Кой се страхува да преведе една хубава книга
Записки по българския превод на португалския роман „Кой се страхува от светците на дома“ на Сара Дуарте Брандао
Случва се преводачите да получат поръчка за превод на книга, която не са си избрали, но се случва и те сами да си харесат книгата, която искат да превеждат. В първия случай може да не им харесва книгата, да не им допадне писателят или произведението, и преводът да върви мъчно, а вероятно и накрая да се получи компромисен откъм качество резултат. Когато обаче преводачите си изберат какво искат да превеждат, сработването с текста е много по-органично. Още по-хубаво става, ако има допирни точки между преводач и автор, защото върху крайния резултат влияят много неща, включително опита на преводача, светогледа и социалните му контакти и не по-маловажно – сработването му с писателя. Представете си, че в оригинала е използван хъшлашки и разговорен език, или просторечие, а пък при пренасянето тази реч е заменена с изискани, книжовни думи. Това се случва, когато преводачът е много далеч от книгата – като житейски опит и манталитет, и задушава авторовия глас и стил. Затова ако двамата с автора са близки по светоусещане, може да се получи така необходимата магия, за да стане хубав изходният вариант.
Миналата година преведох на бразилски португалски романа „Остайница“ на Рене Карабаш и си мислех, че това е книга, с която се чувствам комфортно. Дори формалните характеристики на книгата – заглавието, обема и корицата, ми харесват. Пожелах си да попадна и на други книги като „Остайница“ и да ги преведа. По същото време с издателката от „Лемур“ получихме имейл от португалските редактори Мария до Росарио Педрейра и Витор Силва Мота, който зададе курса на следващите няколко месеца от преводаческото ми битие. От всички романи, които издават, те бяха преценили, че има един, който много ще ми хареса и ми го бяха изпратили.
„Кой се страхува от светците на дома“ на Сара Дуарте Брандао първоначално ме впечатли именно с външните си особености. Видях, че книгата е с обем от около двеста страници. В днешното забързано ежедневие трудно се четат дебели томове и още по-трудно се превеждат. Оригиналната корица изобразява една картина на австрийския художник Егон Шиле, с къщички с простряно пране. Отдавна не бях виждала и толкова свежо заглавие. Quem Tem Medo dos Santos da Casa ми зазвуча като някакво заклинание. Асоциацията с „Кой се страхува от Вирджиния Улф“ беше първото, за което се сетих, но после направих връзка и с испански и португалски изрази. На испански се казва quedarse para vestir santos (буквално „да останеш да обличаш светци“) за някоя жена, която остава несемейна през целия си живот. А една португалска поговорка гласи, че „светците на дома не правят чудеса“ (santos da casa não fazem milagres) и означава, че невинаги ценим и вярваме на близките и на хората в семейството, и е по-лесно да се доверим на непознат. Казах си, колко талантлив трябва да си, за да ти хрумне такова заглавие.
Третото нещо, което ме привлече, беше миниатюрността на главите. Сто седемдесет и трите миниглави съставляват този разказ за живота на Мария Тереза и за общността, където живее тя. Освен това всяка глава си има заглавие, което прави структурата на книгата автентична и придава завършеност. Романът спечели литературната награда на град Алмада, която се дава на ръкопис от анонимен автор. Журито чете роман, без да знае кой е авторът, а наградата е издаване на отличения ръкопис. Помислих си, колко ли очаровани са били членовете на журито да попаднат на толкова неподправен талант.
Разбира се, като ми харесва един роман, не значи, че мога да си го превеждам, защото трябва някой да го публикува. Писах на издателката от „Лемур“, Соня Хачикян, а тя ми отговори ако ти харесва, ще купим правата и ще го издадем.
Светците на Сара Дуарте Брандао са вдъхновени от едно събитие от реалния живот на рибарското градче Сао Педро да Афурада, част от метрополиса Порто, което е превърнато в метафора на дебютния ѝ роман. На 10 юли 1955 година се провежда церемонията по освещаването на новата църква, след като старата е изгоряла. Девет статуи, създадени от скулптора Алтино Мая, пристигат в речна процесия, превозвани на украсени рибарски лодки. Всяка фигура плава на отделна лодка, а когато акостират, статуите са пренесени на цветни носилки от жителите до новата църква. Там са сложени на постаменти, за да заместят старите, но веднага след това хората започват да недоволстват от новопристигналите фигури, наричайки ги „черните светци“, заради изчистения им иновативен стил. Алтино Мая е попил от презокеанските представи за изобразяване на светостта и създава нещо уникално, с което изпраща послание, останало неразбрано от общността: че вярата се опира на смесването на културите. Хората се разгневяват и отказват да приемат тези фигури. Вандализират някои от тях и настояват те да бъдат махнати от църквата.
Нестандартното изкуство се превръща в трън в очите на местните и красотата на празненството е отнесена от вълната недоволство и възмущение. Днес тази случка е нещо любопитно, което, предполагам, се споменава в часовете по краезнание в Португалия, но тя подсказва, че незнанието и непознатото будят всеобщ страх и че когато се страхуваш, най-лесно е да отречеш, да забраниш и да заклеймиш.
Създаването на романа не започва от светците, а от главния персонаж Мария Тереза, кръстена на португалската писателка Мария Тереза Орта. Сара ѝ избира това име, не само защото е любима нейна писателка, но и защото персонажът ѝ е повлиян от произведенията, които е четяла по онова време, и по-специално „Ема“ на Орта. Героинята се сблъсква със свят на правила и изисквания, който не отговаря на вътрешното ѝ чувство за свобода. В нейния бунт срещу потисничеството се заражда диалога с фигурите на светците, които, също като нея, са неразбрани и извън канона.
Мария Тереза започва да тъче гоблени, за да преосмисли святото и да противостои на ежедневието. Метафоричността на гоблените носи и нещо пророческо, защото в същия период започват дълбоки промени в португалското общество, усеща се вятърът на революцията и на мода идват „минижупите на момичетата, които не проявяваха уважение, и розовите ризи, които сега носеха и момчетата.“ Любимото нещо на Мария Тереза като малка е да вземе книга от дядовата библиотека и да се скрие в градината да чете. Любовта си към книгите тя предава много години по-късно, когато вече е старица и среща малкото момиченце Жоана. Гоблените и книгите, четенето и занаятчийството са отдушниците на Мария Тереза в потискащата среда, нейния начин за освобождаване.
След като преведох романа, той отиде за редакция при Невена Дишлиева-Кръстева, и по стечение на обстоятелствата, докато си разменяхме текста с бележки и коментари, аз пътувах до Порто. Това пътуване ми помогна да преосмисля някои неща в текста, да видя нагледно други и да вляза, поне малко, в обувките на Мария Тереза. Сара ми разказа за престоя си България и как си е пожелала и в Португалия да има традиция да се връзват мартеници. Заведе ме в Сао Педро да Афурада, нещо като екскурзия по стъпките на светците. Това място е извън обичайните туристически маршрути в Порто, но то е послужило за вдъхновение на разказа за Мария Тереза, която живее на едно въображаемо място, някъде по поречието на река Доуро. Там снимахме къщите, по чиито фасади личи религиозността на местните. На почти всяка къща има статуя или керамично пано със светец. Влязохме в местния музей, където се изложени предимно експонати, свързани с поминъка на градчето – рибарски такъми, мрежи, лодки, сандъчета, в които се пренася улова, и светци.
На португалски има дума за град (ciudade), за село (aldea) и за нещо, което не е нито град, нито село (vila). Междинен термин, който се чудех как да предам. Написах го градче. По време на редакцията с Невена изкристализираха и идеите ми за това какво трябва да правя с португалските реалии. Бях оставила фрагезия (община), но се колебаех за саудаде и бакаляо. Невена ми предложи да останат, защото ако има нещо, с което българите свързват Португалия, то това са точно тези две неща. На португалски има думите desamor, което идва от думата за любов, и desabor – от думата за вкус. Не исках да напиша просто липса на любов и липса на вкус и затова в българския текст ще намерите безлюбие и безвкус. В същото време има и нетипични форми като бъдеща в множествено число, или дребност, които използвах, за да запазя оригиналното въздействие на разказа.
Сара Дуарте Брандао е нов литературен глас, а романът е своеобразен диалог между традицията и творчеството, между индивидуалното и колективното. За мен „Кой се страхува от светците на дома“ е любов от пръв поглед. Алхимията и приятелството между писателката и преводачката улесни превода и го направи по-пълнокръвен и сполучлив.
