“Морската градина” на Софи Голдбърг

Home » literature » “Морската градина” на Софи Голдбърг

България, 1942 г. 20 000 евреи трябва да бъдат предадени на нацистите, но изпращането в лагерите на смъртта е осуетено.

По това време СС офицери отвеждат бащата на малкия Алберто. Той остава мъжът в семейството, трябва да се грижи за по-малкото си братче и за майка си, която се стреми да предпази децата от ужасите на войната и да не загуби надежда, че отново ще види съпруга си.

Вдъхновен на истински събития, романът „Морската градина“ на Софи Голдбърг разказва през очите на едно дете историята за уникалната съдба на българските евреи по време на Втората световна война.

Красив и вдъхновяващ роман за едно семейство, което се бори да оцелее и да се събере отново… макар и в новата си родина Мексико.

Откъс от романа “Морската градина”

VII

Родителите ми сключили брак в сефарадската синагога във Варна на 16 септември 1934 година. Семействата Капон и Биджерано се събрали под тези мавритански покриви в един прекрасен следобед. Изображението от този ден заема подобаващо място върху скрина в стаята им. В рамка от тъмно дърво на черно-бялата снимка се виждат булката и младоженеца застанали в центъра. Майка ми, красавица, носи рокля дълга до земята от перлено бял сатен, която подчертава фигурата ѝ. Дългите ръкави обгръщат кокалчетата ѝ, от който изникват пищните цъфки на снежнобелите цветя на букета ѝ. Към днешна дата прическата ѝ ми напомня за стария Холивуд, дантела, украсена с вълнички, втъкани с фина нишка на една кука, обрамчваща челото ѝ и спускаща се настрани до рамото, за да се превърне в дълъг воал, нашарен с флорални апликации. Стърчащ до нея е застанал баща ми, който носи черен костюм, бяла папийонка и малка бутониера с едно единствено цвете на ревера.

Баба и дядо Рейна и Абраам са седнали до младоженеца, а зад тях останалата част от семейството ми по бащина линия; леля Сузана, леля Белина и още една дама, която не успях да разпозная. Чичо Маркос вече живеел в Пловдив, така че вероятно не е успял да присъства на сватбата и не фигурира на светлосенчестото изображение. От своя страна майка ми е придружена от баба Ракел; със сериозността си тя показва вдовството си, което я сполетява малко преди сватбата. Дядо Соломон ужасно липсвал на майка ми; той я защитавал от сестрите ѝ, които ѝ се подигравали, че е по-мургава от другите. Наричал я „mi morenika linda“, а в действителност тя била неговата галеница. Толкова много ѝ липсвал баща ѝ в този момент. Колко много искала да танцува валс с него и да бъде предадена на младоженеца, както е обичая. Понякога се чувствала незащитена, измъчвала се от това отсъствие; обаче баща ми току-що бил поел отговорността да защитава и да се грижи за новата си съпруга.

Вуйна Мати със съпруга си Хосе и първородният им син Яко заемат лявата страна на снимката. Тя е нагласена с една от онези малки филцови шапки, които се носят отстрани като украшение на добре оформения кок. Вуйчо Мойсес, с пригладена назад коса и усмихвайки се едвам забележимо е застанал до булката. Били, най-малката от сестрите на майка ми, позира в по-отпусната поза, застанала не така истукан като другите, а леля Беки е сложила едно от цветята от букета на току-що омъжената жена зад ухото си; нотка женственост, с която винаги се е откроявала.

Аарон, най-големият от братята на майка ми, го няма. Ерген, красив и авантюрист по дух, той заминал за Мексико няколко месеца по-рано. Вуйчо Герсон Папо му бил написал писмо, в което му разказвал за благодатта на земята и хората и му предложил да отиде при него. Така и направил и оттогава откриването на нови хоризонти било негово призвание. Една сдържана целувка за всеки член на семейството било неговото сбогуване, преди да прекоси Атлантическия океан, и въпреки че били изминали няколко месеца от заминаването му, на майка истински ѝ липсвало брат ѝ Аарон да заеме мястото си, почетното място на снимката, това на най-големият.

Баща ми счупил стъклената чаша с десния си крак, както по традиция правим в края на церемонията. Отбелязването на разрушаването на Бейт Хамикдаш, великият Йерусалимски храм, винаги се прави на сватби, за да ни свързва с нашата история, за да ни напомня, че дори и в най-щастливите моменти не трябва да забравяме страданието на нашия народ.

Днес се чудя какво би трябвало да унищожим, за да си помним това което Холокоста за малко да ни донесе. Днес, когато знаем какво се е случило, днес, когато сянката на шест милиона избити евреи тегне над нас, на пет милиона души от други етноси или идеологии, на почти девет милиона съветски войници, два милиона югославяни, гърци, италианци, французи и белгийци, литовци, англичани и японци, австрийци, поляци, румънци, унгарци и американци. Ужасяващи цифри, които никога няма да бъдат изтрити от колективната памет. Бомбардировки на цели градове, изнасилвания, депортации, глад. Какво можем да счупим, че да ги помним. През 1934 година, когато родителите ми са се оженили, никой не подозира, че може да се случи подобен погром извършено от човек, превърнал се в звяр.

През същата година в Италия се провежда Световното първенство по футбол и отборът на домакините печели срещу Чехословакия за радост на Мусолини. Да, било е 1934 година. Започнала в понеделник, със седмицата, толкова нормална, толкова обикновена. По нашия еврейски календар сме щели да празнуваме 5695 година. Гърция, Турция, Румъния и Югославия подписали Балканската Антанта на 9 февруари, споразумение за взаимна отбрана, за да се гарантира сигурността на техните граници. В Китай Чан Кайшъ основавал Движението „Нов живот“ за възобновяване на традициите, а Мао Дзедун започнал Великия поход. В Мексико Ласаро Карденас щял да встъпи като президент, а Белият дворец, Дворецът на изящните изкуства, щял да бъде открит тридесет години след началото на строителството си. През тази 1934 година щяха да се родят Алберт II от Белгия, Огуз Атай, принц Хенри от Дания, София Лорен и Бриджит Бардо. Щяха да умрат Мари Кюри, Александър I, Густав Холст и президентът Паул фон Хинденбург, президент на Германия. Тази кончина щеше да промени всичко.

След смъртта на Хинденбург Хитлер се самоназначава за президент, присъжда си титлата фюрер и райхсканцлер. Тръгват слуховете за несигурно бъдеще. Вестниците представили новината така:

Берлин, 2 август, 1934 година. Адолф Хитлер, който се провали в опита си да завземе властта през 1923 г. и който беше победен на президентските избори през 1932 г. както и миналата година, най-накрая стигна до канцлерския пост благодарение на подкрепата на едрите индустриалци от Рур и днес превзе, поради смъртта на Хинденбург, президентството на Райха.

Съществуват опасения, че човекът, който подпали Райхстага, за да оправдае преследването на комунистите, който ликвидира поддръжниците си със съмнителна преданост в прословутата „нощ на дългите ножове“ и който постанови юридическа и постоянна недееспособност на евреите, ще се опита да въведе нови мерки за терор в Германия и други зони на Европа.

Бъдещето се проявяваше като светлина, която се процежда през решетка. Междувременно всички извикало „Мазал тов!“, щом се чуло счупването на стъклото под стъпките на баща ми. Той целунал съпругата си и излезли хванати за ръце от синагогата.

Текстът е публикував със съгласието на Софи Голдбърг.

Превод от испански (Мексико): Рада Ганкова

Източник: El jardín del mar, Sophie Goldberg, 2020