Записки по българския превод на португалския роман „Кой се страхува от светците на дома“ на Сара Дуарте Брандао

Случва се преводачите да получат поръчка за превод на книга, която не са си избрали, но се случва и те сами да си харесат книгата, която искат да превеждат. В първия случай може да не им харесва книгата, да не им допадне писателят или произведението, и преводът да върви мъчно, а вероятно и накрая да се получи компромисен откъм качество резултат. Когато обаче преводачите си изберат какво искат да превеждат, сработването с текста е много по-органично. Още по-хубаво става, ако има допирни точки между преводач и автор, защото върху крайния резултат влияят много неща, включително опита на преводача,  светогледа и социалните му контакти и не по-маловажно – сработването му с писателя. Представете си, че в оригинала е използван хъшлашки и разговорен език, или просторечие, а пък при пренасянето тази реч е заменена с изискани, книжовни думи. Това се случва, когато преводачът е много далеч от книгата – като житейски опит и манталитет, и задушава авторовия глас и стил. Затова ако двамата с автора са близки по светоусещане, може да се получи така необходимата магия, за да стане хубав изходният вариант.  

Миналата година преведох на бразилски португалски романа „Остайница“ на Рене Карабаш и си мислех, че това е книга, с която се чувствам комфортно. Дори формалните характеристики на книгата – заглавието, обема и корицата, ми харесват. Пожелах си да попадна и на други книги като „Остайница“ и да ги преведа. По същото време с издателката от „Лемур“ получихме имейл от португалските редактори Мария до Росарио Педрейра и Витор Силва Мота, който зададе курса на следващите няколко месеца от преводаческото ми битие. От всички романи, които издават, те бяха преценили, че има един, който много ще ми хареса и ми го бяха изпратили.

„Кой се страхува от светците на дома“ на Сара Дуарте Брандао първоначално ме впечатли именно с външните си особености. Видях, че книгата е с обем от около двеста страници. В днешното забързано ежедневие трудно се четат дебели томове и още по-трудно се превеждат. Оригиналната корица изобразява една картина на австрийския художник Егон Шиле, с къщички с простряно пране. Отдавна не бях виждала и толкова свежо заглавие. Quem Tem Medo dos Santos da Casa ми зазвуча като някакво заклинание. Асоциацията с „Кой се страхува от Вирджиния Улф“ беше първото, за което се сетих, но после направих връзка и с испански и португалски изрази. На испански се казва quedarse para vestir santos (буквално „да останеш да обличаш светци“) за някоя жена, която остава несемейна през целия си живот. А една португалска поговорка гласи, че „светците на дома не правят чудеса“ (santos da casa não fazem milagres) и означава, че невинаги ценим и вярваме на близките и на хората в семейството, и е по-лесно да се доверим на непознат. Казах си, колко талантлив трябва да си, за да ти хрумне такова заглавие.

Третото нещо, което ме привлече, беше миниатюрността на главите. Сто седемдесет и трите миниглави съставляват този разказ за живота на Мария Тереза и за общността, където живее тя. Освен това всяка глава си има заглавие, което прави структурата на книгата автентична и придава завършеност. Романът спечели литературната награда на град Алмада, която се дава на ръкопис от анонимен автор. Журито чете роман, без да знае кой е авторът, а наградата е издаване на отличения ръкопис. Помислих си, колко ли очаровани са били членовете на журито да попаднат на толкова неподправен талант.

Разбира се, като ми харесва един роман, не значи, че мога да си го превеждам, защото трябва някой да го публикува. Писах на издателката от „Лемур“, Соня Хачикян, а тя ми отговори ако ти харесва, ще купим правата и ще го издадем.

Светците на Сара Дуарте Брандао са вдъхновени от едно събитие от реалния живот на рибарското градче Сао Педро да Афурада, част от метрополиса Порто, което е превърнато в метафора на дебютния ѝ роман. На 10 юли 1955 година се провежда церемонията по освещаването на новата църква, след като старата е изгоряла. Девет статуи, създадени от скулптора Алтино Мая, пристигат в речна процесия, превозвани на украсени рибарски лодки. Всяка фигура плава на отделна лодка, а когато акостират, статуите са пренесени на цветни носилки от жителите до новата църква. Там са сложени на постаменти, за да заместят старите, но веднага след това хората започват да недоволстват от новопристигналите фигури, наричайки ги „черните светци“, заради изчистения им иновативен стил. Алтино Мая е попил от презокеанските представи за изобразяване на светостта и създава нещо уникално, с което изпраща послание, останало неразбрано от общността: че вярата се опира на смесването на културите. Хората се разгневяват и отказват да приемат тези фигури. Вандализират някои от тях и настояват те да бъдат махнати от църквата.

Нестандартното изкуство се превръща в трън в очите на местните и красотата на празненството е отнесена от вълната недоволство и възмущение. Днес тази случка е нещо любопитно, което, предполагам, се споменава в часовете по краезнание в Португалия, но тя подсказва, че незнанието и непознатото будят всеобщ страх и че когато се страхуваш, най-лесно е да отречеш, да забраниш и да заклеймиш.  

Създаването на романа не започва от светците, а от главния персонаж Мария Тереза, кръстена на португалската писателка Мария Тереза Орта. Сара ѝ избира това име,  не само защото е любима нейна писателка, но и защото персонажът ѝ е повлиян от произведенията, които е четяла по онова време, и по-специално „Ема“ на Орта. Героинята се сблъсква със свят на правила и изисквания, който не отговаря на вътрешното ѝ чувство за свобода. В нейния бунт срещу потисничеството се заражда диалога с фигурите на светците, които, също като нея, са неразбрани и извън канона.

Мария Тереза започва да тъче гоблени, за да преосмисли святото и да противостои на ежедневието. Метафоричността на гоблените носи и нещо пророческо, защото в същия период започват дълбоки промени в португалското общество, усеща се вятърът на революцията и на мода идват  „минижупите на момичетата, които не проявяваха уважение, и розовите ризи, които сега носеха и момчетата.“ Любимото нещо на Мария Тереза като малка е да вземе книга от дядовата библиотека и да се скрие в градината да чете. Любовта си към книгите тя предава много години по-късно, когато вече е старица и среща малкото момиченце Жоана. Гоблените и книгите, четенето и занаятчийството са отдушниците на Мария Тереза в потискащата среда, нейния начин за освобождаване.

След като преведох романа, той отиде за редакция при Невена Дишлиева-Кръстева, и по стечение на обстоятелствата, докато си разменяхме текста с бележки и коментари, аз пътувах до Порто. Това пътуване ми помогна да преосмисля някои неща в текста, да видя нагледно други и да вляза, поне малко, в обувките на Мария Тереза. Сара ми разказа за престоя си България и как си е пожелала и в Португалия да има традиция да се връзват мартеници. Заведе ме в Сао Педро да Афурада, нещо като екскурзия по стъпките на светците. Това място е извън обичайните туристически маршрути в Порто, но то е послужило за вдъхновение на разказа за Мария Тереза, която живее на едно въображаемо място, някъде по поречието на река Доуро. Там снимахме къщите, по чиито фасади личи религиозността на местните. На почти всяка къща има статуя или керамично пано със светец. Влязохме в местния музей, където се изложени предимно експонати, свързани с поминъка на градчето – рибарски такъми, мрежи, лодки, сандъчета, в които се пренася улова, и светци. Няколко снимки са качени в края на този текст.

Допреди срещата в Порто не бях виждала книжното издание на романа – разполагах само с електронен формат. Когато се видяхме, Сара ми подари книгата с лично посвещение. Редом с нея, другото нещо, с което се върнах и зае целия ми куфар, беше мащабно издание с разкази, спомени и илюстрации по повод 50-годишнина от Революцията на карамфилите. Както самата Сара пише в предговора на своя роман, тя е на половината години от тези, изминали от Революцията, но това не пречи да събере и опише преживявания и размисли за пътя на свободата.

Сара разказа и за първоначалното предложение на португалското издателство за корица, което не ѝ допаднало. Затова в последния момент предложила да се използва картината на Шиле. Българската корица е нарисувана от Хаби Ел Мааза Гомес. Началната визия, която той създаде, беше една минималистична корица със статуите на светците. Впоследствие се роди тази идея за изглед към градчето, реката и фигурата на възрастната Мария Тереза, с която е облечено българското издание. А част от първоначалното хрумване със светците намери своето място и украсява първата страница на книгата.

Когато бяхме завършили редакцията, изпратих романа на Рене Карабаш, защото подозирах, че ще ѝ хареса. Тя харесва бразилеца Итамар Виейра Жуниор и творчеството му, и прецених, че и романът на Сара ще я впечатли, защото споделят редица теми, мотиви и дори сходна представа за литературата. Няколко седмици по-късно Рене ми отговори: „Жестока книга. Намерих много общи неща с „Остайница“. Сара е нашият „грозд“. Благодаря, че ми я изпрати.“ Затова и на българската книга има блърб от Рене, което само по себе си е рядкост в нашето книгоиздаване, особено пък български писател да напише нещо за чуждестранен.

Ще споделя накратко и за чисто езиковата работа. На португалски има дума за град (ciudade), за село (aldea) и за нещо, което не е нито град, нито село (vila). Междинен термин, който се чудех как да предам. Написах го градче. По време на редакцията с Невена изкристализираха и идеите ми за това какво трябва да правя с португалските реалии. Бях оставила фрагезия (община), но се колебаех за саудаде и бакаляо. Невена ми предложи да останат, защото ако има нещо, с което българите свързват Португалия, то това са точно тези две неща. На португалски има думите desamor, което идва от думата за любов, и desabor – от думата за вкус. Не исках да напиша просто липса на любов и липса на вкус и затова в българския текст ще намерите безлюбие и безвкус. В същото време има и нетипични форми като бъдеща в множествено число, или дребност, които използвах, за да запазя оригиналното въздействие на разказа.

Сара Дуарте Брандао е нов литературен глас, а романът е своеобразен диалог между традицията и творчеството, между индивидуалното и колективното. За мен „Кой се страхува от светците на дома“ е любов от пръв поглед. Алхимията и приятелството между писателката и преводачката улесни превода и го направи по-пълнокръвен и сполучлив.

The post Кой се страхува да преведе една хубава книга first appeared on Rada's Blog.

С латино, латина, латинекс…. се описват 60 милиона души в Съединените щати, което е около 18% от населението на страната. Латина писателките набират популярност в Щатите и провокират съвсем заслужен интерес. Творчеството им се вълнува от проблематика присъща за американското общество и живота на имигранта, като същевременно вплита елементи от латиноамериканските култура, бит и език.

Hispanic Heritage Week е обявена за първи път през 1968 година, а от 1989 се чества и националният месец на испаноезичното културно наследство, който по традиция се провежда от 15 септември до 15 октомври.

Това е моят малък списък с нови гласове на латина писателки. Габриела Гарсия и Шанел Клийтън се превеждани, а Сачил Гонсалес, Рейна Гранде, Клейвис Натера, Далма Лянос-Фигероа, Каролина де Робертис все още не са излизали на български.

1. За жените и солта: Габриела Гарсия, изд. “Сиела”

В началото на „За жените и солта“ едната героиня чете два класически произведения „Сисилия Валдес“ от кубинеца Сирило Виляверде и „Клетниците“ на Юго, като двете теми в тези романи, за съдбата на жените в Латинска Америка и за живота на децата в смутно време са интерпретирани от Гарсия в романа ѝ.

„За жените и солта“ на Габриела Гарсия проследява живота на пет поколения майки и дъщери в четири страни, започвайки от Куба през 19 век до наши дни в Мексико и Маями.

Жените в романа на Гарсия живеят заобиколени от насилие от партньорите си и от държавата, учат се да го приемат и преодоляват, или те самите да го използват. Децата в романа са бежанци от войната между трафикантите на оръжия и наркотици в Централна и Южна Америка.

Първият роман на Габриела Гарсия говори с гласовете на жените от Латинска Америка – баби, майки, дъщери, жени от Куба и Салвадор, свързва ги това, че търсят спасение от насилието и по-добър живот за децата си.

2. Догодина в Хавана: Шанел Клийтън, изд. „Анишър“

По време на режима на Батиста започна историята на Елиса, която е от богато кубинско семейство, но нейният брат застава на страната на бедните и иска да се бори за свободата на Куба. Когато през 1958 година Батиста бяга от Куба и я оставя в ръцете на Кастро, става ясно, че хора като семейство Перес са в опасност и се налага да бягат.

В Маями през 2017 година внучката на Елиса, писателката Марисол Ферера, е израснала с романтичните хавански истории на баба си. Тя заминава за Куба, за да изпълни заръката на баба си и да разпръсне праха ѝ там, където е родена. Внучката се озовава в една Хавана доста по-различна от спомени на бабата.

3. Olga Dies Dreaming: Сочил Гонсалес

Историята на Олга и брат ѝ Прието се развива в Ню Йорк по време на опустошителния ураган Мария бушувал в Карибите. Олга организира скъпи сватби, Прието е политик и работи за гентрификацията на латино квартала в Бруклин.

Преди двадесет и седем години майка им Бланка ги изоставя на баба им, но с ураганните ветрове в живота на Олга и на брат ѝ се завръща и Бланка.

Olga Dies Dreaming е история за корупцията, семейните разпри породени от дълго пазени тайни и за това как да оцелееш по време на ураганен вятър. Предстои да излезе сериал по романа.

4.  A Ballad of Love and Glory: Рейна Гранде

Животът на мексиканската лечителка Ксимена се преобръща през 1846 година, когато избухва американско-мексиканската война. След като мъжът ѝ е убит, Ксимена се записва като медицинска сестра, за да служи на страната си по време на боевете. Джон Райли е ирландски имигрант в американската армия, който дезертира, за да се присъедини към мексиканската армия.  

История на Рейна Гранде е вълнуваща и магическа, а същевременно вдъхновена от действителни събития в периода около войната между САЩ и Мексико, която и до днес влияе върху живота на хората в пограничните региони.

5. Neruda on the park: Клейвис Натера

Семейство Герерос живеят в квартала на домениканските имигранти в Ню Йорк, който остава непроменен двадесет години, въпреки че Харлем, Бруклин и другите черни и латино квартали междувременно са „измити, избелени и променени“ по силата на свръх високи наеми. Процесът на гентрификация не спира и стига до съседния на семейство Герерос блок. Тогава майката Еусебия взема нещата в свои ръце и търси начин да спре строителството на луксозните жилища. Дъщеря ѝ Лус пък работи в адвокатска кантора в Манхатън и се стреми да живее по начин различен от този на родителите си мигранти.

Красива разказ за доминиканската общност в Ню Йорк, за последствията от гентирификацията и опитите за ребрандиране на кварталите с имигрантско население.

6. A Woman of Endurance: Далма Лянос-Фигероа

Историята в A Woman of Endurance се развива на пуерториканските плантации през деветнадесети век, където африканката Пола е продадена, за да ражда роби. Всичките ѝ бебета се вземат от нея веднага след раждането. Пола губи вяра в живота, нечовешкото насилие в живота ѝ почти я съсипва. Романът е написан в духа на Тони Морисън и Яа Джаси и бих казала, че това е история за оцеляването и възраждането на човешкото в човека. Освен това романът поставя важни въпроси на неизлечимите рани причинени от търговията с роби и преживените жестокости, които оставят травми за поколения.

7. The Gods of Tango: Каролина де Робертис

Този роман е вълнуващ разказ за млада жена, чиято страст към звуците на тангото води до неочаквани промяни в живота ѝ. В началото на 20 век седемнадесетгодишната Леда, само със цигулката на баща си, напуска родното си село в Италия и отива да търси пътя си в Аржентина. Когато пристига в Буенос Айрес, тя е съблазнена от музиката, която владее града.

Тангото, родено от гласове на бедните имигранти от най-ниска класа, е обявено за долнопробен танц за публични домове и кабарета. Леда си отрязва косата, превързва гърдите си и се превръща в Данте, млад мъж, който се присъединява към трупа от танго музиканти. Силен, емоционален разказ за Буенос Айрес и танго ритмите.  

The post Какво ново от латина писателките? first appeared on Rada's Blog.

100 години от рождението на Жозе Сарамаго

Никой не може да се сравнява със Сарамаго. Той звучи като мъдрец и невежа едновременно, сякаш не той разказва историите, които разказва. Неговият наратив е колкото древен, толкова и модерен

Ако се замислите за името на поне един португалски писател, най-вероятно ще се сетите за Жозе Сарамаго. На 16 ноември се навършват 100 години от рождението на големия португалски белетрист. Сарамаго е роден на 16 ноември 1922 година в малкото португалско селище Азиняга, в семейството на безимотни селяни, чийто първи дом е направен от кал.

Публикува една книга през 1947 година, но после в продължение на 20 години не пише нищо. Изцяло се отдава на писателска кариера, когато е над петдесетгодишен и казва, че преди това не е имал какво да каже. През седемдесетте години Сарамаго се бори срещу диктаторския режим на Салазар и първите му творби са посветени на Португалия, португалските идентичност и история. Става член на Португалската комунистическа партия, на която остава верен до края на дните си.

През осемдесетте години на миналия век издава значими романи като „История на обсадата на Лисабон“, „Възпоминание за манастира“, „Годината на смъртта на Рикардо Рейш“ и „Всички имена“, а по-късно се появяват и „Двойникът“, „Каин“, „Проглеждане“. Световна слава добива с романите „Евангелие по Исуса Христа“ и „Слепота“. За около четвърт век творчество Сарамаго се превръща в световноизвестен писател, като върховно признание за работата му е Нобеловата награда за литература, която той получава през 1998 година. Към този момент Сарамаго вече е разбунил духовете в католическата църква и Ватиканът осъжда присъждането на Нобелова награда за литература на португалеца.

Може би най-противоречивата му творба е „Евангелието по Исуса Христа“, публикувана през 1991 година. 50 хил. екземпляра от първото издание са разпродадени само за месец, но най-консервативните слоеве на португалското общество се възмущават от популярността на това произведение, тъй като то представя по алтернативен начин библейската история, разказана от гледната точна на Исус Христос. Тогава Португалия оттегля кандидатурата на романа на Сарамаго за Европейската награда за литература. След тази кампания срещу неговото творчество Жозе Сарамаго напуска страната си и отива в изгнание на испанския остров Лансароте.

„Ню Йоркър“ пише за Сарамаго: „Някои от най-големите писатели за последните трийсетина години изпитват наслада от дългите изречения, без да спазват пунктуационни правила – такива са Томас Бернхард, Бохумил Храбал, Роберто Боланьо. Но никой не може да се сравнява със Сарамаго. Той звучи като мъдрец и невежа едновременно, сякаш не той разказва историите, които разказва. Неговият наратив е колкото древен, толкова и модерен.“

Самият Сарамаго твърди, че не е роден за толкова слава, но тя е напълно заслужена.

И накрая, една бележка относно транскрибирането на името на писателя. В България се появява по два начина – Жозе Сарамаго и Жузе Сарамагу. Приемаме Жозе Сарамаго.

Специално за Лира.бг: Рада Ганкова

The post Писателят, който създаде света наново от кал и думи first appeared on Rada's Blog.

За литературата на необикновеното и екологично отговорното

„Разказвачки на необикновеното“, така наричат младите латиноамерикански писателки, които вплитат в творбите си ежедневното с ужасното и фантастичното. Една такава авторка е аржентинката Саманта Швеблин, включена в списъка на списание “Гранта” за най-добрите млади испаноезични писатели.

Нейната новела „Отрова“ е сред финалистите на наградата “Мен Букър” за 2017 година. Творбата засяга темите за тревожната и обсебваща, почти отровна майчинска загриженост и отровената от човешката дейност природа в Аржентина. Тази история заиграва с ужасното, с реалното и фантастичното, така характерна за разказите на писателите от региона на Рио де ла Плата, изгражда едно фрагментирано повествование между бълнуването и реалния спомен, в което се оглежда разстроеното съзнание на главната героиня.

Бълнуващата и умиращата Аманда води разговор с полу реално полу въображаема момче на има Давид и ни връща във времето преди фаталния ѝ край, когато тя отсяда в малка къща в Сан Исидро и се запознава с Карла, местна жена, която разказа историята за сина си, отровен от замърсените с пестициди води. Разказът се движи между баналното и странното, ежедневното и необичайното, между реалния спомен и замъгления разум. Давид се е превърнал в чудовище според майка му, в не съвсем нормално момче след допира с отровата, а Аманда е изпаднала с постоянно параноя и чувство за страх да не се случи нещо на дъщеря ѝ Нина. Съзнанието ѝ е разстроено от вината и ужаса.

Това трескаво състояние на майката е изведено като акцент в английския превод на новелата Fever Dream, а оригинално заглавие на испански Distancia de rescate или „спасително разстояние“ символизира свръх бдящата майка, която изчислява разстоянието между себе си и детето си, защото „рано или късно нещо лошо ще се случи“.

„Спасително разстояние, така наричам променливото разстояние, което ме дели от дъщеря ми и прекарвам половината от време си в изчисляването му.“ По този начин Аманда обяснява постоянния страх, който изпитва за своето дете, обсесията да поддържа една невидима нишка свързваща я с Нина. Спасителното разстояние между родителя и детето се променя според обстоятелствата и се оказва опасно, задушаващо, отровно за детето.

Българският превод на заглавието поставя акцент върху друга тема засегната в роман – екоужаса от замърсяваното и отравянето на природата с пестициди, превърнал се в зловеща заплаха за човека. Това е художествена интерпретация на въпроса за пръскането на соевите насаждения с глифозат, пестицид, доказано причиняващ множество малформации и ракови заболявания. Печално известно е селото Авиа Терай в Аржентина, близо до границата с Парагвай, където районът се обезлюдява, а новородените са с увреждания, за които родителите винят постоянното пръскане с пестициди при интензивното земеделие.

Въпреки изследванията, че глифозатът е вреден за околната среда и човешкото здраве, няма ограничения за употребата му в Аржентина. Сред страните в Латинска Америка, Аржентина е на челно място по отравяне на храните с химикали, което се смята за причина за 15% от заболяванията. Швеблин изобличава щраусовото поведение на хората към екологичните проблеми. Децата в отровените региони се раждат с малформации, конете се разболяват, птиците умират след допир с отровените води. Водата е привидно чиста, но само няколко часа след контакт с нея, хората се отровени, капките роса са красиви, но са опасни. Аманда е запомнила, че от един камион свалят бидони пълни с химикали, а дъщеря ѝ Нина държи консерва производна от точно тези натъпкани с пестициди култури. Ужасното е че това не е фантастично и нереално, а част от действителността на хората, една невидима интоксикация разнасящата се от просторните полета със селскостопански култури.

Вярата в чудото на знахарството е друго тема засегната в романа. Когато Давид се разболява отчаяната му майка го води в „зелената къща“, където местна знахарка лекува хората, които така или иначе не разчитат на лекарите. Знахарката предлага трансмиграция на душата на детето, за да го спаси от болестта. В едно тяло няма място за два духа и няма тяло без дух, казва тя. Целта на трансмиграцията е да отведе духа на Давид в здраво тяло, но ще доведе непознат дух в болното му тяло и така ще раздели отровата в две тела. Детето вече не е същото, майка му не приема това ново същество.

Швеблин изгражда разказ на ръба между психологическия трилър и екологичния ужаса, баналното става чудовищно, обикновеното – необикновено. Тя критикува екологичния ни непукизъм и превръщането на природа в чудовище в един тревожен и клаустрофобичен разказа на умираща жена. Новела предупреждение за неизбежните екологични катастрофи и душевния ни срив.

Новелата „Отрова“ е екранизирана и филмът може да се гледа в платформата „Нетфликс“. По филма работят перуанската режисьорка Клаудия Льоса и авторката на романа.

The post “Отрова” на Саманта Швеблин first appeared on Rada's Blog.

„Животът е по-пространен от историята“. С този цитат кубинският писател Леонардо Падура, значимо име на съвременната латиноамериканска литература, започва своя роман, вдъхновен от големите исторически събития от XX век, дописани и уплътнени от малките истории на участниците в тях. Най-големият роман на Падура „Човекът, който обичаше кучетата“, интригуващ разказ в деветстотин страници с множество получени признания, беше издаден в България през 2014 г. в блестящ превод на Венцеслав Николов. Падура удостои българската публика с подобаващо внимание и представи лично книгата си. На срещата той каза, че е взел „повод от историята на убийството на Троцки за размисъл върху извращаването на голямата утопия на предходното столетие“. Този роман е написан в духа на латиноамериканскат литература, а разказваческото майсторство на Падура осветява епохата на мракобесието в сталинска Русия, размириците в Испанската гражданска война и утопизма на идеите в Куба от 70-те години.

Кой всъщност е човекът, който обича кучетата, чиято история е вплетена в романовата тъкан? Трите сюжетни линии реконструират и преплитат живота и съдбата на трима герои, между които общото е любовта им към руските хрътки борзой, без да знаем дали това е било реално увлечение, или измислен от Падура литературен трик. Първият герой, който обича кучета, е Иван. Той мечтае да бъде писател, но работи в беден ветеринарен кабинет в Хавана. Изпаднал е в немилост, защото текстовете му са обявени за контрареволюционни. През 1977 г. младият кубинец се запознава с мъж на име Хайме Лопес. Хайме разхожда по плажа на Санта Мария дел Мар две руски хрътки и след няколко срещи новият приятел на Иван му се доверява и разкрива тайни и подробности за убиеца на Лев Троцки – Рамон Меркадер. Иван скоро Човекът, който обичаше кучетата се догажда, че пред него стои самият Меркадер в едно от многото му житейски превъплъщения. Благодарение на разбулените тайни Иван възстановява житейската траектория на третия голям любител на руските хрътки Лев Давидович Троцки и се задвижва в романа историята за Троцки и Меркадер, жертва и палач в едно от най-прочутите покушения на ХХ век. Романът проследява годините на изгнание, наложено на Троцки от Сталин, болезненото пътуване на прокудения съветски политик през Турция и Норвегия до Мексико, където той умира от ръката на Меркадер.

Многопластов е разказът на Падура. Включени са личните преживявания на Троцки, отношенията със съпругата му Наталия Седова, увлечението по Фрида Кало и сестра й, страданието за погубените му деца и другари в борбата, идеологическите и политическите му въжделения, схватката със Сталин, връзките с последователите му… От живота, доктрината, изгнаничеството и убийството на Троцки са се вдъхновявали не само историци, но също писатели, режисьори и музиканти: немската пиеса „Троцки в изгнание“ (1969) от Петер Вайс, филмът „Убийството на Троцки“ (1972) с участието на Ричард Бъртън, концептуалният албум на американската ска пънк група Catch 22 „Permanent Revolution“ (2006), вдъхновен от идеологията на революционера, филмът „Фрида“ (2002), акцентиращ върху любовната му авантюра с мексиканската художничка, и много други произведения. Животът на Меркадер обаче е забулен в тайни и съществуват много неясни обстоятелства в него. Успехът на този роман е, че празнотите са умело запълнени, защото там, където липсват исторически свидетелства за живота на идеологически обработения убиец, художествената измислица ги дописва в нужните аспекти, като превръща персонажа в пълнокръвен образ със свои съмнения и страсти. Убиецът на Троцки произхожда от буржоазно семейство, израства в Барселона и се влюбва във анатизираната комунистка Африка де лас Ерас. В това идеологическо увлечение е повлиян и от майка си Кардиад, която е вярна руска агентка. Младият Рамон Меркадер съзрява по време на Гражданската война, а по-късно е вербуван от съветското разузнаване и е изпратен в школи в Москва и Париж. Съдбите на Меркадер и Троцки се преплитат в Мексико и техните истории развълнуват Иван и го провокират да създаде художествен портрет на двамата мъже, които обичат кучета. Фикционалното повествование майсторски заиграва с похватите за достоверност, сякаш Иван е аналог на самия писател, който реално се е срещнал с Рамон Меркадер. Превръщането на тези исторически личности в литературни герои е повод за Падура да навлезе в големите събития на историята и съдбите на техните главни действащи лица. Задълбочено са описани перфидните методи за масова пропаганда и натиск на сталинския терор. Падура ни прави свидетели на начина, по който Сталин пречупва съперниците си, принуждава ги да признаят публично най-тежките „престъпления“ и да се превърнат в обвинители и палачи един за друг. Подробностите за изтреблението в съветската репресивна машина са ужасяващо достоверни.

Но защо кубинският писател избира руска тема за романа си? По неговите думи това е „вик срещу мълчанието“ – в Куба не се говори за Троцки, никой не знае кой е Рамон Меркадер, а той е живял на 30 километра от Хавана. Падура споделя, че като си представи, че е можело да се срещне с него съвсем случайно на улицата, без да знае кой е, го обхваща гняв и възмущение срещу манипулацията и затъмняването на информацията. Разказвачът Иван, прекият адресат на изповедта на „човека, който обича кучетата“, също е пострадал от показалите ноктите си комунистическа идеология и практика, които се крепят върху репресиите, страха и бедността. Иван се опитва да разбере „погребаното“ минало на Рамон Меркадер, как той се е променил от вдъхновен участник в антифашистката борба в Испания до обучен, хладнокръвен убиец на сталиниското ГПУ, извършител на брутално престъпление. В този роман Меркадер е очовечен и се превръща в образ със свои слабости и преживявания. Травмиран е от властната си майка и е наранен от болестотворната си любов към комунистката Африка. Разкрити са всичките му тайни самоличности Жак Морнар, Франк Джаксън, Хайме Лопес и са вплетени в шпионско-авантюрната канава на разказа. Романовата перспектива прави образа земен, въпреки чудовищното престъпление, и кара читателя да изпитва състрадание към този болнав, смирен човек, който разхожда кучетата си по плажа. Падура редува трите съдби на фона на мъчителните събития от историята в интригуващ роман, който оставя усещане за фикция, вдъхновена от реалния живот. Повествованието е сбор от различни свидетелства, гледни точки и източници, анализирани прецизно от романиста. Цели две години Падура проучва документи, архиви и данни, а после три години работи усърдно, за да създаде завладяваща проза и четивен стил. Не е лесна тази история за написване и прочит. Романовата структура и техника се отличават с почти барокова сложност – заплетени сюжетни ходове, множество исторически персонажи, чиито истории са взаимно зависими, прескачане през континенти и десетилетия, дълбок психологизъм при изграждането на образите и все пак историческа правдоподобност. Българският читател ще се наслади на ерудитския превод от най-високо качество на Венцеслав Николов с изчерпателни бележки под линия, без които някои нюанси за историческите събития и личности биха останали недоразбрани или повърхностно прочетени.

Публикувано в “Литературен вестник” на Feb 24, 2016.

The post Човекът, който обичаше кучетата first appeared on Rada's Blog.

40 години от връчването на Нобеловата награда на Гарсия Маркес

На 10 октомври 1982 година до Габриел Гарсия Маркес достига новината: спечелил е най-голямата литературна награда в света. По този повод авторът на това есе показва многото връзки между една дума и едно вече митично и основополагащо място: Макондо.

От Макондо до Макондо
Основополагащия мит е добре известен: по пътя Мексико-Акапулко, докато семейство Гарсия Барча е на път да прекара няколко почивни дни в красивото тихоокеанско пристанище, писателят е осеян от прозрение, което го кара да завие на сто и осемдесет градуса, да остави жена си и децата си без ваканция, да кара с пълно скорост докато стигне до къщата на „Лома“ 19, да се заключи в кабинета си и да седне пред своята Smith Corona, за да напише, че „тогава Макондо беше село с двайсет къщи от кал и тръстика, построени край брега на една река с бистри води, които се спускаха по корито от камъни, бели и огромни като предисторически яйца. Светът беше толкова скорошен, че много неща нямаха име, и за да ги споменат, трябваше да ги посочват с пръст.“

Като всеки мит и този не започва от началото си. Историите винаги имат една предистория, която ги предхожда и захранва. Известно е, че Макондо не се ражда със „Сто години самота“, нито с „Окапалата шума“ (първият роман на Габриел Гарсия Маркес), както информира Уикипедия и така подвежда много хора. Първият път, когато колумбийският писател публикува думата „Макондо“ е за да кръсти хотел в разказа „Един ден след съботата“, с който печели първия си литературен конкурс през 1954 година. Наградата е публикуването на разказа в книга от три части със съавтори Гийермо Руис Ривас и Карлос Артуро Труке, заслужили почетни награди в конкурса. Почти седемдесет години след появата на първата книга на Гарсия Маркес и на „Хотел Макондо“, реалността е умножила фикцията: в Богота лесно се намират шест хотела с името на селото, в което живее семейство Буендия и съществуват поне още петдесетина хотела Макондо по целия свят.

На четири километра от къщата, в която е роден Габо, в град Аракатака, се намира Хостел „Макондо“, скромна сграда, чиито стени са нарисувани, както е лесно да се досетим, с жълти пеперуди. Този хостел, чиято категория не е означена с нито една звезда в туристическите справочници в интернет, се намира на около тридесет и пет километра от малко селце, наречено Макондо, прекосявано от река Севиля.

Макондо е място в джунглата с не повече от петдесет къщи. Няма странстващи цигани, нито пък хотел, който да си е присвоил името му. Също така, доколкото е известно, няма нито един жител, който да отговаря на името Урсула или Аурелиано. В Макондо няма асфалтирани улици и за да се стигне до него пътищата минават през реката или през банановите плантации, които някога са били собственост на United Fruit Company.

До момента не са публикувани документи, които да свидетелстват, че от това малко градче Гарсия Маркес е знаел нещо друго освен името му. Писателят прочел думата Макондо на няколко знака по маршрута на влак, на който спорадично се е качвал като дете, но никога не е стъпвал в селото, което днес се състои от по-малко от двеста души. Фикционалното Макондо, точно обратното, е обитавано от повече от сто милиона читатели, ала това не би съществувало без другото. Следователно тези две Макондо са добър пример, който показва, че няма фикция без реалност, но че фикцията може да стигне там, където реалността никога няма да успее да достигне.

От Маконде до Макондо
Етимологичното проучване на думата предполага африкански корени. Това посочва, и този път с право, Уикипедия. Там се цитира изследването на Дасо Салдивар, един от биографите на Габриел Гарсия Маркес, които най-силно се интересуват от това да разкрият значението на Макондо. Въпреки че самият Гарсия Маркес заявява, че го вълнува повече означаващото на думата, „харесваше ми нейното поетично звучене“, отколкото означаемото, за да назове хранилището, което съдържа значителна част от неговата литература, интересно е да се разгадае теорията, която подсказва, че Макондо означава „храна на дявола“.

На същата паралелна координата като Аракатака в Колумбия (10,35°N от Екватора) в Камерун се намира село Макондо. Картографското съвпадение е и езиково. Макондо е селище, чието име произхожда от разпространението на един от вариантите на езика банту: маконде, език, говорен от едноименна етническа група, произхождаща от околностите на езерото Танганайка в днешни Танзания и Мозамбик.

Салдивар обяснява, че думата „маконде“ на езика маконде е множествено число на думата „ликонде“, използвана за да описва банана, плод, който в тази хилядолетна култура означава „храна на дявола“.

С движенията на робите от Африка към Америка се пренасят думи от езика банту, като маконде, която в последствие ще мутира в „макондо“ и ще послужат за име на хотели, фиктивни и реални села, популярни хазартни игри, а също и за разговорно име на дървото cavanillesia platanifolia, вид, който се среща в Колумбия и Централна Америка и е особено изобилен в района, където писателят Габриел Гарсия Маркес е направил първите си житейски стъпки.

Макондо, нищо повече
„Макондо не е географско място. Макондо е състояние на духа. Това е състоянието на духа, в което се живее на Карибите“ каза Гарсия Маркес. Нима самотата не е преобладаващото състояние на духа на Карибите? Със сигурност полковникът, който няма кой да му пише, няма да се поколебае да потвърди подобно нещо. Самотата, абстрактно, се противопоставя на популярната представа за карибската гюрлутия. Привидното противоречие е преодоляна от повествованието на Гарсия Маркес; авторът на Макондо знае как да улови огромната тъга, която съществува на мястото, което се смята за най-щастливото на света, и преди всичко знае как да го накара да танцува. Може би в това се крие огромната увеличителната сила на Макондо.

Карибите, след Гарсия Маркес, не се ограничават в географските координати. Заемат културни съвпадения. Така Макондо се намира в Колумбия и в цяла Латинска Америка, но се намира и в камерунското Макондо и в Танзания, където живеят хората маконде. Макондо се простира не само в Африка, но е разпознаваемо на места в Азия, а също и в Океания, защото Макондо е в сърцевината на страниците и в периферията на света.

В прословутата реч „Самотата на Латинска Америка“, произнесена в Стокхолм през декември 1982 година, Гарсия Маркес завършва с едно утопично желание. Той настойчиво моли за втори шанс да възвърне доброто име на жителите на Макондо. Четиридесет години по-късно, желанието не само не е неизпълнено, яростните спъвания на икономиката и политиката, които исторически са се заредили в различните Макондо, са заякнали и сега са придружени от най-голямата заплаха за планетата: климатичната криза, чиито последствия несъразмерно се понасят там, където неизлечимата самота е преобладаващото състояние на духа.

Нобеловата награда за литература е последната награда, която Габриел Гарсия Маркес получава, и след нея, на петдесет и пет годишна възраст, той се отказа от старини с признания по протокол и докторски степени последвани от коктейли. В следващите творби, след като получава най-високото литературно отличие за един жив писател, той не написва отново думата Макондо. Но писателят и словото никога не са се изоставяли един друг. Габо не живее вече в Макондо, но Макондо продължава да живее в него.

Превод от испански: Рада Ганкова

Автор: Pablo Berthely Araiza
Текстът е публикуван на 9 октомври 2022 година в @Revista Nexos

The post Къде се намира Макондо? first appeared on Rada's Blog.

Роман на Роберт Менасе е единственият, който ѝ е посветен

За външния наблюдател институциите на Европейския съюз и тяхната сложност трудно биха били привлекателни, а гражданите все по-рядко разбират ползите от решенията, взети в Брюксел. Хората свързват Съюза с тромавата бюрокрация, мастодонтските сгради, недотам ясната комуникация и постоянното бълване на сложни термини, които си пробиват път в медиите.

Работата и политиките на Съюза често са обект на академични трудове, но въпреки своята 70-годишна история, Европейският съюз не присъства в изкуствата. Малкото художествени творби, посветени на организацията, се броят на пръстите на едната ръка и най-често осмиват еврочиновниците и тяхната работа.

Единственият роман, посветен на брюкселската бюрокрация, който представя „кухнята“ на европейската столица, е сатиричното произведение „Столицата“ на австрийския писател Роберт Менасе (изд. Леге-Артис, превод Ана Димова, 448 стр.). С фино чувство за хумор Менасе обрисува типични персонажи и топоси в Брюксeл и иронизира създаването на „евроезика“ и измислените, нищо не означаващи термини, с които си служи администрацията.

Героите в романа са служители в Европейката комисия, лобисти и учени. Бюрократите търсят идея, която да подобри общественото мнение за Европейската комисия, и планират „специален проект“, за да отбележат 50-годишнината от създаването й. В историята многократно са появяват и прасета. Те са се превърнали в метафора за функционирането на институциите и са алюзия към европейската политика за отглеждане на свине и за това как всяка държава членка самостоятелно се опитва да договори търговски сделки с Китай за продажба на свински уши на едро.

Културата е дирекция без никакво значение. Тя няма бюджет, няма тежест в рамките на ЕС, няма власт, няма влияние (Роберт Менасе)

Когато Менасе събира материали за книгата, той моли за среща в дирекцията по културата и образованието и единствено там се отнасят с насмешка към неговото намерение да напише роман за столицата на Европа. Малкото възмездие на Менасе е една от героините на романа, чийто прототип е именно тази служителка, отнесла се подигравателно към работата му. По думите на самия автор, дирекцията по култура и образование е тази, за която никой не иска да работи. „Културата е дирекция без никакво значение. Тя няма бюджет, няма тежест в рамките на ЕС, няма сила, няма влияние„, пише той.

Романът може да бъде прочетен и като кулинарен пътеводител на Брюксел, защото много често героите са описани докато се хранят или коментират популярни за Брюксел ястия – като наденичките стумп, рибената супа ватерзой, миди с пържени картофи, или пият черешова бира.

Десетки са произведенията, посветени на Белия дом, а неговите обитатели често са супергерои, които спасяват света. Евроинституциите явно са по-малко секси и на тях няма посветени нито суперпродукции, нито бестселъри. За повечето хора брюкселската бюрокрация е труден за сглобяване пъзел. А малкото съществуващи сатирични творби, посветени на институциите на ЕС и тяхната работа, им придават човешко лице и ги доближат до хората точно когото Европа има нужда от свой собствен наратив.

Публикувано в Лира.бг на 15 май 2022 година

The post Сатирична история за столицата на Европа first appeared on Rada's Blog.

Децата изгубили правото си на детство

„Десетки хиляди деца се стичат към Съединените щати от хаотичните централноамерикански държави“. Така пресата описва пристигналите през 2013 и 2014 година в САЩ около осемдесет хиляди непълнолетните бежанци от Гватемала, Ел Салвадор и Хондурас. Романът „Архив на изгубените деца“ на мексиканско-американската писателка Валерия Луисели описва тези събития и съдбата на децата бежанци. „Тези деца пътуват сами, с влакове и пеша. Пътуват без бащите си, без майките си; без куфари, без паспорти. Дори без карти. Трябва да прекосят граници, реки, пустини, ужаси.“ Книгата е вдъхновена от срещата на Луисели с мигранти в САЩ, докато тя работи доброволно като преводач за тези деца.

Романът започва като дневник на пътуващата през американските щати авторка. Нейното семейство се състои от „таткото документалист и майката документатор“ и от двете им деца, момче на 10 и момиче на пет. Те тръгват от Ню Йорк на югозапад към мексиканската граница, за да документират „жуженето на обикновения живот“, но и да направят „звуково документиране на кризата на южната граница“. Като друг мотив, за да предприемат това пътуване, бащата изтъква интереса им към „вождовете Кочис, Джеронимо и племето чирикауа, защото те са били последните водачи на апачите – морални, политически, военни, – на последните свободни хора от Американския континент.“

Постепенно проблем на пътуващото семейство стават непридружените деца мигранти от Централна Америка, които бягат от родните си страни, за да търсят убежище в САЩ, пътувайки през Мексико на покривите на товарни влакове, известни като Бестия или звярът – влакове символизиращи надеждата да се спасят на север.

В сюжета на романа се вплитат есеистични отклонение, свидетелства и политически коментари за кризата на границата, за съдбата на децата бежанци и отношението към тях в Щатите. Както и в другите творби на Луисели този текст е изпълнен с литературни препратки към  познати романи. Маршрутът, по който пътува семейството напомня пътуването от класики на американската литература и не случайно многократно авторката споменаваните „По пътя” на Джак Керуак и „Пътят“ на Кормак Маккарти. Позовава се и на „Повелителят на мухите“ от Уилям Голдинг, защото „не е някакъв захаросан портрет на детството“ и защото я интересува темата за „изгубените деца“.

The post „Архив на изгубените деца“ на Валерия Луисели first appeared on Rada's Blog.