Възлюбените от бога все в безгодие живеят

Романът „Възлюбените“ ни пренася в началото на българското Възраждане. Главният герой Велко разказва историята на собствения си живот, изпълнен с премеждия и обрати. Разказът се води от първо лице и, въпреки че в началото Велко твърди, че не обича да размишлява, този простонароден разказ се превръща в „размишлювания“ за света, живота, свободата, връзката между човека и бога и ползата от словото.

Преобразяването на Велко е история за духовното пробуждане и на други българи в този период. Както по-голяма част от населението, той е неграмотен, прост овчар, занимава се със стадото овце и собственото си оцеляване в планината, нападан от агаряни и айдути. Велко става разбойник, търси имане, учи се да е търговец, сменя няколко поприща в търсене на истинското си призвание, което се оказват буквите и манастира, център на книжнината.

В началото на романа Велко разказва как баща му искал той да се научи да чете и пише, но това не било за него и си останал неграмотен. След време, понеже „думите са магесническа работа“ и „благо нещо, ама искат време … докато попият“, той узрява за идеята, че буквите са имането, дето не могат да му откраднат, бяга от замрелия духовен живот и тръгва на път.

Неговата трансформация минава от „Аз съм роден роб. И баща ми, и неговият баща също са били роби. Друго не познаваме.“ през „човекът е стъкмен от свободна воля“ до „човек така се ражда – прозирен и равен – и се надява с хубави букви да го изпишат“. Далеч от малкия си свят, Велко се преражда за нов, по-духовен живот, открива шаренията на света и се захваща с „буквонижение“, за да може История славянобългарска да стигне до повече хора.

Романът е написан в сказова форма, където водещият разказа е носител на своите ценности и мироглед. Смесват се архаични и диалектни думи, някои езикови творения на автора и синтаксис, който прави текста да звучи много напевно. Могат да се направят паралели с „Възвишение“ на Милен Русков. В миленрусковия роман първите страници се изненада за читателя заради езиковото експериментаторство. При „Възлюбените“ текстът се чете лесно и е богат източник на пословици и народни мъдрости написани на старовремски език. Можете да си припомните или научите разговорно-битови стари дума като якоже, оджак, уякча, солук, навям, джидина, малджия, кабил, омашляк, мориня, гажва, абие, рапалест човек, омашляк, бабаджан, каяфет, давия, окомиг, чемерен…или авторови творения като окоумивание, малее,  високомудърствувам…

Това е роман за това как в индивидуалното съзнание на един обикновен човек са поражда това, което наричаме национално пробуждане и се появява жаждата за познание.  

„Една врата само, а като че светове различи разделя! Излазяш от единия свят и влазяш в другия. Ядовете ти и кахърите остават в единия и кога влезеш при книгите – няма ги вече!“

„Человешката душа люби живото слово, от него тя се ползва, на него само вярва! Живото слово, Велко, за него мисли, не за простото твое естество!“

„Людете не се делят на лоши и добри, а на такива, дето небето им е ниско, и на такива, дето небето им е високо. Кога небето ти е ниско, усещаш оттам любов връз тебе да прииде и от тая тоя любов ще остане и на другите да даруваш. Тогава живението ти не е за умирането, а за учение. Кога пък небето ти е високо и далеч, като самия вълк си – все гладен и плашлив.“

„И най-лошият, и най-овапсаният с кръв човек мигар ще иска с кръвта по ръцете да го запомнят? Не ли с добрите дела?“