Няколко думи за преводаческата ми работа по романа „Морската градина“ на Софи Бехарано де Голдберг
В романа „Морската градина“ мексиканската писателка Софи Бехарано де Голдберг описва живота на семейството си, което през 40-те години на XX век живее във Варна. Едното от любимите ястия на малкия Алберто е гювечът, приготвен по рецептата на баба му. Бабата е русенка и е пренесла тайната на гювеча от Русе във Варна. Когато започва войната, Алберто усеща, че нещо не е както преди, вече не ухае на домашно приготвено ястие. В есето си „Защото никога не съм получавала писмо от Елиас Канети“ авторката на романа споделя, че семейството ѝ е пренесло знанието за приготвяне на гювеч през океана на другия край на света и че го носи на небцето си от поколения.
Питам се от какво зависи вкусът на ястието, дали от майсторството на готвача, от съставките, или от съда, в който се приготвя? Един и същ ли е гювечът, сготвен в България, и този ‒ сготвен в Мексико? Дали има същия вкус от другата страна на океана, ако е направен по рецептата, но с локални продукти?
Пътят на гювеча, стигнал до Мексико Сити, е алегория за историята на семейство Биджерано. Множество бяха преводаческите ми търсения и проучвания, докато работих по книгата. Чудих се дали този разказ е български, или мексикански, как да го освободя от неговата мексиканскост и да му върна оригиналния български облик, защото така или иначе той е преживян и изстрадан на български. Как хем да запазя поетичния мексикански изказа на Софи Бехарано, хем да не звучат изкуствено за българските читатели случки, станали по техните земи.
Преводът не е просто заместване на думи от един език с техните еквиваленти на друг, а представлява прехвърляне на цели концепции и на идеи, на културно-исторически кодове. Понятия, характерни за една култура или един народ със свой собствен начин на мислене, може да не са разчитаеми за друг народ. Задачата на преводача е да запази културната идентичност на текста и да изгради мост между две култури, да пренесе чуждото, за да бъде то разбрано от своите. В това отношение „Морската градина“ се оказа по-особено превеждане. Културно обагрените понятия, описанието на бита и социо-политическата атмосфера от епохата в този роман са български. Затова ролята ми на преводач се измести, не бях посредник между чуждото и своето, а трябваше да освободя текста от испанския, за да може той да проговори на нашия език, да блесне в българските си одежди и да стъпи в България след около седемдесет и пет години отлежаване на друг континент и в друга среда.
Може да се каже, че „Морската градина“ е културен и езиков гювеч. Алберто, днес възрастен мъж, е разказал преживяванията на семейството си, от времето, когато са живели България и той е бил дете. Впечатляващо е, че все още помни български думи. В мексиканското издание те са си оставени, а за да разбере испаноезичната публика, са обяснени. При езиковия пренос обясненията отпаднаха. Оригиналното „геврек, нещо като брецел“ стана просто „геврек“, защото българите знаят какво е геврек, но дори е по-вероятно да не знаят какво е брецел. „Мартеницата, амулет от усукани червени и бели конци, който бележи началото на пролетта“ си остана само „мартеница“. „Шкембе чорба, топла супа от овче шкембе, подправки, чесън, оцет и люта чушка“ ще го срещнете в нашето издание като „шкембе чорба“.
Стара Варна присъства осезаемо в романа и освен Морската градина, много от типичните варненски топоси също са на български в мексиканската книга. След войната семейството посещава едно заведение, което се казва „Малкото“. Консултирах се с варненци и се оказа, че това е „Малкото казино“. Площад „Независимост“, както и други имена на места (варненската бозаджийница „Пчела“), събития (Девети септември, еврейския въпрос), навици или обичаи (играта чилик сопа) фигурират както Алберто ги е запомнил преди повече от седемдесет години.
Както всеки роман за Втората световна война и за съдбата на евреите в този период, и тук важен образ са влаковете и железопътните линии. Бащата на Алберто, Ефраим, е сред лагерниците, които прокарват железницата в южна България, когато оттам минават безмилостните конвои на смъртта, влаковете, извозили почти 12 хиляди евреи към Полша и Германия. „Железопътните релси опетниха паметта ми с ръждата си“, ще разкаже по-късно Ефраим.
Железницата обаче имат и друга функция, особено преди войната. Днес за повечето българи пътуването с влак е невъзможно, жп линиите са слабо развити, неподдържани и няма добри връзки. В романа героите често пътуват с влак между Врана и Шумен, между Варна и Преслав. На първо четене това ми се стори странно, защото съпоставям с днешно време, но Шумен и Варна са се намирали на железопътната линия на модерността, там, откъдето са минавали първите влакове в България, благодарение на които до хората са стигнали множество модерни стоки, но също култури и социални новости.
Защото са живеели на линията на модерността, до героите на романа „Морската градина“ достига едно от новите „открития“, свободното време, такова, каквото се разбира от английската дума leisure, непознато за хората от предмодерното време.[1] Немският философ Йозеф Пипер пише манифест за свободното време, прекарано в различни занимания, и казва, че то „е възможно само когато сме в единство със себе си.“[2] В този смисъл варненският живот в „Морската градина“ носи белезите на модерността. Семейство Биджерано, особено след войната, не пропускат нито едно културно събитие, което се представя във Варна ‒ опера, театър, филм или балет. Изкуството е съществена част от живота им, „активната радост, щастието, което идва както от съзиданието, така и от творческото съзерцание“, по думите на Робер Мисраи, цитирани в романа.
Част от моята преводаческа работа беше да надниква във варненския живот през 40-те години – какви филми са прожектирали в киното преди и след войната, кои са били най-популярните театрални постановки или как са се обличали варненци, за да посетят културни събития.
За лагерната линия в романа, за да реша как да преведа на какво точно спят лагерниците – на нар или на легло, с какво се завиват – с одеяло или с платнище, какво им дават за ядене, се опрях на сборника „Страдание и спасение. Паметта за еврейските общности ‒ гарант срещу омразата в обществото“.
„Морската градина“ е роман за това как малките радости могат да ти помогнат да надвиеш трудностите и да намериш упование да продължиш напред. Малките радости са благоуханието на бабиния гювеч, ароматът на ветивер и рози, на току-що обелен портокал, удоволствието да се облечеш елегантно с нови дрехи и да отидеш на театър или да видиш първия цветен филм във варненското кино. Читателите са запознати с варненските градски топоси, историята на трудовите лагери, пътуването с влак из България и купонната система. Преводът на „Морската градина“ беше връщане към оригиналните багри на разказаните случки и освобождаване от испанския, послужил като преносител.
Българското издание на тази книга е като гювеча, сготвен в Мексико – преживяло е една одисея от Варна до Мексико Сити и десетилетия по-късно се завръща при източника си, за да бъде сготвено с оригиналните местни съставки.
[1] На английски, както и на други езици, се използва думата leisure, която не е синоним на „свободно време“, но в българския език не сме приели понятие, което да отговаря на leisure и затова казваме „свободно време“. Според речника на Кеймбридж leisure е „време, в което правим приятни неща или неща, които ни разпускат“, тоест време, посветено на хобита, спорт, изкуства.
[2] Leisure: The Basis of Culture: Josef Pieper
