В този текст ще споделя някои мои впечатления от развитието на бразилската коренна литература и как след дълго заглушаване коренните хора намират своя глас и започват да пишат, което е техният начин на съпротива.

След години забвение в САЩ ще публикуват романа Um rio sem fim на Веренилде Сантос Перейра. Писателката е родена в Манаус, в сърцето на Амазония, тя е от народа Satarê Mawê и пише за реката и за гората. Романът е написан преди двадесет и пет години, но чак сега се събужда интересът към литературната продукция на корените народи, което, не съм сигурна, дали е продиктувано от желанието да се докоснеш до екзотиката или да подпомогнеш далечни и забравени автори.

В Бразилия книги от коренни автори започват да се издават едва през 80-те години на миналия век. Тяхната видимост се засилва след признаването на идентичността на автохтонното население в Конституцията от 1988 година и с появата на книги, където индианците не са единствено герои в творбите на бели автори. Бразилия чете над 200 произведения от около 80 писатели от 39 различни народа. Тези писатели постепенно преодоляват предразсъдъците и днес литературата им е опит да се скъса с вековното мълчание и заличаването на гласовете на коренните бразилци. Тя не е само художествено изразяване, а и акт на себеутвърждаване, свързан с отвоюването на физически и културни територии, което включва и съживяването на теротириалните езици.

Още в средата на XIX век се появява литературно течение индианизъм, част от бразилския романтизъм. Индигенистката литература се занимава с теми за етническите групи и класически произведения от този период са „Гуарани“ и „Ирасема“ (в мой превод) на Жозе де Аленкар, както и „Макунаима“ на Марио де Андраде. Но творби от самите коренни автори започват да се публикуват чак преди около тридесетина години. Индианизмът представя идеализирани художествени образи на индианците, често наричани диваци, а в сравнително нова литературна вълна те са герои в собствената си история.

В процеса на колонизация изковаването на езиците и на писмеността е било прекъснато. Сред първите автори от коренните народи е Елиане Потигуара, която започва да пише през 70-те години на ХХ век. Аилтон Кренак пък е първият туземен писател станал член на Бразилската литературна академия. Сега кандидат за академията е и Елиане Потигуара. Присъединяването на двамата говори за значението и признанието, което литературата на местните бразилци придобива. Въпреки примера на Потигуара и Кренак, творчеството им все още е изправено пред пречки – липса за правна основа за признаване на езиците и народите, недостатъчно образованост и устност на разказвачката традиция на местните народи.

Че литературата и езиците на бразилските народи са все по-видими е свързано и с тяхния активизъм при защита на териториите им. „Банзейро Окотò“ на Елиане Брум, преведена на български, описва борбата на тези хора и тяхната връзка с реката и гората. Тя разказва как „хората от гората“ са взели нещата в свои ръце и как на една пресконференция племенна вождка казва „нашите предци са секли глави, за да си запазят земята, ако трябва и ние ще отсечем някоя и друга глава“. За тези хора литературата се превръща в инструмент за социална и културна съпротива и за изобличаване на расизма и историческото обезличаване на местните.

В светогледа на коренните бразилци природата и културата са неделимо цяло и затова често те водят битки за опазване на земята. Книгите им черпят вдъхновение от природата, защото оттам идва познанието за живота. Символичното вплитане на флора и фауна и на природни явления, е начин за противопоставяне на експлоатацията и пораженията на околната среда. Гората се превръща в език на съпротивата, защото когато Амазония гори, гори не просто гората, а се заличава паметта.

Да запишеш гората е и акт на възраждане на езика. Преди пристигането на португалците на територията на Бразилия са се говорили около 1500 езика, а в момента са останали около 175 териториални езика. Отличителна черта на туземната литература е смесването на езиците или пък писането на някои от коренните езици. Тези писатели, въпреки че езикът им е бил забраняван в продължение на столетия, днес пишат на своите езици, за да подпомогнат възстановяването им.

Книгите на коренните автора в Бразилия не са просто културен продукт, а форма на съпротива, на деколонизиране на паметта и идентичността. Все още малко училища ги преподават, малко читатели ги търсят, малко издателства ги издават и превеждат, но гласовете се множат. С всяка нова книга, написана от хората на реката и гората, Бразилия става малко по-богата.

Снимките са от изложбата Hiromi Nagakura até a Amazônia com Ailton Krenak, която през 2024 година бе разположена в Centro Cultural Banco do Brasil. Изложбата съдържа 120 фотографии на японски фотограф Хироми Нагакура, направени по време на пътуванията с Аилтон Кренак в Амазония между 1993 и 1998 година.

Още по темата:

“Банзейро Окото – Пътуване до Амазония”, Елиане Брум, Жанет 45, 2024

Leia Mulheres Indígenas: проектът насърчава четенето на творби на жени от коренните народи

The post Да запишеш гората first appeared on Rada's Blog.

Няколко коментара за вкусовете на живота в романа „Морската градина“ на Софи Бехарано де Голдберг

В романа „Морската градина“ мексиканската писателка Софи Бехарано де Голдберг описва живота на българското си семейство през 40-те години на XX век. Семейство Биджерано преживява войната, раздялата и лишенията, бори се за своето оцеляване и копнее отново да се събере. Условно бих описала преживяното от тях с три вкуса: картофен, портокалов и ананасов.

Картофът: вкусът на оцеляването

По време на войната майката София остава сама с две малки деца. Тримата преживяват лишения, глад, вътрешно разселване и унижения. Веднъж майката се сдобива с един картоф, вероятно купен на черно, за да се прибере вкъщи с някаква храна. София го сварява и го разделя на три. Малкият Алберто вижда, че братчето му плаче от глад и се отказва от своята третинка картоф, за да има повече за малкия Саломон и да залъже глада му до следващия ден, акт на жертвоготовност, който майката ще помни и ще разказва до края на дните си.

Смятат се, че пренасянето на картофите в Европа е сложило край на глада и е довело до значително намаляване на военните конфликти. Картофите са изхранвали европейските народи и са били спасението от бедността и хранителен продукт в моменти на големи катаклизми. Те се превръщат в прехрана във военно време, защото са единственото достъпно, стават маяк на оцеляването, но и на желанието за самосъхранение и взаимопомощ.  

„Не ми се яде, мамо, наистина, дай го на брат ми.“ Мама виждаше глада в очите ми, знаеше, че лъжа. Погледът ми търсеше в нейния одобрение, разрешение да спазвам пост, преживян вече толкова пъти. И тя не можеше да понася плача на гледното малко дете. Нерядко се случваше тя самата да каже, че не е гладна, за да се заситим ние малко повече, ако човек въобще можеше да използва тази дума при подобни обстоятелства. Гладът беше вълкът, който безчинстваше край нас, дебнеше ни, неизменно ни причакваше, за да ни сграбчи с подлите си лапи.

Портокалът: вкусът на надеждата

Един от най-затрогващите епизоди в романа е когато малкият Алберто яде резенче портокал 🍊 и после слага корите в джоба на панталона си, за да продължи да вкусва плода, дори и да е само чрез неговия аромат.

Истински празник в следвоенно Варна, когато храна се купува с купони и се намират само загнил боб и лук. Тогава бащата се връща с един портокал, един за цялото семейство. 75 години по-късно Алберто ще каже: „В Мексико никога не сядам на масата без препълнена чаша с портокалов сок, който пия бавно и със затворени очи.“  Той, подобно на всички нас с колективната травма от опашката за банани, ще пренеса историята за липсващия портокал до Мексико.

Портокалите, със своя страстен цвят и сладост, са изплели загадъчна история по пътя си към и от Иберийския полуостров. В Испания портокали да искаш. В много южни градове из парковете е пълно с окапали портокали. Поети като Лорка и Лопе де Вега са ги възпявали многократно. Една от най-значимите трансформации в съдбата им, е разширяването на отглеждането към Мексико и Флорида. Испанските колонизатори донасят семена и ноухау за отглеждане и в Америка, където на топлия климат, портокаловите горички процъфтяват.

Затова е много трудно на испаноговорящ да му обясниш какво нещо е да нямаш портокали. Заради тази завладяваща сцена с портокала, първоначално книгата е носела заглавие „Портокалови кори“, което пък си кореспондира с заглавието „Люспа от лук“ на Мириам Москона. Друга книга написана от мексиканска писателка с български корени и посветена на на България.

Много читатели на романа коментират „портокалите вече нямат същото значение както преди“ и „след тази книга винаги се замислям като ям портокал“.

Ананасът: вкусът на новата родина

Когато семейство Биджерано тръгва към Америка, корабът спира край Ла Гуайра, място прочуто със своите ананаси. Там местен жител се приближава и хвърля един ананас на Ефраим.

Ананасът се отглежда от коренните хора на голяма част от Южна и Централна Америка, много преди европейците да стигнат там. Плодът е пренесен в Европа след 1493 година, когато по време на втората си експедиция Колумб и моряците му виждат ананасовото дърво в Гваделупа, в Малките Антилски острови. От този момент нататък тази голяма шишарка с щръкнала корона се разпространява по целия свят, превръщайки се в една от най-популярните плодови култури, както и в знак за социален статут. Ананасът e символ на гостоприемство, свързан е с пристигането на испанците в Америка, когато местните са давали този плод като дар за добре дошли. За разлика от ябълката и греховната ѝ символика в християнския разказ, доминиращ мисленето по онова време, ананасът представлява новото, приключението, любопитството към непознатото.

Алберто ще опише така срещата с вкуса на щастието:

Мама и танти Мати се бояха, че местните ще ни изядат живи, затова останаха в каютите си по време на краткия престой на кораба в пристанището. Татко направи точно обратното и хвърли няколко монети на един от туземците, който се приближи до „Португалия-Панама“ със сал. В отговор мъжът му хвърли цял ананас. Никога не бяхме виждали този плод, но от описанията, които бяхме чували, знаехме, че това е така жадуваният ананас. Най-екзотичният плод, който можеше да съществува. Ароматът му беше неустоим, затова татко поиска нож в трапезарията, отряза щръкналата корона, обели го и изяде сам цялата сочна жълта месеста част. Без съмнение се наслаждаваше на сладостта, която капеше от ъгълчетата на устните му. Не можеше да спре, никога не го бях виждал да изпитва такова удоволствие от храната, но стомахът му плати последствията. Вечерта му стана лошо и неразположението му продължи с дни. Въпреки това, дори и при дискомфорта, който го караше да се чувства зле, той заяви, че си е заслужавало да опита райския плод.

The post Спомени с три привкуса first appeared on Rada's Blog.

Няколко думи за преводаческата ми работа по романа „Морската градина“ на Софи Бехарано де Голдберг

В романа „Морската градина“ мексиканската писателка Софи Бехарано де Голдберг описва живота на семейството си, което през 40-те години на XX век живее във Варна. Едно от любимите ястия на малкия Алберто е гювечът, приготвен по рецептата на баба му. Бабата е русенка и е пренесла тайната на гювеча от Русе във Варна. Когато започва войната, Алберто усеща, че нещо не е както преди, вече не ухае на домашно приготвено ястие. В есето си „Защото никога не съм получавала писмо от Елиас Канети“ авторката на романа споделя, че семейството ѝ е пренесло знанието за приготвяне на гювеч през океана на другия край на света и че го носи на небцето си от поколения.

Питам се от какво зависи вкусът на ястието, дали от майсторството на готвача, от съставките, или от съда, в който се приготвя? Един и същ ли е гювечът, сготвен в България, и този ‒ сготвен в Мексико? Дали има същия вкус от другата страна на океана, ако е направен по рецептата, но с локални продукти?

Пътят на гювеча, стигнал до Мексико Сити, е алегория за историята на семейство Биджерано. Множество бяха преводаческите ми търсения и проучвания, докато работих по книгата. Чудих се дали този разказ е български, или мексикански, как да го освободя от неговата мексиканскост и да му върна оригиналния български облик, защото така или иначе той е преживян и изстрадан на български. Как хем да запазя поетичния мексикански изказа на Софи Бехарано, хем да не звучат изкуствено за българските читатели случки, станали по техните земи. 

Преводът не е просто заместване на думи от един език с техните еквиваленти на друг, а представлява прехвърляне на цели концепции и на идеи, на културно-исторически кодове. Понятия, характерни за една култура или един народ със свой собствен начин на мислене, може да не са разчитаеми за друг народ. Задачата на преводача е да запази културната идентичност на текста и да изгради мост между две култури, да пренесе чуждото, за да бъде то разбрано от своите. В това отношение „Морската градина“ се оказа по-особено превеждане. Културно обагрените понятия, описанието на бита и социо-политическата атмосфера от епохата в този роман са български. Затова ролята ми на преводач се измести, не бях посредник между чуждото и своето, а трябваше да освободя текста от испанския, за да може той да проговори на нашия език, да блесне в българските си одежди и да стъпи в България след около седемдесет и пет години отлежаване на друг континент и в друга среда.

Може да се каже, че „Морската градина“ е културен и езиков гювеч. Алберто, днес възрастен мъж, е разказал преживяванията на семейството си, от времето, когато са живели България и той е бил дете. Впечатляващо е, че все още помни български думи. В мексиканското издание те са си оставени, а за да разбере испаноезичната публика, са обяснени. При езиковия пренос обясненията отпаднаха. Оригиналното „геврек, нещо като брецел“ стана просто „геврек“, защото българите знаят какво е геврек, но дори е по-вероятно да не знаят какво е брецел. „Мартеницата, амулет от усукани червени и бели конци, който бележи началото на пролетта“ си остана само „мартеница“. „Шкембе чорба, топла супа от овче шкембе, подправки, чесън, оцет и люта чушка“ ще го срещнете в нашето издание като „шкембе чорба“.

Стара Варна присъства осезаемо в романа и освен Морската градина, много от типичните варненски топоси също са на български в мексиканската книга. След войната семейството посещава едно заведение, което се казва „Малкото“. Консултирах се с варненци и се оказа, че това е „Малкото казино“. Площад „Независимост“, както и други имена на места (варненската бозаджийница „Пчела“), събития (Девети септември, еврейския въпрос), навици или обичаи (играта чилик сопа) фигурират както Алберто ги е запомнил преди повече от седемдесет години.

Както всеки роман за Втората световна война и за съдбата на евреите в този период, и тук важен образ са влаковете и железопътните линии. Бащата на Алберто, Ефраим, е сред лагерниците, които прокарват железницата в южна България, когато оттам минават безмилостните конвои на смъртта, влаковете, извозили почти 12 хиляди евреи към Полша и Германия. „Железопътните релси опетниха паметта ми с ръждата си“, ще разкаже по-късно Ефраим. 

Железницата обаче имат и друга функция, особено преди войната. Днес за повечето българи пътуването с влак е невъзможно, жп линиите са слабо развити, неподдържани и няма добри връзки. В романа героите често пътуват с влак между Врана и Шумен, между Варна и Преслав. На първо четене това ми се стори странно, защото съпоставям с днешно време, но Шумен и Варна са се намирали на железопътната линия на модерността, там, откъдето са минавали първите влакове в България, благодарение на които до хората са стигнали множество модерни стоки, но също култури и социални новости. 

Защото са живеели на линията на модерността, до героите на романа „Морската градина“ достига едно от новите „открития“, свободното време, такова, каквото се разбира от английската дума leisure, непознато за хората от предмодерното време.[1] Немският философ Йозеф Пипер пише манифест за свободното време, прекарано в различни занимания, и казва, че то „е възможно само когато сме в единство със себе си.“[2] В този смисъл варненският живот в „Морската градина“ носи белезите на модерността. Семейство Биджерано, особено след войната, не пропускат нито едно културно събитие, което се представя във Варна ‒ опера, театър, филм или балет. Изкуството е съществена част от живота им, „активната радост, щастието, което идва както от съзиданието, така и от творческото съзерцание“, по думите на Робер Мисраи, цитирани в романа.

Част от моята преводаческа работа беше да надниква във варненския живот през 40-те години – какви филми са прожектирали в киното преди и след войната, кои са били най-популярните театрални постановки или как са се обличали варненци, за да посетят културни събития.

За лагерната линия в романа, за да реша как да преведа на какво точно спят лагерниците – на нар или на легло, с какво се завиват – с одеяло или с платнище, какво им дават за ядене, се опрях на сборника „Страдание и спасение. Паметта за еврейските общности ‒ гарант срещу омразата в обществото“.

„Морската градина“ е роман за това как малките радости могат да ти помогнат да надвиеш трудностите и да намериш упование да продължиш напред. Малките радости са благоуханието на бабиния гювеч, ароматът на ветивер и рози, на току-що обелен портокал, удоволствието да се облечеш елегантно с нови дрехи и да отидеш на театър или да видиш първия цветен филм във варненското кино. Читателите са запознати с варненските градски топоси, историята на трудовите лагери, пътуването с влак из България и купонната система. Преводът на „Морската градина“ беше връщане към оригиналните багри на разказаните случки и освобождаване от испанския, послужил като преносител.

Българското издание на тази книга е като гювеча, сготвен в Мексико – преживяло е една одисея от Варна до Мексико Сити и десетилетия по-късно се завръща при източника си, за да бъде сготвено с оригиналните местни съставки.

[1] На английски, както и на други езици, се използва думата leisure, която не е синоним на „свободно време“, но в българския език не сме приели понятие, което да отговаря на leisure и затова казваме „свободно време“. Според речника на Кеймбридж leisure е „време, в което правим приятни неща или неща, които ни разпускат“, тоест време, посветено на хобита, спорт, изкуства.

[2] Leisure: The Basis of Culture: Josef Pieper

The post Български гювеч по мексикански first appeared on Rada's Blog.

Пристигнахме в Баия […] през октомври 1961 г. най-накрая подписахме договора за покупко-продажба за нашата къща в Баия, която се намира на Rua Alagoinhas, точно на върха на хълм, в Рио Вермельо […] Тази къща изобщо не беше къщата, за която си мечтаехме. Голяма и неудобна, имаше нужда от ремонт, от много голям ремонт, за да стане по наш вкус. Това, което ни омагьоса, обаче беше широкият терен и зашеметяващата гледка, разкриваща Рио Вермельо. Открихме и нещо красиво, нещо, което ни хареса, къщата имаше име, поетично име: Соната.

Зелия Гатай

Рио Вермельо е един емблематичен квартал в столицата на Баия Салвадор. Емблематичен е, защото там живеят господарката на водите богинята Йеманжа и цялата салвадорска бохема, но най-вече кварталът е познат, защото на улица Alagoinhas 13 се намира къщата на знаменитата двойка писатели Жоржи Амаду и Зелия Гатай. Рио Вермельо означава „червена река“ и се корени в името на местността на езика тупи Camarajibe или „реката на лантаните“ – червени цветлета, които някога са изобилствали в Салвадор.

За да стигна до къщата в Рио Вермельо (Casa do Rio Vermelho) се катерих около двадесет минути по зигзагообразна стръмна уличка, накрая стигнах до адреса и видях къща, която си приличаше на останалите в квартала. Трудно можех да предположа какви потайности се крият зад тази малка фасада.

Къщата е превърната в музей преди десет години и в момента е една от най-привлекателните атракции в Салвадор. Самата къща е произведение на изкуството построено с пари от изкуството. След години прекарани в изгнаничество, заради забраната на Бразилската комунистическа партия, чийто член е Жоржи, през 60-те години той се завръща в страната си. По същото време продава авторските права за екранизирането на „Габриела, карамфил и канела“ и с парите купува имота в квартала Рио Вермельо. В този дом Жоржи и Зелия живеят почти 40 години, посрещат гости, творят, отглеждат децата си. Къщата е разказ за техния живота и е вдъхновена от творбите на Амаду, които пък са вдъхновени от Баия и баиянци.  

Малко след смъртта на Амаду домът е затворена и бюрократични трудности пречат жена му да направи музей. В последствие архитектът Гринго Кардиа го трансформира в концептуално пространство, където всяко кътче и всяка стая са свързани с произведение на Амаду. Архитектът казва: „Жоржи Амаду разкри душата на баиянците, на бразилците и на нашето смесено, изискано и противоречиво общество, което омагьосва целия свят. Трогнат съм от разбирането, признанието и уважението, с които Жоржи се отнасяше към народната мъдрост, от неуморна му работа да почита и защитава културата от африкански произход и най-вече от идеята, която винаги присъства в творбите и в живота му – борбата за свобода.“

Възможно е да не сте чели никога Жоржи Амадо и пак да ви хареса посещението в музея, а и най-вероятно със сигурност ще прочетат нещо негово, след като се потопите в тази вселена. Музейното пространството включва гората около къщата, всекидневна, библиотека, две кухни, спалня за гости, спалнята на съпрузите и балкон, където са изложени стотици предмети, много от тях подаръци, изпратени на семейството. Къщата е смесица от реалност и литературно въображение, място, където да се видят и почувстват персонажите на писателя.

Гората около имота е дом на растения характерни за Баия. Под сянката на манговото дърво, до пейката с азулежу, където са сядали да разговарят, е посипан прахът на двамата писатели. Сред птичите напеви звучи мелодията на композитора Доривал Кайми Acontece que eu sou baiano, която бележи момента, когато Жоржи е предложил на Зелия да се оженят. Навсякъде изскачат и керамичните жаби. Амаду смятал, че всеки човек си има животно и че неговото е жабата. Веднъж споделил в интервю, че харесва жаби и тогава хората започнали да му подаряват такива фигури.

В градината се сложена статуя на оришата, осъществяващ връзката между материалния и духовния свят Ешу. По цялата фасада и около къщата се откриват и други елементи свързани с увлечението на Жоржи Амаду по афро-бразилското кандомбле, което той защитава включително правово, докато е депутат. Тези мотиви са създадени от художника Карибе, един от илюстраторите на книгите на Амаду. Той изготвя дизайн на плочки със символиката на оришите Ошум и Ошоси (оришата на Жоржи и Зелия).

Жоржи написва 32 книги в шестдесетгодишния си творчески път, а Зелия оставя 14 произведения, които включват и спомени. В библиотеката са събрани издания на преводите на над 40 езика, като на български видях само изданието от 1956 г. на „Кръв и какао“. Любителите на мелодичния бразилски португалски могат да изгледат и 120 видеа, в които известни бразилски личности четат любимите си откъси от книгите на Амаду.  

Кухнята на къщата-музей е вдъхновена от романа „Дона Флор и нейните двама съпруги“ и любимите ястия на Амаду. Дона Флор е прочутата готвачка от кулинарното училище „Вкус и изкуство“, най-съблазнително-апетитната му героиня. Мокека, ватапе, куруру, акараже… цялата вакханалия от вкусове, аромати и баиянска специалитети на дона Флор са пресъздадени с макети и рецепти в музея. А един от главните персонажи в романа „Токая гранде“ се казва Натарио да Фонсека и е кръстен на португалски сладкар създател на известния сладък хляб пао-де-ло, характерен за Виана до Кастело и любим на Амаду.

„Приятелството е солта на живота“ казва Амаду. В неговия дом са отсядали приятели пристигнали от целия свет, сред които Жан-Пол Сартр и Симон дьо Бовоар, приятели от години на изгнаническите във Франция, поетът Пабло Неруда, режисьорите Глаубер Роша и Марчело Мастрояни, музикантите Каетано Велосо и композиторът Доривал Кайми и още.

Жоржи Амаду съжителства с хората от Баия, превръща града и неговите хора в централни герои. Персонажите му са баиянци в тяхната среда, с цялата им пъстра култура и ритуали. От цикъла за какаото до градския цикъл литературната вселена на Амаду е посветена на Баия, а днес Баия му се отплаща като му посвещава една къща произведение вдъхновено от неговите книги.

The post В къщата на Амаду в Рио Вермельо first appeared on Rada's Blog.

В „Градът с алена пелерина“ Аслъ Ердоган създава два портрета – автобиографичен портрет на млада турска писателка, попаднала в плашещия, но пленителен град Рио де Жанейро и втори портрет на самия град. Йозгюр идва в Рио с намерение да остане за кратко и да преподава и пише, но вместо това остава две години. По време на  лятната ваканция тя не изкарва пари и изпадна в безпаричие, но в градът на крайностите, с безмилостна тропическа жега и ширеща се престъпност, гладът и трудностите са обичайно състояние. Връзката на Йозгюр с Рио е сложна и се люшка между силна омраза и изблици на привързаност, постоянно колебание дали да се затвори в мизерната си квартира или да се впусне навън в приключения сред опасните улици на фавелите.

„Градът с алена пелерина“ е роман, в който градът е главен персонаж, мястото е част от тъканта от книгата, задавай атмосферата и определя сюжета и съдбата на героите. Аслъ Ердоган попада там в края на осемдесетте години, когато Рио е подчинен на „Командо вермельо“, мощна престъпна групировка, която по онова време контролира 70 процента от трафика на дрога. Постоянно има престрелки и случайно загинали минувачи, пускат се „фойерверки“ над Синия квартал всеки пък когато е пристигнало новото зареждане с дрога, а улиците са джунгла от бездомници, наркомани, изоставени деца и проститутки. Изобщо атмосферата е напрегната, и затова Йозгюр трудно се решава да излезе от къщи.

Същевременно в кратките си съприкосновения с Рио, освен изстрели и дебнеща навсякъде смърт, градът подарява на Йозгюр прекрасните звуци на самбата и боса новата, пищни танци, изобилие от плодове и плодове сокове, спиращи дъха гледки към залива Гуанабара, сребриста безкрайна плажна ивица. Йозгюр е неспособна да се измъкне и изпитва неустоимата притегателна сила към опасностите, разхождайки читателите из фавелите и оставяйки привкус на ужас, който пленява.

Наброските на романа, който пише главната героиня също са посветени на Рио и са влезли като роман в романа. Чрез писането тя печели личната си битка срещу смъртта, но не може да довърши текста, защото според нея, за да пишеш, означава да сложиш нещата в ред, а „Рио може да бъде описан с една-единствена дума – ХАОС“

Романът е и за това да живееш в непозната страна, да не знаеш езика и да ти е трудно да се адаптираш, но да бъдеш очарован от чуждото. В Рио всички повтарят на Йозгюр, че това е „най-красивото място на света“, но тя открива едно многолико място, което е едновременно красиво и отвратително, космополитно и дребнокрадливо, закоравял престъпник и изкусен любовник.

Издателство: „Парадокс“

Превод: Азиз Шакир-Таш

The post Градът с алена пелерина от Аслъ Ердоган first appeared on Rada's Blog.

„Ако можеше да избели децата си като избелваше плата, щеше да го направи.“

В романа „Да спасиш огъня“ на Итамар Виейра Жуниор е засегната темата за стремежа на родителите да „избелят“ децата си, за да ги спасят от расизма. Майките и бащите искат следващото поколение да е с по-светла кожа, за да не бъде обречено на подтисничество и гонения. В романа Лузия е тласната от майка си в ръцете на по-бял мъж, а сестра ѝ Марийня попарва надеждите на майката, защото се задомява за черен.

Избелването (на португалски branqueamento, на испански blanqueamiento) е социална и политическа практика, използвана в много постколониални страни в Северна и Южна Америка с цел „подобряване на расата“ и е синоним на расово избелване, което може да се разглежда в социален и в биологичен план. Branqueamento представлява идеология наследена от европейския колониализъм, която обслужва доминирането на белите в социалната йерархя, а в генетичен план се осъществява чрез брак с човек с по-светла кожа, за да бъде потомството по-бяло.

Едва ли има друга страна, където по-масово да е прилагана тази политика във всичките ѝ измерения, както в Бразилия. Избелването представлява националната политика на страната в края на XIX и началото на XX в., започнала се след официалното премахване на робството и началото на първата бразилска република (1888-1889 г.). За да „разреди“ черната раса, бразилското правителство предприема мерки за увеличаване на европейската имиграция и за около двадесет години само в Сао Паоло пристигат повече от 1 милион европейци и за асимилиране на чернокожите и коренните жители. До днес са непреодолими последствията върху обществото след подобни практики, целящи да заличат същността на голяма част от населението.

От онзи периода датира картината „Изкуплението на Хам“ (A Redenção de Cam, 1895) на Modesto Brocos y Gómez, която днес е изложена в Националния музей за изящни изкуства в Рио де Жанейро. Платното изобразява четирима души застанали пред бедняшка къща –  млада мулатка, млад бял мъж и дете, а до тях черна жена, бабата, която благодари на небесата за пратената благодат внучето ѝ да е светло.​ По онова време картината на Модесто Бранко е оценена много висока, защото се счита за визуално представяне на тезата за избелването на нацията. На Конгрес за универсалната раса, проведен в Лондон през 1911 г., картината илюстрира статия за избелването и легендата към нея гласи: „Черни преминаващи към бели в третото поколение, в следствие кръстосването на раси.“ Към онзи момент изображението символизира бялата имиграцията в Бразилия, по-късно възприета като идеал за национално формиране, но към днешна дата платното изразява отчаяното желание на хората да се избелят, за да спасят поне следващото поколение от расизма и насилието.

В „Да спасиш огъня“ е използвана фигурата на перачката известна от фолклора на бразилския Североизток. Легендата за жената с вързопа (mulher da trouxa) има няколко версии в различните части на Бразилия, но най-често е описвана като призрака на жена, която, за да издържа децата си, пере дрехи на брега на реката. Тя умира млада и душата ѝ остава да се скита в малките часове… В романа Лузия е превъплъщение на приказния образ на перачката, която избелва дрехите, но с прането избелва и човешките съдби. Всеки четвъртък тя събира дрехи и чаршафи от местния манастир и ги изпира. Перачките перат дрехите, но в този акт се съдържа избавление от натрупаните рани и с времето Лузия проумява отчаянието на майка си да „избели“ внуците си.  

И така, тя продължаваше да се блъска. Използваше белина за най-оцапаните чаршафи. Преваряваше тъканите в казан загряван на огън в градината. Оставяше ги да съхнат за да станат безупречното бели както искаха монасите. Не можеше да спре да мисли за майка си, която чакаше благодатта на по-светло потомство, за да изкупи злощастието им. Ако можеше да избели децата си като избелваше плата, щеше да го направи. Ако преди Лузия смяташе за лудост делириумът, който я бе доведе до безчестие, то пред трудностите натрупали се с годините, тя започна да смята, че мечтите на майка ѝ са симптом на жестокостта на времето.

Майка ѝ вдигаше ръце към небето в очакване на благодат, но такава не я застигна.

The post Да изпереш всички цветове first appeared on Rada's Blog.

Сигурно вече сте прочели „Торто арадо“ на Итамар Виейра Жуниор и затова днес държите в ръцете си „Да спасиш огъня“, втория роман на автора. Той отново ще ви отведе в Бразилия и ще ви разкаже историята за едно момче на име Мойзес, което живее с баща си Мундиньо и сестра си Лузия в селцето Тапера до Парагуасу. Техният личен път е вплетен в живота на цял един народ и носи послания за справедливост преминали през вековете.  

Чели сте „Торто арадо“ и искате отново да се срещнете с тези герои

„Да спасиш огъня“ може да се чете самостоятелно от „Торто арадо“, въпреки че по отношение на засегнатите теми между двете истории има допирни точки. Също така някои от персонажите от „Торто арадо“ се появяват и в „Да спасиш огъня“.

И този роман ни връща в сърцето на Баия, но вече по-близо до океана. Селото Тапера до Парагуасу се намира на брега на най-голямата баиянска река, недалеч от залива Тодос-ос-сантос. Там от дълго време живее общност от индианци тупинамба и афро-бразилци. Помните ли Мария Кабокла от „Торто арадо“? Нейната баба е уловена на кучешки зъб, или казано по друг начин тя е индианка, която живее извън своето племе. Ще се срещнете отново с нея в „Да спасиш огъня“.

Основното препитание на хората в Тапера до Парагуасу са мандиоката и захарната тръстика, които те отглеждат, а когато е възможно, събират и миди. Но жителите на селото далеч не живеят свободно, тъй като местният манастир ги принуждава да плащат данък и упражнява контрол над земите им, така, както в „Торто арадо“ богатите имат власт над земята и народите, които я обитават.

Бразилия винаги разказва екзотични истории

На корицата на романа е нарисувана жена, която носи традиционните за тупинамбите украси с пера. Тупинамба е етническа група, която все още живее в южната част на щата Баия. В миналото, преди 500 години, при изпълняването на ритуалите си тупинамбите са се покривали с наметало, за направата на което са използвали пера на червен ибис. Застъпничката за правата на корените жители Селия Тупинамба принадлежи към тази етния и преди няколко години решава да направи възстановка на това наметало, нещо, което дълго време е било забранено от Църквата. Именно тя е вдъхновила и частта от романа, посветена на възраждането на традициите.  

Бразилия е страна с колосални размери и не само географски, а също етнически и културни. Действието в „Да спасиш огъня“ се развива в североизточната част на Бразилия, в сърцето на Баия, и дори бразилци от другите части на страната могат да открият много нови неща в романа.

Бразилия винаги се разкрива различна и цветна пред самата Бразилия и пред света.

История за родовата памет и зова на кръвта

Останал без майка, Мойзес намира пристан на обич при сестра си Лузия, млада жена, низвергната от жителите на селото заради предполагаемите ѝ свръхестествени способности. Лузия изкарва прехраната си като перачка в манастира, стриктно спазва повелите на Църквата и се опитва да възпитава Мойзес именно в тези ценности. Но с времето, както Лузия, така Мойзес ще разберат, че до тях долита зовът на дивата душа на техните предци. Те интуитивно откриват, че не могат да простят или забрави това, което се таи дълбоко в тях, и че носят в паметта си древни спомени.

Първата част от романа, наречена „Отмъщението тупинамба“, задава тона на повествованието, защото героите в тази история са потомци на тупинамбите. Върху Мойзес бива упражнено насилие, а ритуалът на отмъщение ще се материализира едва по-късно, тъй като чрез него се търси възстановяване на изгубеното през вековете усещане за справедливост.  

***

Романът започва с епиграфа от мексиканския магически реалист Хуан Рулфо „Земята, тази долина на сълзи“ и ни отвежда в мистичната вселена, в която внезапно се възпламенява огън, който покрива следите на миналото, или потичат обилни речни води, които влачат стари болки и измиват човешките души.  

Четете, заслужава си!

The post Три причини да прочетете „Да спасиш огъня“ на Итамар Виейра Жуниор first appeared on Rada's Blog.

Шапада диамантина – какво е вдъхновило бразилския писател Итамар Виейра Жуниор

От скривалище през диамантодобивен център и зеленчукова градина до привлекателен център за туристите. Това е историята на региона Шапада диамантина в североизточна Бразилия, щата Баия, родното място на двете сестри Бибиана и Белонизия от романа „Торто арадо“.

Както самото има подсказва, регионът е богат на диаманти. Гаримпо или диамантодобивът започва през 1844 година и продължава до 70-те години на 20 век. След откриването на първите диаманти тази земя става притегателен център за едри земевладелци и диамантотърсачи, които започват да заграждат и експлоатират териториите и хората, живеещи там. Някога на тази земя са живеели пет автохтонни етноса, от които е останал само един. Днес население е основно киломболи, каквито са двете сестри, тяхното семейство и съседи, и са зачислени като работници към фазенди.

Итамар Виейра Жуниор описва диамантотърсачеството, довело до лудост много хора в Шапада диамантина. Покрай търсенето на скъпоценни камъни се основава град Ленсойс, смятан за столица на Шапада диамантина. Макар и малък (единадесет хиляди жители), градът е бил сред най-големите производител на диаманти в света. Името lençóis означава чаршафи на португалски и според една от версиите търсачите на скъпоценни камъни са се заселили първоначално в палатки с бели платнени покриви. Отдалеч покривите създавали впечатление за голям чаршаф.

Един път подслушвах двама мъже да си говорят (това е навик на много преводачи, за да учат разговорни изрази) и за малко да се разплача, че ето на, толкова години уча португалски, а когато те говорят, нищо не разбирам. Попитах ги все пак на какъв език говорят, а пък те ми казаха, ами ние си говорим на нашия език. А техният език е португалски от киломбото, изпъстрен с думи африканските езици. Африканците отвлечени в робство в Бразилия са били от разлчини племена – банто, наго, жеже. На бразилска земя техните езици се смесват с езика на колонизаторите. От Африка пренасят също култура, традиции и вярвания. Това води до раждането на афро-бразилските култове кандомбле. В романа „Торто арадо“ киломболите практикуват вариант на кандомбле наречен жаре, което е характерно само за Шапада и днес хората практикуват обредите си израз на почит към техния ориша.

Не се опитах да се измъкна, бях свикнала с присъствието на свръхестествени сили по време на танците жаре́. Самото присъствие на божество, което не познавах не би могло до ме изплаши, това беше истинско изражение на магията или на лудостта.

През последното десетилетие съдбата на региона се променя и привлича все повече туристи, заради зашеметяващата природа, красивите водопади, планинските пътеки и пещери. Шапада Диамантина е от най-добрите дестинации в Бразилия за тези, които търсят планински и екотуризъм, но има и туристите дошли тук, защото са чували за това място покрай романа „Торто арадо“. Разговарях с местните. Всички знаят за романа, някои познават лично Итамар, защото е ходил в тяхното колимби, за да прави проучвания, но почти никой не ги е чел. Разделихме се с пожелания аз да се върна отново, а те да прочетат книгата.

The post Из земите на „Торто арадо“ first appeared on Rada's Blog.

По най-разточителен начин там се предлагаха баиянски лакомства, ватапа и ефо, абара и каруру, мокека от пресни скариди, от риба, акараже и акаса, кокошка с шиншин и ориз ауса, без да се смятат купищата пилета, печени пуйки, свински бутове, блюда с пържена риба за невежите, които не оценяваха олиото от денде…

„Дона Флор и нейните двама съпрузи“ – Жоржи Амаду

Дона Флор е прочута готвачка от кулинарното училище „Вкус и изкуство“, най-съблазнително-апетитната героиня на Жоржи Амаду от романа апотеоз на баиянската култура „Дона Флор и нейните двама съпрузи“. Този роман е вакханалия от вкусове, аромати и разкошни банкети изобилстващи с баиянска специалитети. Дона Флор е отдадена учителка по готварство, която предава знанията си на много жени. За нея храната е начин за съблазън, тя съхранява регионалните традиции, готви, за да почете светците и преди всичко оришите от афро-бразилската религия кандомбле. Флор „се роди с усет към подправките, от малка я влечаха рецепти и сосове, изучаваше деликатеси, ръсеше сол и захар със сигурна ръка.“ Ако човек се интересува от Баия, най-добрият начин да се потопи в този вкусна вселена и да разбере бита на баиянци, е през кухнята на дона Флор.

Баия е вратата към историята на цяла Бразилия, защото именно на това място през 1500 г. за първи път акостират португалските колонизатори. Местната кухня е амалгама от традициите на африканците, коренните жители и европейските колонизатори, като всички те са добавили щипка вкус в баияските ястия: маниоката и царевицата произвеждани от туземните хора, морските дарове и яхниите от португалците, подправките, кокосите и палмовото масло от африканците.

Много от ястията на Баия са свързани с афро-бразилската религия кандомбле и всеки ориша си има свещена храна. Особено в Салвадор, храната е неразривно свързана с култовете към оришите и кухнята е запазила основните си африкански елементи.

Два от звездните продукти на баиянската гастрономия достигат до бразилския бряг от Африка – палмовото масло наречено денде (dendê, което на езика кимбундо ознавача „палма“) и кокосът, от който се правят кокосово масло, кокосово мляко, кокосова захар, настърган кокос. От мандиоката, основният автохтонен продукт, се прави фарофа (farofa), към която могат да се добавят други съставки и да се използва за гарнитура на много ястия.

ватапа (vatapá)

„Оставете ме на мира в моя траур и в моята самота. Не ми говорете за тези неща, уважете положението ми на вдовица. Хайде към печката: изискано ястие е ватапа от риба (или от кокошка), най-прочуто в баиянската кухня.“

Това казва овдовялата дона Флор към ученичките си. Ватапата е типично за североизтока ястие, в което се откриват дирите на африканското племе йоруба. Приготвя се от хляб, скариди, кокосово мляко, начукани на ситно фъстъци и палмово масло, добавят се кориандър и джинджифил, и всичко се смачква, за да се получи кремообразно пюре. Традиционно се сервира на деня на светците Козма и Дамиао и на света Барбара, или ако се почита ориша – това е ястието на Янсъ, владетелката на мъртвите и майката на войната.

баиянска мокека (moqueca baiana) 

В началото на романа Вадиньо, първият съпруг на дона Флор, умира точно по време на карнавала. За да облекчи вдовишката си скръб дона Флор приготвя любимото ядене на Вадиньо, мокека от пресни скариди.

Мокеката е яхния, донесена от португалците и доусъвършенствана по африканците, а името идва от езика тупи и означава нещо като „сушилня за месо“. Прави се с риба или скариди или и с двете, които се заливат със сос от кокосово мляко.

Тази рецепта се намира и на други места в Бразилия, но има нещо която я прави изключителна в Баия и това е дендето. Блюдото се приготвя и сервира в глинен съд, с бял ориз и фарофа за гарнитура.

каруру (caruru) 

„Спазвайки ритуалите на ибеже, дона Флор приготви каруру и го поднесе скромно на съседи и някои приятели, почитайки по този начин паметта на починалия.“

Оришът ибеже се свързва с двама близнаци, които много обичат каруру. Тази яхния е стигнала до нас директно от дворовете (терейро) за кандомбле.  Приготвя се от бамя (друго растение с африкански произход), скариди и палмово масло. Днес в Салвадор каруру се яде като улична храна.

акараже (acarajé)

Вадиньо е съблазнител, които омайва жените с красиви думи и нарича дона Флор „апетитна“ и „моя ухаеща акараже“.

Акараже е може би най-познатият баиянски специалитет, защото се е превърнал в масова улична храна, която е популяризирана и от баиянките облечени в традиционни бели носии и забрадки.

Произходът на акаражето също е африкански. То се ражда сред народите йоруба в Западна Африка и е вдъхновено от фалафела.

кокада (cocada baiana)

„Дона Флор искаше да е като всички, мъжът й да е като другите мъже. … Тя искаше той да се връща от работа с вестници в ръка, с пакет бисквити, кокада, абара или акараже…“

Кокадата е един от най-типичните за Салвадор сладкиши, наследство от африканските роби, които са поднасяли настъргани кокосови орехи, остатъци от производството на кокосово мляко, на своите ориши.

Романът „Дона Флор и нейните двама съпрузи“ ни предлага ненадминат до сега обзор на регионалните ястия и традиции и на свещените ритуали. Бразилската смесица може да се разбере през това, което се яде и как се яде в Баия. През етимологията на названията се проследява разнообразието на народите и цивилизациите, които съставляват баиянските хранителни навици. Небцето на баиянците опитва от Европа, Африка и туземна Америка, и се обогатява с вкусове от всички крачища на света.

Цитатите от романа “Дона Флор и нейните двама съпрузи” на Жоржи Амаду са взети от превода на Александър Керимидаров, издаден 1984 г. от  „Народна култура“.

The post В кухнята на дона Флор first appeared on Rada's Blog.

“Обикновено казвам латиноамериканка, мексиканска американка или американска мексиканка, а в определен контекст и чикана, в зависимост от това дали аудиторията ще разбере термина или не.”

Така писателката Сандра Сиснерос отговаря на въпрос като каква се определя.

През 1848 година е подписан договорът, познат като Гуадалупе-Идалго, по силата на който повече от половината от мексиканската територия преминава в пределите на Съединените щати, а хиляди мексиканци се превръщат в чужденци в собствената се земя. Терминът chicano/as или xicano/as се използва за мексиканските американци, сред които, през 40-те и 50-те години, се заражда социално-политическото движение Чикано. Цел на движението е преосмисляне и ново възприятие на чикано идентичността. Появява се и терминът чиканизъм, който описва културата, възникнала покрай движението.

Първоначално дилемата на мексиканските американци се състои в това, че те се опитват да се адаптират към американската култура, но същевременно да запазят културата и езика на предците си. Чикано литературата хвърля мост между мексиканското наследство и новопридобитата американската идентичност.

Рудолфо Аная, Сандра Сиснерос и Рон Ариас са чикано писатели, написали най-популярните си творби на английски. Други писатели като Томас Ривера или Мигел Мендес, пишат с еднакъв успех и на двата езика. Много често, дали са написани на английски или испански език, чикано творбите съдържат думи от другия език, което оформя техния специфичен междукултурен и многоезичен облик и отразява американския диалект чикано английски.

Романът “…и земята не го погълна” (на испански: … y no se lo tragó la tierra) на един от основоположниците на чикано литературата Томас Ривера, излиза за пръв път през 1966 година, но текстът е много актуален и днес, тъй като описва условията на живот и работа на земеделските работници в щата Тексас. Ключова творба за разбирането на експлоатация и расизъм и на магическия свят на американските мексиканци.

Рудолфо Аная също допринася за създаването на чикано канона. Романът му Bless Me, Ultima (1972) описва живота в Ню Мексико през 40-те години. В прозата си той вплита мексикански мотиви и ключови за Латинска Америка фолклорни легенди като тази за Ла Йорона (La Llorona), като по този начин прави достъпни за читателите местни мексикански традиции и вярвания.

От 2016 година българските читатели познават бестселъра “Къщата на улица Манго” на Сандра Сиснерос. Това е историята на Ecпepaнca Kopдepo, мeкcикaнo-aмepикaнcкo момиче, кoeтo живее в беден американски квартал. Сеснирос описва живота и състоянието нa “нeщo бeз имe” и допринася за разбиране на живота на жените в чикано общностите.

Днес българският читател може да се запознае и с два романа на новата звезда на мексиканско-американската литература Валерия Луисели. Романът “Архив на изгубените деца” е преведен от английски, а “Безтегловните” от испански.

В “Архив на изгубените деца” действието се развива през 2014 година, когато хиляди мигранти от Мексико и Централна Америка преминаха в САЩ. Романът е посветен на децата, които изчезват в опит да влязат в Америка, и силно критикува мигрантската политика на САЩ.

Барак Обама включи творбата ѝ в списъка си на препоръчителните четива за 2019 година.

Това е авторски текст, който е публикуван първоначално в “Артакция”

The post Мексиканските американци и тяхната чикано литература first appeared on Rada's Blog.