Рада Ганкова

Записки около превода на „Остайница“ на Рене Карабаш – първия български роман, публикуван в Бразилия

„Остайница“ от Балканите до Бразилия

Бразилия е необятна територия, страна с континентални размери, която притежава неописуемо природно, човешко и културно разнообразие. Територията на целите Балкани се нанася върху бразилската около 13 пъти, но Балканите не отстъпват по шареност. Днешната бразилска литература прониква в джунглата буквално и преносно, изследва контрастите на страната, наслагваните с векове конфликти и работи за деколонизиране на съзнанието. Балканските народи от своето миниатюрно местенце се взират в сходствата и различията помежду си, еднакво пламенно се оприличават и разграничат едни от други. И в балканските, и в бразилската литература неоспоримо място заемат страстта, смъртта и страданието. На този фон българските писатели се преоткриват, проникват в дълбоки и разнообразни теми и се радват на невиждана досега популярност. Интерес към превода на българска литература проявяват издателства по целия свят и сме свидетели как за пръв път български роман, носител на балкански колорит, ще стъпи на бразилска земя.   

Романът „Остайница“ на Рене Карабаш оригинално говори на български, разполага се в едно село в Прокълнатите планини на Албания и вече проговори на бразилски португалски благодарение на превода на Рада Ганкова и Амелия Бонфим. Това ще бъде първият български роман, достигнал страната на карнавала. „Остайница“ е балканска история, в нея има забранена любов, кръвни отмъщения, семейни вражди, стародавни закони, които смачкват свободата и индивидуалността. Но „Остайница“ е и покана за размисъл върху общожитейски теми за женствеността и мъжествеността, за любовта и семейството. Когато говорим за бразилска литература, често използваме прилагателните екзотична и далечна. Днес едно далечно и екзотично място от Балканите се пренася при бразилските читатели, едно планинско албанско селце, където хората живеят по правилата на Кануна, според които жената се оценява във волове, а мъжете живеят заради кръвните отмъщения, място, където любовта е равна на смърт. Героинята на нашата история – Бекиа – трябва да спази повелите на Кануна и да се омъжи за Неманя. Единственият ѝ начин да избяга от брака, е да даде обет за целомъдрие и да стане мъж в очите на закона, да стане остайница. Тя се превръща в Матя, но решението ѝ да отмени сватбата, носи смърт и рана за семейството ѝ. 

Бразилските читатели са свикнали с книги, проблематизиращи социалното и патриархалното насилие, издевателствата над личността заради социалните порядки, чупливостта на човешките отношения. Предстои да видим как те ще се отнесат към балканската история на Рене Карабаш, ще бъде ли тя екзотична и далечна, както ние обговаряме бразилските романи, или ще се припознаят в културните послания от тази част на света, в суровостта на човешките взаимоотношения и неизречената обич.

Българската литература в Бразилия

Бразилската литература е значително добре представена в България. През 1938 г. излиза първата бразилска книга – сборникът с разкази „Дона Паула“ от Машадо де Асиш и Артур Азеведо. В следващите десетилетия се издават автори от класическата бразилска литература и колоси на 20. век като Жоржи Амаду. Български художествени творби, издавани в Бразилия, са единствено сборникът на Йордан Радичков Contos de Tenetz (преводачи Румен Стоянов и Андерсон Брага Орта, 2004) и едно двуезично издание на бразилския цикъл на Елисавета Багряна Ciclo brasileiro (превод на Мария да Гия Силва Лима, 2014). Макар българската литература в момента да се превежда активно и да има издания по целия свят, не само в Европа и САЩ, наши романи в Бразилия не са публикувани.

„Остайница“ може да бъде определена като явление в съвременната ни литература, защото след книгите на Георги Господинов и “Направени от вина” на Йоана Елми тя е най-превежданата българска книга. Вече са излезли или ще излязат скоро преводи на арабски, босненски, английски, немски, гръцки, френски, италиански, македонски, полски, сръбски, шведски и днес историята на Бекиа се отправя към друг континент, за да проговори езика на самбата и карнавала. 

Неслучайна случайност или синхроничност, както я нарича Рене

В моето преводаческо портфолио влизат заглавия от бразилската съвременна (два романа на Итамар Виейра Жуниор) и класическа („Ирасема“ на Жозе де Аленкар) литература. Един ден ми се обади Гергана Панчева от литературна агенция „София“ и ме попита дали бих превела „Остайница“ на бразилски, защото едно издателство иска да купи правата, но са ударили на камък с преводача. Когато от Ercolano се свързаха с предложение за превод, още не бях чела книгата. Бях я забелязала в България и я пренебрегнах, тъй като не знаех какво означава заглавието. Разбрах значението на думата „остайница“ чак когато излезе преведена на френски и я изложиха в една брюкселска книжарница със заглавие Vierge jurée или Заклета девица.

Първоначално отговорих уклончиво на двамата издатели Роберто и Режис от Ercolano. Прецених, че това е грандиозен, не по силите ми проект. Съгласих се да направя пробен превод на първите десет страници. По същото време се запознах и с Рене и си струва да опиша запознанството ни в няколко изречения. „Глаголницата“ е платформа на българите в Сиатъл, които организират срещи с писатели, преводачи, изобщо с хора, свързани със словото. Малко след разговора ми с Ercolano Рене беше гост в „Глаголницата“ и аз се включих, за да разкажа, че не съм прочела още цялата книга, но предстои заради интереса към нея в Бразилия.

И тук започват неслучайните случайности. Рене прочете преведен от мен роман на Итамар Виейра Жуниор. Тя самата казва: „С книгите е като с хората – точната книга се появява в точния момент, и разбираш защо с другите досега нещо не ти се получаваха нещата“. „Торто арадо“ достигна до сърцето ѝ тъкмо когато му е било времето и тя намери допирните точки между бразилския бестселър и собствения си роман.

Междувременно представят „Остайница“ в Париж и задават въпрос на Рене дали  литературата има силата да променя света. Тя отговаря: „Разбира се, че историите в книгите могат да променят животи и имат силата да променят света“, и дава пример с „Торто арадо“. Тогава организаторката на събитието излиза пред публиката, вдигайки високо френското издание на „Торто арадо“, и казва: „Ето за тази книга говори Рене и аз съм нейният френски издател“. Синхроничностите продължават, и на другия ден отново ми се обадиха от Бразилия, че са прочели пробния превод и искат да работят с мен. 

Превод в тандем

Съгласих се да работя по този текст по няколко причини. Първо, защото няма нито един български роман, преведен и издаден в Бразилия, и вярвам, че подобно първопрохождане е очарователно. Второ, произведението ме вълнува, защото проблематизира задушаващата хватка на патриархата, правата на жените и носи зрънце екзотика. Съвпада и с моето виждане, че ни трябват разнообразни книги и истории. И не на последно място, да превеждаш такъв роман, означава месеци на ровене из речници и търсене на чудни думички, което си е незаменимо езиково обогатяване.

Моят език е българският и се чувствам най-сигурна, когато превеждам на него, но да превеждаш към чужд за преводача език, има голямо предимство и то е, че владееш безрезервно оригиналния текст и нищо не може да ти се опре при тълкуването му. Така се зароди и идеята да работим в тандем с Амелия Бонфим. Амелия е дългогодишна приятелка. Познаваме се от моите студентски години. Тя работеше като устна преводачка в институциите на Европейския съюз, където и аз започнах работа впоследствие. Амелия е бразилка, прекарала много време в Европа и изложена на европейската езикова среда, свикнала да превключва между езиците и културите, и тя не просто владее български, а вярва в българското, дори в едно интервю по телевизията каза, че: „България е спяща красавица“. Няма по-подходящ човек, с когото да работим по превода. 

Колко екзотични са Балканите за бразилците?

За „Остайница“ могат да се използват различни епитети – кратка, лирична, женска, бунтарска, балканска, нишова, интимна, екзотична. Някои биха го определили като роман за албанските заклети девици, за балканските обичаи, за женските тайни, за женската сексуалност, за копнежа по свобода, за борбата срещу патриархалното иго. Всички тези интерпретации не обуславят пряко преводаческия процес, но всичките вкупом влияят върху решенията на преводача. При работата си сме се ръководили от принципа текстът да е разбираем за бразилците, да пренася посланията си и да запази екзотичността си, но да бъде достъпен със своите балкански порядки и нрави.

В началото на романа са изброени думите, които наричат остайниците. При превода те бяха запазени и добавихме бразилски думи със същото значение. Реалиите са предимно албански, малко на брой български и селски. Албанските реалии са обяснени в изходния текст, защото някои са непознати и за българския читател. Всички тези пояснения са останали и в превода на португалски: беса, Канун, баби… Има и няколко европейски реалии. Например единният за Европа телефон за спешна помощ 112. На бразилците „сто и дванайсет ли е?“ не им предава представата за спешен случай и сме написали socorro.

Образността в романа черпи с пълни шепи от земята, селото и природата – „лъжата с червей“, „една жена струва 20 вола“, „най-добрата приятелка е кравата“, „като памучета, пампуляци им викаше тя“, което го доближава до бразилския литературен канон и прави текста възприемчив за тамошната публика.

Любовта на Балканите е трагична, а в литературата и киното – често фатална. За Бекиа тя изглежда недостъпна, на уличните кучета ли да я дам тая любов, пита се тя, но в хода на повествованието читателят чувства облекчение, че макар привидно забранена, Бекиа ще намери помирение за душата. Лавината от емоции те държи от началото до края, лавина от поезия, написана в романова форма. Стилът на Рене е преводлив и част от преводливостта му идва именно от кратките фрази, нанизани в потока на съзнанието и разделени единствено от запетайки. Но такъв текст, макар и кратък, около 22 хиляди думи в оригинал, не оставя време нито на преводача, нито на писателя да си почиват. Всяка дума е търсене, всяка дума е проникновение, което води към освобождаването на Бекиа.

Ще споделя и няколко конкретни микропреводачески решения, които едва ли ще ти направят впечатление, ако просто си четеш романа, без да превеждаш.

бате

децата в махалата започнаха да ми викат бате Матя

„Бате“ и „бай“ са мъка за превод. Тук на помощ се отзоваха бразилците. В бразилския има разговорна дума seu, което е обръщение, използвано пред лично име на мъж. Обикновено се отнася до по-възрастен мъж и показва уважение, тоест точно каквото ни трябва, за да преведем „бате“.

фльорца

хайде, Сале, покажи ни майка ти син ли е родила, или фльорца

Убедена съм, че преводачите на всеки език ще се чудят как да преведат „фльорца“. И аз дълго се блъсках да намеря някакъв вариант. Тогава Амелия каза: „Рада, ама това не е ли дума, изкована от романския корен за „цвете“?“. Та така, fleur на френски, произнесено „фльор“, flor на португалски и оттам Амелия предложи florzinha. Фльорцата стана флорзиня. Такива са езиците – тъкмо когато си мислиш, че те предават, те ти подават ръка и ти помагат.

мълчано мляко

Млякото е повтарящ се символ. Думата мляко се появява 29 пъти в текста. Белотата му символизира чистотата, която семейството и обществото очакват от Бекиа. Двата повратни епизода в историята се случват в мандрата, когато Бекиа току-що е издоила кравата. За миг целият казан, пълен с мляко, се разлива. Млякото в „Остайница“ е мълчано, като на български празникът Водица, свързан с целебната и магическа сила на мълчаната вода, която притежава способност „да помни“ и затова хората ѝ се прекланят. Както старите българи са вярвали, че водата „чува“ и „сбъдва“, мълчаното мляко е онзи магически миг, разковниче към намиране на пътя и сбъдване в живота на остайницата Бекиа.

Заглавията трудно се превеждат

Английското заглавие на романа е She who remains, на френски вече споменах, че е Vierge jurée, на полски са измислили съвсем друго заглавие – Zanim dojrzeją granaty (Преди да пораснат наровета), на гръцки – Ορκισμένη (Заклета).

Думата остайница не е речникализирана в българския. Тя е от сръбски, но е напълно разбираема за българите. Докато работехме, Роберто и Режис научиха думата и една от обсъжданите идеи беше заглавието да си остане така, както е в оригинал.

Амелия предложи няколко варианта като ELA uma outra mulher и ELA mas uma outra mulher. Моята първоначална идея беше бразилското заглавие да е като на английски – Aquelaqueficou. Амелия ми обърна внимание, че на португалски има два глагола за оставам – ficar и restar – и глаголът restar е по-подходящ, защото е по-екзистенциален. Спряхме се на Aquela que restouили Онази, която остана.

В заключение ще кажа, че Рене Карабаш смята, че хубавите неща си пробиват път, защото небето им помага. Нейният роман е едно от тези хубави неща, които си пробиват път през континентите и държавите, през езиците и културните кодове – и всички му помагаме. И аз, и Амелия сме щастливи, че този текст стигна до бразилските читатели и започва още един живот в Бразилия.

Коректорска работа: Ива Колева

The post Тя, която проговори на бразилски first appeared on Rada's Blog.

Преди време човек, чието литературно мнениe ценя, ми писа, че познава една невероятна бразилска писателка, която пише като старите латиноамерикански разказвачи за бразилския Североизток.

Сокоро Асиоли е била участничка в ателието по писане на Габриел Гарсия Маркес и действително пише както вече не се пише. Романът ѝ „Главата на светеца“ е баш гарсиямаркесов, но е почерпал самобитност от най-дълбоката бразилска провинция, от селата на Североизотка, за които знаем… нищо. История е поръсена тук-так с магия, смесва малко религиозни и народни вярвания, малко реализъм и малко свръхестествено.

***

Малко преди да умре, майката на Самуел го моли да намери баба си и баща си, които той не познава. Момчето тръгва пеша от Жуазейро до Норте до градчето Кандея, понасяйки лишения и несгоди под безмилостното слънце на пустошта в Сеара. Когато пристига в този почти призрачен град, той намира подслон на необикновено място, в огромната куха глава на незавършена статуя на Свети Антонио, която лежи отделена от останалата част на тялото. Но чудатостите не спират дотук. Самуел започва да чува смесица от женски гласове, докато е вътре в главата.

Писан в ателието по писане на Габриел Гарсия Маркес, романът на Сокоро Асиоли разказва историята на млад мъж, който открива, че притежава невероятната способност да чува молитвите на жените отправени към Свети Антонио.

Превод на първа и втора глава от романа.

Път

По онова време той вече нямаше обувки и краката му се бяха превърнали в нещо друго, в чифт деформирани животни. Две зъбати и мръсни животни. Два звяра, закачени за глезените, неуморни, напред, един след друг, напред, носеха Самуел под слънцето през шестнадесетте дълги и мъченически дни.

През първите дни кръвта и водата, които изтичат от спуканите мехури по краката му, съскаха при допира с безпощадно нажежения асфалт. После толкова изсъхнаха, че замлъкнаха. Израстена нова кожа, почти като змийска, люспеста, чудно творение на природата за онези, които не могат да разчитат на никаква милост от врага. Краката му бяха парадоксални близнаци, колкото по-тънки, толкова по-силни. Мускулите заякнаха, дори тези на мръсните прасци, които държаха омършавелите бедра. Той, мръсен като че ли е изровен от земята, вървеше винаги в права линия.

Шестнадесет дни. Понякога поглеждаше надолу и се боеше, че корема му ще залепне за ребрата, както в историята за падналия човек, която майка му Марийня разказваше. Казваше, че било в един много горещ ден, по-лош от обичайния топляк, когато чула някой да удря с длан пред вратата ѝ. Отворила, с изражение на сдържана веселост, с каквото винаги е дарявал съседите или купувачите на шапки. Усмивката ѝ се превърнала в изумление, защото там лежал мъж, толкова гладен, че кожата на корема му се е залепила за ребрата. Припадналият бил красавец и това го спасило. Без да се мотаят съседските жени сварили царевична каша, сготвили тлъста кокошка, килограм ориз, задушен с чесън и сол, голяма тенджера с фарофа[1] със сушено месо и кориандър, девет чаши мляко с канела и осем варени яйца. Не липсвали доброволки, които да носят чиниите, да го хранят, да го бръснат, да му измият лицето с кърпа, напоена с одеколон. Два дни на обилно ядене, за да се отдели коремът на клетника от ребрата, при което в цялото Орто се чувало силно и кухо пукане. Върнал се от оня свят толкова изпълнен с енергия, че не му отнело много време преди да поиска ръката на една от момите за женене. Естелита, тази, която му донесла царевичната каша.

Самуел също имаше корем, който почти се залепваше на гърба, и дано все още беше възможно да се отлепи, когато дойде време. Дали ще се намери кой да помогне? Дали някой щеше да даде храна на изровения от земята? Мислеше за варената кокошка, за бананите, за ръцете на майка си, които пълнеха чинията му от млечнобяла керамика, с нащърбени ръбове и излющена украса с цветя. Опитваше се да не си спомня ръцете на майка си. Болка без име.

Обувки, крачоли на панталон, ръкави на риза, малко пари: всичко остана по пътя. (Има хора, които купуват ръкави за риза, удивително.) Неговият едва покрит торс имаше два цвята. Изгорелите от слънцето ръце не служеха за нищо друго, освен да висят. От нещата, които тялото изисква, той нямаше почти нищо, тялото иска и наказва с еднакъв аршин. Торбата, която носеше, когато напусна дома си, остана по пътя още на петия ден. Или това, или глад. Размени я за порция варено месо и байао де дойс[2]. Собственичката на страноприемницата я прие с неохота, само защото имаше нужда от чанта, в която да съхранява кърпите за масите.

Останали му бяха единствено неговите двадесет и осем години и адресът от няколко думи в левия му джоб. Понякога малкото листче хартия се запалваше и изгаряше единствената следа от неговата съдба. Самуел отчаяно пъхаше ръка в джоба си: това беше най-лошият от кошмарите на това пътуване. Искаше да стигне до изписаното с осем думи и един номер място. Да стигне дотам беше единственото нещо, което имаше в живота си.

Тъмната и права коса растеше бързо и вече падаше досадно върху челото му, пречейки на очите. Имаше малки очи, гъсти вежди, събрани над носа, плътни устни и индиански черти, наследени от майка му Марийня.

Самуел беше слаботелесен и изгладнял, почти сянка, която не спираше да върви. Почти десет часа ходене на ден. Малко вода, рядко нещо за ядене, кратък сън. Всичко остана по пътя: младост, радост, парчета кожа, милилитри пот, килограми от тялото и оскъдните и стари нишки надежда, че има нещо невидимо, което помага на хората на Земята. Надежда никога не е имал, тя беше на Марийня, а той я използваше назаем в редки случаи. В този момент Самуел нямаше никаква вяра в духовните неща. От другата страна на пътя, в обратната на неговата посока, вървяха екземпляри, които са пълната му противоположност.

Кандея

Осем души направени от вяра: трима мъже, две жени, три деца. Всички носеха кафяви туники от груб плат, точно като тази, която носи Свети Франсиско — тяхно право е да вярват в това. На кръста си носеха торбички с провизии. Малко неща, торбите са спихнати в края на пътуването, защото оттам вече се вижда статуята на Свети Франсиско де Канинде, кафяв, гигантски, с разперени ръце.

Вървяха бавно. Най-младият мъж на колене, а останалите близо около него. По-малките деца ги носеха на ръце, по-голямото вървеше пеш и приемаше покаянието, може би без да знае все още, че не дължи нищо на никой светец. Шепнеха си нещо си през цялото време, не спираха да се молят, светецът ги слушаше. Вървяха, за да ги види, да види саможертвата им и да бъде благосклонен към молбите, които оптравяха.

Не след дълго забелязаха полуголия и самотен младеж от другата страна на пътя. Една от жените бързо извади от платнената торба бутилка вода, кърпа, чаша с алкохол, парче сух хляб. Бяха там, за да помогнат, както е помагал Свети Франсиско. Заедно с мъжа, съпругът ѝ, тя се втурна да се погрижи за, както тя предполагаше, младия поклонник. Колкото повече се приближаваха, толкова повече ги болеше заради неговото мизерно състояние.

— Ще има милосърдие за теб, братко, Свети Франсиско те гледа! —  каза жената с вяра и готовност.

Самуел взе бутилката, отпи от водата отчаяно, оставяйки водата да потече от ъглите на устата, по шията и гърдите.

— Свети Франсиско ще ти даде сили, братко. На свечеряване ще получиш неговата благословия — каза мъжът усмихвайки се.

— Не съм поклонник, господине, — каза Самуел с дъх на гнило и известна доза подигравка, — само искам да знам дали Кандея е далеч, но ако имате още храна, ще съм ви благодарен.

Жената се разгневи. Не бил поклонник, а някакъв си нехранимайко, крадец, изнасилвач, убиец, негодник… Свестен нямаше как да е. Един добър младеж не би се разхождал мръсен по пътя, нито би отговарял по този начин на милосърдието на някой, който се опитва да облекчи страданието му. Жена, която за секунди преминаваше от едната до другата крайност в личната си скала за оценка на чуждия характер, хвърли сухия хляб на земята и пресече пътя, за да се върне при своите. Поклонникът, който вървеше с нея, остана, защото знаеше малко повече за живота и за търпението към човешките слабости. Виждал е много добри хора да полудяват по Пътя на раните[3], често се случваше. През тези години на поклонение е виждал какво ли не по пътя и проявавше състрадание, защото понякога дори Бог не спасява човека от полудяването. Дяволът е артист. Малцина са тези, които се изплъзват от хитростите на Сатаната.

Посочи статуята на Свети Франсиско и показа на Самуел колко малко му остава да стигне до краката на светеца.

— Поне са боядисали дрехите на нещастника — подигравателно каза той. — Падре Сисеро[4] прилича на душа от отвъдното, целият в бяло. Кандея е от другата страна на този път, след Канинде. Бог да е с теб, братко.

Самуил не отговори нищо. Поклонникът само се усмихна лекичко. Погледът му говореше, може би казваше някоя и друга дума за вяра и сила.

Самуил се чувстваше много по-силен от преди да пие вода и да срещне мъжа, който все още го гледаше от отсрещната страна на пътя. Ускори крачката и установи, че действително е близо до Кандея, вече му стана ясно. Помисли си, че затова човекът му е услужил. Вече съзираше няколко къщи в далечината, в ляво. Погледна бележката в джоба си: Нисея Роша Вале, Маноел Вале, улица Матрис, 52.

[1] Фарофа е типчино за Североизотка ястие, приготвено с тапиока. Бел. прев.

[2] Байао де дойс е типчино за Североизотка ястие, приготвено с боб и ориз. Бел. прев.

[3] Поклоническият път на Сао Франсиско дас Шагас в Канинде. Бел. прев.

[4] Падре Сисеро е важна политическа фигура и е почитан като народен светец в града Жуазейро до Норте, където има голяма негова статуя, цялата в бяло. Бел. Прев.

***

Тексът е преведен от бразилски португалски от Рада Ганкова с позволението на авторката. Оригиналното заглавие е A Cabeça do Santo, издание на Companhia das Letras, 2014.

The post Главата на светеца от Сокоро Асиоли first appeared on Rada's Blog.

В този текст ще споделя някои мои впечатления от развитието на бразилската коренна литература и как след дълго заглушаване коренните хора намират своя глас и започват да пишат, което е техният начин на съпротива.

След години забвение в САЩ ще публикуват романа Um rio sem fim на Веренилде Сантос Перейра. Писателката е родена в Манаус, в сърцето на Амазония, тя е от народа Satarê Mawê и пише за реката и за гората. Романът е написан преди двадесет и пет години, но чак сега се събужда интересът към литературната продукция на корените народи, което, не съм сигурна, дали е продиктувано от желанието да се докоснеш до екзотиката или да подпомогнеш далечни и забравени автори.

В Бразилия книги от коренни автори започват да се издават едва през 80-те години на миналия век. Тяхната видимост се засилва след признаването на идентичността на автохтонното население в Конституцията от 1988 година и с появата на книги, където индианците не са единствено герои в творбите на бели автори. Бразилия чете над 200 произведения от около 80 писатели от 39 различни народа. Тези писатели постепенно преодоляват предразсъдъците и днес литературата им е опит да се скъса с вековното мълчание и заличаването на гласовете на коренните бразилци. Тя не е само художествено изразяване, а и акт на себеутвърждаване, свързан с отвоюването на физически и културни територии, което включва и съживяването на теротириалните езици.

Още в средата на XIX век се появява литературно течение индианизъм, част от бразилския романтизъм. Индигенистката литература се занимава с теми за етническите групи и класически произведения от този период са „Гуарани“ и „Ирасема“ (в мой превод) на Жозе де Аленкар, както и „Макунаима“ на Марио де Андраде. Но творби от самите коренни автори започват да се публикуват чак преди около тридесетина години. Индианизмът представя идеализирани художествени образи на индианците, често наричани диваци, а в сравнително нова литературна вълна те са герои в собствената си история.

В процеса на колонизация изковаването на езиците и на писмеността е било прекъснато. Сред първите автори от коренните народи е Елиане Потигуара, която започва да пише през 70-те години на ХХ век. Аилтон Кренак пък е първият туземен писател станал член на Бразилската литературна академия. Сега кандидат за академията е и Елиане Потигуара. Присъединяването на двамата говори за значението и признанието, което литературата на местните бразилци придобива. Въпреки примера на Потигуара и Кренак, творчеството им все още е изправено пред пречки – липса за правна основа за признаване на езиците и народите, недостатъчно образованост и устност на разказвачката традиция на местните народи.

Че литературата и езиците на бразилските народи са все по-видими е свързано и с тяхния активизъм при защита на териториите им. „Банзейро Окотò“ на Елиане Брум, преведена на български, описва борбата на тези хора и тяхната връзка с реката и гората. Тя разказва как „хората от гората“ са взели нещата в свои ръце и как на една пресконференция племенна вождка казва „нашите предци са секли глави, за да си запазят земята, ако трябва и ние ще отсечем някоя и друга глава“. За тези хора литературата се превръща в инструмент за социална и културна съпротива и за изобличаване на расизма и историческото обезличаване на местните.

В светогледа на коренните бразилци природата и културата са неделимо цяло и затова често те водят битки за опазване на земята. Книгите им черпят вдъхновение от природата, защото оттам идва познанието за живота. Символичното вплитане на флора и фауна и на природни явления, е начин за противопоставяне на експлоатацията и пораженията на околната среда. Гората се превръща в език на съпротивата, защото когато Амазония гори, гори не просто гората, а се заличава паметта.

Да запишеш гората е и акт на възраждане на езика. Преди пристигането на португалците на територията на Бразилия са се говорили около 1500 езика, а в момента са останали около 175 териториални езика. Отличителна черта на туземната литература е смесването на езиците или пък писането на някои от коренните езици. Тези писатели, въпреки че езикът им е бил забраняван в продължение на столетия, днес пишат на своите езици, за да подпомогнат възстановяването им.

Книгите на коренните автора в Бразилия не са просто културен продукт, а форма на съпротива, на деколонизиране на паметта и идентичността. Все още малко училища ги преподават, малко читатели ги търсят, малко издателства ги издават и превеждат, но гласовете се множат. С всяка нова книга, написана от хората на реката и гората, Бразилия става малко по-богата.

Снимките са от изложбата Hiromi Nagakura até a Amazônia com Ailton Krenak, която през 2024 година бе разположена в Centro Cultural Banco do Brasil. Изложбата съдържа 120 фотографии на японски фотограф Хироми Нагакура, направени по време на пътуванията с Аилтон Кренак в Амазония между 1993 и 1998 година.

Още по темата:

“Банзейро Окото – Пътуване до Амазония”, Елиане Брум, Жанет 45, 2024

Leia Mulheres Indígenas: проектът насърчава четенето на творби на жени от коренните народи

The post Да запишеш гората first appeared on Rada's Blog.

За да стигна до Уахака, тръгнах с кола от Пуебла. Почти по целия път се минава пред гора от кактуси. Пейзажът от кактусови стъбла се простира по цялата западната Сиера Мадре, чак да самия града. Искаше ми се да посетя тази част на Мексико, защото там са концентрирани три от нещата, които много ме вълнуват – езиково разнообразие, занаятчийски текстил и родното място на цветните жени скелети. Като и едноименният щат, и Уахака Сити, са неповторими в своята пъстрота.

Щатът Уахака е известен, с това, че е дом на повече от 16 етнически групи, сред които най-многобройни са сапотеките и мищеките. Културите на тези етноси са се запазили почти непокътнати от преди колониалния период, заради трудно достъпния терен. Всички те си имат собствени езици, обичаи и традиции. Испанският разбира се е лингва франка, но уахакенци имат толкова езици, колкото бодли има на един кактус. Чинантеко, миксе, чонтал, мазатеко, иксатеко… езиковото многообразие тук е съпоставимо с това на целия европейски континент. В Европа има пет езикови семейства, колкото има и в Уахака. За пръв път научих за това земи от романа на Елена Гаро Los recuerdos del porvenir, в който, наред със следреволюционната обстановка, е описан животът в градчето Икстепек. Исках да се разходя по улиците в най-голямата испаноговоряща държава в света и хората около мен да не си говорят на испански.

Днес градът е силно туристифициран, но е достатъчно да се залуташ из сергиите на най-близкия пазар и се потапяш в непознатото звуково море на местните. Освен езиците, навсякъде в Уахака човек се натъква на занаятчийското майсторство предавано от векове. В селцето Теотитлан дел Вайе работят тъкачки, които превръщат вълната и естествените багрила в килими, разказващи шарени истории. Ярките алебрихе, фантастични дървени същества, не са просто сувенири, а частици от живата традиция да се рисува без ограничения за въображението. Друго забележително изделие са плетените сандали уараче. Някога те са били белег за социален статус и са ги носели предимно хората от селските райони, но днес те са популярен символ на мексиканското.

Иначе светът е чувал за Уахака заради филма Coco и катрините (на испански е La Catrina, име дадено от Диего Ривера). Катрината, емблематична фигура за Дена на мъртвите, е измислен персонаж, създаден от художника Хосе Гуадалупе Посада в началото на 20-и век, който тогава я нарича La Calavera Garbancera. Той цели да разкритикува местните, които искат да изглеждат като европейци и да се отрекат от собствената си култура. Катрина е елегантно облечен женски скелет, носещ шапка с пера в европейски стил от XIX век. Тези нагиздени скелети са алегория за равнопоставеността в смъртта, защото без значение дали са богати или бедни, всички хора завършват по един и същи начин.

„Нашата смъртта осветява живота ни. Ако смъртта ни е безсмислена, то и животът ни е бил такъв“ пише Октавио Пас. Смъртта е голяма работа в Мексико, тя е празник, тя е ежедневия, тя е цветове, изкуство и колективна памет. А в Уахака смъртта не се крие в сенките, тя се разхожда по улиците, облечена в цветни дрехи, и щом дойде ноември, всички я канят на вечеря. Филмът Coco ни пренася в тази част на Мексико и представя традицията, която празнува живота чрез смъртта. Неговото послание е че мъртвите продължават да живеят, докато ги помним. Живите поставят олтари със снимки и предмети на починалите, за да ги посрещнат и почетат. Всичко е осеяно с листенца от цветето познато като мексикански невен или flor de muerto.

„Тук не оплакваме мъртвите, а им пеем. Защото ако плачеш, душата се натъжава и не се връща“ обичат да казват уахакенци. Пазари, пъстри скелети, фантастични плетки и фигурки, всичко в Уахака е обаяна в някаква необяснима магия.

The post Разходка из Уахака: цветя за мъртвите и гласове за живите first appeared on Rada's Blog.

Няколко коментара за вкусовете на живота в романа „Морската градина“ на Софи Бехарано де Голдберг

В романа „Морската градина“ мексиканската писателка Софи Бехарано де Голдберг описва живота на българското си семейство през 40-те години на XX век. Семейство Биджерано преживява войната, раздялата и лишенията, бори се за своето оцеляване и копнее отново да се събере. Условно бих описала преживяното от тях с три вкуса: картофен, портокалов и ананасов.

Картофът: вкусът на оцеляването

По време на войната майката София остава сама с две малки деца. Тримата преживяват лишения, глад, вътрешно разселване и унижения. Веднъж майката се сдобива с един картоф, вероятно купен на черно, за да се прибере вкъщи с някаква храна. София го сварява и го разделя на три. Малкият Алберто вижда, че братчето му плаче от глад и се отказва от своята третинка картоф, за да има повече за малкия Саломон и да залъже глада му до следващия ден, акт на жертвоготовност, който майката ще помни и ще разказва до края на дните си.

Смятат се, че пренасянето на картофите в Европа е сложило край на глада и е довело до значително намаляване на военните конфликти. Картофите са изхранвали европейските народи и са били спасението от бедността и хранителен продукт в моменти на големи катаклизми. Те се превръщат в прехрана във военно време, защото са единственото достъпно, стават маяк на оцеляването, но и на желанието за самосъхранение и взаимопомощ.  

„Не ми се яде, мамо, наистина, дай го на брат ми.“ Мама виждаше глада в очите ми, знаеше, че лъжа. Погледът ми търсеше в нейния одобрение, разрешение да спазвам пост, преживян вече толкова пъти. И тя не можеше да понася плача на гледното малко дете. Нерядко се случваше тя самата да каже, че не е гладна, за да се заситим ние малко повече, ако човек въобще можеше да използва тази дума при подобни обстоятелства. Гладът беше вълкът, който безчинстваше край нас, дебнеше ни, неизменно ни причакваше, за да ни сграбчи с подлите си лапи.

Портокалът: вкусът на надеждата

Един от най-затрогващите епизоди в романа е когато малкият Алберто яде резенче портокал 🍊 и после слага корите в джоба на панталона си, за да продължи да вкусва плода, дори и да е само чрез неговия аромат.

Истински празник в следвоенно Варна, когато храна се купува с купони и се намират само загнил боб и лук. Тогава бащата се връща с един портокал, един за цялото семейство. 75 години по-късно Алберто ще каже: „В Мексико никога не сядам на масата без препълнена чаша с портокалов сок, който пия бавно и със затворени очи.“  Той, подобно на всички нас с колективната травма от опашката за банани, ще пренеса историята за липсващия портокал до Мексико.

Портокалите, със своя страстен цвят и сладост, са изплели загадъчна история по пътя си към и от Иберийския полуостров. В Испания портокали да искаш. В много южни градове из парковете е пълно с окапали портокали. Поети като Лорка и Лопе де Вега са ги възпявали многократно. Една от най-значимите трансформации в съдбата им, е разширяването на отглеждането към Мексико и Флорида. Испанските колонизатори донасят семена и ноухау за отглеждане и в Америка, където на топлия климат, портокаловите горички процъфтяват.

Затова е много трудно на испаноговорящ да му обясниш какво нещо е да нямаш портокали. Заради тази завладяваща сцена с портокала, първоначално книгата е носела заглавие „Портокалови кори“, което пък си кореспондира с заглавието „Люспа от лук“ на Мириам Москона. Друга книга написана от мексиканска писателка с български корени и посветена на на България.

Много читатели на романа коментират „портокалите вече нямат същото значение както преди“ и „след тази книга винаги се замислям като ям портокал“.

Ананасът: вкусът на новата родина

Когато семейство Биджерано тръгва към Америка, корабът спира край Ла Гуайра, място прочуто със своите ананаси. Там местен жител се приближава и хвърля един ананас на Ефраим.

Ананасът се отглежда от коренните хора на голяма част от Южна и Централна Америка, много преди европейците да стигнат там. Плодът е пренесен в Европа след 1493 година, когато по време на втората си експедиция Колумб и моряците му виждат ананасовото дърво в Гваделупа, в Малките Антилски острови. От този момент нататък тази голяма шишарка с щръкнала корона се разпространява по целия свят, превръщайки се в една от най-популярните плодови култури, както и в знак за социален статут. Ананасът e символ на гостоприемство, свързан е с пристигането на испанците в Америка, когато местните са давали този плод като дар за добре дошли. За разлика от ябълката и греховната ѝ символика в християнския разказ, доминиращ мисленето по онова време, ананасът представлява новото, приключението, любопитството към непознатото.

Алберто ще опише така срещата с вкуса на щастието:

Мама и танти Мати се бояха, че местните ще ни изядат живи, затова останаха в каютите си по време на краткия престой на кораба в пристанището. Татко направи точно обратното и хвърли няколко монети на един от туземците, който се приближи до „Португалия-Панама“ със сал. В отговор мъжът му хвърли цял ананас. Никога не бяхме виждали този плод, но от описанията, които бяхме чували, знаехме, че това е така жадуваният ананас. Най-екзотичният плод, който можеше да съществува. Ароматът му беше неустоим, затова татко поиска нож в трапезарията, отряза щръкналата корона, обели го и изяде сам цялата сочна жълта месеста част. Без съмнение се наслаждаваше на сладостта, която капеше от ъгълчетата на устните му. Не можеше да спре, никога не го бях виждал да изпитва такова удоволствие от храната, но стомахът му плати последствията. Вечерта му стана лошо и неразположението му продължи с дни. Въпреки това, дори и при дискомфорта, който го караше да се чувства зле, той заяви, че си е заслужавало да опита райския плод.

The post Спомени с три привкуса first appeared on Rada's Blog.

Няколко думи за преводаческата ми работа по романа „Морската градина“ на Софи Бехарано де Голдберг

В романа „Морската градина“ мексиканската писателка Софи Бехарано де Голдберг описва живота на семейството си, което през 40-те години на XX век живее във Варна. Едно от любимите ястия на малкия Алберто е гювечът, приготвен по рецептата на баба му. Бабата е русенка и е пренесла тайната на гювеча от Русе във Варна. Когато започва войната, Алберто усеща, че нещо не е както преди, вече не ухае на домашно приготвено ястие. В есето си „Защото никога не съм получавала писмо от Елиас Канети“ авторката на романа споделя, че семейството ѝ е пренесло знанието за приготвяне на гювеч през океана на другия край на света и че го носи на небцето си от поколения.

Питам се от какво зависи вкусът на ястието, дали от майсторството на готвача, от съставките, или от съда, в който се приготвя? Един и същ ли е гювечът, сготвен в България, и този ‒ сготвен в Мексико? Дали има същия вкус от другата страна на океана, ако е направен по рецептата, но с локални продукти?

Пътят на гювеча, стигнал до Мексико Сити, е алегория за историята на семейство Биджерано. Множество бяха преводаческите ми търсения и проучвания, докато работих по книгата. Чудих се дали този разказ е български, или мексикански, как да го освободя от неговата мексиканскост и да му върна оригиналния български облик, защото така или иначе той е преживян и изстрадан на български. Как хем да запазя поетичния мексикански изказа на Софи Бехарано, хем да не звучат изкуствено за българските читатели случки, станали по техните земи. 

Преводът не е просто заместване на думи от един език с техните еквиваленти на друг, а представлява прехвърляне на цели концепции и на идеи, на културно-исторически кодове. Понятия, характерни за една култура или един народ със свой собствен начин на мислене, може да не са разчитаеми за друг народ. Задачата на преводача е да запази културната идентичност на текста и да изгради мост между две култури, да пренесе чуждото, за да бъде то разбрано от своите. В това отношение „Морската градина“ се оказа по-особено превеждане. Културно обагрените понятия, описанието на бита и социо-политическата атмосфера от епохата в този роман са български. Затова ролята ми на преводач се измести, не бях посредник между чуждото и своето, а трябваше да освободя текста от испанския, за да може той да проговори на нашия език, да блесне в българските си одежди и да стъпи в България след около седемдесет и пет години отлежаване на друг континент и в друга среда.

Може да се каже, че „Морската градина“ е културен и езиков гювеч. Алберто, днес възрастен мъж, е разказал преживяванията на семейството си, от времето, когато са живели България и той е бил дете. Впечатляващо е, че все още помни български думи. В мексиканското издание те са си оставени, а за да разбере испаноезичната публика, са обяснени. При езиковия пренос обясненията отпаднаха. Оригиналното „геврек, нещо като брецел“ стана просто „геврек“, защото българите знаят какво е геврек, но дори е по-вероятно да не знаят какво е брецел. „Мартеницата, амулет от усукани червени и бели конци, който бележи началото на пролетта“ си остана само „мартеница“. „Шкембе чорба, топла супа от овче шкембе, подправки, чесън, оцет и люта чушка“ ще го срещнете в нашето издание като „шкембе чорба“.

Стара Варна присъства осезаемо в романа и освен Морската градина, много от типичните варненски топоси също са на български в мексиканската книга. След войната семейството посещава едно заведение, което се казва „Малкото“. Консултирах се с варненци и се оказа, че това е „Малкото казино“. Площад „Независимост“, както и други имена на места (варненската бозаджийница „Пчела“), събития (Девети септември, еврейския въпрос), навици или обичаи (играта чилик сопа) фигурират както Алберто ги е запомнил преди повече от седемдесет години.

Както всеки роман за Втората световна война и за съдбата на евреите в този период, и тук важен образ са влаковете и железопътните линии. Бащата на Алберто, Ефраим, е сред лагерниците, които прокарват железницата в южна България, когато оттам минават безмилостните конвои на смъртта, влаковете, извозили почти 12 хиляди евреи към Полша и Германия. „Железопътните релси опетниха паметта ми с ръждата си“, ще разкаже по-късно Ефраим. 

Железницата обаче имат и друга функция, особено преди войната. Днес за повечето българи пътуването с влак е невъзможно, жп линиите са слабо развити, неподдържани и няма добри връзки. В романа героите често пътуват с влак между Врана и Шумен, между Варна и Преслав. На първо четене това ми се стори странно, защото съпоставям с днешно време, но Шумен и Варна са се намирали на железопътната линия на модерността, там, откъдето са минавали първите влакове в България, благодарение на които до хората са стигнали множество модерни стоки, но също култури и социални новости. 

Защото са живеели на линията на модерността, до героите на романа „Морската градина“ достига едно от новите „открития“, свободното време, такова, каквото се разбира от английската дума leisure, непознато за хората от предмодерното време.[1] Немският философ Йозеф Пипер пише манифест за свободното време, прекарано в различни занимания, и казва, че то „е възможно само когато сме в единство със себе си.“[2] В този смисъл варненският живот в „Морската градина“ носи белезите на модерността. Семейство Биджерано, особено след войната, не пропускат нито едно културно събитие, което се представя във Варна ‒ опера, театър, филм или балет. Изкуството е съществена част от живота им, „активната радост, щастието, което идва както от съзиданието, така и от творческото съзерцание“, по думите на Робер Мисраи, цитирани в романа.

Част от моята преводаческа работа беше да надниква във варненския живот през 40-те години – какви филми са прожектирали в киното преди и след войната, кои са били най-популярните театрални постановки или как са се обличали варненци, за да посетят културни събития.

За лагерната линия в романа, за да реша как да преведа на какво точно спят лагерниците – на нар или на легло, с какво се завиват – с одеяло или с платнище, какво им дават за ядене, се опрях на сборника „Страдание и спасение. Паметта за еврейските общности ‒ гарант срещу омразата в обществото“.

„Морската градина“ е роман за това как малките радости могат да ти помогнат да надвиеш трудностите и да намериш упование да продължиш напред. Малките радости са благоуханието на бабиния гювеч, ароматът на ветивер и рози, на току-що обелен портокал, удоволствието да се облечеш елегантно с нови дрехи и да отидеш на театър или да видиш първия цветен филм във варненското кино. Читателите са запознати с варненските градски топоси, историята на трудовите лагери, пътуването с влак из България и купонната система. Преводът на „Морската градина“ беше връщане към оригиналните багри на разказаните случки и освобождаване от испанския, послужил като преносител.

Българското издание на тази книга е като гювеча, сготвен в Мексико – преживяло е една одисея от Варна до Мексико Сити и десетилетия по-късно се завръща при източника си, за да бъде сготвено с оригиналните местни съставки.

[1] На английски, както и на други езици, се използва думата leisure, която не е синоним на „свободно време“, но в българския език не сме приели понятие, което да отговаря на leisure и затова казваме „свободно време“. Според речника на Кеймбридж leisure е „време, в което правим приятни неща или неща, които ни разпускат“, тоест време, посветено на хобита, спорт, изкуства.

[2] Leisure: The Basis of Culture: Josef Pieper

The post Български гювеч по мексикански first appeared on Rada's Blog.

Записки от изложбата „Тарсила до Амарал: Да нарисуваш модерна Бразилия“

„Художничка от фазендата, дошла от плантациите на Сао Пауло в града на път за Париж. От нивите е донесла вкус caipira към цветовете… От Париж се е върнала с рокля на Пуаре, за да ни научи да бъдем бразилци.“ Гилермо де Алмейда, 1950

„Нашето зелено е страхотно. На бразилеца му харесват контрастните цветове. Заявявам, като истинска caipira, че смятам за красиви някои комбинации, които разбрах, че били израз на лош вкус“ Тарсила до Амарал, 1929

Тарсила до Амарал, родена през 1886 г., e емблематична художничка от 20-и век, представителка на бразилския модернизъм. Нейното оригинално и разнообразно творчество съчетава местните, типично бразилски сюжети и естетиката на европейския модернизъм. Винаги съм харесвала картините на Тарсила, както я наричат в Бразилия, защото нейните платна са много пъстри, пресъздават латиноамериканската страна в цялото ѝ многообразие и колорит и провокират постколониалното търсене на национална идентичност.

Картините на Тарсила са се превърнали в символ на бразилската еклектична същност, в „пощенска картичка“ на страната както е кръстено едно от култовите ѝ платна Cartão postal, изобразяващо Рио де Жанейро, заобиколен от зелен пейзаж и една маймуна излегнала се в короната на дърво.

Бъдещата модернистка е родена в заможно семейство, което притежава кафени плантации в Капивари, източно от Сао Пауло. Една от първите ѝ известни картини е A Caipirinha, автопортрет в стил кубизъм, нарисуван през 1923 г., чието заглавието е препратка към провинциалния произход на Тарсила. Caipira означава човек от селските региони (да, оттам идва коктейла кайпириня).

Тарсила черпи от и сама вдъхновява авангардните художествени движения и в Сао Пауло, и в Париж. През януари 1923 г. тя пътува с поета Освалдо де Андраде из Европа, а след това учи редом с художниците кубисти в академията на Андре Лот. Посещава и академията на майстора на кубизма Фернан Леже, който е силно впечатлен от една от първите ѝ творби A negra. Картината е замислена като почит към афро-бразилците, но впоследствие е критикувана, че поддържа расистките и сексистки стереотипи. Въпреки че Тарсила се е вдъхновила от спомените за една робиня живяла в семейната фазенда и стилизираното бананово листо на фона подсказва нещо тропическо, това платно е нарисувано в духа на кубизма. Една африканска тотемна фигура се среща с цветната геометрия на Леже. До днес „Черната жена“ интригува публиката.

Антропофагия

През 1928 г. Тарсила рисува за Освалдо де Андраде, който към онзи момент е неин съпруг, картина на издължена фигура с цъфнал кактус. Освалдо е впечатлен и казва, че това е най-добрата ѝ творба. Той я показва на своя приятел поета Раул Боп, който също смята, че картината е прекрасна и двамата коментират, че прилича на човекоядна фигура, а Тарсила се сеща, че на езика тупи-гуарани Abaporu означава „човек, който яде човешка плът“. Картината е кръстена Abaporu. Художничката определя Abaporu като образ от нейното несъзнавано и го свързва с историите за човекоядни чудовища разказвани ѝ от чернокожите жени в детството.

Освалд написва „Манифест на канибалистите“ Manifesto Antropófago, който поставя началото на Движението на канибалистите. Abaporu символизира антропофагията – усвояване на чуждите влияния, както при канибалски ритуал, при който човек поглъща врага вярвайки, че поема неговите качества. Това символично храносмилане, вид художествен канибализъм дава възможност на националното изкуство да приема и интерпретира чужди и колониални култури, които да се преобразят и придобият бразилски облик.

Пау бразил

През 1924 г. художничката, заедно с други модернисти, предприема пътуване за „преоткриване на Бразилия“. Тя рисува сцени от ежедневието във фавелите, от карнавала в Рио де Жанейро с цялата му шареност, интерпретира фолклорни създания и характерни животни. Започва творческия период Пау бразил с подчертано тропически багри и теми, включващи пищността на бразилската природа и символите на урбанизацията като железниците и новите сгради.

След като посещава процесиите по време на Страстната седмица в историческите градове на Минас Жерай Амарал пише: „В Минас Жерайс открих цветовете, които обичах като дете. Казваха ми, че те са грозни и селски. Но по-късно си отмъстих за това потисничество, като ги предадох на моите платна: най-чистото синьо, виолетово розово, ярко жълто, крещящо зелено…“.

Част от картините от този период остават в колективното съзнание на бразилците. По време на церемонията по закриването на Олимпийските игри в Рио де Жанейро през 2016 г. стадионът „Маракана“ се превърна в огромно произведение на изкуството вдъхновено от бразилската модернистка и картината ѝ Sol poente. Върху сцената се прожектираха кръгове в ярко жълто и оранжево, а изпълнителите, облечени в цветовете на тропическата растителност, се разпръснаха, за да образуват човешка фигура разперила ръце за прегръдка.

През юли 1929 г. Тарсила излага картините си за първи път в Рио де Жанейро. Същата година, заради срива на Нюйоркската фондова борса, семейството ѝ губи своята фазенда за кафе, както и цялото си състояние. Сладва и раздяла с Освалд де Андраде. Художничката окончателно се посвещава на изкуството.

Пътуване до СССР и социално ангажиран период

През 1931 г. Тарсила продава няколко картини от частната си колекция, за да замине за Съветския съюз с новия си съпруг, психиатъра д-р Осорио Сезар. Двойката пътува до Москва, Ленинград, Одеса, Белград и Берлин. След това се озовават отново в Париж, където останала без пари, тя е обща работничка, занимава се с бояджийски дейности и събира пари, за да се върне в Бразилия.

Когато се завръща, Тарсила е арестувана по обвинение в подривна дейнос заради участието си в леви политически събрания. С картината си Operários започва един по-социално ангажиран период от творчеството ѝ.

През 30-те години, когато все още доминираща европоцентричната визия за света, Тарсила до Амарал избира да рисува чернокожи хора, тропически растения и животни, местни митологични създания, за да провокира изграждането на национално самосъзнание. Творчеството на Тарсила е пресечната точка на няколко култури и повдига социални и расови въпроси. Тя ни приканва да преосмислим границите между традицията и модернота, между науката и народната култура и затова се превръща в популярен символ на бразилската идентичност. Ослепителните пейзажи, необичайните и очарователни видения, политическата тематика в картините от 30-те години, приказният гигантизъм на по-късните ѝ композиции, потвърждават силата на едно изкуство, което е вкоренено в своето време, но и винаги е готово да се обновява.

Въпреки че е добре позната в станата си, международните изложби на бразилската модернистка са рядкост. От 9 октомври 2024 г. до 2 февруари 2025 г. Le musée du Luxembourg представя изложба на Тарсила до Амарал, озаглавена „Тарсила до Амарал. Да нарисуваш модерна Бразилия“. Всички снимки в този материал са от изложбата.   

The post Пощенска картичка от Бразилия first appeared on Rada's Blog.

На мен Албания ми е далечна, да живееш според прастари патриархални правило също ми е далечно, но историята на Бекиа ме развълнува. Бекиа е остайница, жена която се е заклева да остане девица.

„това семейство има закони и ти ще го почиташ“

„Остайница“ на Рене Карабаш е роман написан на български, но почерпил идея за конфликт произтичащ от стила на живот в северна Албания, където хората следват редица архаични закони. Когато за пръв път видях романа, не му обърнах внимание, защото не знаех какво означава заглавието. Разбрах значението на „остайница“ чак когато видях книгата преведена на френски в една брюкселска книжарница, vierge jurée или заклета девица.

В тази книга има забранена любов, кръвни отмъщения, семейни вражди, архаични закони, които смачкват свободата и индивидуалността. Романът е покана за размисъл върху общожитейски теми и засяга въпроси като размяната на социалните роли между мъжа и жена и патриархалното подтисничество.

„Ние оставаме роби на собствените си имена и постъпки.“

Основният конфликт в романа идва от това, че Бекиа се опитва да се изплъзне от хватката на Кануна – строга, безпощадна система от правила прилагана в някои изолирани местности. В тези общности жените режат косите си и изгарят роклите си, полагат клетва и се превръщан в мъже в очите на обществото. Кръвните вражди са страшни и родовете се избиват до девето коляно.  

Когато Бекиа се заклева, тя промяна социалния си статут. Една жена в нейната общност струва 20 вола. След клетвата тя придобива права, може да седи разкрачена и да пуши, да пие и да е глава на семейство. Поне на пръв поглед това е освобождаване от правилата наложени на женския пол. Бекиа става Матя, губи женското в себе си и се сдобива с

„най-ценния метал в Албания“

свободата.

Тази своеобразна смяна на пола обаче на означава, че можеш да се отървеш от миналото си или пък от травмите преносясни от поколенията. Бекиа остава в плен на събитията довели до решението ѝ да бъде остайница и всичко последвало в живота ѝ и в живота на семейството ѝ, е предопределено от нейното решение. Всички носят тежкия кръст на извоюваната свобода.

„любовта по тези земи е равна на смърт“

Любовта в романа е равносилна на смърт. Не се предполага, че можеш да обичаш според повелите сърцето си, защото има правила с кого и при какви условия трябва да бъдеш. Романът денонсира ограничаването на любовта и отправя силно послание, че тя не зависи от пола, тенденциите, държавата и законите, че когато човек върви срещу себе си, той нарушава равновесието във вселената.

Образността в тази история черпи от земята, селото и природата – „лъжата с червей“, „една жена струва 20 вола“, „най-добрата приятелка е кравата“. Тази сравнения ни отнасят към обстановка, която много прилича на нашето село. Почти целият текст е написан като поток на съзнанието, който пренася читателя към детайли от историята на Бекиа, брат ѝ Сале и тяхната общност. Историята на Бекиа е разказана от репортерка, дошла да разговаря с последната жива остайница. Като изключим няколкото писма написани от Сале, в останалата част от текста няма нито една точка маркираща край на изречението, текстът върви като дълга поема.

“Остайница” е малък по обем роман, но носи внушителни универсални послания и предстои светът да чуе за него.

Ако проявявате интерес към романа, можете да се срещнете с авторката Рене Карабаш и с преводачката на френски Мари Врина на 7 декември в Брюксел.

ТУК можете да прочетете повече за превода на “Остайница” на бразилски португалски.

The post „Остайница“ на Рене Карабаш first appeared on Rada's Blog.

Пристигнахме в Баия […] през октомври 1961 г. най-накрая подписахме договора за покупко-продажба за нашата къща в Баия, която се намира на Rua Alagoinhas, точно на върха на хълм, в Рио Вермельо […] Тази къща изобщо не беше къщата, за която си мечтаехме. Голяма и неудобна, имаше нужда от ремонт, от много голям ремонт, за да стане по наш вкус. Това, което ни омагьоса, обаче беше широкият терен и зашеметяващата гледка, разкриваща Рио Вермельо. Открихме и нещо красиво, нещо, което ни хареса, къщата имаше име, поетично име: Соната.

Зелия Гатай

Рио Вермельо е един емблематичен квартал в столицата на Баия Салвадор. Емблематичен е, защото там живеят господарката на водите богинята Йеманжа и цялата салвадорска бохема, но най-вече кварталът е познат, защото на улица Alagoinhas 13 се намира къщата на знаменитата двойка писатели Жоржи Амаду и Зелия Гатай. Рио Вермельо означава „червена река“ и се корени в името на местността на езика тупи Camarajibe или „реката на лантаните“ – червени цветлета, които някога са изобилствали в Салвадор.

За да стигна до къщата в Рио Вермельо (Casa do Rio Vermelho) се катерих около двадесет минути по зигзагообразна стръмна уличка, накрая стигнах до адреса и видях къща, която си приличаше на останалите в квартала. Трудно можех да предположа какви потайности се крият зад тази малка фасада.

Къщата е превърната в музей преди десет години и в момента е една от най-привлекателните атракции в Салвадор. Самата къща е произведение на изкуството построено с пари от изкуството. След години прекарани в изгнаничество, заради забраната на Бразилската комунистическа партия, чийто член е Жоржи, през 60-те години той се завръща в страната си. По същото време продава авторските права за екранизирането на „Габриела, карамфил и канела“ и с парите купува имота в квартала Рио Вермельо. В този дом Жоржи и Зелия живеят почти 40 години, посрещат гости, творят, отглеждат децата си. Къщата е разказ за техния живота и е вдъхновена от творбите на Амаду, които пък са вдъхновени от Баия и баиянци.  

Малко след смъртта на Амаду домът е затворена и бюрократични трудности пречат жена му да направи музей. В последствие архитектът Гринго Кардиа го трансформира в концептуално пространство, където всяко кътче и всяка стая са свързани с произведение на Амаду. Архитектът казва: „Жоржи Амаду разкри душата на баиянците, на бразилците и на нашето смесено, изискано и противоречиво общество, което омагьосва целия свят. Трогнат съм от разбирането, признанието и уважението, с които Жоржи се отнасяше към народната мъдрост, от неуморна му работа да почита и защитава културата от африкански произход и най-вече от идеята, която винаги присъства в творбите и в живота му – борбата за свобода.“

Възможно е да не сте чели никога Жоржи Амадо и пак да ви хареса посещението в музея, а и най-вероятно със сигурност ще прочетат нещо негово, след като се потопите в тази вселена. Музейното пространството включва гората около къщата, всекидневна, библиотека, две кухни, спалня за гости, спалнята на съпрузите и балкон, където са изложени стотици предмети, много от тях подаръци, изпратени на семейството. Къщата е смесица от реалност и литературно въображение, място, където да се видят и почувстват персонажите на писателя.

Гората около имота е дом на растения характерни за Баия. Под сянката на манговото дърво, до пейката с азулежу, където са сядали да разговарят, е посипан прахът на двамата писатели. Сред птичите напеви звучи мелодията на композитора Доривал Кайми Acontece que eu sou baiano, която бележи момента, когато Жоржи е предложил на Зелия да се оженят. Навсякъде изскачат и керамичните жаби. Амаду смятал, че всеки човек си има животно и че неговото е жабата. Веднъж споделил в интервю, че харесва жаби и тогава хората започнали да му подаряват такива фигури.

В градината се сложена статуя на оришата, осъществяващ връзката между материалния и духовния свят Ешу. По цялата фасада и около къщата се откриват и други елементи свързани с увлечението на Жоржи Амаду по афро-бразилското кандомбле, което той защитава включително правово, докато е депутат. Тези мотиви са създадени от художника Карибе, един от илюстраторите на книгите на Амаду. Той изготвя дизайн на плочки със символиката на оришите Ошум и Ошоси (оришата на Жоржи и Зелия).

Жоржи написва 32 книги в шестдесетгодишния си творчески път, а Зелия оставя 14 произведения, които включват и спомени. В библиотеката са събрани издания на преводите на над 40 езика, като на български видях само изданието от 1956 г. на „Кръв и какао“. Любителите на мелодичния бразилски португалски могат да изгледат и 120 видеа, в които известни бразилски личности четат любимите си откъси от книгите на Амаду.  

Кухнята на къщата-музей е вдъхновена от романа „Дона Флор и нейните двама съпруги“ и любимите ястия на Амаду. Дона Флор е прочутата готвачка от кулинарното училище „Вкус и изкуство“, най-съблазнително-апетитната му героиня. Мокека, ватапе, куруру, акараже… цялата вакханалия от вкусове, аромати и баиянска специалитети на дона Флор са пресъздадени с макети и рецепти в музея. А един от главните персонажи в романа „Токая гранде“ се казва Натарио да Фонсека и е кръстен на португалски сладкар създател на известния сладък хляб пао-де-ло, характерен за Виана до Кастело и любим на Амаду.

„Приятелството е солта на живота“ казва Амаду. В неговия дом са отсядали приятели пристигнали от целия свет, сред които Жан-Пол Сартр и Симон дьо Бовоар, приятели от години на изгнаническите във Франция, поетът Пабло Неруда, режисьорите Глаубер Роша и Марчело Мастрояни, музикантите Каетано Велосо и композиторът Доривал Кайми и още.

Жоржи Амаду съжителства с хората от Баия, превръща града и неговите хора в централни герои. Персонажите му са баиянци в тяхната среда, с цялата им пъстра култура и ритуали. От цикъла за какаото до градския цикъл литературната вселена на Амаду е посветена на Баия, а днес Баия му се отплаща като му посвещава една къща произведение вдъхновено от неговите книги.

The post В къщата на Амаду в Рио Вермельо first appeared on Rada's Blog.

В „Градът с алена пелерина“ Аслъ Ердоган създава два портрета – автобиографичен портрет на млада турска писателка, попаднала в плашещия, но пленителен град Рио де Жанейро и втори портрет на самия град. Йозгюр идва в Рио с намерение да остане за кратко и да преподава и пише, но вместо това остава две години. По време на  лятната ваканция тя не изкарва пари и изпадна в безпаричие, но в градът на крайностите, с безмилостна тропическа жега и ширеща се престъпност, гладът и трудностите са обичайно състояние. Връзката на Йозгюр с Рио е сложна и се люшка между силна омраза и изблици на привързаност, постоянно колебание дали да се затвори в мизерната си квартира или да се впусне навън в приключения сред опасните улици на фавелите.

„Градът с алена пелерина“ е роман, в който градът е главен персонаж, мястото е част от тъканта от книгата, задавай атмосферата и определя сюжета и съдбата на героите. Аслъ Ердоган попада там в края на осемдесетте години, когато Рио е подчинен на „Командо вермельо“, мощна престъпна групировка, която по онова време контролира 70 процента от трафика на дрога. Постоянно има престрелки и случайно загинали минувачи, пускат се „фойерверки“ над Синия квартал всеки пък когато е пристигнало новото зареждане с дрога, а улиците са джунгла от бездомници, наркомани, изоставени деца и проститутки. Изобщо атмосферата е напрегната, и затова Йозгюр трудно се решава да излезе от къщи.

Същевременно в кратките си съприкосновения с Рио, освен изстрели и дебнеща навсякъде смърт, градът подарява на Йозгюр прекрасните звуци на самбата и боса новата, пищни танци, изобилие от плодове и плодове сокове, спиращи дъха гледки към залива Гуанабара, сребриста безкрайна плажна ивица. Йозгюр е неспособна да се измъкне и изпитва неустоимата притегателна сила към опасностите, разхождайки читателите из фавелите и оставяйки привкус на ужас, който пленява.

Наброските на романа, който пише главната героиня също са посветени на Рио и са влезли като роман в романа. Чрез писането тя печели личната си битка срещу смъртта, но не може да довърши текста, защото според нея, за да пишеш, означава да сложиш нещата в ред, а „Рио може да бъде описан с една-единствена дума – ХАОС“

Романът е и за това да живееш в непозната страна, да не знаеш езика и да ти е трудно да се адаптираш, но да бъдеш очарован от чуждото. В Рио всички повтарят на Йозгюр, че това е „най-красивото място на света“, но тя открива едно многолико място, което е едновременно красиво и отвратително, космополитно и дребнокрадливо, закоравял престъпник и изкусен любовник.

Издателство: „Парадокс“

Превод: Азиз Шакир-Таш

The post Градът с алена пелерина от Аслъ Ердоган first appeared on Rada's Blog.