На мен Албания ми е далечна, да живееш според прастари патриархални правило също ми е далечно, но историята на Бекия ме развълнува. Бекия е остайница, жена която се е заклева да остане девица.
„това семейство има закони и ти ще го почиташ“
„Остайница“ на Рене Карабаш е роман написан на български, но почерпил идея за конфликт типичен за стила на живот в северна Албания, където хората следват редица архаични закони. Когато за пръв път видях романа не му обърнах внимание, защото не знаех какво означава заглавието. Разбрах значението на „остайница“ чак когато я видях преведена на френски в една брюкселска книжарница, vierge jurée или заклета девица.
Тази книга е посветена на древните албански традиции, на размяната на социалните роли между мъжете и жените, на забранената любов, на жестокостта и подтисничеството от патрирахата.
„Ние оставаме роби на собствените си имена и постъпки.“
Основният конфликт в романа идва от това, че Бекия се опитва да се изплъзне от хватката на Кануна – строга и погубваща система от правила прилагана в изолирани местности. В тези общности жените режат косите си и изгарят роклите си, полагат клетва и се превръщан в мъже. Кръвните вражди са страшни и родовете се избиват до избиват до девето коляно.
Когато Бекия се заклева, тя промяна социалния си статут. Една жена в нейната общност струва 20 вола. След смяната тя придобива повече права, може да седи разкрачена и да пуши, да пие и да е глава на семейство. Поне на пръв поглед това е освобождаване от правилата наложени на женския пол. Бекия става Матя, губи женското в себе си и се сдобива с
„най-ценния метал в Албания“
свободата.
Тази своеобразна смяна на пола обаче на означава, че можеш да се отървеш от миналото си или пък от травмите носени от поколения в едно общество. Бекия остава в плен на събитията довели до решението ѝ да бъде остайница и всичко последвало в живота ѝ и в живота на семейството ѝ, е предопределено от нейното решение. Всички носят тежкия кръст на извоюваната свобода.
„любовта по тези земи е равна на смърт“
Любовта в романа е равносилна на смърт. Не се предполага, че можеш да обичаш според сърцето си, защото има правила с кого и при какви условия трябва да бъдеш. Романът денонсира ограничаването на любовта и отправя силно послание, че тя не зависи от пола, тенденциите, държавата и законите, че когато човек върви срещу себе си, той нарушава равновесието във вселената.
Образността в тази история черпи от земята, селото и природата – „лъжата с червей“, „една жена струва 20 вола“, „най-добрата приятелка е кравата“. Тази сравнения ни отнасят към обстановка, която много прилича на нашито село. Почти целият текст е написан като поток на съзнанието, който пренася читателя към детайли от историята на Бекия, брат ѝ Сале и тяхната общност. Читателите слушат историята на Бекия разказана пред една репортерка, дошла да разговаря с последната жива остайница. Като изключим няколкото писма написани в Сале, в останалата част няма нито една точка маркираща край на изречението, текстът върви като дълга поема и дори пряката реч е изразена като полифонични реплики вплетени в потока на съзнанието.
Ако проявявате интерес към романа, можете да се срещнете с авторката Рене Карабаш и с преводачката на френски Мари Врина на 7 декември в Брюксел.
