската земя, в труда, търсенето на диаманти или по време на празниците им.

„Торто арадо“, в превод от португалски означава „изкривен плуг“. Изкривеният плуг, дал името на книгата, е оръдие на труда, използвано от предците на тези баиянски персонажи, преминало през времето и пространството и символизиращо робското наследство и неравенството. В романа торто арадо се превръща в красива метафора за липсващите слова и осакатения език, който вече не може да изговаря думи, за човешкия глас, останал безмълвен, за човека, който все още съществува и полага труд, но е лишен от права. И най-сетне е метафора за заглушаването на жените, които се борят да бъде чут гласът им в обществото.

В тази история са вплетен семейни тайни, религиозни обреди и вярвания, картини от пищната бразилска природа и изнурителния земеделски труд. Романът на Итамар Виейра Жуниор е епична творба, която разказва за живота, смъртта, борбата и изкуплението. Достоен наследник на прозата на баиянеца Жоржи Амаду и на най-добрите разказвачески традиции, вдъхновени от бразилската земя и нейните хора.

РАДА ГАНКОВА

Итамар Виейра Жуниор, „Торто арадо“, прев. Рада Ганкова, изд. „Lemur Books“, 2021.

Статията е публикувана в “Литературен вестник”, брой 33, 2021 година.

The post История от сърцето на бразилската земя first appeared on Rada's Blog.

Ако се загледате в корицата на романа „Хагабула“, ще видите около концентричен кръг изображения на Карибския бряг, катедралата в Сантяго де Компостела, катедралата в Саламанка, крайбрежието на Флорида, фрегатите на Ернан Кортес, Ледената катедрала на Севера, самотната тъмносиня планина, която взема своето… из тези пространства са разгърнати историите на персонажите на Тодор П. Тодоров.

Романът започва с отпътуването на експедицията на Ернан Кортес към новия свят. Неговите конкистадори са изпълнени с копнеж към непознатото, но те попадат във фантастични светове на странни същества, обвземат ги униние и безнадеждност, изтощени са от тежките условия и препятствията. Това, което ги спасява и поддържа живи е разказването на истории, различни истории, които се вплитат в романовата тъкан. #алахилядаиеднанощи

Няма лоши и добри, черно-бели персонажи в тези роман. Историите отразяват сложната човешка природа и нейната многопластовост. Рупърт, кръстителят на Севера, епископът, който вечно води война, се оказва не толкова противен и жесток персонаж в хода на повествованието. Агилар, близък другар на Кортес, не е просто идеалист, тръгнал към Новия свят да търси приключения, а се е борил очи в очи със смъртта. Главният женски персонаж търпи много превъплъщения в различни жени изникнали от една, вещицата майка. Уилям не е просто един стар картоиграч и авантюрист финансирал експедицията на Кортес.

Освен историята на конкистадорите, това е роман за вещици, за дъщерите на дявола, родени в светове по-древни от този. Част от действието се развива в Саламанка, където Кортес, Агилар и Салгадо учат в университета и където Агилар преследва майката вещица претърпяла много превъплъщения, същата която прелъстява Ернан. Разпространена етимология за името на град Саламанка е, че означава земя на предсказанията, разбирай, вещерски предсказания. А в Саламанка се намира една пещера, където според легендата дяволът преподавал черна магия. Поради тази причина на някои места в Латинска Америка саламанка означава пещера на вещици. Нямаше как Тодоров да напише роман за вещици и да не използва точно това култово за вещерството място, “градът, който никога не спи, но винаги сънува.”

Заглавието на романа #хагабула означава танц на вещици, chorus maleficarum. Хагабула е пробуждането и началото, възмездието на природата, която взема обратно своето. Хагабула символизира изличаването на стария свят и безсилието на неговите господари, отварянето на място за ново живот и ново раждане. Романът разработва мита за главната вещица, за майките вещици, родителките на световете. Саламанската вещица на Тодоров е ту невинно дете, ту жестока съблазнителка, бедна или богата, тъмнокоса или червенокоса, носи испанска душа, но живее ту в Саламанка, ту в Селезия.

Различно в този роман, спрямо повечето романи на български автори, които съм чела в последните години, е че не се занимава с български тема, история, персонажи…, а ни отнася в далечни, полу реални, полу доизмислени места. Основната история е написана в сегашно време, което също откроява романа и подсилва това усещане са фантастично, което всъщност звучи като реално. А авторът определено има афинитет към етимологично търсачество и съпоставки между езиците.

Съдбата на всички герои се разгръща постепенно чрез многото навързани разкази в „Хагабула“, а общото между тях е, че всички те тъгуват и копнеят по нещо далечно и изгубено, както и посланието, че е необратима волята на живота и никой не е по-голям от съдбата си.

Силен роман на Тодор П. Тодоров. Очаквам още негови фантастично реални, реално фантастични истории.

The post Вещерското хоро Хагабула: Тодор П. Тодоров first appeared on Rada's Blog.