Зрънце по зрънце, кокошката си пълни гушата.

Баба убиваше кокошките така естествено, все едно бели мандарина, сграбчваше ги за врата, когато се навъртаха из двора или шареха с поглед вперен в земята, без да подозират неизбежната си участ. Кудкудякаха неспокойно, мъчейки се да се изплъзнат от здравите и жилави ръце на старата, но преди да успеят, тя им извиваше вратовете. И до днес мога съвсем точно да възпроизведа онова изпукване на сурово дърво, и всеки пък я виждам в двора с престилката на слънчогледи, която ѝ придаваше почти невинен вид, да потапя безжизнените кокошки в опушен котел и къщата се изпълваше с отвратителната миризма на варени пера. След като ги убиеше, ги окачваше за краката на същото въже, на което си простираше гащите. Баба винаги е била жена с чалъм: една от чудатостите ѝ беше  да купува всичките си фусти в един и същи цвят – кокоша кожа.

По онова време обичах да гледам труповете, увиснали в редица. Заради оголените и напрегнати мускули телата изглеждаха като пластмасови играчки. Никога не съм съдила баба за занаята ѝ. Това беше нещото, което умееше най-добре. В селото всекидневно я викаха, за да свърши предварителната работа за онова, което по-късно щеше да се превърне в пиршество – с бродирана покривка, сребърни съдове, платнени салфетки и почтени гости. В селото „Кокошка на каруцата“ се смяташе за специална рецепта – мръсна работа, която старата вършеше добре.

Не знам точно на колко години бях, когато престанах да ям кокошe, може би на седем. Онзи ден се прибрах от училище и видях старата да се занимава в двора. Около нея плаваше поток от сивкави пера, а Рита правеше нервни движения с крака. Познах я, защото беше единствената шарена кокошка.

До деня, в който Рита дойде у дома, всички ми изглеждаха еднакви: хлъзгави и истерични топки от пера. Рита, освен че беше различна, беше и умна: душата на куче, преродена в едно вяло животно.

Кът кът кът кът кът кът кът кът. Достатъчно беше да издам този звук, за да изскочи от храстите, докато другите преследваха червеи или си кълвяха краката.

Баба остана без сили този ден. Пусна тялото в кипящия котел. За първи път я видях да нарушава съвършения ритуал на смъртта, с който си изкарваше прехраната. Постави едната си ръка на кръста, а другата на главата, докато сядаше в прояденото кресло, което от месеци стоеше на открито. Погледна ме и въздъхна:

— Голяма борба падна с тая проклетница.

Не го взех, дори когато ми поднесе нейното бутче на обяд.

Пораснах вярвайки, че баба е лоша. Безчувствена жена. Но днес, докато гледахме снимката, на която е в двора и храни кокошките, тя ми разказа, че освен че ги е убивала, тя ги е и лекувала.

Попитах я защо не се е посветила по-добре на изкуството на масажа. Тя се изсмя иронично:

—От туй не се вадят пари да преживейш.

Дяволът знае повече от старост, отколкото от дяволък.

Детството на мама не присъства на семейните снимки. Следите от нейната история са изписани по кожата ѝ като бразди и арабески. Някои се виждат, други остават скрити. Щом ги погледне, тя се озовава сред други пейзажи и при други обстоятелства. Белезите ѝ имат силата да събуждат спомени, макар че са ключ към един съвсем личен свят. Мама иска да преведе тези белези в думи и докато се взира в загрубелите си ръце, ми говори за безкрайните нюанси на зеленото. За огромната разлика между мъхестозеленото и смарагдовозеленото, или между авокадовозеленото, толкова близко но не и същата като зеленото на лайма; за зеленото на жабите – някъде между пепелявото и флуоресцентното; за наситеното, живо зелено на банановите насаждения. Говори и за зеленото на щурците, за жълтеникавозеленото на бурените. За гъстото зелено, което никне в пукнатините на цимента; за землистото зелено на пасищата; за онова, което постепенно посинява, когато се отдалечиш от хълмовете, и добива седефен оттенък, когато светлината проникне през росата по листата. Говори ми и за вкуса на зеленото, защото листата на конгото отделят аромат, който пропива месото или царевицата, увити в тях. Мама едновременно обича и мрази този мирис, защото ѝ напомня за ученическите години: за зеленчуците, за двучасовия черен път до училище и още два часа обратно, за учителката Делия, която първо ѝ преподавала география, а после математика. Същата, която къта в сърцето си, защото я карала да моделира от планина, равнина и долина от пластилин. Същата, която казвала:

— Гема, излез да изнесеш урока.

И тогава мама казвала:

Христофор Колумб отплавал с три кораба: „Ла Пинта“, „Ла Ниня“ и „Санта Мария“. И ни открил.

Същата учителка я научила на песента, която баба после научи и мен. Никога не съм я харесвала, но се научих да я повтарям така, както се научих да казвам „мама“ и „баба“. В нея се разказваше за едно момиченце, което гледало как други деца си играят на поляната под едно голямо, зелено и отрупано с цветове дърво.

В песента момиченцето, което подпалвало дървата и режело сланината, било подгонено от кучета които му раздрали полата и то плакало през целия ден.

Днес, когато отново чувам мама да я пее, разбирам че тъгата в гласа ѝ е защото една сутрин тя е престанала да играе и се е превърнала в онова момиче, което само гледа как другите играят, докато чисти, реже сланината и мие опушения котел.

Мама е онази, която кучетата я ядат.

Който търси, намира.

Върнах се, за да се грижа за майка си, която се разболя, докато се грижеше за баба. Така че се върнах, за да се грижа и за двете. Не е нещо, което съм избирала, и макар че можех да откажа, ето ме тук, примирена, с мисълта, че такава е съдбата на бозайниците – да се грижим един за друг, за да оцелеем. Понякога си мисля, че сме слаб вид, докато ги наблюдавам в ежедневието им. После се разколебавам; може би не е слабост, а начинът, по който сме еволюирали. Но нито един довод не успява да разсее тежестта от това, че не знам колко дълго ще остана тук, в тази къща, която не е моя, от която си тръгнах при първа възможност, за да търся себе си.

Мама ми казва: Добре дошла, дъще. Това е твоят дом. А аз долавям в думите ѝ скрит смисъл: Не е твоят дом, моят е и тук аз командвам. Като някой цар, който посреща чужденец с най-големи почести, само за да му покаже властта си.

Да си знам, че съм предупредена. Може би всичко е много по-просто и това е просто израз на любов, на майчината ѝ загриженост към мен. По същия начин, по който и моето присъствие тук днес е израз на любов… или пък не е? Както и да е, предпочитам да знам със сигурност, че това е нейното царство. Мога да живея с това. Поне няколко седмици, поне докато състоянието ѝ се стабилизира.

Второто тълкуване ме тревожи повече: това е твоят дом и ние сме семейство. Не се знае къде свършва едната и къде започва другата. Всички сме част от една и съща материя. От тази мисъл не ми достига въздух. Като когато искаш да извикаш, но не можеш. Казвам си, за да се успокоя, че съм тук, защото имат нужда от мен. Ние сме стаден вид. Нищо лично.

Баба се радва да ме види или поне така ми се струва, когато забелязвам блясъка в помътнелите ѝ очи, който ме кара да се питам дали е от радост, или просто е белег на старостта. Майка я гледа с пренебрежение, а мен – съзерцателно, като дете, което е получило нова играчка и върти в ръце, за да я разгледа отвсякъде. Не винаги е било така. Не знам кога точно се промени мястото ми в сърцето ѝ. Не знам и докога ще продължи. Това е лошото на живота – никога не се знае със сигурност кога всичко отново ще започне да закърнява, по същия начин или по съвсем друг. Животът е изобретателен. Истината е, че се радвам на начина, по който баба ме гледа. Кара ме да се чувствам специална. Дали го прави, за да нарани майка ми, или защото наистина ме обича? Коя е пчелата майка в тази къща? Мама или баба? Мисля си за властта като за нещо абстрактно и непрестанно променящо се. И че в това семейство всички я притежаваме и я упражняваме чрез малки дози отрова.

Тези мебели ме натъжават само като ги гледам. Ако тази къща беше моя, щях да наклада огън и да ги гледам как горят, заедно с тях всичко, на което са били свидетели. Замислял ли се е някой за паметта на предметите? Какво ли биха разказали тези столове и тези картини, ако можеха да говорят?

Може би единственото, което говори в една къща, е семейният албум. Нашият е оскъден. В него има много празни страници и няколко снимки, по които плесента вече незабележимо се е настанила и се храни със спомените ни.

От дете имам навика да го разглеждам с удивление, търся подробности, които да ми разкрият как същата светлина, която запечатва един миг върху фотографския негатив, за да го съхрани, е и светлината, която търпеливо разрушава всичко, докато ние не ѝ обръщаме внимание, превръщайки телата и предметите в мъгла от вар или кости.

Всеки път, когато се връщам, го отварям и откривам едни и същи жестове, едни и същи разстояния между телата. Мама ме пита: Не ти ли омръзва да гледаш едни и същи снимки?Истината е, че не ми омръзва. Точно сега съм обсебена от онова, което остава извън кадъра.

Вярно е, че погледът на онзи, който упорито се взира в една и съща снимка, се променя, както непрестанните капки вода променят скалата. Вярно е и че колкото повече гледаш, толкова по-малко знаеш. Или пък, както е при баба – колкото повече знае човек, толкова повече мълчи.

Обичам да разгръщам семейния албум, защото е като да се качиш на машина на времето. Докато го разглеждаме, можем да се върнем в къщите, в които сме израснали, и в стаите с техните отдавна несъществуващ интериори. Да разпознаем столовете, които вече ги няма; да се питаме какво е станало с кучетата, изчезнали така, че никой никога не разбра къде са останките им; да си спомним роклите, наследени от една на друга, и неудобните обувки, които обуваме само по специални поводи, когато близки или далечни роднини идват на гости и зачакат момичетата, без никой да ги разкрие, макар че са останали завинаги в албума – усмихнати, кротки като позорни статуи.

Защото и в семейните албуми, както и в къщите, има тавани, където се складират семейните призраци. Достатъчно е да се вгледаш в липсите на този визуален разказ, в незавършените нишки, които започват да се вплитат в тъканта, но така и не я довършват. В празните места, оставени от снимки, които някой е откраднал, личат следите, които откриваме  опитвайки се да отгатнем коя е липсващата частица, може би унищожена в пристъп на гняв, а може би пазена тайно и без угризения. Има и друг липси – липсата на каквото и да бил свидетелство за мъже и жени, които съществуват единствено като разказ, хора, които никога не са били и никога няма да бъдат отпечатък на светлината върху фотографски негатив.

Докато гледам баба, вперила поглед в собствения си албум, си мисля, че в тази къща с толкова малко снимки има един жив архив, но е зашифрован и има тайна дата на годност. Това е баба. Жената, която някога колеше кокошки, а сега само ги яде. Старицата с прасковена кожа, напукана от слънцето. Жената, която мълчи и чака деня, в който ще посее собствените си кости като дар.

Като повдигнеш самара, се виждат ожулваният.

Сега, когато баба е почти на деветдесет, тя отново се е превърнала в бебе. Опита ли се да говори, а само гука. Мама вече е нейна майка – къпе я, облича я и, след като ѝ върже лигавника, я храни. Въпреки неподвижността си, баба винаги мирише хубаво. Има цяла колекция от пудри и вносни парфюми, които децата ѝ, емигрирали в чужбина, ѝ бяха подарили по специални поводи. Има и колекция от рокли и няколко бижута. Когато смъртта я застигне, ще я свари безупречна, защото единственото, което животът така и не успя да ѝ отнеме въпреки всички унижения, е суетата.

За разлика от много други болни старици, тя има мама, която всеки ден се грижи за нея, за да не се превърне животът ѝ в мъчителна агония. Така или иначе той вече е такъв. Повтаря го всяка сутрин, уморена да се буди в това повехнало тяло, рухнало под тежестта на годините и най-вече на ясния си ум, който не ѝ позволява да забрави болките, заседнали дълбоко в нея.

Всеки ден животът ѝ се състои в това да става само за онова, което е необходимо: да яде и да сере. Ще кажеш, че поне ходи. Но това не е точно така. Вкопчена в стените като паяк, тя влачи изкривените си стъпала по един и същи маршрут: от стаята до банята и от банята до дневната. От време на време пада и макар досега да не си е чупила кост, кожата ѝ се насинява, появяват се синини и ставите ѝ се подуват. Мама я боли повече, отколкото нея, защото се чувства виновна. Но истината е, че баба, както всички бебета, е тиранин. Ако мама не отиде, когато я повика, тя крещи името ѝ да втръсване. Ако излезе за повече от два часа, започва да я кълне. Казват, че заприличала на майка си, прабаба Кармен.

Понякога баба е и вежлива. Преди няколко месеца една моя приятелка дойде на гости и когато ѝ я представих, баба каза, че се казва Мариела – второто ѝ име. Мама я погледна учудено и попита: Мариела? А тя, с високо вдигната глава и плахо усмихната, отвърна: Да, Мариела. Никой в семейството никога не я е наричал така, но сега, когато се оказва пред непознат човек, тя избира да се самоизмисли наново.

Милувката на утринното слънце е едно от малкото удоволствия, които са ѝ останали. Ден след ден, седмица след седмица, година след година, легнала в леглото със скръстени върху гърдите ръце като дишащ труп, когато сутрешната светлина огрее подутите ѝ, изпъкнали от вените стъпала, баба чака навечерието на собствената си смърт. Дотогава ежедневието ѝ се повтаря: в шест часа гледа литургията по телевизията. Надига се от леглото и горещо се моли Бог да се смили над нея, защото е страдала достатъчно през живота си, твърде малко радости е имала и дори сама си е отказвала от радостите, понеже са я кръстили с кръста на вината. Бог изисква от нея търпение. А тя го има, нужно е много търпение, за да понесеш безжизненото безвремие на един живот, в който сякаш нищо не се случва. Възхищавам ѝ се, макар да знам как се раздира. Вечер, преди девет, тя вдига ръце към небето и благодари за още един ден живот. А на сутринта отново моли Бог да не я забравя, да не я оставя да трупа нови болки. А междувременно, в следобедите – независимо дали вали или пече слънце – попълва буквените ребуси, в които отново и отново открива думите, описващи нейния свят.

Гледам я как огражда намерените думи и си мисля, че е жена, обречена на трагедия. Вчера, докато спяла, котката, която се разхождаше по окачения таван, паднала върху гърдите ѝ. Тя се събудила стресната, но уплахата скоро преминала в истерия и посред нощ писъкът ѝ събудил мама. Когато тя влязла в стаята ѝ, разтревожена и още сънена, не успяла да се сдържи и избухнала в смях. Баба много се обиди и затова цял ден не ѝ проговори.

Само на обяд попита:

— Пак ли пиле?

Майка не издържа и тихо промърмори:

— Неблагодарна бабичка, все едно не знае какво е глад в тоя живот.

Баба я чу. Но не каза нищо и от несръчност или за отмъщение разля супата върху покривката.

Майка веднага съжали за думите си и докато ѝ помагаше да стане, опитвайки се да разведри обстановката, каза:

— Мамо, благодаря ти за приятната компания.

— Ще трябва да ме търпиш, докато умра, защото… какво друго ни остава? — отвърна тя и се отдалечи с паяшката си походка.

Превод от испански: Рада Ганкова

Колоритният квартал Ла Канделария, разположен в центъра на Богота, създава магия от кафененца, старинни къщи, улично изкуство и музеи, смесва минало и настояще. Из Ла Канделария магичното се разхожда по улиците, както казва самият Гарсия Маркес за цяла Колумбия и за тамошния свят. В квартала откривам комплекс кръстен Габриел Гарсия Маркес и в центъра му се се намира една от най-добре заредените и големи книжарница, тази на Fondo de Cultura Económica, рай за читателите, където ти се иска да прекараш часове, да разглеждаш рафтовете, да откриваш нови колумбийски и латиноамерикански автори. Външното пространство е посветено на Габо, а фасадата е украсена със силуета му, жълти пеперуди и отворена книга пейка с маркесови текстове.

Когато тръгнах за Колумбия, се пожелах да намеря нов литературен глас, от Колубия, женски. Явно моите желания бяха чути от звездите, които сбъдват литературните мечти. Още на входа на книжарницата на един плакат беше обявена авторката за месец май и под плаката имаше бройки от романа „Нашите дарове“ на Хулиана Гомес Нието.

„Нашите дарове“ е вторият роман на Хулиана. С него тя печели Националната награда за роман на Колумбия, в която журито избира от 74 романа и е едва втората жена получила наградата, откакто тя съществува от 2014 година.

Това е роман за грижата, за грижата за родителите ни и за завръщането в майчиния дом.

The post Нашите дарове от Хулиана Гомес Нието first appeared on Rada's Blog.

Записки по българския превод на португалския роман „Кой се страхува от светците на дома“ на Сара Дуарте Брандао

Случва се преводачите да получат поръчка за превод на книга, която не са си избрали, но се случва и те сами да си харесат книгата, която искат да превеждат. В първия случай може да не им харесва книгата, да не им допадне писателят или произведението, и преводът да върви мъчно, а вероятно и накрая да се получи компромисен откъм качество резултат. Когато обаче преводачите си изберат какво искат да превеждат, сработването с текста е много по-органично. Още по-хубаво става, ако има допирни точки между преводач и автор, защото върху крайния резултат влияят много неща, включително опита на преводача,  светогледа и социалните му контакти и не по-маловажно – сработването му с писателя. Представете си, че в оригинала е използван хъшлашки и разговорен език, или просторечие, а пък при пренасянето тази реч е заменена с изискани, книжовни думи. Това се случва, когато преводачът е много далеч от книгата – като житейски опит и манталитет, и задушава авторовия глас и стил. Затова ако двамата с автора са близки по светоусещане, може да се получи така необходимата магия, за да стане хубав изходният вариант.  

Миналата година преведох на бразилски португалски романа „Остайница“ на Рене Карабаш и си мислех, че това е книга, с която се чувствам комфортно. Дори формалните характеристики на книгата – заглавието, обема и корицата, ми харесват. Пожелах си да попадна и на други книги като „Остайница“ и да ги преведа. По същото време с издателката от „Лемур“ получихме имейл от португалските редактори Мария до Росарио Педрейра и Витор Силва Мота, който зададе курса на следващите няколко месеца от преводаческото ми битие. От всички романи, които издават, те бяха преценили, че има един, който много ще ми хареса и ми го бяха изпратили.

„Кой се страхува от светците на дома“ на Сара Дуарте Брандао първоначално ме впечатли именно с външните си особености. Видях, че книгата е с обем от около двеста страници. В днешното забързано ежедневие трудно се четат дебели томове и още по-трудно се превеждат. Оригиналната корица изобразява една картина на австрийския художник Егон Шиле, с къщички с простряно пране. Отдавна не бях виждала и толкова свежо заглавие. Quem Tem Medo dos Santos da Casa ми зазвуча като някакво заклинание. Асоциацията с „Кой се страхува от Вирджиния Улф“ беше първото, за което се сетих, но после направих връзка и с испански и португалски изрази. На испански се казва quedarse para vestir santos (буквално „да останеш да обличаш светци“) за някоя жена, която остава несемейна през целия си живот. А една португалска поговорка гласи, че „светците на дома не правят чудеса“ (santos da casa não fazem milagres) и означава, че невинаги ценим и вярваме на близките и на хората в семейството, и е по-лесно да се доверим на непознат. Казах си, колко талантлив трябва да си, за да ти хрумне такова заглавие.

Третото нещо, което ме привлече, беше миниатюрността на главите. Сто седемдесет и трите миниглави съставляват този разказ за живота на Мария Тереза и за общността, където живее тя. Освен това всяка глава си има заглавие, което прави структурата на книгата автентична и придава завършеност. Романът спечели литературната награда на град Алмада, която се дава на ръкопис от анонимен автор. Журито чете роман, без да знае кой е авторът, а наградата е издаване на отличения ръкопис. Помислих си, колко ли очаровани са били членовете на журито да попаднат на толкова неподправен талант.

Разбира се, като ми харесва един роман, не значи, че мога да си го превеждам, защото трябва някой да го публикува. Писах на издателката от „Лемур“, Соня Хачикян, а тя ми отговори ако ти харесва, ще купим правата и ще го издадем.

Светците на Сара Дуарте Брандао са вдъхновени от едно събитие от реалния живот на рибарското градче Сао Педро да Афурада, част от метрополиса Порто, което е превърнато в метафора на дебютния ѝ роман. На 10 юли 1955 година се провежда церемонията по освещаването на новата църква, след като старата е изгоряла. Девет статуи, създадени от скулптора Алтино Мая, пристигат в речна процесия, превозвани на украсени рибарски лодки. Всяка фигура плава на отделна лодка, а когато акостират, статуите са пренесени на цветни носилки от жителите до новата църква. Там са сложени на постаменти, за да заместят старите, но веднага след това хората започват да недоволстват от новопристигналите фигури, наричайки ги „черните светци“, заради изчистения им иновативен стил. Алтино Мая е попил от презокеанските представи за изобразяване на светостта и създава нещо уникално, с което изпраща послание, останало неразбрано от общността: че вярата се опира на смесването на културите. Хората се разгневяват и отказват да приемат тези фигури. Вандализират някои от тях и настояват те да бъдат махнати от църквата.

Нестандартното изкуство се превръща в трън в очите на местните и красотата на празненството е отнесена от вълната недоволство и възмущение. Днес тази случка е нещо любопитно, което, предполагам, се споменава в часовете по краезнание в Португалия, но тя подсказва, че незнанието и непознатото будят всеобщ страх и че когато се страхуваш, най-лесно е да отречеш, да забраниш и да заклеймиш.  

Създаването на романа не започва от светците, а от главния персонаж Мария Тереза, кръстена на португалската писателка Мария Тереза Орта. Сара ѝ избира това име,  не само защото е любима нейна писателка, но и защото персонажът ѝ е повлиян от произведенията, които е четяла по онова време, и по-специално „Ема“ на Орта. Героинята се сблъсква със свят на правила и изисквания, който не отговаря на вътрешното ѝ чувство за свобода. В нейния бунт срещу потисничеството се заражда диалога с фигурите на светците, които, също като нея, са неразбрани и извън канона.

Мария Тереза започва да тъче гоблени, за да преосмисли святото и да противостои на ежедневието. Метафоричността на гоблените носи и нещо пророческо, защото в същия период започват дълбоки промени в португалското общество, усеща се вятърът на революцията и на мода идват  „минижупите на момичетата, които не проявяваха уважение, и розовите ризи, които сега носеха и момчетата.“ Любимото нещо на Мария Тереза като малка е да вземе книга от дядовата библиотека и да се скрие в градината да чете. Любовта си към книгите тя предава много години по-късно, когато вече е старица и среща малкото момиченце Жоана. Гоблените и книгите, четенето и занаятчийството са отдушниците на Мария Тереза в потискащата среда, нейния начин за освобождаване.

След като преведох романа, той отиде за редакция при Невена Дишлиева-Кръстева, и по стечение на обстоятелствата, докато си разменяхме текста с бележки и коментари, аз пътувах до Порто. Това пътуване ми помогна да преосмисля някои неща в текста, да видя нагледно други и да вляза, поне малко, в обувките на Мария Тереза. Сара ми разказа за престоя си България и как си е пожелала и в Португалия да има традиция да се връзват мартеници. Заведе ме в Сао Педро да Афурада, нещо като екскурзия по стъпките на светците. Това място е извън обичайните туристически маршрути в Порто, но то е послужило за вдъхновение на разказа за Мария Тереза, която живее на едно въображаемо място, някъде по поречието на река Доуро. Там снимахме къщите, по чиито фасади личи религиозността на местните. На почти всяка къща има статуя или керамично пано със светец. Влязохме в местния музей, където се изложени предимно експонати, свързани с поминъка на градчето – рибарски такъми, мрежи, лодки, сандъчета, в които се пренася улова, и светци. Няколко снимки са качени в края на този текст.

Допреди срещата в Порто не бях виждала книжното издание на романа – разполагах само с електронен формат. Когато се видяхме, Сара ми подари книгата с лично посвещение. Редом с нея, другото нещо, с което се върнах и зае целия ми куфар, беше мащабно издание с разкази, спомени и илюстрации по повод 50-годишнина от Революцията на карамфилите. Както самата Сара пише в предговора на своя роман, тя е на половината години от тези, изминали от Революцията, но това не пречи да събере и опише преживявания и размисли за пътя на свободата.

Сара разказа и за първоначалното предложение на португалското издателство за корица, което не ѝ допаднало. Затова в последния момент предложила да се използва картината на Шиле. Българската корица е нарисувана от Хаби Ел Мааза Гомес. Началната визия, която той създаде, беше една минималистична корица със статуите на светците. Впоследствие се роди тази идея за изглед към градчето, реката и фигурата на възрастната Мария Тереза, с която е облечено българското издание. А част от първоначалното хрумване със светците намери своето място и украсява първата страница на книгата.

Когато бяхме завършили редакцията, изпратих романа на Рене Карабаш, защото подозирах, че ще ѝ хареса. Тя харесва бразилеца Итамар Виейра Жуниор и творчеството му, и прецених, че и романът на Сара ще я впечатли, защото споделят редица теми, мотиви и дори сходна представа за литературата. Няколко седмици по-късно Рене ми отговори: „Жестока книга. Намерих много общи неща с „Остайница“. Сара е нашият „грозд“. Благодаря, че ми я изпрати.“ Затова и на българската книга има блърб от Рене, което само по себе си е рядкост в нашето книгоиздаване, особено пък български писател да напише нещо за чуждестранен.

Ще споделя накратко и за чисто езиковата работа. На португалски има дума за град (ciudade), за село (aldea) и за нещо, което не е нито град, нито село (vila). Междинен термин, който се чудех как да предам. Написах го градче. По време на редакцията с Невена изкристализираха и идеите ми за това какво трябва да правя с португалските реалии. Бях оставила фрагезия (община), но се колебаех за саудаде и бакаляо. Невена ми предложи да останат, защото ако има нещо, с което българите свързват Португалия, то това са точно тези две неща. На португалски има думите desamor, което идва от думата за любов, и desabor – от думата за вкус. Не исках да напиша просто липса на любов и липса на вкус и затова в българския текст ще намерите безлюбие и безвкус. В същото време има и нетипични форми като бъдеща в множествено число, или дребност, които използвах, за да запазя оригиналното въздействие на разказа.

Сара Дуарте Брандао е нов литературен глас, а романът е своеобразен диалог между традицията и творчеството, между индивидуалното и колективното. За мен „Кой се страхува от светците на дома“ е любов от пръв поглед. Алхимията и приятелството между писателката и преводачката улесни превода и го направи по-пълнокръвен и сполучлив.

The post Кой се страхува да преведе една хубава книга first appeared on Rada's Blog.

В този текст ще споделя някои мои впечатления от развитието на бразилската коренна литература и как след дълго заглушаване коренните хора намират своя глас и започват да пишат, което е техният начин на съпротива.

След години забвение в САЩ ще публикуват романа Um rio sem fim на Веренилде Сантос Перейра. Писателката е родена в Манаус, в сърцето на Амазония, тя е от народа Satarê Mawê и пише за реката и за гората. Романът е написан преди двадесет и пет години, но чак сега се събужда интересът към литературната продукция на корените народи, което, не съм сигурна, дали е продиктувано от желанието да се докоснеш до екзотиката или да подпомогнеш далечни и забравени автори.

В Бразилия книги от коренни автори започват да се издават едва през 80-те години на миналия век. Тяхната видимост се засилва след признаването на идентичността на автохтонното население в Конституцията от 1988 година и с появата на книги, където индианците не са единствено герои в творбите на бели автори. Бразилия чете над 200 произведения от около 80 писатели от 39 различни народа. Тези писатели постепенно преодоляват предразсъдъците и днес литературата им е опит да се скъса с вековното мълчание и заличаването на гласовете на коренните бразилци. Тя не е само художествено изразяване, а и акт на себеутвърждаване, свързан с отвоюването на физически и културни територии, което включва и съживяването на теротириалните езици.

Още в средата на XIX век се появява литературно течение индианизъм, част от бразилския романтизъм. Индигенистката литература се занимава с теми за етническите групи и класически произведения от този период са „Гуарани“ и „Ирасема“ (в мой превод) на Жозе де Аленкар, както и „Макунаима“ на Марио де Андраде. Но творби от самите коренни автори започват да се публикуват чак преди около тридесетина години. Индианизмът представя идеализирани художествени образи на индианците, често наричани диваци, а в сравнително нова литературна вълна те са герои в собствената си история.

В процеса на колонизация изковаването на езиците и на писмеността е било прекъснато. Сред първите автори от коренните народи е Елиане Потигуара, която започва да пише през 70-те години на ХХ век. Аилтон Кренак пък е първият туземен писател станал член на Бразилската литературна академия. Сега кандидат за академията е и Елиане Потигуара. Присъединяването на двамата говори за значението и признанието, което литературата на местните бразилци придобива. Въпреки примера на Потигуара и Кренак, творчеството им все още е изправено пред пречки – липса за правна основа за признаване на езиците и народите, недостатъчно образованост и устност на разказвачката традиция на местните народи.

Че литературата и езиците на бразилските народи са все по-видими е свързано и с тяхния активизъм при защита на териториите им. „Банзейро Окотò“ на Елиане Брум, преведена на български, описва борбата на тези хора и тяхната връзка с реката и гората. Тя разказва как „хората от гората“ са взели нещата в свои ръце и как на една пресконференция племенна вождка казва „нашите предци са секли глави, за да си запазят земята, ако трябва и ние ще отсечем някоя и друга глава“. За тези хора литературата се превръща в инструмент за социална и културна съпротива и за изобличаване на расизма и историческото обезличаване на местните.

В светогледа на коренните бразилци природата и културата са неделимо цяло и затова често те водят битки за опазване на земята. Книгите им черпят вдъхновение от природата, защото оттам идва познанието за живота. Символичното вплитане на флора и фауна и на природни явления, е начин за противопоставяне на експлоатацията и пораженията на околната среда. Гората се превръща в език на съпротивата, защото когато Амазония гори, гори не просто гората, а се заличава паметта.

Да запишеш гората е и акт на възраждане на езика. Преди пристигането на португалците на територията на Бразилия са се говорили около 1500 езика, а в момента са останали около 175 териториални езика. Отличителна черта на туземната литература е смесването на езиците или пък писането на някои от коренните езици. Тези писатели, въпреки че езикът им е бил забраняван в продължение на столетия, днес пишат на своите езици, за да подпомогнат възстановяването им.

Книгите на коренните автора в Бразилия не са просто културен продукт, а форма на съпротива, на деколонизиране на паметта и идентичността. Все още малко училища ги преподават, малко читатели ги търсят, малко издателства ги издават и превеждат, но гласовете се множат. С всяка нова книга, написана от хората на реката и гората, Бразилия става малко по-богата.

Снимките са от изложбата Hiromi Nagakura até a Amazônia com Ailton Krenak, която през 2024 година бе разположена в Centro Cultural Banco do Brasil. Изложбата съдържа 120 фотографии на японски фотограф Хироми Нагакура, направени по време на пътуванията с Аилтон Кренак в Амазония между 1993 и 1998 година.

Още по темата:

“Банзейро Окото – Пътуване до Амазония”, Елиане Брум, Жанет 45, 2024

Leia Mulheres Indígenas: проектът насърчава четенето на творби на жени от коренните народи

The post Да запишеш гората first appeared on Rada's Blog.

Няколко коментара за вкусовете на живота в романа „Морската градина“ на Софи Бехарано де Голдберг

В романа „Морската градина“ мексиканската писателка Софи Бехарано де Голдберг описва живота на българското си семейство през 40-те години на XX век. Семейство Биджерано преживява войната, раздялата и лишенията, бори се за своето оцеляване и копнее отново да се събере. Условно бих описала преживяното от тях с три вкуса: картофен, портокалов и ананасов.

Картофът: вкусът на оцеляването

По време на войната майката София остава сама с две малки деца. Тримата преживяват лишения, глад, вътрешно разселване и унижения. Веднъж майката се сдобива с един картоф, вероятно купен на черно, за да се прибере вкъщи с някаква храна. София го сварява и го разделя на три. Малкият Алберто вижда, че братчето му плаче от глад и се отказва от своята третинка картоф, за да има повече за малкия Саломон и да залъже глада му до следващия ден, акт на жертвоготовност, който майката ще помни и ще разказва до края на дните си.

Смятат се, че пренасянето на картофите в Европа е сложило край на глада и е довело до значително намаляване на военните конфликти. Картофите са изхранвали европейските народи и са били спасението от бедността и хранителен продукт в моменти на големи катаклизми. Те се превръщат в прехрана във военно време, защото са единственото достъпно, стават маяк на оцеляването, но и на желанието за самосъхранение и взаимопомощ.  

„Не ми се яде, мамо, наистина, дай го на брат ми.“ Мама виждаше глада в очите ми, знаеше, че лъжа. Погледът ми търсеше в нейния одобрение, разрешение да спазвам пост, преживян вече толкова пъти. И тя не можеше да понася плача на гледното малко дете. Нерядко се случваше тя самата да каже, че не е гладна, за да се заситим ние малко повече, ако човек въобще можеше да използва тази дума при подобни обстоятелства. Гладът беше вълкът, който безчинстваше край нас, дебнеше ни, неизменно ни причакваше, за да ни сграбчи с подлите си лапи.

Портокалът: вкусът на надеждата

Един от най-затрогващите епизоди в романа е когато малкият Алберто яде резенче портокал 🍊 и после слага корите в джоба на панталона си, за да продължи да вкусва плода, дори и да е само чрез неговия аромат.

Истински празник в следвоенно Варна, когато храна се купува с купони и се намират само загнил боб и лук. Тогава бащата се връща с един портокал, един за цялото семейство. 75 години по-късно Алберто ще каже: „В Мексико никога не сядам на масата без препълнена чаша с портокалов сок, който пия бавно и със затворени очи.“  Той, подобно на всички нас с колективната травма от опашката за банани, ще пренеса историята за липсващия портокал до Мексико.

Портокалите, със своя страстен цвят и сладост, са изплели загадъчна история по пътя си към и от Иберийския полуостров. В Испания портокали да искаш. В много южни градове из парковете е пълно с окапали портокали. Поети като Лорка и Лопе де Вега са ги възпявали многократно. Една от най-значимите трансформации в съдбата им, е разширяването на отглеждането към Мексико и Флорида. Испанските колонизатори донасят семена и ноухау за отглеждане и в Америка, където на топлия климат, портокаловите горички процъфтяват.

Затова е много трудно на испаноговорящ да му обясниш какво нещо е да нямаш портокали. Заради тази завладяваща сцена с портокала, първоначално книгата е носела заглавие „Портокалови кори“, което пък си кореспондира с заглавието „Люспа от лук“ на Мириам Москона. Друга книга написана от мексиканска писателка с български корени и посветена на на България.

Много читатели на романа коментират „портокалите вече нямат същото значение както преди“ и „след тази книга винаги се замислям като ям портокал“.

Ананасът: вкусът на новата родина

Когато семейство Биджерано тръгва към Америка, корабът спира край Ла Гуайра, място прочуто със своите ананаси. Там местен жител се приближава и хвърля един ананас на Ефраим.

Ананасът се отглежда от коренните хора на голяма част от Южна и Централна Америка, много преди европейците да стигнат там. Плодът е пренесен в Европа след 1493 година, когато по време на втората си експедиция Колумб и моряците му виждат ананасовото дърво в Гваделупа, в Малките Антилски острови. От този момент нататък тази голяма шишарка с щръкнала корона се разпространява по целия свят, превръщайки се в една от най-популярните плодови култури, както и в знак за социален статут. Ананасът e символ на гостоприемство, свързан е с пристигането на испанците в Америка, когато местните са давали този плод като дар за добре дошли. За разлика от ябълката и греховната ѝ символика в християнския разказ, доминиращ мисленето по онова време, ананасът представлява новото, приключението, любопитството към непознатото.

Алберто ще опише така срещата с вкуса на щастието:

Мама и танти Мати се бояха, че местните ще ни изядат живи, затова останаха в каютите си по време на краткия престой на кораба в пристанището. Татко направи точно обратното и хвърли няколко монети на един от туземците, който се приближи до „Португалия-Панама“ със сал. В отговор мъжът му хвърли цял ананас. Никога не бяхме виждали този плод, но от описанията, които бяхме чували, знаехме, че това е така жадуваният ананас. Най-екзотичният плод, който можеше да съществува. Ароматът му беше неустоим, затова татко поиска нож в трапезарията, отряза щръкналата корона, обели го и изяде сам цялата сочна жълта месеста част. Без съмнение се наслаждаваше на сладостта, която капеше от ъгълчетата на устните му. Не можеше да спре, никога не го бях виждал да изпитва такова удоволствие от храната, но стомахът му плати последствията. Вечерта му стана лошо и неразположението му продължи с дни. Въпреки това, дори и при дискомфорта, който го караше да се чувства зле, той заяви, че си е заслужавало да опита райския плод.

The post Спомени с три привкуса first appeared on Rada's Blog.

Няколко думи за преводаческата ми работа по романа „Морската градина“ на Софи Бехарано де Голдберг

В романа „Морската градина“ мексиканската писателка Софи Бехарано де Голдберг описва живота на семейството си, което през 40-те години на XX век живее във Варна. Едно от любимите ястия на малкия Алберто е гювечът, приготвен по рецептата на баба му. Бабата е русенка и е пренесла тайната на гювеча от Русе във Варна. Когато започва войната, Алберто усеща, че нещо не е както преди, вече не ухае на домашно приготвено ястие. В есето си „Защото никога не съм получавала писмо от Елиас Канети“ авторката на романа споделя, че семейството ѝ е пренесло знанието за приготвяне на гювеч през океана на другия край на света и че го носи на небцето си от поколения.

Питам се от какво зависи вкусът на ястието, дали от майсторството на готвача, от съставките, или от съда, в който се приготвя? Един и същ ли е гювечът, сготвен в България, и този ‒ сготвен в Мексико? Дали има същия вкус от другата страна на океана, ако е направен по рецептата, но с локални продукти?

Пътят на гювеча, стигнал до Мексико Сити, е алегория за историята на семейство Биджерано. Множество бяха преводаческите ми търсения и проучвания, докато работих по книгата. Чудих се дали този разказ е български, или мексикански, как да го освободя от неговата мексиканскост и да му върна оригиналния български облик, защото така или иначе той е преживян и изстрадан на български. Как хем да запазя поетичния мексикански изказа на Софи Бехарано, хем да не звучат изкуствено за българските читатели случки, станали по техните земи. 

Преводът не е просто заместване на думи от един език с техните еквиваленти на друг, а представлява прехвърляне на цели концепции и на идеи, на културно-исторически кодове. Понятия, характерни за една култура или един народ със свой собствен начин на мислене, може да не са разчитаеми за друг народ. Задачата на преводача е да запази културната идентичност на текста и да изгради мост между две култури, да пренесе чуждото, за да бъде то разбрано от своите. В това отношение „Морската градина“ се оказа по-особено превеждане. Културно обагрените понятия, описанието на бита и социо-политическата атмосфера от епохата в този роман са български. Затова ролята ми на преводач се измести, не бях посредник между чуждото и своето, а трябваше да освободя текста от испанския, за да може той да проговори на нашия език, да блесне в българските си одежди и да стъпи в България след около седемдесет и пет години отлежаване на друг континент и в друга среда.

Може да се каже, че „Морската градина“ е културен и езиков гювеч. Алберто, днес възрастен мъж, е разказал преживяванията на семейството си, от времето, когато са живели България и той е бил дете. Впечатляващо е, че все още помни български думи. В мексиканското издание те са си оставени, а за да разбере испаноезичната публика, са обяснени. При езиковия пренос обясненията отпаднаха. Оригиналното „геврек, нещо като брецел“ стана просто „геврек“, защото българите знаят какво е геврек, но дори е по-вероятно да не знаят какво е брецел. „Мартеницата, амулет от усукани червени и бели конци, който бележи началото на пролетта“ си остана само „мартеница“. „Шкембе чорба, топла супа от овче шкембе, подправки, чесън, оцет и люта чушка“ ще го срещнете в нашето издание като „шкембе чорба“.

Стара Варна присъства осезаемо в романа и освен Морската градина, много от типичните варненски топоси също са на български в мексиканската книга. След войната семейството посещава едно заведение, което се казва „Малкото“. Консултирах се с варненци и се оказа, че това е „Малкото казино“. Площад „Независимост“, както и други имена на места (варненската бозаджийница „Пчела“), събития (Девети септември, еврейския въпрос), навици или обичаи (играта чилик сопа) фигурират както Алберто ги е запомнил преди повече от седемдесет години.

Както всеки роман за Втората световна война и за съдбата на евреите в този период, и тук важен образ са влаковете и железопътните линии. Бащата на Алберто, Ефраим, е сред лагерниците, които прокарват железницата в южна България, когато оттам минават безмилостните конвои на смъртта, влаковете, извозили почти 12 хиляди евреи към Полша и Германия. „Железопътните релси опетниха паметта ми с ръждата си“, ще разкаже по-късно Ефраим. 

Железницата обаче имат и друга функция, особено преди войната. Днес за повечето българи пътуването с влак е невъзможно, жп линиите са слабо развити, неподдържани и няма добри връзки. В романа героите често пътуват с влак между Врана и Шумен, между Варна и Преслав. На първо четене това ми се стори странно, защото съпоставям с днешно време, но Шумен и Варна са се намирали на железопътната линия на модерността, там, откъдето са минавали първите влакове в България, благодарение на които до хората са стигнали множество модерни стоки, но също култури и социални новости. 

Защото са живеели на линията на модерността, до героите на романа „Морската градина“ достига едно от новите „открития“, свободното време, такова, каквото се разбира от английската дума leisure, непознато за хората от предмодерното време.[1] Немският философ Йозеф Пипер пише манифест за свободното време, прекарано в различни занимания, и казва, че то „е възможно само когато сме в единство със себе си.“[2] В този смисъл варненският живот в „Морската градина“ носи белезите на модерността. Семейство Биджерано, особено след войната, не пропускат нито едно културно събитие, което се представя във Варна ‒ опера, театър, филм или балет. Изкуството е съществена част от живота им, „активната радост, щастието, което идва както от съзиданието, така и от творческото съзерцание“, по думите на Робер Мисраи, цитирани в романа.

Част от моята преводаческа работа беше да надниква във варненския живот през 40-те години – какви филми са прожектирали в киното преди и след войната, кои са били най-популярните театрални постановки или как са се обличали варненци, за да посетят културни събития.

За лагерната линия в романа, за да реша как да преведа на какво точно спят лагерниците – на нар или на легло, с какво се завиват – с одеяло или с платнище, какво им дават за ядене, се опрях на сборника „Страдание и спасение. Паметта за еврейските общности ‒ гарант срещу омразата в обществото“.

„Морската градина“ е роман за това как малките радости могат да ти помогнат да надвиеш трудностите и да намериш упование да продължиш напред. Малките радости са благоуханието на бабиния гювеч, ароматът на ветивер и рози, на току-що обелен портокал, удоволствието да се облечеш елегантно с нови дрехи и да отидеш на театър или да видиш първия цветен филм във варненското кино. Читателите са запознати с варненските градски топоси, историята на трудовите лагери, пътуването с влак из България и купонната система. Преводът на „Морската градина“ беше връщане към оригиналните багри на разказаните случки и освобождаване от испанския, послужил като преносител.

Българското издание на тази книга е като гювеча, сготвен в Мексико – преживяло е една одисея от Варна до Мексико Сити и десетилетия по-късно се завръща при източника си, за да бъде сготвено с оригиналните местни съставки.

[1] На английски, както и на други езици, се използва думата leisure, която не е синоним на „свободно време“, но в българския език не сме приели понятие, което да отговаря на leisure и затова казваме „свободно време“. Според речника на Кеймбридж leisure е „време, в което правим приятни неща или неща, които ни разпускат“, тоест време, посветено на хобита, спорт, изкуства.

[2] Leisure: The Basis of Culture: Josef Pieper

The post Български гювеч по мексикански first appeared on Rada's Blog.

Пристигнахме в Баия […] през октомври 1961 г. най-накрая подписахме договора за покупко-продажба за нашата къща в Баия, която се намира на Rua Alagoinhas, точно на върха на хълм, в Рио Вермельо […] Тази къща изобщо не беше къщата, за която си мечтаехме. Голяма и неудобна, имаше нужда от ремонт, от много голям ремонт, за да стане по наш вкус. Това, което ни омагьоса, обаче беше широкият терен и зашеметяващата гледка, разкриваща Рио Вермельо. Открихме и нещо красиво, нещо, което ни хареса, къщата имаше име, поетично име: Соната.

Зелия Гатай

Рио Вермельо е един емблематичен квартал в столицата на Баия Салвадор. Емблематичен е, защото там живеят господарката на водите богинята Йеманжа и цялата салвадорска бохема, но най-вече кварталът е познат, защото на улица Alagoinhas 13 се намира къщата на знаменитата двойка писатели Жоржи Амаду и Зелия Гатай. Рио Вермельо означава „червена река“ и се корени в името на местността на езика тупи Camarajibe или „реката на лантаните“ – червени цветлета, които някога са изобилствали в Салвадор.

За да стигна до къщата в Рио Вермельо (Casa do Rio Vermelho) се катерих около двадесет минути по зигзагообразна стръмна уличка, накрая стигнах до адреса и видях къща, която си приличаше на останалите в квартала. Трудно можех да предположа какви потайности се крият зад тази малка фасада.

Къщата е превърната в музей преди десет години и в момента е една от най-привлекателните атракции в Салвадор. Самата къща е произведение на изкуството построено с пари от изкуството. След години прекарани в изгнаничество, заради забраната на Бразилската комунистическа партия, чийто член е Жоржи, през 60-те години той се завръща в страната си. По същото време продава авторските права за екранизирането на „Габриела, карамфил и канела“ и с парите купува имота в квартала Рио Вермельо. В този дом Жоржи и Зелия живеят почти 40 години, посрещат гости, творят, отглеждат децата си. Къщата е разказ за техния живота и е вдъхновена от творбите на Амаду, които пък са вдъхновени от Баия и баиянци.  

Малко след смъртта на Амаду домът е затворена и бюрократични трудности пречат жена му да направи музей. В последствие архитектът Гринго Кардиа го трансформира в концептуално пространство, където всяко кътче и всяка стая са свързани с произведение на Амаду. Архитектът казва: „Жоржи Амаду разкри душата на баиянците, на бразилците и на нашето смесено, изискано и противоречиво общество, което омагьосва целия свят. Трогнат съм от разбирането, признанието и уважението, с които Жоржи се отнасяше към народната мъдрост, от неуморна му работа да почита и защитава културата от африкански произход и най-вече от идеята, която винаги присъства в творбите и в живота му – борбата за свобода.“

Възможно е да не сте чели никога Жоржи Амадо и пак да ви хареса посещението в музея, а и най-вероятно със сигурност ще прочетат нещо негово, след като се потопите в тази вселена. Музейното пространството включва гората около къщата, всекидневна, библиотека, две кухни, спалня за гости, спалнята на съпрузите и балкон, където са изложени стотици предмети, много от тях подаръци, изпратени на семейството. Къщата е смесица от реалност и литературно въображение, място, където да се видят и почувстват персонажите на писателя.

Гората около имота е дом на растения характерни за Баия. Под сянката на манговото дърво, до пейката с азулежу, където са сядали да разговарят, е посипан прахът на двамата писатели. Сред птичите напеви звучи мелодията на композитора Доривал Кайми Acontece que eu sou baiano, която бележи момента, когато Жоржи е предложил на Зелия да се оженят. Навсякъде изскачат и керамичните жаби. Амаду смятал, че всеки човек си има животно и че неговото е жабата. Веднъж споделил в интервю, че харесва жаби и тогава хората започнали да му подаряват такива фигури.

В градината се сложена статуя на оришата, осъществяващ връзката между материалния и духовния свят Ешу. По цялата фасада и около къщата се откриват и други елементи свързани с увлечението на Жоржи Амаду по афро-бразилското кандомбле, което той защитава включително правово, докато е депутат. Тези мотиви са създадени от художника Карибе, един от илюстраторите на книгите на Амаду. Той изготвя дизайн на плочки със символиката на оришите Ошум и Ошоси (оришата на Жоржи и Зелия).

Жоржи написва 32 книги в шестдесетгодишния си творчески път, а Зелия оставя 14 произведения, които включват и спомени. В библиотеката са събрани издания на преводите на над 40 езика, като на български видях само изданието от 1956 г. на „Кръв и какао“. Любителите на мелодичния бразилски португалски могат да изгледат и 120 видеа, в които известни бразилски личности четат любимите си откъси от книгите на Амаду.  

Кухнята на къщата-музей е вдъхновена от романа „Дона Флор и нейните двама съпруги“ и любимите ястия на Амаду. Дона Флор е прочутата готвачка от кулинарното училище „Вкус и изкуство“, най-съблазнително-апетитната му героиня. Мокека, ватапе, куруру, акараже… цялата вакханалия от вкусове, аромати и баиянска специалитети на дона Флор са пресъздадени с макети и рецепти в музея. А един от главните персонажи в романа „Токая гранде“ се казва Натарио да Фонсека и е кръстен на португалски сладкар създател на известния сладък хляб пао-де-ло, характерен за Виана до Кастело и любим на Амаду.

„Приятелството е солта на живота“ казва Амаду. В неговия дом са отсядали приятели пристигнали от целия свет, сред които Жан-Пол Сартр и Симон дьо Бовоар, приятели от години на изгнаническите във Франция, поетът Пабло Неруда, режисьорите Глаубер Роша и Марчело Мастрояни, музикантите Каетано Велосо и композиторът Доривал Кайми и още.

Жоржи Амаду съжителства с хората от Баия, превръща града и неговите хора в централни герои. Персонажите му са баиянци в тяхната среда, с цялата им пъстра култура и ритуали. От цикъла за какаото до градския цикъл литературната вселена на Амаду е посветена на Баия, а днес Баия му се отплаща като му посвещава една къща произведение вдъхновено от неговите книги.

The post В къщата на Амаду в Рио Вермельо first appeared on Rada's Blog.

В „Градът с алена пелерина“ Аслъ Ердоган създава два портрета – автобиографичен портрет на млада турска писателка, попаднала в плашещия, но пленителен град Рио де Жанейро и втори портрет на самия град. Йозгюр идва в Рио с намерение да остане за кратко и да преподава и пише, но вместо това остава две години. По време на  лятната ваканция тя не изкарва пари и изпадна в безпаричие, но в градът на крайностите, с безмилостна тропическа жега и ширеща се престъпност, гладът и трудностите са обичайно състояние. Връзката на Йозгюр с Рио е сложна и се люшка между силна омраза и изблици на привързаност, постоянно колебание дали да се затвори в мизерната си квартира или да се впусне навън в приключения сред опасните улици на фавелите.

„Градът с алена пелерина“ е роман, в който градът е главен персонаж, мястото е част от тъканта от книгата, задавай атмосферата и определя сюжета и съдбата на героите. Аслъ Ердоган попада там в края на осемдесетте години, когато Рио е подчинен на „Командо вермельо“, мощна престъпна групировка, която по онова време контролира 70 процента от трафика на дрога. Постоянно има престрелки и случайно загинали минувачи, пускат се „фойерверки“ над Синия квартал всеки пък когато е пристигнало новото зареждане с дрога, а улиците са джунгла от бездомници, наркомани, изоставени деца и проститутки. Изобщо атмосферата е напрегната, и затова Йозгюр трудно се решава да излезе от къщи.

Същевременно в кратките си съприкосновения с Рио, освен изстрели и дебнеща навсякъде смърт, градът подарява на Йозгюр прекрасните звуци на самбата и боса новата, пищни танци, изобилие от плодове и плодове сокове, спиращи дъха гледки към залива Гуанабара, сребриста безкрайна плажна ивица. Йозгюр е неспособна да се измъкне и изпитва неустоимата притегателна сила към опасностите, разхождайки читателите из фавелите и оставяйки привкус на ужас, който пленява.

Наброските на романа, който пише главната героиня също са посветени на Рио и са влезли като роман в романа. Чрез писането тя печели личната си битка срещу смъртта, но не може да довърши текста, защото според нея, за да пишеш, означава да сложиш нещата в ред, а „Рио може да бъде описан с една-единствена дума – ХАОС“

Романът е и за това да живееш в непозната страна, да не знаеш езика и да ти е трудно да се адаптираш, но да бъдеш очарован от чуждото. В Рио всички повтарят на Йозгюр, че това е „най-красивото място на света“, но тя открива едно многолико място, което е едновременно красиво и отвратително, космополитно и дребнокрадливо, закоравял престъпник и изкусен любовник.

Издателство: „Парадокс“

Превод: Азиз Шакир-Таш

The post Градът с алена пелерина от Аслъ Ердоган first appeared on Rada's Blog.

„Ако можеше да избели децата си като избелваше плата, щеше да го направи.“

В романа „Да спасиш огъня“ на Итамар Виейра Жуниор е засегната темата за стремежа на родителите да „избелят“ децата си, за да ги спасят от расизма. Майките и бащите искат следващото поколение да е с по-светла кожа, за да не бъде обречено на подтисничество и гонения. В романа Лузия е тласната от майка си в ръцете на по-бял мъж, а сестра ѝ Марийня попарва надеждите на майката, защото се задомява за черен.

Избелването (на португалски branqueamento, на испански blanqueamiento) е социална и политическа практика, използвана в много постколониални страни в Северна и Южна Америка с цел „подобряване на расата“ и е синоним на расово избелване, което може да се разглежда в социален и в биологичен план. Branqueamento представлява идеология наследена от европейския колониализъм, която обслужва доминирането на белите в социалната йерархя, а в генетичен план се осъществява чрез брак с човек с по-светла кожа, за да бъде потомството по-бяло.

Едва ли има друга страна, където по-масово да е прилагана тази политика във всичките ѝ измерения, както в Бразилия. Избелването представлява националната политика на страната в края на XIX и началото на XX в., започнала се след официалното премахване на робството и началото на първата бразилска република (1888-1889 г.). За да „разреди“ черната раса, бразилското правителство предприема мерки за увеличаване на европейската имиграция и за около двадесет години само в Сао Паоло пристигат повече от 1 милион европейци и за асимилиране на чернокожите и коренните жители. До днес са непреодолими последствията върху обществото след подобни практики, целящи да заличат същността на голяма част от населението.

От онзи периода датира картината „Изкуплението на Хам“ (A Redenção de Cam, 1895) на Modesto Brocos y Gómez, която днес е изложена в Националния музей за изящни изкуства в Рио де Жанейро. Платното изобразява четирима души застанали пред бедняшка къща –  млада мулатка, млад бял мъж и дете, а до тях черна жена, бабата, която благодари на небесата за пратената благодат внучето ѝ да е светло.​ По онова време картината на Модесто Бранко е оценена много висока, защото се счита за визуално представяне на тезата за избелването на нацията. На Конгрес за универсалната раса, проведен в Лондон през 1911 г., картината илюстрира статия за избелването и легендата към нея гласи: „Черни преминаващи към бели в третото поколение, в следствие кръстосването на раси.“ Към онзи момент изображението символизира бялата имиграцията в Бразилия, по-късно възприета като идеал за национално формиране, но към днешна дата платното изразява отчаяното желание на хората да се избелят, за да спасят поне следващото поколение от расизма и насилието.

В „Да спасиш огъня“ е използвана фигурата на перачката известна от фолклора на бразилския Североизток. Легендата за жената с вързопа (mulher da trouxa) има няколко версии в различните части на Бразилия, но най-често е описвана като призрака на жена, която, за да издържа децата си, пере дрехи на брега на реката. Тя умира млада и душата ѝ остава да се скита в малките часове… В романа Лузия е превъплъщение на приказния образ на перачката, която избелва дрехите, но с прането избелва и човешките съдби. Всеки четвъртък тя събира дрехи и чаршафи от местния манастир и ги изпира. Перачките перат дрехите, но в този акт се съдържа избавление от натрупаните рани и с времето Лузия проумява отчаянието на майка си да „избели“ внуците си.  

И така, тя продължаваше да се блъска. Използваше белина за най-оцапаните чаршафи. Преваряваше тъканите в казан загряван на огън в градината. Оставяше ги да съхнат за да станат безупречното бели както искаха монасите. Не можеше да спре да мисли за майка си, която чакаше благодатта на по-светло потомство, за да изкупи злощастието им. Ако можеше да избели децата си като избелваше плата, щеше да го направи. Ако преди Лузия смяташе за лудост делириумът, който я бе доведе до безчестие, то пред трудностите натрупали се с годините, тя започна да смята, че мечтите на майка ѝ са симптом на жестокостта на времето.

Майка ѝ вдигаше ръце към небето в очакване на благодат, но такава не я застигна.

The post Да изпереш всички цветове first appeared on Rada's Blog.

Сигурно вече сте прочели „Торто арадо“ на Итамар Виейра Жуниор и затова днес държите в ръцете си „Да спасиш огъня“, втория роман на автора. Той отново ще ви отведе в Бразилия и ще ви разкаже историята за едно момче на име Мойзес, което живее с баща си Мундиньо и сестра си Лузия в селцето Тапера до Парагуасу. Техният личен път е вплетен в живота на цял един народ и носи послания за справедливост преминали през вековете.  

Чели сте „Торто арадо“ и искате отново да се срещнете с тези герои

„Да спасиш огъня“ може да се чете самостоятелно от „Торто арадо“, въпреки че по отношение на засегнатите теми между двете истории има допирни точки. Също така някои от персонажите от „Торто арадо“ се появяват и в „Да спасиш огъня“.

И този роман ни връща в сърцето на Баия, но вече по-близо до океана. Селото Тапера до Парагуасу се намира на брега на най-голямата баиянска река, недалеч от залива Тодос-ос-сантос. Там от дълго време живее общност от индианци тупинамба и афро-бразилци. Помните ли Мария Кабокла от „Торто арадо“? Нейната баба е уловена на кучешки зъб, или казано по друг начин тя е индианка, която живее извън своето племе. Ще се срещнете отново с нея в „Да спасиш огъня“.

Основното препитание на хората в Тапера до Парагуасу са мандиоката и захарната тръстика, които те отглеждат, а когато е възможно, събират и миди. Но жителите на селото далеч не живеят свободно, тъй като местният манастир ги принуждава да плащат данък и упражнява контрол над земите им, така, както в „Торто арадо“ богатите имат власт над земята и народите, които я обитават.

Бразилия винаги разказва екзотични истории

На корицата на романа е нарисувана жена, която носи традиционните за тупинамбите украси с пера. Тупинамба е етническа група, която все още живее в южната част на щата Баия. В миналото, преди 500 години, при изпълняването на ритуалите си тупинамбите са се покривали с наметало, за направата на което са използвали пера на червен ибис. Застъпничката за правата на корените жители Селия Тупинамба принадлежи към тази етния и преди няколко години решава да направи възстановка на това наметало, нещо, което дълго време е било забранено от Църквата. Именно тя е вдъхновила и частта от романа, посветена на възраждането на традициите.  

Бразилия е страна с колосални размери и не само географски, а също етнически и културни. Действието в „Да спасиш огъня“ се развива в североизточната част на Бразилия, в сърцето на Баия, и дори бразилци от другите части на страната могат да открият много нови неща в романа.

Бразилия винаги се разкрива различна и цветна пред самата Бразилия и пред света.

История за родовата памет и зова на кръвта

Останал без майка, Мойзес намира пристан на обич при сестра си Лузия, млада жена, низвергната от жителите на селото заради предполагаемите ѝ свръхестествени способности. Лузия изкарва прехраната си като перачка в манастира, стриктно спазва повелите на Църквата и се опитва да възпитава Мойзес именно в тези ценности. Но с времето, както Лузия, така Мойзес ще разберат, че до тях долита зовът на дивата душа на техните предци. Те интуитивно откриват, че не могат да простят или забрави това, което се таи дълбоко в тях, и че носят в паметта си древни спомени.

Първата част от романа, наречена „Отмъщението тупинамба“, задава тона на повествованието, защото героите в тази история са потомци на тупинамбите. Върху Мойзес бива упражнено насилие, а ритуалът на отмъщение ще се материализира едва по-късно, тъй като чрез него се търси възстановяване на изгубеното през вековете усещане за справедливост.  

***

Романът започва с епиграфа от мексиканския магически реалист Хуан Рулфо „Земята, тази долина на сълзи“ и ни отвежда в мистичната вселена, в която внезапно се възпламенява огън, който покрива следите на миналото, или потичат обилни речни води, които влачат стари болки и измиват човешките души.  

Четете, заслужава си!

The post Три причини да прочетете „Да спасиш огъня“ на Итамар Виейра Жуниор first appeared on Rada's Blog.

Шапада диамантина – какво е вдъхновило бразилския писател Итамар Виейра Жуниор

От скривалище през диамантодобивен център и зеленчукова градина до привлекателен център за туристите. Това е историята на региона Шапада диамантина в североизточна Бразилия, щата Баия, родното място на двете сестри Бибиана и Белонизия от романа „Торто арадо“.

Както самото има подсказва, регионът е богат на диаманти. Гаримпо или диамантодобивът започва през 1844 година и продължава до 70-те години на 20 век. След откриването на първите диаманти тази земя става притегателен център за едри земевладелци и диамантотърсачи, които започват да заграждат и експлоатират териториите и хората, живеещи там. Някога на тази земя са живеели пет автохтонни етноса, от които е останал само един. Днес население е основно киломболи, каквито са двете сестри, тяхното семейство и съседи, и са зачислени като работници към фазенди.

Итамар Виейра Жуниор описва диамантотърсачеството, довело до лудост много хора в Шапада диамантина. Покрай търсенето на скъпоценни камъни се основава град Ленсойс, смятан за столица на Шапада диамантина. Макар и малък (единадесет хиляди жители), градът е бил сред най-големите производител на диаманти в света. Името lençóis означава чаршафи на португалски и според една от версиите търсачите на скъпоценни камъни са се заселили първоначално в палатки с бели платнени покриви. Отдалеч покривите създавали впечатление за голям чаршаф.

Един път подслушвах двама мъже да си говорят (това е навик на много преводачи, за да учат разговорни изрази) и за малко да се разплача, че ето на, толкова години уча португалски, а когато те говорят, нищо не разбирам. Попитах ги все пак на какъв език говорят, а пък те ми казаха, ами ние си говорим на нашия език. А техният език е португалски от киломбото, изпъстрен с думи африканските езици. Африканците отвлечени в робство в Бразилия са били от разлчини племена – банто, наго, жеже. На бразилска земя техните езици се смесват с езика на колонизаторите. От Африка пренасят също култура, традиции и вярвания. Това води до раждането на афро-бразилските култове кандомбле. В романа „Торто арадо“ киломболите практикуват вариант на кандомбле наречен жаре, което е характерно само за Шапада и днес хората практикуват обредите си израз на почит към техния ориша.

Не се опитах да се измъкна, бях свикнала с присъствието на свръхестествени сили по време на танците жаре́. Самото присъствие на божество, което не познавах не би могло до ме изплаши, това беше истинско изражение на магията или на лудостта.

През последното десетилетие съдбата на региона се променя и привлича все повече туристи, заради зашеметяващата природа, красивите водопади, планинските пътеки и пещери. Шапада Диамантина е от най-добрите дестинации в Бразилия за тези, които търсят планински и екотуризъм, но има и туристите дошли тук, защото са чували за това място покрай романа „Торто арадо“. Разговарях с местните. Всички знаят за романа, някои познават лично Итамар, защото е ходил в тяхното колимби, за да прави проучвания, но почти никой не ги е чел. Разделихме се с пожелания аз да се върна отново, а те да прочетат книгата.

The post Из земите на „Торто арадо“ first appeared on Rada's Blog.