Детска вселена на малкия Алберт се сблъска с невъобразима жестокост и той бързо пораства попаднал във водовъртежа на една военна епоха. Години по късно, вече като възрастен, той ще разкаже за преживяното във Варна на дъщеря си, а тя ще напише романа „Морската градина“.
Над красивите градски пейзажи се чуват тракането на оръдия и бомбардировачи, а животът пламва. След като есесосвците отвеждат баща му, Алберто заедно с майка си и малкото се братче, ще преживеят глада, униженията сполетели ги по време на войната, но няма да загуби надежда, че там някъде дълбоко във всеки от нас носим доброто.
Този роман разказва за живота на едно българско семейство, което в размирни времена остава сплотено и успява да стигне до бреговете на Мексико.
Откъс от романа “Морската градина”
VII
Родителите ми се венчали в сефарадската синагога във Варна на 16 септември 1934 година. Семействата Капон и Биджерано се събрали под тези мавритански покриви в един прекрасен следобед. Снимката от този ден заема подобаващо място върху скрина в стаята им. В рамка от тъмно дърво на черно-бялото изображение се виждат булката и младоженецът, застанали в центъра. Майка ми, красавица, носи дълга до земята рокля от перленобял сатен, която подчертава фигурата ѝ. Дългите ръкави обгръщат кокалчетата ѝ, от който изникват пищните разпукани снежнобели цветове на букета ѝ. Като я гледам сега, прическата ѝ ми напомня за Стария Холивуд, дантела, украсена с вълнички, изплетени от фина нишка на една кука, обрамчва челото ѝ и се спуска настрани до раменете, за да се превърне в дълъг воал, нашарен с флорални апликации. Изправен до нея, е застанал баща ми, който носи черен костюм, бяла папийонка и малка бутониера с едно-единствено цвете на ревера.
Гран папас Рейна и Авраам са седнали до младоженеца, а зад тях останалата част от семейството ми по бащина линия; леля Сузана, леля Белина и още една дама, която не успявам да разпозная. Тио Маркос вече е живеел в Пловдив, така че вероятно не имал възможност да присъства на сватбата, затова и не се вижда в светлосянката на снимката. От своя страна майка ми е придружена от баба Рашел; със строгостта си тя показва вдовството си, което я сполетява малко преди сватбата. Дядо Саломон ужасно липсвал на майка ми; той я защитавал от сестрите ѝ, които ѝ се подигравали, че е по-мургава от другите. Наричал я „mi morenika linda“, а в действителност тя била неговата галеница. Така силно ѝ липсвал баща ѝ в този момент. Колко много искала да танцува валс с него и да бъде предадена на младоженеца, какъвто бил обичаят. Понякога се чувствала уязвима, измъчвала се от това отсъствие; обаче баща ми току-що бил поел отговорността да закриля съпругата си и да се грижи за нея.

Тант Мати със съпруга си Йожи и първородният им син Яко заемат лявата страна на снимката. Тя е нагласена с една от онези малки филцови шапки, които се носят настрани като украшение на добре оформения кок. Тио Мойсес, с пригладена назад коса и усмихвайки се едва забележимо, е застанал до булката. Били, най-малката от сестрите на майка ми, позира в по-отпусната стойка, застанала не така изпъната като другите, а тант Беки е сложила едно от цветята от букета на току-що омъжената си сестра зад ухото си – нотка женственост, с която винаги се е откроявала.
Аарон, най-големият от братята на майка, го няма. Ерген, красавец и авантюрист по дух, той заминал за Мексико няколко месеца по-рано. Тио Герсон Папо му бил написал писмо, в което му разказвал за благоденствието на земята и на хората и му предложил да отиде при него. Така и направил и оттогава откриването на нови хоризонти се превърнало в негово призвание. Една сдържана целувка за всеки член на семейството било неговото сбогуване, преди да прекоси Атлантическия океан, и въпреки че били изминали няколко месеца от заминаването му, на майка истински ѝ липсвало брат ѝ Аарон да заеме мястото си за снимката, почетното място, това на най-големия брат.
Баща ми счупил стъклената чаша с десния си крак в края на церемонията, както повелява традицията. Отбелязването на разрушаването на Бейт Хамикдаш, великият Йерусалимски храм, винаги се прави по време на сватба, за да ни подсеща за нашата история, за да ни напомня, че дори и в най-щастливите моменти не бива да забравяме страданието на нашия народ.
Днес се чудя какво ли трябва да счупим, за да помним това, което Холокоста за малко да не стовари върху нас. Днес, когато вече знаем какво се е случило, днес, когато сянката на шест милиона избити евреи тегне над нас, на пет милиона души от други етноси или идеологии, на почти девет милиона съветски войници, два милиона югославяни, гърци, италианци, французи и белгийци, литовци, англичани и японци, австрийци, поляци, румънци, унгарци и американци. Ужасяващи цифри, които никога няма да бъдат изтрити от колективната памет. Бомбардировки на цели градове, изнасилвания, депортации, глад. Какво можем да счупим, та да ги помним. През 1934 година, когато родителите ми се оженили, никой не подозирал, че може да се случи подобен погром, дело на човека, превърнал се в звяр.
През същата година в Италия се провело Световното първенство по футбол и отборът на домакините спечелил срещу Чехословакия, за радост на Мусолини. Да, била 1934 година. Започнала в понеделник, с една толкова нормална, толкова обикновена седмица. По нашия еврейски календар сме щели да празнуваме 5695 година. Гърция, Турция, Румъния и Югославия подписали Балканската Антанта на 9 февруари, споразумение за взаимна отбрана, за да гарантират сигурността на границите си. В Китай Чан Кайшъ основавал Движението „Нов живот“ за възобновяване на традициите, а Мао Дзедун започнал Великия поход. В Мексико Ласаро Карденас щял да встъпи в длъжността президент, а Белият дворец, Дворецът на изящните изкуства, щял да бъде открит трийсет години след започването на строежа му. През тази 1934 година щели да се родят Алберт II от Белгия, Огуз Атай, принц Хенри от Дания, София Лорен и Бриджит Бардо. Щели да умрат Мария Кюри, Александър I, Густав Холст и Паул фон Хинденбург, президент на Германия. Тази кончина щяла да промени всичко.
След смъртта на Хинденбург Хитлер се самоназначил за президент, присъдил си титлата фюрер и райхсканцлер. Понесли се слухове за несигурно бъдеще. Вестниците представили новината така:
Берлин, 2 август 1934. Адолф Хитлер, който се провали в опита си да завземе властта през 1923 г. и който беше победен на президентските избори през 1932 г., както и миналата година, най-накрая стигна до канцлерския пост благодарение на подкрепата на едрите индустриалци от Рур и днес превзе, поради смъртта на Хинденбург, президентството на Райха.
Съществуват опасения, че човекът, който подпали Райхстага, за да оправдае преследването на комунистите, който ликвидира поддръжниците си със съмнителна преданост в прословутата „нощ на дългите ножове“ и който постанови юридическа и постоянна недееспособност на евреите, ще се опита да въведе нови мерки за терор в Германия и други части на Европа.
Бъдещето приличало на процеждаща се през решетка светлина. Междувременно всички извикали „Мазал тов!“, щом се чуло счупването на стъклото под крака на баща ми. Той целунал съпругата си и двамата, хванати за ръце, излезли от синагогата.
Текстът е публикуван със съгласието на Софи Бехарано де Голдберг.
Превод от испански (Мексико): Рада Ганкова
Източник: El jardín del mar, Sophie Bejanarano de Goldberg, 2020, Editorial
Grijalbo