Шест причини да прочетете „Шепотът на пчелите“ на София Сеговия

Home » book review » Шест причини да прочетете „Шепотът на пчелите“ на София Сеговия

Романът на София Сеговия „Шепотът на пчелите“ ни пренася в селцето Линарес в североизточната част на Мексико.

Един ден старата семейна бавачка намира изоставено бебе, а до него и пчелна пита. Бебето Симонопио се появява, покрито с рояк пчели, които ще го придружават през целия му живот и ще променят историята на семейството, което го е приело, както и на целия регион. Преди това той обаче трябва да се изправи пред страховете си и да надвие врага и заплахите, които го дебнат.

София Сеговия ни разказва една нежна история за предаността към семейството и за братската обич, но също за предателството и подлостта, които могат да унищожат всичко.

Ето няколко причини да прочетете „Шепотът на пчелите“.

1. „Шепотът на пчелите“ е световен бестселър

Романът е публикуван в Мексико през 2015 година и влиза в класациите на най-продаваните книги в Мексико и цяла Латинска Америка. Преведен е на 21 езика и покорява сърцата на читателите и на други места по света.   

Страниците на този роман ще ви разкрият мистерията около Симонопио и неговите пчели, историите на семейство Моралес, техните земи и работниците в хасиендите. София Сеговия преплита детайли от реални събития и социални обстоятелства, които събуждат интереса към Мексико. Вдъхновена от истинската история на мексиканския североизток, тя отвежда читателите в началото на 20. век и създава междужанрова проза, смесица от исторически роман и семейна сага.  

“Шепотът на пчелите” е една вълшебна история за това как човек може да преодолее себе си и страховете си, за трагедиите и победите в живота. История, която се откроява с множество обрати и държи в напрежение до самия край. 

София Сеговия доби популярност с романа „Шепотът на пчелите“, но  препоръчвам и романите „Ураган“ и „Поклонници“, защото прозата ѝ е сетивна и магическа.

2. Роман, който ухае на портокалови цветове и магия

В Мексико сюрреализмът се разхожда по улиците. Сюрреализмът идва от реалността на Латинска Америка.“ Това казва Габриел Гарсия Маркес по време на една почивка в мексиканския град Сан Мигел де Аленде.

„Шепотът на пчелите“ предлага тъкмо това, сюрреализъм от Мексико, шеметен водовъртеж от реално и нереално, онзи вид магически реализъм, който латиноамериканските писатели са развили до високо изкуство, и който струи от всяка страница на романа.

Магията е чудотворна, но тя е вплетена в тъканта на ежедневието: внезапно се поява млада жена, загубила бебето си, точно когато друго новородено има нужда от кърма; необяснима треска се превръща в знак и спасява семейство Моралес от смърт; върху лицето на Симонопио винаги има кацнали пчели…  

Романът е изпълнен и с красиви детайли от бита на мексиканците. Баба Синфороса използва като отдушник за мъките си приготвянето на традиционния мексикански десерт лече кемада. Семейство Моралес живее в хасиендата Ла Амистад, където ухае на мащерка и епазоте, на портокалови цветове и мед. Неизчислимо старата нана Реха, митологична фигура, откърмила поколения от семейството, прекарва всеки ден в едно кресло люлка със затворени очи, докато светулките не ѝ напомнят, че е мръкнало.

Магическото ухание на реалния живот е голямото очарование на този романа.

3. Мексико има какво да разкаже 

В романа се подрежда пъзела на сложната мексиканска картина в бурната епоха в началото на 20. век. София Сеговия онасловява неразказаните истории, които си заслужава да бъдат чути. Хората живеят в магическа реалност, но политическата нестабилност и насилието предопределят съдбата на всички.

Сюжетът на романа се разгръща на фона на Мексиканската революция, епидемията от испански грип, аграрната реформа и сблъсъците между тези, които ламтят за чужда земя, и тези, които защитават собствеността си с цената на всичко.

Част от историческите обстоятелствата, които служат за фон на повествованието, са разпространението на идеите на Мексиканската революция на север и на юг, политическите обрати, чудни колоритни подробности около обработването на земя… В сцена на всички тези събития се превръщат плодородните полета и скалистите хълмове около тогавашното село Линарес, югоизточно от град Монтерей.

4. „Симонопио на пчелите, пчелите на Симонопио.“

Симонопио, момчето, което пчелите неизменно следват, което принадлежи на хълмовете, е незабравима фигура. Той е едновременно мистериозен и затрогващ, носител на магичност и интуитивност и може да усети опасност и да предизвести появата на нещо добро. Въплъщение е на човешка мъдрост, способна да разтопи всяко сърце. Неговите пчели му подсказват кога трябва да се скрие, къде да намери кръстника си или в кой момент малкият Франсиско младши е в опасност. „Без пчелите му, които се роят край него, информацията, която получаваше за света, беше линейна.“ Пчелите го следват, където и да отиде, освен в редките случаи, когато се отклонява и навлиза в земята на Еспирикуета, когото Симонопио си представя като койот, митична фигура с многопластово значение в мексиканските легенди.

Приятелството на Симонопио с пчелите е толкова сладко, колкото и медът, който те споделят с него и който е олицетворение на непосредствената връзка и хармонията между природа и човек. Името му идва от Симеон, а Симеон на иврит означава „този, който слуша“. Той слуша това, което му нашепват пчелите, и се превръща в изразител на природата и нейните послания.

5.  „Отмъщението не е женска работа“…

…е втълпено на Беатрис Моралес и тя трябва да остане пасивна и да чака търпеливо, когото цялото ѝ същество жадува възмездие.

„Как една обикновена жена да склони цяла една обезумяла нация да остави оръжията, отново да се върне към труда и производството, земеделието и труда? Как една жена да се преструва, че събитията около нея не я засягат? Как може да промени посоката на един куршум, на десетки, на хиляда такива?” – това са въпросите, които си задава Беатрис Моралес.

В мексиканския наратив рядко се срещат женски образи. Преломните моменти в историята са разказани през гледната точка на мъжете, но каква е участта на жените, докато мъжете се отдават на големи дела. Сеговия ни разказва  точно това – какво се случва с Беатрис Моралес, с древната колкото света нана Реха, с перачката Лупита. Каква е тяхната съдба и какво занимава умовете им, докато около тях върлуват войни и епидемии.

6. „Не виждах дефект… Аз виждах просто брат си и го обичах.“

Най-голямото чудо в този роман е изразът на дълбока и безрезервна обич. Приемането на изоставеното бебе Симонопио от семейство Моралес и това, че го отглеждат като свое дете е първият акт на преданост. А в последствие цялата история създават усещане за уют, нежност и обич, защото Франсиско Моралес младши, който е разказвач, си спомня дните, прекарани със Симонопио.

Когато се завръща в родния си дом, Франсиско казва:

„…пренесе ме на моята височина на исполин върху раменете на Симонопио, в топли дни в речната вода, при жабите, които крякаха привечер, при летните цикади, до лабиринтите от портокаловите дървета, при разходките на някоя пчела върху лицето ми и жуженето ѝ, докато отплита. Пренесе ме при неговата особена и скъпа усмивка и при неговите истории…“