Децата изгубили правото си на детство
„Десетки хиляди деца се стичат към Съединените щати от хаотичните централноамерикански държави“. Така пресата описва пристигналите през 2013 и 2014 година в САЩ около осемдесет хиляди непълнолетните бежанци от Гватемала, Ел Салвадор и Хондурас. Романът „Архив на изгубените деца“ на мексиканско-американската писателка Валерия Луисели описва тези събития и съдбата на децата бежанци. „Тези деца пътуват сами, с влакове и пеша. Пътуват без бащите си, без майките си; без куфари, без паспорти. Дори без карти. Трябва да прекосят граници, реки, пустини, ужаси.“ Книгата е вдъхновена от срещата на Луисели с мигранти в САЩ, докато тя работи доброволно като преводач за тези деца.
Романът започва като дневник на пътуващата през американските щати авторка. Нейното семейство се състои от „таткото документалист и майката документатор“ и от двете им деца, момче на 10 и момиче на пет. Те тръгват от Ню Йорк на югозапад към мексиканската граница, за да документират „жуженето на обикновения живот“, но и да направят „звуково документиране на кризата на южната граница“. Като друг мотив, за да предприемат това пътуване, бащата изтъква интереса им към „вождовете Кочис, Джеронимо и племето чирикауа, защото те са били последните водачи на апачите – морални, политически, военни, – на последните свободни хора от Американския континент.“
Постепенно проблем на пътуващото семейство стават непридружените деца мигранти от Централна Америка, които бягат от родните си страни, за да търсят убежище в САЩ, пътувайки през Мексико на покривите на товарни влакове, известни като Бестия или звярът – влакове символизиращи надеждата да се спасят на север.
В сюжета на романа се вплитат есеистични отклонение, свидетелства и политически коментари за кризата на границата, за съдбата на децата бежанци и отношението към тях в Щатите. Както и в другите творби на Луисели този текст е изпълнен с литературни препратки към познати романи. Маршрутът, по който пътува семейството напомня пътуването от класики на американската литература и не случайно многократно авторката споменаваните „По пътя” на Джак Керуак и „Пътят“ на Кормак Маккарти. Позовава се и на „Повелителят на мухите“ от Уилям Голдинг, защото „не е някакъв захаросан портрет на детството“ и защото я интересува темата за „изгубените деца“.
