Category literature

В този текст ще споделя някои мои впечатления от развитието на бразилската коренна литература и как след дълго заглушаване коренните хора намират своя глас и започват да пишат, което е техният начин на съпротива. След години забвение в САЩ ще публикуват романа Um rio sem fim на Веренилде Сантос Перейра. Писателката е родена в Манаус, в сърцето на Амазония, тя е от народа Satarê Mawê и пише за реката и за гората. Романът е написан преди двадесет и пет години, но чак сега се събужда интересът към литературната продукция на корените народи, което, не съм сигурна, дали е продиктувано от желанието да се докоснеш до екзотиката или да подпомогнеш далечни и забравени автори. В Бразилия книги от коренни автори започват да се издават едва през 80-те години на миналия век. Тяхната видимост се засилва след признаването на идентичността на автохтонното население в Конституцията от 1988 година и с появата на книги, където индианците не са единствено герои в творбите на бели автори. Бразилия чете над 200 произведения от около 80 писатели от 39 различни народа. Тези писатели постепенно преодоляват предразсъдъците и днес литературата им е опит да се скъса с вековното мълчание и заличаването на гласовете на коренните бразилци. Тя не е само художествено изразяване, а и акт на себеутвърждаване, свързан с отвоюването на физически и културни територии, което включва и съживяването на теротириалните езици. Още в средата на XIX век се появява литературно течение индианизъм, част от бразилския романтизъм. Индигенистката литература се занимава с теми за етническите групи и класически произведения от този период са „Гуарани“ и „Ирасема“ (в мой превод) на Жозе де Аленкар, както и „Макунаима“ на Марио де Андраде. Но творби от самите коренни автори започват да се публикуват чак преди около тридесетина години. Индианизмът представя идеализирани художествени образи на индианците, често наричани диваци, а в сравнително нова литературна вълна те са герои в собствената си история. В процеса на колонизация изковаването на езиците и на писмеността е било прекъснато. Сред първите автори от коренните народи е Елиане Потигуара, която започва да пише през 70-те години на ХХ век. Аилтон Кренак пък е първият туземен писател станал член на Бразилската литературна академия. Сега кандидат за академията е и Елиане Потигуара. Присъединяването на двамата говори за значението и признанието, което литературата на местните бразилци придобива. Въпреки примера на Потигуара и Кренак, творчеството им все още е изправено пред пречки - липса за правна основа за признаване на езиците и народите, недостатъчно образованост и устност на разказвачката традиция на местните народи. Че литературата и езиците на бразилските народи са все по-видими е свързано и с тяхния активизъм при защита на териториите им. „Банзейро Окотò“ на Елиане Брум, преведена на български, описва борбата на тези хора и тяхната връзка с реката и гората. Тя разказва как „хората от гората“ са взели нещата в свои ръце и как на една пресконференция племенна вождка казва „нашите предци са секли глави, за да си запазят земята, ако трябва и ние ще отсечем някоя и друга глава“. За тези хора литературата се превръща в инструмент за социална и културна съпротива и за изобличаване на расизма и историческото обезличаване на местните. В светогледа на коренните бразилци природата и културата са неделимо цяло и затова често те водят битки за опазване на земята. Книгите им черпят вдъхновение от природата, защото оттам идва познанието за живота. Символичното вплитане на флора и фауна и на природни явления, е начин за противопоставяне на експлоатацията и пораженията на околната среда. Гората се превръща в език на съпротивата, защото когато Амазония гори, гори не просто гората, а се заличава паметта. Да запишеш гората е и акт на възраждане на езика. Преди пристигането на португалците на територията на Бразилия са се говорили около 1500 езика, а в момента са останали около 175 териториални езика. Отличителна черта на туземната литература е смесването на езиците или пък писането на някои от коренните езици. Тези писатели, въпреки че езикът им е бил забраняван в продължение на столетия, днес пишат на своите езици, за да подпомогнат възстановяването им. Книгите на коренните автора в Бразилия не са просто културен продукт, а форма на съпротива, на деколонизиране на паметта и идентичността. Все още малко училища ги преподават, малко читатели ги търсят, малко издателства ги издават и превеждат, но гласовете се множат. С всяка нова книга, написана от хората на реката и гората, Бразилия става малко по-богата. Снимките са от изложбата Hiromi Nagakura até a Amazônia com Ailton Krenak, която през 2024 година бе разположена в Centro Cultural Banco do Brasil. Изложбата съдържа 120 фотографии на японски фотограф Хироми Нагакура, направени по време на пътуванията с Аилтон Кренак в Амазония между 1993 и 1998 година. Още по темата: “Банзейро Окото – Пътуване до Амазония”, Елиане Брум, Жанет 45, 2024 Leia Mulheres Indígenas: проектът насърчава четенето на творби на жени от коренните народи

No results