Tag novel

Няколко коментара за вкусовете на живота в романа „Морската градина“ на Софи Бехарано де Голдберг В романа „Морската градина“ мексиканската писателка Софи Бехарано де Голдберг описва живота на българското си семейство през 40-те години на XX век. Семейство Биджерано преживява войната, раздялата и лишенията, бори се за своето оцеляване и копнее отново да се събере. Условно бих описала преживяното от тях с три вкуса: картофен, портокалов и ананасов. Картофът: вкусът на оцеляването По време на войната майката София остава сама с две малки деца. Тримата преживяват лишения, глад, вътрешно разселване и унижения. Веднъж майката се сдобива с един картоф, вероятно купен на черно, за да се прибере вкъщи с някаква храна. София го сварява и го разделя на три. Малкият Алберто вижда, че братчето му плаче от глад и се отказва от своята третинка картоф, за да има повече за малкия Саломон и да залъже глада му до следващия ден, акт на жертвоготовност, който майката ще помни и ще разказва до края на дните си. Смятат се, че пренасянето на картофите в Европа е сложило край на глада и е довело до значително намаляване на военните конфликти. Картофите са изхранвали европейските народи и са били спасението от бедността и хранителен продукт в моменти на големи катаклизми. Те се превръщат в прехрана във военно време, защото са единственото достъпно, стават маяк на оцеляването, но и на желанието за самосъхранение и взаимопомощ. „Не ми се яде, мамо, наистина, дай го на брат ми.“ Мама виждаше глада в очите ми, знаеше, че лъжа. Погледът ми търсеше в нейния одобрение, разрешение да спазвам пост, преживян вече толкова пъти. И тя не можеше да понася плача на гледното малко дете. Нерядко се случваше тя самата да каже, че не е гладна, за да се заситим ние малко повече, ако човек въобще можеше да използва тази дума при подобни обстоятелства. Гладът беше вълкът, който безчинстваше край нас, дебнеше ни, неизменно ни причакваше, за да ни сграбчи с подлите си лапи. Портокалът: вкусът на надеждата Един от най-затрогващите епизоди в романа е когато малкият Алберто яде резенче портокал 🍊 и после слага корите в джоба на панталона си, за да продължи да вкусва плода, дори и да е само чрез неговия аромат. Истински празник в следвоенно Варна, когато храна се купува с купони и се намират само загнил боб и лук. Тогава бащата се връща с един портокал, един за цялото семейство. 75 години по-късно Алберто ще каже: „В Мексико никога не сядам на масата без препълнена чаша с портокалов сок, който пия бавно и със затворени очи.“ Той, подобно на всички нас с колективната травма от опашката за банани, ще пренеса историята за липсващия портокал до Мексико. Портокалите, със своя страстен цвят и сладост, са изплели загадъчна история по пътя си към и от Иберийския полуостров. В Испания портокали да искаш. В много южни градове из парковете е пълно с окапали портокали. Поети като Лорка и Лопе де Вега са ги възпявали многократно. Една от най-значимите трансформации в съдбата им, е разширяването на отглеждането към Мексико и Флорида. Испанските колонизатори донасят семена и ноухау за отглеждане и в Америка, където на топлия климат, портокаловите горички процъфтяват. Затова е много трудно на испаноговорящ да му обясниш какво нещо е да нямаш портокали. Заради тази завладяваща сцена с портокала, първоначално книгата е носела заглавие „Портокалови кори“, което пък си кореспондира с заглавието „Люспа от лук“ на Мириам Москона. Друга книга написана от мексиканска писателка с български корени и посветена на на България. Много читатели на романа коментират „портокалите вече нямат същото значение както преди“ и „след тази книга винаги се замислям като ям портокал“. Ананасът: вкусът на новата родина Когато семейство Биджерано тръгва към Америка, корабът спира край Ла Гуайра, място прочуто със своите ананаси. Там местен жител се приближава и хвърля един ананас на Ефраим. Ананасът се отглежда от коренните хора на голяма част от Южна и Централна Америка, много преди европейците да стигнат там. Плодът е пренесен в Европа след 1493 година, когато по време на втората си експедиция Колумб и моряците му виждат ананасовото дърво в Гваделупа, в Малките Антилски острови. От този момент нататък тази голяма шишарка с щръкнала корона се разпространява по целия свят, превръщайки се в една от най-популярните плодови култури, както и в знак за социален статут. Ананасът e символ на гостоприемство, свързан е с пристигането на испанците в Америка, когато местните са давали този плод като дар за добре дошли. За разлика от ябълката и греховната ѝ символика в християнския разказ, доминиращ мисленето по онова време, ананасът представлява новото, приключението, любопитството към непознатото. Алберто ще опише така срещата с вкуса на щастието: Мама и танти Мати се бояха, че местните ще ни изядат живи, затова останаха в каютите си по време на краткия престой на кораба в пристанището. Татко направи точно обратното и хвърли няколко монети на един от туземците, който се приближи до „Португалия-Панама“ със сал. В отговор мъжът му хвърли цял ананас. Никога не бяхме виждали този плод, но от описанията, които бяхме чували, знаехме, че това е така жадуваният ананас. Най-екзотичният плод, който можеше да съществува. Ароматът му беше неустоим, затова татко поиска нож в трапезарията, отряза щръкналата корона, обели го и изяде сам цялата сочна жълта месеста част. Без съмнение се наслаждаваше на сладостта, която капеше от ъгълчетата на устните му. Не можеше да спре, никога не го бях виждал да изпитва такова удоволствие от храната, но стомахът му плати последствията. Вечерта му стана лошо и неразположението му продължи с дни. Въпреки това, дори и при дискомфорта, който го караше да се чувства зле, той заяви, че си е заслужавало да опита райския плод.

Tag novel

Спомени с три привкуса

“Морската градина” на Софи Бехарано де Голдберг

Вещици и сладки от Мексико

Шест причини да прочетете „Шепотът на пчелите“ на София Сеговия

История от сърцето на бразилската земя

„Архив на изгубените деца“ на Валерия Луисели