„Остайница“ на Рене Карабаш

На мен Албания ми е далечна, да живееш според прастари патриархални правило също ми е далечно, но историята на Бекиа ме развълнува. Бекиа е остайница, жена която се е заклева да остане девица.

„това семейство има закони и ти ще го почиташ“

„Остайница“ на Рене Карабаш е роман написан на български, но почерпил идея за конфликт произтичащ от стила на живот в северна Албания, където хората следват редица архаични закони. Когато за пръв път видях романа, не му обърнах внимание, защото не знаех какво означава заглавието. Разбрах значението на „остайница“ чак когато видях книгата преведена на френски в една брюкселска книжарница, vierge jurée или заклета девица.

В тази книга има забранена любов, кръвни отмъщения, семейни вражди, архаични закони, които смачкват свободата и индивидуалността. Романът е покана за размисъл върху общожитейски теми и засяга въпроси като размяната на социалните роли между мъжа и жена и патриархалното подтисничество.

„Ние оставаме роби на собствените си имена и постъпки.“

Основният конфликт в романа идва от това, че Бекиа се опитва да се изплъзне от хватката на Кануна – строга, безпощадна система от правила прилагана в някои изолирани местности. В тези общности жените режат косите си и изгарят роклите си, полагат клетва и се превръщан в мъже в очите на обществото. Кръвните вражди са страшни и родовете се избиват до девето коляно.  

Когато Бекиа се заклева, тя промяна социалния си статут. Една жена в нейната общност струва 20 вола. След клетвата тя придобива права, може да седи разкрачена и да пуши, да пие и да е глава на семейство. Поне на пръв поглед това е освобождаване от правилата наложени на женския пол. Бекиа става Матя, губи женското в себе си и се сдобива с

„най-ценния метал в Албания“

свободата.

Тази своеобразна смяна на пола обаче на означава, че можеш да се отървеш от миналото си или пък от травмите преносясни от поколенията. Бекиа остава в плен на събитията довели до решението ѝ да бъде остайница и всичко последвало в живота ѝ и в живота на семейството ѝ, е предопределено от нейното решение. Всички носят тежкия кръст на извоюваната свобода.

„любовта по тези земи е равна на смърт“

Любовта в романа е равносилна на смърт. Не се предполага, че можеш да обичаш според повелите сърцето си, защото има правила с кого и при какви условия трябва да бъдеш. Романът денонсира ограничаването на любовта и отправя силно послание, че тя не зависи от пола, тенденциите, държавата и законите, че когато човек върви срещу себе си, той нарушава равновесието във вселената.

Образността в тази история черпи от земята, селото и природата – „лъжата с червей“, „една жена струва 20 вола“, „най-добрата приятелка е кравата“. Тази сравнения ни отнасят към обстановка, която много прилича на нашето село. Почти целият текст е написан като поток на съзнанието, който пренася читателя към детайли от историята на Бекиа, брат ѝ Сале и тяхната общност. Историята на Бекиа е разказана от репортерка, дошла да разговаря с последната жива остайница. Като изключим няколкото писма написани от Сале, в останалата част от текста няма нито една точка маркираща край на изречението, текстът върви като дълга поема.

“Остайница” е малък по обем роман, но носи внушителни универсални послания и предстои светът да чуе за него.

Ако проявявате интерес към романа, можете да се срещнете с авторката Рене Карабаш и с преводачката на френски Мари Врина на 7 декември в Брюксел.

ТУК можете да прочетете повече за превода на “Остайница” на бразилски португалски.