Превод от португалски: Рада Ганкова

Започнах да превеждам този роман, защото ме подбутнаха от Къщата за литература и превод в София и ме включиха в проекта Forward.

Невена Дишлиева-Кръстева е редактор на този откъс.

* * *

Всеки си има някаква причина да дойде в Лисабон – за Виктор Тирапикош беше неволята. През градските порти всеки ден влизат много такива като него, пристигат кой с кола, кой с автобус или каруца, кой пешком, стотици, хиляди, като мравки, и като мравки се разпиляват, като мравки или като мишки, които превземат флагманския кораб на португалската армада, вместо да го напуснат, петнейки с крачищата си, целите в пръст и кал, моля ви се, блестящите и източили се като реки улици, тротоарите с плетеница от черно и бяло, безупречно оформените като по конец и с нивелир паркове и монументалните булеварди, с които имперската столица се гордее до пръсване. Метрополисът кипи от живот, от възможности за пришълеца, който умее да се възползва от тях или пък е готов да играе по градските правила, още няколко ескудос и обещание за по-добър живот, само обещание – това е достатъчно и е причина не по-малко основателна от всяка друга човек да дойде в Лисабон. Виктор Тирапикош слезе от влака  малко повече от час след като се беше качил, от Синтра до Камполиде стигна за четиресет минути, нищо работа, чудеса вършат електрическите локомотиви, пуснати по тази линия пет години по-рано, останалото време отиде, колкото да се прекачи и да стигне до Алкантара Тера. На двайсет и две години, а кракът му никога преди не беше стъпвал в Лисабон, все едно беше вчера, когато гонеше врабчета на змийския остров и единственото, което виждаше, беше планината и Кащело дош Моурош. Така и не му стана ясно защо на онова място му викаха „змийски остров“, не беше остров, нито пък имаше змии, беше просто един стръмен склон, задънена уличка, на която живееха половин дузина семейства, несретни като неговото. Обаче имаха гледка към планината. А от гарата на Алкантара Тера планина не се виждаше – виждаха се сгради и широк булевард, по който преминаваше кола след кола, все едно обзети от бяс, и хора, хора пред него и хора зад него, май повече хора, отколкото беше видял през целия си живот, и всички изглеждаха забързани, сякаш закъсняваха, в града животът има друг ритъм, друга скорост. Майка му го беше инструктирала, излизаш от гарата, завиваш надясно, до къщата на чичо ти са триста метра, не повече, и той последва указанията, излезе от гарата, зави надясно, не носеше със себе си нищо освен един вързоп, който нагласи на рамото си с леко движение, и напъха ръце в джобовете на стария износен панталон, прекалено къс за тъй дългите му крака. Около гарата се навъртаха трима-четирима мъже, единият от които пушеше, облегнат на рамката на една от вратите, а димът се смесваше със студения утринен въздух и образуваше кръгчета, кълба, които излизаха от устата му на сиви облачета, като тези от ауспусите на неспирния поток от коли пред тях, мъже с костюми и вратовръзки, с шапки на главите, и всичките приличаха на господа, на джентълмени, за разлика от Виктор, който имаше вид точно на това, което беше – селяндур с къс панталон, току-що пристигнал от змийския остров. Но в краката, там не отстъпваше на никого от господата – почти новите му ботуши не падаха по-долу от който и да било чифт обувки, закупен от „Грандес армазенес“ на Шиадо. Тръгна да върви, триста метра не са кой знае колко, има-няма пет минути, пред него се разкриваше голямата долина на Алкантара с акведукта в далечината, но в ждрелото вместо река има булевард, който навява мисълта за превземането на Сеута от нашите славни прадеди и затова му е дадено името „Завладяването на Сеута“, жалко само, че по склоновете му имаше безброй колиби, в мизерията няма нищо славно, хиляди мъже и жени, не по-малко португалци от Светия главнокомандващ[1], но въпреки това без право на друг покрив над главата си освен лист ламарина върху няколко криво-ляво сковани дъски, срамота под открито небе, дупки в скалата, коптори, отдалеч по-скоро приличаха на разпилян боклук, отколкото на човешко обиталище. Забеляза вляво мястото, към което се беше запътил, наистина нямаше как да се обърка, наредени една до друга триетажни сгради, всичките еднакви, монотонни, строги, не беше нужно кой знае какво въображение, за да заприличат на фасада на затвор, само им трябваха едни решетки на прозорците, но решетки липсваха и на тяхно място имаше простряно да съхне на слънцето пране. Лесно различи стъпалата на входа на малкия тунел, по който се стигаше в двора. От другата страна, досами входа, и за да не остане никакво съмнение, че е стигнал там, където трябва, видя буквите, които в три реда от сини плочки изписваха „Патио[2] до Кабриня“, едно доста мрачно пространство в плен на ветровете, с все още хлъзгава от нощната роса черна и опасна настилка, по която волно щъкаха кокошки и също толкова свободно никнеха треви, високата стена, отделяща двора от къщите, коритата за пране и две дрипави момчета с барети, наведени и увлечени в игра на пумпал. И шумотевица, глъчка, разнасящи се от отворените прозорци гласове, звуци, които му бяха познати, тук, както и на змийския остров, дворът си е двор. Почти веднага разни глави занадничаха една след друга, привлечени от появилата се новост, недоверчиво гледащи на необичайната случка в иначе винаги толкова еднаквото им ежедневие, дворът си имаше своите хора, своите жители, появеше ли се външен човек, той трябваше да има основателна причина да е там. Виктор им помаха, промърмори едно „добро утро“ твърде тихо, за да го чуят, и продължи да напредва бавно, боязливо, сякаш всеки момент някой можеше да насъска кучетата срещу него. Домът на чичо му беше по-нататък, носеше си написания на ръка върху смачкано листче номер, сравни го с другия, изписан над една зелена дървена врата в лошо състояние, и влезе, изкачи се по стръмната стълба до първия етаж и почука веднъж, после дваж, не му се наложи да чука трети път, вратата се отвори и се показа дребната, набита фигура на чичо Артур, а, ето те и теб, каза той.

Остави се да го прегърне, ако това изобщо можеше да се нарече прегръдка, беше по-скоро едно-две потупвания по рамото, жестът на човек, не особено свикнал да демонстрира обич, още по-малко с тези дебели ръце, напукани и загрубели от работа, с бразди, в които кожата и ваксата бяха така попили, че нямаха изчистване, и дори и сапунът от „Сабао Активадо СУФ“, който правеха наблизо, нямаше да успее да премахне тази своеобразна патина, напластявала се в продължение на трийсет и повече години, прекарани в ръчно шиене на обувки – обувки и ботуши като тези, които носеше племенникът му, подарък от чичото за Коледа, чисто нови, или като маратонките „Атлетико“, с грайфери, от ония, с които футболистите излизат на терена, кой знае колко гола вече е вкарал задочно чичо Артур. Попита го, оправи се значи, а Виктор му отговори, че да, нямало как да се обърка, а майка ти как е, държи се, чичо, държи се. Какво друго да прави, освен да се държи? Виктор се огледа, къщата беше малка, ставаше за чичо Артур и леля Ема, стигаше им, и те бяха мънички, но племенникът се беше метнал на баща си, който беше висок метър и осемдесет, преди болестта да го стопи като мокрица. Чичото отгатна мислите и му каза, ще трябва да се навеждаш, а той отвърна, ще се оправя някак, не се тревожете за мен, леля как е, и чичото отговори, на работа е, почна в осем. Виктор метна вързопа върху леглото, което му бяха посочили, желязна рамка със сламеник отгоре ѝ, скромно, но чисто, на следващия ден щеше да се запише да работи на новия мост над Тежу, който щеше да се построи тук, в Алкантара, говореше се, че плащат добре, почти деветдесет ескудос на ден, мъже като него се стичаха от цялата страна да си търсят работа, записването беше започнало преди две години, но едва през последните месеци напливът към столицата се заусеща, така или иначе преди две години той нямаше как да дойде, едва сега успя, вече можеше и щеше да се запише, пък после да видим. Но това беше за утре, не за днес, днес той само хвърли вързопа върху леглото и зачака указания. Чичо Артур му каза, гледай да си вкъщи, когато леля ти се прибере, ще се зарадва да те види, а той отвърна, ще бъда, чичо, разбира се. Всъщност наставлението даже беше излишно, Виктор нямаше намерение да излиза, всички тук му бяха чужди, плуваше в съвсем непознати води, това може и да беше Патио до Кабриня, но все едно се намираше на Марс. Чичото облече вълненото си палто върху ризата и престилката и затръшна вратата, племенникът се опъна в неудобното легло, краката му стърчаха, усети как пружините и кокалите по гръбнака му изскърцаха – нищо, с което да не беше свикнал. Извади пакет „СЖ Жиганте“ от джоба на ризата си и запали цигара с клечка кибрит, леля Ема се прибра чак привечер, пъхна ключа в бравата и още от вратата го повика по име, прегърна го силно, това беше то прегръдка, дори майка му не го прегръщаше така, не ѝ беше в характера, но пък леля му си беше такава, любвеобилна, обичаше да си показва чувствата, жалко само, че беше останала бездетна, на един му се раждат деца, без да го бива за родител, а друг, макар да има родителско призвание, си няма деца, животът открай време ни се подиграва. Леля Ема извади от бялата престилка шоколад с форма на чадърче и му го подаде, сякаш племенникът ѝ беше на две, а не на двайсет и две, за това въобще не се беше сетила, но си беше чист късмет, че работи в шоколадената фабрика „Режина“. После го попита, чичо ти разведе ли те из двора, а той рече, не остана време, лельо. Мъжка му работа, хайде, върви, излизай, каза му и той тръгна, отиде да разгледа двора, в който всъщност нямаше кой знае какво да се види, стени и врати, и прозорци, защото на дворовете им вдъхват живот хората, а тях той щеше постепенно да опознае – Сезалтина и Кордалия, която вечно беше болна, боляха я ту главата, ту краката, или пък гърбът, или гърдите, Аделия, която пееше фадо, и Карлитос, вдовецът на починалата от туберкулоза Едите, Ти Зе Мария, който правеше серенади на Елена, Мануел Шейриню, който живееше до тях и непрекъснато се караше заради врявата, Мария да Граса, Анжело Баракиню, Лусио от кръчмата, който повтаряше всяко нещо по два пъти, Тибурсио, който се напиваше и биеше жена си Одете, продавачката на риба, Фернандо, пенсионираният гвардеец, който се подвизаваше като нощен пазач, Руи Фоля, чийто баща беше избягал във Франция, и Жозуе, вехтошарят на квартал „Алвито“. Патио до Кабриня не беше направен от стени, нито от врати, нито от прозорци, той беше сътворен от хора като тези и като Виктор Тирапикош, който току-що беше пристигнал в Лисабон, за да работи на строежа на новия мост над Тежу.

• * *

Първия път, когато чу да се говори за новия мост над Тежу, Виктор още беше затворник номер 24 402 в Централния лисабонски затвор, където вместо проснати по прозорците дрехи имаше истински решетки, та изобщо не беше нужно въображение, за да го оприличиш на затвор. Новината беше на първа страница на „Диарио де Лишбоа“, който пристигна с два дни закъснение, все така пристигаше, в Линьо няма пресни новини, нито новините, нито каквото и да било друго беше прясно, всичко беше претоплено, с изключение на храната, нея не я претопляха, тя просто беше отвратителна. Виктор Тирапикош не знаеше буквите, загледа се във фотографията, показваща как щеше да изглежда онзи мост, колосална стоманена филигранна конструкция между двата бряга на реката, дълга повече от километър, ще рече човек, че е невъзможно да не се срути още при първия полъх, мост, който щеше да започва от Алкантара, където живееха чичо му и леля му, и от Алкантара да стига до отсрещния бряг, където Христос Царят щеше да го посрещне с разтворени обятия. Не се сдържа и подсвирна, трудно му беше да повярва, и той, и всички останали, толкова години слушат, че ще може да се пресича над Тежу в Лисабон и нищо, който искаше да прекоси реката, да се качва на касилейро[3], те винаги закъсняваха, но ги имаше, а мост нямаше. Този път обаче изглеждаше истинско. Съветът на министрите, председателстван от професор доктор Антонио де Оливейра Салазар, беше решил да възложи строежа на консорциум, оглавяван от „Юнайтед Стейтс Стийл Експорт Къмпани“, а ако имаше нещо, което американците умееха да правят, това бяха мостове, стигаше човек да погледне моста „Голдън Гейт“, който се появяваше във филмите и вече над двайсет години си стоеше на мястото. И все пак най-добре беше да се изчака и да се види. Шест години – толкова беше предвиденият за построяването срок, а не осемдесет, че и отгоре, както беше ставало дотогава. В карето с уводната статия, която някой благоволи да прочете на глас, нали пишеше: народите се уморяват да чакат, но не се уморяват да мечтаят.

Договорът за построяването на моста беше подписан по-малко от година след това. Мост без име, наричаха го просто Мостът над Тежу, макар че мостове над Тежу има няколко, например във Вила Франка де Шира, но този няма да бъде като никой досега – висящ, от стомана, внасяна от Съединените американски щати, цели седемдесет хиляди тона, най-голямата заявка, приета някога от страната на Джон Уейн и Джон Ф. Кенеди, най-мащабната обществена поръчка, осъществявана до момента в Португалия, най-големият мост в Европа, най-големият мост над Тежу. Договора го подписаха министърът на благоустройството Едуардо де Арантеш и Оливейра и представителят на „Юнайтед Стейтс Стийл“, Чарлс К. Маккракън, и двамата с химикалки, върху които се мъдреше надписче с церемониален шрифт, произнесоха се речи и се чуха хвалебствени слова, размениха се любезности, удоволствие е за нас да бъдем с Ваши превъзходителства, ама моля Ви се, честта е изцяло наша, удоволствието също. И имаше защо – начинанието не само беше с внушителен размах, но по договор консорциумът също така се задължаваше да наема местна работна ръка и винаги, когато е възможно, да използва наличните в Португалия средства и ресурси. Само още няколко месеца и щеше да има строителна площадка,  американски експерти и португалски работници, почти три хиляди души за великото дело. А след няколко месеца и Виктор щеше да бъде на свобода, броеше дните като всички останали затворници, едни имаха повече, други по-малко, имаше и такива, на които им оставаше да броят още хиляди дни, дори когато мостът беше готов, те пак щяха да са зад решетките. Всъщност никой в Португалия не би могъл да твърди, че е свободен, диктатура имаше вече от толкова много години, че Виктор дори не си спомняше кога започна, Салазар беше на власт още при раждането му, никога не беше познал истинската свобода, не знаеше съвсем ясно какво е това, на човек не може да му липсва нещо, което никога не е имал, и все пак той продължаваше да брои дните до освобождаването си, отбелязваше ги наум в календара си, преди за поредна вечер да заспи на нара.

По онова време се разрази войната в Ангола, онази Ангола, в която Салазар беше наредил да се действа бързо и с всички сили, говорейки напевно, сякаш проповядваше, семинарист е бил човекът, професор доктор, твърдостта и религията заедно в една фраза, кратка, отсечена, изречена бързо и с апломб. Но нареждането да се действа беше не за него, човека, чийто крак въобще не беше стъпвал на африканска земя през седемдесет и две годишния му живот, а за нашите войници, нашите момчета, които всяка седмица с хиляди щяха да се качват на корабите в същата тази Алкантара, където щеше да изникне най-големият окачен мост в Европа. Дали изобщо знаеха къде отиват, натъпкани като добитък в корабите, селяци, неграмотни като него, не бяха излизали от родните си села, камо ли да вървят в Ангола, толкова далеч, отнема десет дни само да стигнеш до там, мислеха си, че отиват на разходка, наивничките. Зле подготвени, калпаво въоръжени, лошо информирани, младежка плът, готова да изгори в изпепеляващата пещ на войната. Само през онази година корабите отидоха до Ангола и се върнаха деветнайсет пъти, оставиха там над трийсет хиляди момчета, изгубени из храсталаците и джунглата, затънали в блатата, да се сражават с врага и с комарите, с маларията, с треската и разстройството, да воюват с цяла една страна, стреляйки по всичко, което мърда. Корабите направиха деветнайсет двупосочни курса, а веднъж замина и самолет с образа на Богородица, благословен от кардинал Сережейра, най-мощното оръжие в португалския арсенал – вярата, защото иначе щеше ли да се нарича свята война тази, която португалците водеха на африканска земя, подобно на доблестните си предци отпреди няколко века, и, ах, колко беше коствало да се съгради португалският свят, сега обречен на смърт чрез разстрел. Знаците бяха съвсем ясни, за който умееше да ги разтълкува, но убягнаха от погледа на тези, които поради разсеяност или заради убежденията си взеха ставащото за дело на комунисти, подето най-вече с цел да се подкопае доверието в режима, а не за нещо друго, тези, според които в колониите не ставаше нищо ново освен някое и друго кокошкарско спречкване, няколко демонстрации в Ангола, други в Мозамбик, меморандум за разбирателство, пристигнал от Гвинея, с един нов израз в него – право на самоопределение, това пък какво е, право на самоопределение, нищо особено, лек полъх в сравнение с вятъра на независимостта, задухал из Камерун, Того, Мали, Сенегал, Британска Сомалия, Мадагаскар, Конго, Нигер, Горна Волта, Кот д’Ивоар, Чад, Централноафриканската република, Габон, Нигерия, Мавритания, вятърът, който духаше във всички тях и накрая стигна и до нашите отвъдморски провинции, в края на краищата и те искат независимостта си, право на какво, на самоопределение, което ражда националисти и заговорници, в крайна сметка задържани и осъдени, мнозина от тях в столицата на империята, където получаваха назидателни присъди. Знаците бяха съвсем ясни за който умееше да ги разтълкува, видя ги даже адмирал Америко Томас и предупреди страната за тях в новогодишната реч на президента, в която се обърна към патриотите, призова ги към единство и към вяра, същата онази вяра, силната, на която винаги сме се уповавали в трудните моменти на историята. Нещо повече, президентът на Републиката, родом от Алкантара, обеща твърдост в отбраняването на португалския бастион срещу силите на злото, твърдостта и християнската любов са единственият начин да се опази уважението към всичко човешко. И ето, само няколко седмици по-късно в Ангола твърдостта се прояви съвсем ясно, обаче не и християнската любов – нямаше я при успокояването на разбунтувалите се работници от плантациите за памук в Байша до Касанже, имаше само военна намеса, при която селата им бяха сравнени със земята и бяха убити стотици или хиляди, никога не се разбра точно колко, не ги преброиха, може би не бяха човешки същества. Но който потушава бунт, не потъпква непременно една мечта, двете са от различно естество, няма насилие, което да изкорени мечтата, най-много да забави превръщането ѝ в действителност, а мечтата беше за независимост, Ангола не струваше по-малко от Алжир или от Белгийско Конго, които бяха извоювали своята, нито пък Португалия беше нещо повече от Франция или Белгия. Не мина много време и ето че в Луанда вече се щурмуваха затвори и полицейски участъци, вече се стреляше и се убиваха белите, а те със сигурност бяха човешки същества. После дойде и мартенското клане. Стотици загинали, бели, черни, мъже, жени и деца, убити от куршуми и удари с мачете, насилени, осакатени, обезглавени, опожарени плантации, разрушени и плячкосани села, невъобразима касапница из мирната земя на Ангола, както я нарече вестник „О Секуло“. Те това бяха мартенското клане и последвалата го реакция – действие бързо и с всички сили. Убийте черните, убийте ги всичките, крещеше жадна за мъст тълпа в Луанда при пристигането на кораба „Ниаса“ с първия португалски военен контингент на борда. Тези хора не бяха само убийци, не беше възможно да бъдат, но бяха човеци и бяха многобройни, трупаха омразата и разпределяха вината върху всички, както е присъщо на тълпите, искаха да си разчистят сметките с кръв и смърт, око за око, зъб за зъб, както повелява Господ в Стария завет.

Господ повелява много неща, но не Той беше наредил на Виктор да краде. И в интерес на истината никой никога не бе чул момчето да заявява обратното, нито го бе видял да посочва някой пасаж от Библията, защото такъв трябва да има, че човек не бива да гладува, че не бива да е скъперник като Месията от бакалията, който се възползваше от другите и от неволята им, записваше си борчовете им в тефтера и в края на всеки месец, когато жените от квартала идваха да се издължат, винаги добавяше по нещо, сметката никога не съответстваше на купеното, но хората си плащаха, какво да сторят, макар и такъв, този беше единственият начин да занесат вкъщи нещо за ядене, картофи, фасул, парче сланина и къшей хляб, най-елементарното, с което да си понапълнят стомаха, Месията се възползваше от глада на околните, за да припечели някой и друг грош отгоре, и затова Виктор не се разбираше с Господ, отдавна беше престанал да го слуша заради такива като Месията и членовете на фамилията Салазaр, какъв дяволски Бог беше този, който допускаше подобни неща, да не вземете да го карате да се споразумее с такова същество, вездесъщо или не. А провизиите си стояха ей-там, в камиона, чакаха да бъдат разтоварени, изкушение по-силно и плътското, цялото семейство е гладно, нещо го накара да протегне ръка към тях, един чувал картофи и един хляб, лош късмет беше, че Месията изникна на вратата точно в този миг, в мига, в който усети подтика, колко нелепо, но стореното веднъж връщане назад нямаше, изчезна надолу по улицата, а бакалинът го подгони с викове крадец, апаш, Виктор метна чувала на гръб и си плю на петите, а другият тичаше подире му и сумтеше като изтърван бик, но дори с товара на гърба Виктор тичаше по-бързо от него, беше по-млад, много по-лек, крадец, апаш, съседите наизлязоха и го разпознаха, гледай, гледай, синът на Тирапикош е, бяга, дръпнал е дявола за опашката, а сега се крие, по-страшно от това да го хванат беше баща му да разбере за кражбата, беше болен, но още жив, та сега щеше да се спомине от срам, крадец, апаш, чувалът се скъса и картофите се разпиляха по улицата, търкаляха се като билюри, а в дъното се появи фигурата на Фагундеш с полицейската униформа, опната върху корема му като кожата на барабан, стой, извика той, стой, мамка му, ако Месията не го хванеше, нямаше да може да го хване и Фагундеш, Виктор се изплъзна на полицая и продължи към сградата на общината, после свърна надолу вдясно. Тичаше вече без посока, и колкото повече бягаше, толкова повече се усложняваше случаят, кражба и бягство от орган на властта, ех, че недоразумение, просто един подтик, картофите до един вече се бяха разпилели по пътя, оставаше хлябът, поне му беше по-леко да тича. Хванаха го чак в Рибейра де Синтра, издебнаха го, когато пресече трамвайната линия, бяха се качили в колата с пуснати сирени и първи бяха стигнали на място, преди да му закопчеят белезниците, той си навря хляба в устата и го глътна, сдъвкан надве-натри. Баща му никога, ама никога нямаше да му прости тази издънка, гледай, гледай, синът на Тирапикош е, бяга. Не знам какво ме прихвана, господине съдия, всъщност знам, от глад е, всички вкъщи сме гладни, все гладуваме, откакто татко престана да може да работи, единствените пари, дето влизат вкъщи, са които изкарвам в железарската работилница, там работя от единайсетгодишен, не стигат за четирима, това беше всичко, което каза в своя защита, нито дума за Господ, наведе глава и мълчаливо зачака присъдата. Две години в Линьо, затворник номер 24 402 в Централния лисабонски затвор. Освен баща му, никога не му прости и Ауреа, Ауреа със зелените очи, която приличаше на Роми Шнайдер, готвеха се да се задомят, само нещата да се оправят и той да успее да изкара шофьорска книжка за такси, за да работи на стоянката като баща си преди него, но нещата не се оправиха, напротив, влошиха се, Виктор се беше повел по необмисления си подтик и всичко отиде по дяволите, и дума не можеше да става тя да се омъжи за един престъпник, за крадец, да, крадец беше той, и на нея не ѝ беше лесно, но никога не беше крала нищо от никого, нямаше по-лошо от срама.

[1] Препратка към португалския главнокомандващ Нуно Алварес Перейра, известен още като Светия констебъл, изиграл ключова роля в кризата от 1383–1385 г., когато Португалия отстоява независимостта си от Кастилия. Бел. прев.

[2] Патио (порт.) вътрешен общ двор, около който са разположени жилищата на няколко семейства, характерно жилищно пространство за работническите квартали на Лисабон. Бел. прев.

[3] Традиционен пътнически ферибот по Тежу, свързващ Лисабон с населените места на южния бряг на реката. Бел. прев.

The post Глинени крака от Нуно Дуарте first appeared on Rada's Blog.

Зрънце по зрънце, кокошката си пълни гушата.

Баба убиваше кокошките така естествено, все едно бели мандарина, сграбчваше ги за врата, когато се навъртаха из двора или шареха с поглед вперен в земята, без да подозират неизбежната си участ. Кудкудякаха неспокойно, мъчейки се да се изплъзнат от здравите и жилави ръце на старата, но преди да успеят, тя им извиваше вратовете. И до днес мога съвсем точно да възпроизведа онова изпукване на сурово дърво, и всеки пък я виждам в двора с престилката на слънчогледи, която ѝ придаваше почти невинен вид, да потапя безжизнените кокошки в опушен котел и къщата се изпълваше с отвратителната миризма на варени пера. След като ги убиеше, ги окачваше за краката на същото въже, на което си простираше гащите. Баба винаги е била жена с чалъм: една от чудатостите ѝ беше  да купува всичките си фусти в един и същи цвят – кокоша кожа.

По онова време обичах да гледам труповете, увиснали в редица. Заради оголените и напрегнати мускули телата изглеждаха като пластмасови играчки. Никога не съм съдила баба за занаята ѝ. Това беше нещото, което умееше най-добре. В селото всекидневно я викаха, за да свърши предварителната работа за онова, което по-късно щеше да се превърне в пиршество – с бродирана покривка, сребърни съдове, платнени салфетки и почтени гости. В селото „Кокошка на каруцата“ се смяташе за специална рецепта – мръсна работа, която старата вършеше добре.

Не знам точно на колко години бях, когато престанах да ям кокошe, може би на седем. Онзи ден се прибрах от училище и видях старата да се занимава в двора. Около нея плаваше поток от сивкави пера, а Рита правеше нервни движения с крака. Познах я, защото беше единствената шарена кокошка.

До деня, в който Рита дойде у дома, всички ми изглеждаха еднакви: хлъзгави и истерични топки от пера. Рита, освен че беше различна, беше и умна: душата на куче, преродена в едно вяло животно.

Кът кът кът кът кът кът кът кът. Достатъчно беше да издам този звук, за да изскочи от храстите, докато другите преследваха червеи или си кълвяха краката.

Баба остана без сили този ден. Пусна тялото в кипящия котел. За първи път я видях да нарушава съвършения ритуал на смъртта, с който си изкарваше прехраната. Постави едната си ръка на кръста, а другата на главата, докато сядаше в прояденото кресло, което от месеци стоеше на открито. Погледна ме и въздъхна:

— Голяма борба падна с тая проклетница.

Не го взех, дори когато ми поднесе нейното бутче на обяд.

Пораснах вярвайки, че баба е лоша. Безчувствена жена. Но днес, докато гледахме снимката, на която е в двора и храни кокошките, тя ми разказа, че освен че ги е убивала, тя ги е и лекувала.

Попитах я защо не се е посветила по-добре на изкуството на масажа. Тя се изсмя иронично:

—От туй не се вадят пари да преживейш.

Дяволът знае повече от старост, отколкото от дяволък.

Детството на мама не присъства на семейните снимки. Следите от нейната история са изписани по кожата ѝ като бразди и арабески. Някои се виждат, други остават скрити. Щом ги погледне, тя се озовава сред други пейзажи и при други обстоятелства. Белезите ѝ имат силата да събуждат спомени, макар че са ключ към един съвсем личен свят. Мама иска да преведе тези белези в думи и докато се взира в загрубелите си ръце, ми говори за безкрайните нюанси на зеленото. За огромната разлика между мъхестозеленото и смарагдовозеленото, или между авокадовозеленото, толкова близко но не и същата като зеленото на лайма; за зеленото на жабите – някъде между пепелявото и флуоресцентното; за наситеното, живо зелено на банановите насаждения. Говори и за зеленото на щурците, за жълтеникавозеленото на бурените. За гъстото зелено, което никне в пукнатините на цимента; за землистото зелено на пасищата; за онова, което постепенно посинява, когато се отдалечиш от хълмовете, и добива седефен оттенък, когато светлината проникне през росата по листата. Говори ми и за вкуса на зеленото, защото листата на конгото отделят аромат, който пропива месото или царевицата, увити в тях. Мама едновременно обича и мрази този мирис, защото ѝ напомня за ученическите години: за зеленчуците, за двучасовия черен път до училище и още два часа обратно, за учителката Делия, която първо ѝ преподавала география, а после математика. Същата, която къта в сърцето си, защото я карала да моделира от планина, равнина и долина от пластилин. Същата, която казвала:

— Гема, излез да изнесеш урока.

И тогава мама казвала:

Христофор Колумб отплавал с три кораба: „Ла Пинта“, „Ла Ниня“ и „Санта Мария“. И ни открил.

Същата учителка я научила на песента, която баба после научи и мен. Никога не съм я харесвала, но се научих да я повтарям така, както се научих да казвам „мама“ и „баба“. В нея се разказваше за едно момиченце, което гледало как други деца си играят на поляната под едно голямо, зелено и отрупано с цветове дърво.

В песента момиченцето, което подпалвало дървата и режело сланината, било подгонено от кучета които му раздрали полата и то плакало през целия ден.

Днес, когато отново чувам мама да я пее, разбирам че тъгата в гласа ѝ е защото една сутрин тя е престанала да играе и се е превърнала в онова момиче, което само гледа как другите играят, докато чисти, реже сланината и мие опушения котел.

Мама е онази, която кучетата я ядат.

Който търси, намира.

Върнах се, за да се грижа за майка си, която се разболя, докато се грижеше за баба. Така че се върнах, за да се грижа и за двете. Не е нещо, което съм избирала, и макар че можех да откажа, ето ме тук, примирена, с мисълта, че такава е съдбата на бозайниците – да се грижим един за друг, за да оцелеем. Понякога си мисля, че сме слаб вид, докато ги наблюдавам в ежедневието им. После се разколебавам; може би не е слабост, а начинът, по който сме еволюирали. Но нито един довод не успява да разсее тежестта от това, че не знам колко дълго ще остана тук, в тази къща, която не е моя, от която си тръгнах при първа възможност, за да търся себе си.

Мама ми казва: Добре дошла, дъще. Това е твоят дом. А аз долавям в думите ѝ скрит смисъл: Не е твоят дом, моят е и тук аз командвам. Като някой цар, който посреща чужденец с най-големи почести, само за да му покаже властта си.

Да си знам, че съм предупредена. Може би всичко е много по-просто и това е просто израз на любов, на майчината ѝ загриженост към мен. По същия начин, по който и моето присъствие тук днес е израз на любов… или пък не е? Както и да е, предпочитам да знам със сигурност, че това е нейното царство. Мога да живея с това. Поне няколко седмици, поне докато състоянието ѝ се стабилизира.

Второто тълкуване ме тревожи повече: това е твоят дом и ние сме семейство. Не се знае къде свършва едната и къде започва другата. Всички сме част от една и съща материя. От тази мисъл не ми достига въздух. Като когато искаш да извикаш, но не можеш. Казвам си, за да се успокоя, че съм тук, защото имат нужда от мен. Ние сме стаден вид. Нищо лично.

Баба се радва да ме види или поне така ми се струва, когато забелязвам блясъка в помътнелите ѝ очи, който ме кара да се питам дали е от радост, или просто е белег на старостта. Майка я гледа с пренебрежение, а мен – съзерцателно, като дете, което е получило нова играчка и върти в ръце, за да я разгледа отвсякъде. Не винаги е било така. Не знам кога точно се промени мястото ми в сърцето ѝ. Не знам и докога ще продължи. Това е лошото на живота – никога не се знае със сигурност кога всичко отново ще започне да закърнява, по същия начин или по съвсем друг. Животът е изобретателен. Истината е, че се радвам на начина, по който баба ме гледа. Кара ме да се чувствам специална. Дали го прави, за да нарани майка ми, или защото наистина ме обича? Коя е пчелата майка в тази къща? Мама или баба? Мисля си за властта като за нещо абстрактно и непрестанно променящо се. И че в това семейство всички я притежаваме и я упражняваме чрез малки дози отрова.

Тези мебели ме натъжават само като ги гледам. Ако тази къща беше моя, щях да наклада огън и да ги гледам как горят, заедно с тях всичко, на което са били свидетели. Замислял ли се е някой за паметта на предметите? Какво ли биха разказали тези столове и тези картини, ако можеха да говорят?

Може би единственото, което говори в една къща, е семейният албум. Нашият е оскъден. В него има много празни страници и няколко снимки, по които плесента вече незабележимо се е настанила и се храни със спомените ни.

От дете имам навика да го разглеждам с удивление, търся подробности, които да ми разкрият как същата светлина, която запечатва един миг върху фотографския негатив, за да го съхрани, е и светлината, която търпеливо разрушава всичко, докато ние не ѝ обръщаме внимание, превръщайки телата и предметите в мъгла от вар или кости.

Всеки път, когато се връщам, го отварям и откривам едни и същи жестове, едни и същи разстояния между телата. Мама ме пита: Не ти ли омръзва да гледаш едни и същи снимки?Истината е, че не ми омръзва. Точно сега съм обсебена от онова, което остава извън кадъра.

Вярно е, че погледът на онзи, който упорито се взира в една и съща снимка, се променя, както непрестанните капки вода променят скалата. Вярно е и че колкото повече гледаш, толкова по-малко знаеш. Или пък, както е при баба – колкото повече знае човек, толкова повече мълчи.

Обичам да разгръщам семейния албум, защото е като да се качиш на машина на времето. Докато го разглеждаме, можем да се върнем в къщите, в които сме израснали, и в стаите с техните отдавна несъществуващ интериори. Да разпознаем столовете, които вече ги няма; да се питаме какво е станало с кучетата, изчезнали така, че никой никога не разбра къде са останките им; да си спомним роклите, наследени от една на друга, и неудобните обувки, които обуваме само по специални поводи, когато близки или далечни роднини идват на гости и зачакат момичетата, без никой да ги разкрие, макар че са останали завинаги в албума – усмихнати, кротки като позорни статуи.

Защото и в семейните албуми, както и в къщите, има тавани, където се складират семейните призраци. Достатъчно е да се вгледаш в липсите на този визуален разказ, в незавършените нишки, които започват да се вплитат в тъканта, но така и не я довършват. В празните места, оставени от снимки, които някой е откраднал, личат следите, които откриваме  опитвайки се да отгатнем коя е липсващата частица, може би унищожена в пристъп на гняв, а може би пазена тайно и без угризения. Има и друг липси – липсата на каквото и да бил свидетелство за мъже и жени, които съществуват единствено като разказ, хора, които никога не са били и никога няма да бъдат отпечатък на светлината върху фотографски негатив.

Докато гледам баба, вперила поглед в собствения си албум, си мисля, че в тази къща с толкова малко снимки има един жив архив, но е зашифрован и има тайна дата на годност. Това е баба. Жената, която някога колеше кокошки, а сега само ги яде. Старицата с прасковена кожа, напукана от слънцето. Жената, която мълчи и чака деня, в който ще посее собствените си кости като дар.

Като повдигнеш самара, се виждат ожулваният.

Сега, когато баба е почти на деветдесет, тя отново се е превърнала в бебе. Опита ли се да говори, а само гука. Мама вече е нейна майка – къпе я, облича я и, след като ѝ върже лигавника, я храни. Въпреки неподвижността си, баба винаги мирише хубаво. Има цяла колекция от пудри и вносни парфюми, които децата ѝ, емигрирали в чужбина, ѝ бяха подарили по специални поводи. Има и колекция от рокли и няколко бижута. Когато смъртта я застигне, ще я свари безупречна, защото единственото, което животът така и не успя да ѝ отнеме въпреки всички унижения, е суетата.

За разлика от много други болни старици, тя има мама, която всеки ден се грижи за нея, за да не се превърне животът ѝ в мъчителна агония. Така или иначе той вече е такъв. Повтаря го всяка сутрин, уморена да се буди в това повехнало тяло, рухнало под тежестта на годините и най-вече на ясния си ум, който не ѝ позволява да забрави болките, заседнали дълбоко в нея.

Всеки ден животът ѝ се състои в това да става само за онова, което е необходимо: да яде и да сере. Ще кажеш, че поне ходи. Но това не е точно така. Вкопчена в стените като паяк, тя влачи изкривените си стъпала по един и същи маршрут: от стаята до банята и от банята до дневната. От време на време пада и макар досега да не си е чупила кост, кожата ѝ се насинява, появяват се синини и ставите ѝ се подуват. Мама я боли повече, отколкото нея, защото се чувства виновна. Но истината е, че баба, както всички бебета, е тиранин. Ако мама не отиде, когато я повика, тя крещи името ѝ да втръсване. Ако излезе за повече от два часа, започва да я кълне. Казват, че заприличала на майка си, прабаба Кармен.

Понякога баба е и вежлива. Преди няколко месеца една моя приятелка дойде на гости и когато ѝ я представих, баба каза, че се казва Мариела – второто ѝ име. Мама я погледна учудено и попита: Мариела? А тя, с високо вдигната глава и плахо усмихната, отвърна: Да, Мариела. Никой в семейството никога не я е наричал така, но сега, когато се оказва пред непознат човек, тя избира да се самоизмисли наново.

Милувката на утринното слънце е едно от малкото удоволствия, които са ѝ останали. Ден след ден, седмица след седмица, година след година, легнала в леглото със скръстени върху гърдите ръце като дишащ труп, когато сутрешната светлина огрее подутите ѝ, изпъкнали от вените стъпала, баба чака навечерието на собствената си смърт. Дотогава ежедневието ѝ се повтаря: в шест часа гледа литургията по телевизията. Надига се от леглото и горещо се моли Бог да се смили над нея, защото е страдала достатъчно през живота си, твърде малко радости е имала и дори сама си е отказвала от радостите, понеже са я кръстили с кръста на вината. Бог изисква от нея търпение. А тя го има, нужно е много търпение, за да понесеш безжизненото безвремие на един живот, в който сякаш нищо не се случва. Възхищавам ѝ се, макар да знам как се раздира. Вечер, преди девет, тя вдига ръце към небето и благодари за още един ден живот. А на сутринта отново моли Бог да не я забравя, да не я оставя да трупа нови болки. А междувременно, в следобедите – независимо дали вали или пече слънце – попълва буквените ребуси, в които отново и отново открива думите, описващи нейния свят.

Гледам я как огражда намерените думи и си мисля, че е жена, обречена на трагедия. Вчера, докато спяла, котката, която се разхождаше по окачения таван, паднала върху гърдите ѝ. Тя се събудила стресната, но уплахата скоро преминала в истерия и посред нощ писъкът ѝ събудил мама. Когато тя влязла в стаята ѝ, разтревожена и още сънена, не успяла да се сдържи и избухнала в смях. Баба много се обиди и затова цял ден не ѝ проговори.

Само на обяд попита:

— Пак ли пиле?

Майка не издържа и тихо промърмори:

— Неблагодарна бабичка, все едно не знае какво е глад в тоя живот.

Баба я чу. Но не каза нищо и от несръчност или за отмъщение разля супата върху покривката.

Майка веднага съжали за думите си и докато ѝ помагаше да стане, опитвайки се да разведри обстановката, каза:

— Мамо, благодаря ти за приятната компания.

— Ще трябва да ме търпиш, докато умра, защото… какво друго ни остава? — отвърна тя и се отдалечи с паяшката си походка.

Превод от испански: Рада Ганкова

Колоритният квартал Ла Канделария, разположен в центъра на Богота, създава магия от кафененца, старинни къщи, улично изкуство и музеи, смесва минало и настояще. Из Ла Канделария магичното се разхожда по улиците, както казва самият Гарсия Маркес за цяла Колумбия и за тамошния свят. В квартала откривам комплекс кръстен Габриел Гарсия Маркес и в центъра му се се намира една от най-добре заредените и големи книжарница, тази на Fondo de Cultura Económica, рай за читателите, където ти се иска да прекараш часове, да разглеждаш рафтовете, да откриваш нови колумбийски и латиноамерикански автори. Външното пространство е посветено на Габо, а фасадата е украсена със силуета му, жълти пеперуди и отворена книга пейка с маркесови текстове.

Когато тръгнах за Колумбия, се пожелах да намеря нов литературен глас, от Колубия, женски. Явно моите желания бяха чути от звездите, които сбъдват литературните мечти. Още на входа на книжарницата на един плакат беше обявена авторката за месец май и под плаката имаше бройки от романа „Нашите дарове“ на Хулиана Гомес Нието.

„Нашите дарове“ е вторият роман на Хулиана. С него тя печели Националната награда за роман на Колумбия, в която журито избира от 74 романа и е едва втората жена получила наградата, откакто тя съществува от 2014 година.

Това е роман за грижата, за грижата за родителите ни и за завръщането в майчиния дом.

The post Нашите дарове от Хулиана Гомес Нието first appeared on Rada's Blog.

Записки по българския превод на португалския роман „Кой се страхува от светците на дома“ на Сара Дуарте Брандао

Случва се преводачите да получат поръчка за превод на книга, която не са си избрали, но се случва и те сами да си харесат книгата, която искат да превеждат. В първия случай може да не им харесва книгата, да не им допадне писателят или произведението, и преводът да върви мъчно, а вероятно и накрая да се получи компромисен откъм качество резултат. Когато обаче преводачите си изберат какво искат да превеждат, сработването с текста е много по-органично. Още по-хубаво става, ако има допирни точки между преводач и автор, защото върху крайния резултат влияят много неща, включително опита на преводача,  светогледа и социалните му контакти и не по-маловажно – сработването му с писателя. Представете си, че в оригинала е използван хъшлашки и разговорен език, или просторечие, а пък при пренасянето тази реч е заменена с изискани, книжовни думи. Това се случва, когато преводачът е много далеч от книгата – като житейски опит и манталитет, и задушава авторовия глас и стил. Затова ако двамата с автора са близки по светоусещане, може да се получи така необходимата магия, за да стане хубав изходният вариант.  

Миналата година преведох на бразилски португалски романа „Остайница“ на Рене Карабаш и си мислех, че това е книга, с която се чувствам комфортно. Дори формалните характеристики на книгата – заглавието, обема и корицата, ми харесват. Пожелах си да попадна и на други книги като „Остайница“ и да ги преведа. По същото време с издателката от „Лемур“ получихме имейл от португалските редактори Мария до Росарио Педрейра и Витор Силва Мота, който зададе курса на следващите няколко месеца от преводаческото ми битие. От всички романи, които издават, те бяха преценили, че има един, който много ще ми хареса и ми го бяха изпратили.

„Кой се страхува от светците на дома“ на Сара Дуарте Брандао първоначално ме впечатли именно с външните си особености. Видях, че книгата е с обем от около двеста страници. В днешното забързано ежедневие трудно се четат дебели томове и още по-трудно се превеждат. Оригиналната корица изобразява една картина на австрийския художник Егон Шиле, с къщички с простряно пране. Отдавна не бях виждала и толкова свежо заглавие. Quem Tem Medo dos Santos da Casa ми зазвуча като някакво заклинание. Асоциацията с „Кой се страхува от Вирджиния Улф“ беше първото, за което се сетих, но после направих връзка и с испански и португалски изрази. На испански се казва quedarse para vestir santos (буквално „да останеш да обличаш светци“) за някоя жена, която остава несемейна през целия си живот. А една португалска поговорка гласи, че „светците на дома не правят чудеса“ (santos da casa não fazem milagres) и означава, че невинаги ценим и вярваме на близките и на хората в семейството, и е по-лесно да се доверим на непознат. Казах си, колко талантлив трябва да си, за да ти хрумне такова заглавие.

Третото нещо, което ме привлече, беше миниатюрността на главите. Сто седемдесет и трите миниглави съставляват този разказ за живота на Мария Тереза и за общността, където живее тя. Освен това всяка глава си има заглавие, което прави структурата на книгата автентична и придава завършеност. Романът спечели литературната награда на град Алмада, която се дава на ръкопис от анонимен автор. Журито чете роман, без да знае кой е авторът, а наградата е издаване на отличения ръкопис. Помислих си, колко ли очаровани са били членовете на журито да попаднат на толкова неподправен талант.

Разбира се, като ми харесва един роман, не значи, че мога да си го превеждам, защото трябва някой да го публикува. Писах на издателката от „Лемур“, Соня Хачикян, а тя ми отговори ако ти харесва, ще купим правата и ще го издадем.

Светците на Сара Дуарте Брандао са вдъхновени от едно събитие от реалния живот на рибарското градче Сао Педро да Афурада, част от метрополиса Порто, което е превърнато в метафора на дебютния ѝ роман. На 10 юли 1955 година се провежда церемонията по освещаването на новата църква, след като старата е изгоряла. Девет статуи, създадени от скулптора Алтино Мая, пристигат в речна процесия, превозвани на украсени рибарски лодки. Всяка фигура плава на отделна лодка, а когато акостират, статуите са пренесени на цветни носилки от жителите до новата църква. Там са сложени на постаменти, за да заместят старите, но веднага след това хората започват да недоволстват от новопристигналите фигури, наричайки ги „черните светци“, заради изчистения им иновативен стил. Алтино Мая е попил от презокеанските представи за изобразяване на светостта и създава нещо уникално, с което изпраща послание, останало неразбрано от общността: че вярата се опира на смесването на културите. Хората се разгневяват и отказват да приемат тези фигури. Вандализират някои от тях и настояват те да бъдат махнати от църквата.

Нестандартното изкуство се превръща в трън в очите на местните и красотата на празненството е отнесена от вълната недоволство и възмущение. Днес тази случка е нещо любопитно, което, предполагам, се споменава в часовете по краезнание в Португалия, но тя подсказва, че незнанието и непознатото будят всеобщ страх и че когато се страхуваш, най-лесно е да отречеш, да забраниш и да заклеймиш.  

Създаването на романа не започва от светците, а от главния персонаж Мария Тереза, кръстена на португалската писателка Мария Тереза Орта. Сара ѝ избира това име,  не само защото е любима нейна писателка, но и защото персонажът ѝ е повлиян от произведенията, които е четяла по онова време, и по-специално „Ема“ на Орта. Героинята се сблъсква със свят на правила и изисквания, който не отговаря на вътрешното ѝ чувство за свобода. В нейния бунт срещу потисничеството се заражда диалога с фигурите на светците, които, също като нея, са неразбрани и извън канона.

Мария Тереза започва да тъче гоблени, за да преосмисли святото и да противостои на ежедневието. Метафоричността на гоблените носи и нещо пророческо, защото в същия период започват дълбоки промени в португалското общество, усеща се вятърът на революцията и на мода идват  „минижупите на момичетата, които не проявяваха уважение, и розовите ризи, които сега носеха и момчетата.“ Любимото нещо на Мария Тереза като малка е да вземе книга от дядовата библиотека и да се скрие в градината да чете. Любовта си към книгите тя предава много години по-късно, когато вече е старица и среща малкото момиченце Жоана. Гоблените и книгите, четенето и занаятчийството са отдушниците на Мария Тереза в потискащата среда, нейния начин за освобождаване.

След като преведох романа, той отиде за редакция при Невена Дишлиева-Кръстева, и по стечение на обстоятелствата, докато си разменяхме текста с бележки и коментари, аз пътувах до Порто. Това пътуване ми помогна да преосмисля някои неща в текста, да видя нагледно други и да вляза, поне малко, в обувките на Мария Тереза. Сара ми разказа за престоя си България и как си е пожелала и в Португалия да има традиция да се връзват мартеници. Заведе ме в Сао Педро да Афурада, нещо като екскурзия по стъпките на светците. Това място е извън обичайните туристически маршрути в Порто, но то е послужило за вдъхновение на разказа за Мария Тереза, която живее на едно въображаемо място, някъде по поречието на река Доуро. Там снимахме къщите, по чиито фасади личи религиозността на местните. На почти всяка къща има статуя или керамично пано със светец. Влязохме в местния музей, където се изложени предимно експонати, свързани с поминъка на градчето – рибарски такъми, мрежи, лодки, сандъчета, в които се пренася улова, и светци. Няколко снимки са качени в края на този текст.

Допреди срещата в Порто не бях виждала книжното издание на романа – разполагах само с електронен формат. Когато се видяхме, Сара ми подари книгата с лично посвещение. Редом с нея, другото нещо, с което се върнах и зае целия ми куфар, беше мащабно издание с разкази, спомени и илюстрации по повод 50-годишнина от Революцията на карамфилите. Както самата Сара пише в предговора на своя роман, тя е на половината години от тези, изминали от Революцията, но това не пречи да събере и опише преживявания и размисли за пътя на свободата.

Сара разказа и за първоначалното предложение на португалското издателство за корица, което не ѝ допаднало. Затова в последния момент предложила да се използва картината на Шиле. Българската корица е нарисувана от Хаби Ел Мааза Гомес. Началната визия, която той създаде, беше една минималистична корица със статуите на светците. Впоследствие се роди тази идея за изглед към градчето, реката и фигурата на възрастната Мария Тереза, с която е облечено българското издание. А част от първоначалното хрумване със светците намери своето място и украсява първата страница на книгата.

Когато бяхме завършили редакцията, изпратих романа на Рене Карабаш, защото подозирах, че ще ѝ хареса. Тя харесва бразилеца Итамар Виейра Жуниор и творчеството му, и прецених, че и романът на Сара ще я впечатли, защото споделят редица теми, мотиви и дори сходна представа за литературата. Няколко седмици по-късно Рене ми отговори: „Жестока книга. Намерих много общи неща с „Остайница“. Сара е нашият „грозд“. Благодаря, че ми я изпрати.“ Затова и на българската книга има блърб от Рене, което само по себе си е рядкост в нашето книгоиздаване, особено пък български писател да напише нещо за чуждестранен.

Ще споделя накратко и за чисто езиковата работа. На португалски има дума за град (ciudade), за село (aldea) и за нещо, което не е нито град, нито село (vila). Междинен термин, който се чудех как да предам. Написах го градче. По време на редакцията с Невена изкристализираха и идеите ми за това какво трябва да правя с португалските реалии. Бях оставила фрагезия (община), но се колебаех за саудаде и бакаляо. Невена ми предложи да останат, защото ако има нещо, с което българите свързват Португалия, то това са точно тези две неща. На португалски има думите desamor, което идва от думата за любов, и desabor – от думата за вкус. Не исках да напиша просто липса на любов и липса на вкус и затова в българския текст ще намерите безлюбие и безвкус. В същото време има и нетипични форми като бъдеща в множествено число, или дребност, които използвах, за да запазя оригиналното въздействие на разказа.

Сара Дуарте Брандао е нов литературен глас, а романът е своеобразен диалог между традицията и творчеството, между индивидуалното и колективното. За мен „Кой се страхува от светците на дома“ е любов от пръв поглед. Алхимията и приятелството между писателката и преводачката улесни превода и го направи по-пълнокръвен и сполучлив.

The post Кой се страхува да преведе една хубава книга first appeared on Rada's Blog.

Рада Ганкова

Записки около превода на „Остайница“ на Рене Карабаш – първия български роман, публикуван в Бразилия

„Остайница“ от Балканите до Бразилия

Бразилия е необятна територия, страна с континентални размери, която притежава неописуемо природно, човешко и културно разнообразие. Територията на целите Балкани се нанася върху бразилската около 13 пъти, но Балканите не отстъпват по шареност. Днешната бразилска литература прониква в джунглата буквално и преносно, изследва контрастите на страната, наслагваните с векове конфликти и работи за деколонизиране на съзнанието. Балканските народи от своето миниатюрно местенце се взират в сходствата и различията помежду си, еднакво пламенно се оприличават и разграничат едни от други. И в балканските, и в бразилската литература неоспоримо място заемат страстта, смъртта и страданието. На този фон българските писатели се преоткриват, проникват в дълбоки и разнообразни теми и се радват на невиждана досега популярност. Интерес към превода на българска литература проявяват издателства по целия свят и сме свидетели как за пръв път български роман, носител на балкански колорит, ще стъпи на бразилска земя.   

Романът „Остайница“ на Рене Карабаш оригинално говори на български, разполага се в едно село в Прокълнатите планини на Албания и вече проговори на бразилски португалски благодарение на превода на Рада Ганкова и Амелия Бонфим. Това ще бъде първият български роман, достигнал страната на карнавала. „Остайница“ е балканска история, в нея има забранена любов, кръвни отмъщения, семейни вражди, стародавни закони, които смачкват свободата и индивидуалността. Но „Остайница“ е и покана за размисъл върху общожитейски теми за женствеността и мъжествеността, за любовта и семейството. Когато говорим за бразилска литература, често използваме прилагателните екзотична и далечна. Днес едно далечно и екзотично място от Балканите се пренася при бразилските читатели, едно планинско албанско селце, където хората живеят по правилата на Кануна, според които жената се оценява във волове, а мъжете живеят заради кръвните отмъщения, място, където любовта е равна на смърт. Героинята на нашата история – Бекиа – трябва да спази повелите на Кануна и да се омъжи за Неманя. Единственият ѝ начин да избяга от брака, е да даде обет за целомъдрие и да стане мъж в очите на закона, да стане остайница. Тя се превръща в Матя, но решението ѝ да отмени сватбата, носи смърт и рана за семейството ѝ. 

Бразилските читатели са свикнали с книги, проблематизиращи социалното и патриархалното насилие, издевателствата над личността заради социалните порядки, чупливостта на човешките отношения. Предстои да видим как те ще се отнесат към балканската история на Рене Карабаш, ще бъде ли тя екзотична и далечна, както ние обговаряме бразилските романи, или ще се припознаят в културните послания от тази част на света, в суровостта на човешките взаимоотношения и неизречената обич.

Българската литература в Бразилия

Бразилската литература е значително добре представена в България. През 1938 г. излиза първата бразилска книга – сборникът с разкази „Дона Паула“ от Машадо де Асиш и Артур Азеведо. В следващите десетилетия се издават автори от класическата бразилска литература и колоси на 20. век като Жоржи Амаду. Български художествени творби, издавани в Бразилия, са единствено сборникът на Йордан Радичков Contos de Tenetz (преводачи Румен Стоянов и Андерсон Брага Орта, 2004) и едно двуезично издание на бразилския цикъл на Елисавета Багряна Ciclo brasileiro (превод на Мария да Гия Силва Лима, 2014). Макар българската литература в момента да се превежда активно и да има издания по целия свят, не само в Европа и САЩ, наши романи в Бразилия не са публикувани.

„Остайница“ може да бъде определена като явление в съвременната ни литература, защото след книгите на Георги Господинов и “Направени от вина” на Йоана Елми тя е най-превежданата българска книга. Вече са излезли или ще излязат скоро преводи на арабски, босненски, английски, немски, гръцки, френски, италиански, македонски, полски, сръбски, шведски и днес историята на Бекиа се отправя към друг континент, за да проговори езика на самбата и карнавала. 

Неслучайна случайност или синхроничност, както я нарича Рене

В моето преводаческо портфолио влизат заглавия от бразилската съвременна (два романа на Итамар Виейра Жуниор) и класическа („Ирасема“ на Жозе де Аленкар) литература. Един ден ми се обади Гергана Панчева от литературна агенция „София“ и ме попита дали бих превела „Остайница“ на бразилски, защото едно издателство иска да купи правата, но са ударили на камък с преводача. Когато от Ercolano се свързаха с предложение за превод, още не бях чела книгата. Бях я забелязала в България и я пренебрегнах, тъй като не знаех какво означава заглавието. Разбрах значението на думата „остайница“ чак когато излезе преведена на френски и я изложиха в една брюкселска книжарница със заглавие Vierge jurée или Заклета девица.

Първоначално отговорих уклончиво на двамата издатели Роберто и Режис от Ercolano. Прецених, че това е грандиозен, не по силите ми проект. Съгласих се да направя пробен превод на първите десет страници. По същото време се запознах и с Рене и си струва да опиша запознанството ни в няколко изречения. „Глаголницата“ е платформа на българите в Сиатъл, които организират срещи с писатели, преводачи, изобщо с хора, свързани със словото. Малко след разговора ми с Ercolano Рене беше гост в „Глаголницата“ и аз се включих, за да разкажа, че не съм прочела още цялата книга, но предстои заради интереса към нея в Бразилия.

И тук започват неслучайните случайности. Рене прочете преведен от мен роман на Итамар Виейра Жуниор. Тя самата казва: „С книгите е като с хората – точната книга се появява в точния момент, и разбираш защо с другите досега нещо не ти се получаваха нещата“. „Торто арадо“ достигна до сърцето ѝ тъкмо когато му е било времето и тя намери допирните точки между бразилския бестселър и собствения си роман.

Междувременно представят „Остайница“ в Париж и задават въпрос на Рене дали  литературата има силата да променя света. Тя отговаря: „Разбира се, че историите в книгите могат да променят животи и имат силата да променят света“, и дава пример с „Торто арадо“. Тогава организаторката на събитието излиза пред публиката, вдигайки високо френското издание на „Торто арадо“, и казва: „Ето за тази книга говори Рене и аз съм нейният френски издател“. Синхроничностите продължават, и на другия ден отново ми се обадиха от Бразилия, че са прочели пробния превод и искат да работят с мен. 

Превод в тандем

Съгласих се да работя по този текст по няколко причини. Първо, защото няма нито един български роман, преведен и издаден в Бразилия, и вярвам, че подобно първопрохождане е очарователно. Второ, произведението ме вълнува, защото проблематизира задушаващата хватка на патриархата, правата на жените и носи зрънце екзотика. Съвпада и с моето виждане, че ни трябват разнообразни книги и истории. И не на последно място, да превеждаш такъв роман, означава месеци на ровене из речници и търсене на чудни думички, което си е незаменимо езиково обогатяване.

Моят език е българският и се чувствам най-сигурна, когато превеждам на него, но да превеждаш към чужд за преводача език, има голямо предимство и то е, че владееш безрезервно оригиналния текст и нищо не може да ти се опре при тълкуването му. Така се зароди и идеята да работим в тандем с Амелия Бонфим. Амелия е дългогодишна приятелка. Познаваме се от моите студентски години. Тя работеше като устна преводачка в институциите на Европейския съюз, където и аз започнах работа впоследствие. Амелия е бразилка, прекарала много време в Европа и изложена на европейската езикова среда, свикнала да превключва между езиците и културите, и тя не просто владее български, а вярва в българското, дори в едно интервю по телевизията каза, че: „България е спяща красавица“. Няма по-подходящ човек, с когото да работим по превода. 

Колко екзотични са Балканите за бразилците?

За „Остайница“ могат да се използват различни епитети – кратка, лирична, женска, бунтарска, балканска, нишова, интимна, екзотична. Някои биха го определили като роман за албанските заклети девици, за балканските обичаи, за женските тайни, за женската сексуалност, за копнежа по свобода, за борбата срещу патриархалното иго. Всички тези интерпретации не обуславят пряко преводаческия процес, но всичките вкупом влияят върху решенията на преводача. При работата си сме се ръководили от принципа текстът да е разбираем за бразилците, да пренася посланията си и да запази екзотичността си, но да бъде достъпен със своите балкански порядки и нрави.

В началото на романа са изброени думите, които наричат остайниците. При превода те бяха запазени и добавихме бразилски думи със същото значение. Реалиите са предимно албански, малко на брой български и селски. Албанските реалии са обяснени в изходния текст, защото някои са непознати и за българския читател. Всички тези пояснения са останали и в превода на португалски: беса, Канун, баби… Има и няколко европейски реалии. Например единният за Европа телефон за спешна помощ 112. На бразилците „сто и дванайсет ли е?“ не им предава представата за спешен случай и сме написали socorro.

Образността в романа черпи с пълни шепи от земята, селото и природата – „лъжата с червей“, „една жена струва 20 вола“, „най-добрата приятелка е кравата“, „като памучета, пампуляци им викаше тя“, което го доближава до бразилския литературен канон и прави текста възприемчив за тамошната публика.

Любовта на Балканите е трагична, а в литературата и киното – често фатална. За Бекиа тя изглежда недостъпна, на уличните кучета ли да я дам тая любов, пита се тя, но в хода на повествованието читателят чувства облекчение, че макар привидно забранена, Бекиа ще намери помирение за душата. Лавината от емоции те държи от началото до края, лавина от поезия, написана в романова форма. Стилът на Рене е преводлив и част от преводливостта му идва именно от кратките фрази, нанизани в потока на съзнанието и разделени единствено от запетайки. Но такъв текст, макар и кратък, около 22 хиляди думи в оригинал, не оставя време нито на преводача, нито на писателя да си почиват. Всяка дума е търсене, всяка дума е проникновение, което води към освобождаването на Бекиа.

Ще споделя и няколко конкретни микропреводачески решения, които едва ли ще ти направят впечатление, ако просто си четеш романа, без да превеждаш.

бате

децата в махалата започнаха да ми викат бате Матя

„Бате“ и „бай“ са мъка за превод. Тук на помощ се отзоваха бразилците. В бразилския има разговорна дума seu, което е обръщение, използвано пред лично име на мъж. Обикновено се отнася до по-възрастен мъж и показва уважение, тоест точно каквото ни трябва, за да преведем „бате“.

фльорца

хайде, Сале, покажи ни майка ти син ли е родила, или фльорца

Убедена съм, че преводачите на всеки език ще се чудят как да преведат „фльорца“. И аз дълго се блъсках да намеря някакъв вариант. Тогава Амелия каза: „Рада, ама това не е ли дума, изкована от романския корен за „цвете“?“. Та така, fleur на френски, произнесено „фльор“, flor на португалски и оттам Амелия предложи florzinha. Фльорцата стана флорзиня. Такива са езиците – тъкмо когато си мислиш, че те предават, те ти подават ръка и ти помагат.

мълчано мляко

Млякото е повтарящ се символ. Думата мляко се появява 29 пъти в текста. Белотата му символизира чистотата, която семейството и обществото очакват от Бекиа. Двата повратни епизода в историята се случват в мандрата, когато Бекиа току-що е издоила кравата. За миг целият казан, пълен с мляко, се разлива. Млякото в „Остайница“ е мълчано, като на български празникът Водица, свързан с целебната и магическа сила на мълчаната вода, която притежава способност „да помни“ и затова хората ѝ се прекланят. Както старите българи са вярвали, че водата „чува“ и „сбъдва“, мълчаното мляко е онзи магически миг, разковниче към намиране на пътя и сбъдване в живота на остайницата Бекиа.

Заглавията трудно се превеждат

Английското заглавие на романа е She who remains, на френски вече споменах, че е Vierge jurée, на полски са измислили съвсем друго заглавие – Zanim dojrzeją granaty (Преди да пораснат наровета), на гръцки – Ορκισμένη (Заклета).

Думата остайница не е речникализирана в българския. Тя е от сръбски, но е напълно разбираема за българите. Докато работехме, Роберто и Режис научиха думата и една от обсъжданите идеи беше заглавието да си остане така, както е в оригинал.

Амелия предложи няколко варианта като ELA uma outra mulher и ELA mas uma outra mulher. Моята първоначална идея беше бразилското заглавие да е като на английски – Aquelaqueficou. Амелия ми обърна внимание, че на португалски има два глагола за оставам – ficar и restar – и глаголът restar е по-подходящ, защото е по-екзистенциален. Спряхме се на Aquela que restouили Онази, която остана.

В заключение ще кажа, че Рене Карабаш смята, че хубавите неща си пробиват път, защото небето им помага. Нейният роман е едно от тези хубави неща, които си пробиват път през континентите и държавите, през езиците и културните кодове – и всички му помагаме. И аз, и Амелия сме щастливи, че този текст стигна до бразилските читатели и започва още един живот в Бразилия.

Коректорска работа: Ива Колева

The post Тя, която проговори на бразилски first appeared on Rada's Blog.

Преди време човек, чието литературно мнениe ценя, ми писа, че познава една невероятна бразилска писателка, която пише като старите латиноамерикански разказвачи за бразилския Североизток.

Сокоро Асиоли е била участничка в ателието по писане на Габриел Гарсия Маркес и действително пише както вече не се пише. Романът ѝ „Главата на светеца“ е баш гарсиямаркесов, но е почерпал самобитност от най-дълбоката бразилска провинция, от селата на Североизотка, за които знаем… нищо. История е поръсена тук-так с магия, смесва малко религиозни и народни вярвания, малко реализъм и малко свръхестествено.

***

Малко преди да умре, майката на Самуел го моли да намери баба си и баща си, които той не познава. Момчето тръгва пеша от Жуазейро до Норте до градчето Кандея, понасяйки лишения и несгоди под безмилостното слънце на пустошта в Сеара. Когато пристига в този почти призрачен град, той намира подслон на необикновено място, в огромната куха глава на незавършена статуя на Свети Антонио, която лежи отделена от останалата част на тялото. Но чудатостите не спират дотук. Самуел започва да чува смесица от женски гласове, докато е вътре в главата.

Писан в ателието по писане на Габриел Гарсия Маркес, романът на Сокоро Асиоли разказва историята на млад мъж, който открива, че притежава невероятната способност да чува молитвите на жените отправени към Свети Антонио.

Превод на първа и втора глава от романа.

Път

По онова време той вече нямаше обувки и краката му се бяха превърнали в нещо друго, в чифт деформирани животни. Две зъбати и мръсни животни. Два звяра, закачени за глезените, неуморни, напред, един след друг, напред, носеха Самуел под слънцето през шестнадесетте дълги и мъченически дни.

През първите дни кръвта и водата, които изтичат от спуканите мехури по краката му, съскаха при допира с безпощадно нажежения асфалт. После толкова изсъхнаха, че замлъкнаха. Израстена нова кожа, почти като змийска, люспеста, чудно творение на природата за онези, които не могат да разчитат на никаква милост от врага. Краката му бяха парадоксални близнаци, колкото по-тънки, толкова по-силни. Мускулите заякнаха, дори тези на мръсните прасци, които държаха омършавелите бедра. Той, мръсен като че ли е изровен от земята, вървеше винаги в права линия.

Шестнадесет дни. Понякога поглеждаше надолу и се боеше, че корема му ще залепне за ребрата, както в историята за падналия човек, която майка му Марийня разказваше. Казваше, че било в един много горещ ден, по-лош от обичайния топляк, когато чула някой да удря с длан пред вратата ѝ. Отворила, с изражение на сдържана веселост, с каквото винаги е дарявал съседите или купувачите на шапки. Усмивката ѝ се превърнала в изумление, защото там лежал мъж, толкова гладен, че кожата на корема му се е залепила за ребрата. Припадналият бил красавец и това го спасило. Без да се мотаят съседските жени сварили царевична каша, сготвили тлъста кокошка, килограм ориз, задушен с чесън и сол, голяма тенджера с фарофа[1] със сушено месо и кориандър, девет чаши мляко с канела и осем варени яйца. Не липсвали доброволки, които да носят чиниите, да го хранят, да го бръснат, да му измият лицето с кърпа, напоена с одеколон. Два дни на обилно ядене, за да се отдели коремът на клетника от ребрата, при което в цялото Орто се чувало силно и кухо пукане. Върнал се от оня свят толкова изпълнен с енергия, че не му отнело много време преди да поиска ръката на една от момите за женене. Естелита, тази, която му донесла царевичната каша.

Самуел също имаше корем, който почти се залепваше на гърба, и дано все още беше възможно да се отлепи, когато дойде време. Дали ще се намери кой да помогне? Дали някой щеше да даде храна на изровения от земята? Мислеше за варената кокошка, за бананите, за ръцете на майка си, които пълнеха чинията му от млечнобяла керамика, с нащърбени ръбове и излющена украса с цветя. Опитваше се да не си спомня ръцете на майка си. Болка без име.

Обувки, крачоли на панталон, ръкави на риза, малко пари: всичко остана по пътя. (Има хора, които купуват ръкави за риза, удивително.) Неговият едва покрит торс имаше два цвята. Изгорелите от слънцето ръце не служеха за нищо друго, освен да висят. От нещата, които тялото изисква, той нямаше почти нищо, тялото иска и наказва с еднакъв аршин. Торбата, която носеше, когато напусна дома си, остана по пътя още на петия ден. Или това, или глад. Размени я за порция варено месо и байао де дойс[2]. Собственичката на страноприемницата я прие с неохота, само защото имаше нужда от чанта, в която да съхранява кърпите за масите.

Останали му бяха единствено неговите двадесет и осем години и адресът от няколко думи в левия му джоб. Понякога малкото листче хартия се запалваше и изгаряше единствената следа от неговата съдба. Самуел отчаяно пъхаше ръка в джоба си: това беше най-лошият от кошмарите на това пътуване. Искаше да стигне до изписаното с осем думи и един номер място. Да стигне дотам беше единственото нещо, което имаше в живота си.

Тъмната и права коса растеше бързо и вече падаше досадно върху челото му, пречейки на очите. Имаше малки очи, гъсти вежди, събрани над носа, плътни устни и индиански черти, наследени от майка му Марийня.

Самуел беше слаботелесен и изгладнял, почти сянка, която не спираше да върви. Почти десет часа ходене на ден. Малко вода, рядко нещо за ядене, кратък сън. Всичко остана по пътя: младост, радост, парчета кожа, милилитри пот, килограми от тялото и оскъдните и стари нишки надежда, че има нещо невидимо, което помага на хората на Земята. Надежда никога не е имал, тя беше на Марийня, а той я използваше назаем в редки случаи. В този момент Самуел нямаше никаква вяра в духовните неща. От другата страна на пътя, в обратната на неговата посока, вървяха екземпляри, които са пълната му противоположност.

Кандея

Осем души направени от вяра: трима мъже, две жени, три деца. Всички носеха кафяви туники от груб плат, точно като тази, която носи Свети Франсиско — тяхно право е да вярват в това. На кръста си носеха торбички с провизии. Малко неща, торбите са спихнати в края на пътуването, защото оттам вече се вижда статуята на Свети Франсиско де Канинде, кафяв, гигантски, с разперени ръце.

Вървяха бавно. Най-младият мъж на колене, а останалите близо около него. По-малките деца ги носеха на ръце, по-голямото вървеше пеш и приемаше покаянието, може би без да знае все още, че не дължи нищо на никой светец. Шепнеха си нещо си през цялото време, не спираха да се молят, светецът ги слушаше. Вървяха, за да ги види, да види саможертвата им и да бъде благосклонен към молбите, които оптравяха.

Не след дълго забелязаха полуголия и самотен младеж от другата страна на пътя. Една от жените бързо извади от платнената торба бутилка вода, кърпа, чаша с алкохол, парче сух хляб. Бяха там, за да помогнат, както е помагал Свети Франсиско. Заедно с мъжа, съпругът ѝ, тя се втурна да се погрижи за, както тя предполагаше, младия поклонник. Колкото повече се приближаваха, толкова повече ги болеше заради неговото мизерно състояние.

— Ще има милосърдие за теб, братко, Свети Франсиско те гледа! —  каза жената с вяра и готовност.

Самуел взе бутилката, отпи от водата отчаяно, оставяйки водата да потече от ъглите на устата, по шията и гърдите.

— Свети Франсиско ще ти даде сили, братко. На свечеряване ще получиш неговата благословия — каза мъжът усмихвайки се.

— Не съм поклонник, господине, — каза Самуел с дъх на гнило и известна доза подигравка, — само искам да знам дали Кандея е далеч, но ако имате още храна, ще съм ви благодарен.

Жената се разгневи. Не бил поклонник, а някакъв си нехранимайко, крадец, изнасилвач, убиец, негодник… Свестен нямаше как да е. Един добър младеж не би се разхождал мръсен по пътя, нито би отговарял по този начин на милосърдието на някой, който се опитва да облекчи страданието му. Жена, която за секунди преминаваше от едната до другата крайност в личната си скала за оценка на чуждия характер, хвърли сухия хляб на земята и пресече пътя, за да се върне при своите. Поклонникът, който вървеше с нея, остана, защото знаеше малко повече за живота и за търпението към човешките слабости. Виждал е много добри хора да полудяват по Пътя на раните[3], често се случваше. През тези години на поклонение е виждал какво ли не по пътя и проявавше състрадание, защото понякога дори Бог не спасява човека от полудяването. Дяволът е артист. Малцина са тези, които се изплъзват от хитростите на Сатаната.

Посочи статуята на Свети Франсиско и показа на Самуел колко малко му остава да стигне до краката на светеца.

— Поне са боядисали дрехите на нещастника — подигравателно каза той. — Падре Сисеро[4] прилича на душа от отвъдното, целият в бяло. Кандея е от другата страна на този път, след Канинде. Бог да е с теб, братко.

Самуил не отговори нищо. Поклонникът само се усмихна лекичко. Погледът му говореше, може би казваше някоя и друга дума за вяра и сила.

Самуил се чувстваше много по-силен от преди да пие вода и да срещне мъжа, който все още го гледаше от отсрещната страна на пътя. Ускори крачката и установи, че действително е близо до Кандея, вече му стана ясно. Помисли си, че затова човекът му е услужил. Вече съзираше няколко къщи в далечината, в ляво. Погледна бележката в джоба си: Нисея Роша Вале, Маноел Вале, улица Матрис, 52.

[1] Фарофа е типчино за Североизотка ястие, приготвено с тапиока. Бел. прев.

[2] Байао де дойс е типчино за Североизотка ястие, приготвено с боб и ориз. Бел. прев.

[3] Поклоническият път на Сао Франсиско дас Шагас в Канинде. Бел. прев.

[4] Падре Сисеро е важна политическа фигура и е почитан като народен светец в града Жуазейро до Норте, където има голяма негова статуя, цялата в бяло. Бел. Прев.

***

Тексът е преведен от бразилски португалски от Рада Ганкова с позволението на авторката. Оригиналното заглавие е A Cabeça do Santo, издание на Companhia das Letras, 2014.

The post Главата на светеца от Сокоро Асиоли first appeared on Rada's Blog.

В този текст ще споделя някои мои впечатления от развитието на бразилската коренна литература и как след дълго заглушаване коренните хора намират своя глас и започват да пишат, което е техният начин на съпротива.

След години забвение в САЩ ще публикуват романа Um rio sem fim на Веренилде Сантос Перейра. Писателката е родена в Манаус, в сърцето на Амазония, тя е от народа Satarê Mawê и пише за реката и за гората. Романът е написан преди двадесет и пет години, но чак сега се събужда интересът към литературната продукция на корените народи, което, не съм сигурна, дали е продиктувано от желанието да се докоснеш до екзотиката или да подпомогнеш далечни и забравени автори.

В Бразилия книги от коренни автори започват да се издават едва през 80-те години на миналия век. Тяхната видимост се засилва след признаването на идентичността на автохтонното население в Конституцията от 1988 година и с появата на книги, където индианците не са единствено герои в творбите на бели автори. Бразилия чете над 200 произведения от около 80 писатели от 39 различни народа. Тези писатели постепенно преодоляват предразсъдъците и днес литературата им е опит да се скъса с вековното мълчание и заличаването на гласовете на коренните бразилци. Тя не е само художествено изразяване, а и акт на себеутвърждаване, свързан с отвоюването на физически и културни територии, което включва и съживяването на теротириалните езици.

Още в средата на XIX век се появява литературно течение индианизъм, част от бразилския романтизъм. Индигенистката литература се занимава с теми за етническите групи и класически произведения от този период са „Гуарани“ и „Ирасема“ (в мой превод) на Жозе де Аленкар, както и „Макунаима“ на Марио де Андраде. Но творби от самите коренни автори започват да се публикуват чак преди около тридесетина години. Индианизмът представя идеализирани художествени образи на индианците, често наричани диваци, а в сравнително нова литературна вълна те са герои в собствената си история.

В процеса на колонизация изковаването на езиците и на писмеността е било прекъснато. Сред първите автори от коренните народи е Елиане Потигуара, която започва да пише през 70-те години на ХХ век. Аилтон Кренак пък е първият туземен писател станал член на Бразилската литературна академия. Сега кандидат за академията е и Елиане Потигуара. Присъединяването на двамата говори за значението и признанието, което литературата на местните бразилци придобива. Въпреки примера на Потигуара и Кренак, творчеството им все още е изправено пред пречки – липса за правна основа за признаване на езиците и народите, недостатъчно образованост и устност на разказвачката традиция на местните народи.

Че литературата и езиците на бразилските народи са все по-видими е свързано и с тяхния активизъм при защита на териториите им. „Банзейро Окотò“ на Елиане Брум, преведена на български, описва борбата на тези хора и тяхната връзка с реката и гората. Тя разказва как „хората от гората“ са взели нещата в свои ръце и как на една пресконференция племенна вождка казва „нашите предци са секли глави, за да си запазят земята, ако трябва и ние ще отсечем някоя и друга глава“. За тези хора литературата се превръща в инструмент за социална и културна съпротива и за изобличаване на расизма и историческото обезличаване на местните.

В светогледа на коренните бразилци природата и културата са неделимо цяло и затова често те водят битки за опазване на земята. Книгите им черпят вдъхновение от природата, защото оттам идва познанието за живота. Символичното вплитане на флора и фауна и на природни явления, е начин за противопоставяне на експлоатацията и пораженията на околната среда. Гората се превръща в език на съпротивата, защото когато Амазония гори, гори не просто гората, а се заличава паметта.

Да запишеш гората е и акт на възраждане на езика. Преди пристигането на португалците на територията на Бразилия са се говорили около 1500 езика, а в момента са останали около 175 териториални езика. Отличителна черта на туземната литература е смесването на езиците или пък писането на някои от коренните езици. Тези писатели, въпреки че езикът им е бил забраняван в продължение на столетия, днес пишат на своите езици, за да подпомогнат възстановяването им.

Книгите на коренните автора в Бразилия не са просто културен продукт, а форма на съпротива, на деколонизиране на паметта и идентичността. Все още малко училища ги преподават, малко читатели ги търсят, малко издателства ги издават и превеждат, но гласовете се множат. С всяка нова книга, написана от хората на реката и гората, Бразилия става малко по-богата.

Снимките са от изложбата Hiromi Nagakura até a Amazônia com Ailton Krenak, която през 2024 година бе разположена в Centro Cultural Banco do Brasil. Изложбата съдържа 120 фотографии на японски фотограф Хироми Нагакура, направени по време на пътуванията с Аилтон Кренак в Амазония между 1993 и 1998 година.

Още по темата:

“Банзейро Окото – Пътуване до Амазония”, Елиане Брум, Жанет 45, 2024

Leia Mulheres Indígenas: проектът насърчава четенето на творби на жени от коренните народи

The post Да запишеш гората first appeared on Rada's Blog.

За да стигна до Уахака, тръгнах с кола от Пуебла. Почти по целия път се минава пред гора от кактуси. Пейзажът от кактусови стъбла се простира по цялата западната Сиера Мадре, чак да самия града. Искаше ми се да посетя тази част на Мексико, защото там са концентрирани три от нещата, които много ме вълнуват – езиково разнообразие, занаятчийски текстил и родното място на цветните жени скелети. Като и едноименният щат, и Уахака Сити, са неповторими в своята пъстрота.

Щатът Уахака е известен, с това, че е дом на повече от 16 етнически групи, сред които най-многобройни са сапотеките и мищеките. Културите на тези етноси са се запазили почти непокътнати от преди колониалния период, заради трудно достъпния терен. Всички те си имат собствени езици, обичаи и традиции. Испанският разбира се е лингва франка, но уахакенци имат толкова езици, колкото бодли има на един кактус. Чинантеко, миксе, чонтал, мазатеко, иксатеко… езиковото многообразие тук е съпоставимо с това на целия европейски континент. В Европа има пет езикови семейства, колкото има и в Уахака. За пръв път научих за това земи от романа на Елена Гаро Los recuerdos del porvenir, в който, наред със следреволюционната обстановка, е описан животът в градчето Икстепек. Исках да се разходя по улиците в най-голямата испаноговоряща държава в света и хората около мен да не си говорят на испански.

Днес градът е силно туристифициран, но е достатъчно да се залуташ из сергиите на най-близкия пазар и се потапяш в непознатото звуково море на местните. Освен езиците, навсякъде в Уахака човек се натъква на занаятчийското майсторство предавано от векове. В селцето Теотитлан дел Вайе работят тъкачки, които превръщат вълната и естествените багрила в килими, разказващи шарени истории. Ярките алебрихе, фантастични дървени същества, не са просто сувенири, а частици от живата традиция да се рисува без ограничения за въображението. Друго забележително изделие са плетените сандали уараче. Някога те са били белег за социален статус и са ги носели предимно хората от селските райони, но днес те са популярен символ на мексиканското.

Иначе светът е чувал за Уахака заради филма Coco и катрините (на испански е La Catrina, име дадено от Диего Ривера). Катрината, емблематична фигура за Дена на мъртвите, е измислен персонаж, създаден от художника Хосе Гуадалупе Посада в началото на 20-и век, който тогава я нарича La Calavera Garbancera. Той цели да разкритикува местните, които искат да изглеждат като европейци и да се отрекат от собствената си култура. Катрина е елегантно облечен женски скелет, носещ шапка с пера в европейски стил от XIX век. Тези нагиздени скелети са алегория за равнопоставеността в смъртта, защото без значение дали са богати или бедни, всички хора завършват по един и същи начин.

„Нашата смъртта осветява живота ни. Ако смъртта ни е безсмислена, то и животът ни е бил такъв“ пише Октавио Пас. Смъртта е голяма работа в Мексико, тя е празник, тя е ежедневия, тя е цветове, изкуство и колективна памет. А в Уахака смъртта не се крие в сенките, тя се разхожда по улиците, облечена в цветни дрехи, и щом дойде ноември, всички я канят на вечеря. Филмът Coco ни пренася в тази част на Мексико и представя традицията, която празнува живота чрез смъртта. Неговото послание е че мъртвите продължават да живеят, докато ги помним. Живите поставят олтари със снимки и предмети на починалите, за да ги посрещнат и почетат. Всичко е осеяно с листенца от цветето познато като мексикански невен или flor de muerto.

„Тук не оплакваме мъртвите, а им пеем. Защото ако плачеш, душата се натъжава и не се връща“ обичат да казват уахакенци. Пазари, пъстри скелети, фантастични плетки и фигурки, всичко в Уахака е обаяна в някаква необяснима магия.

The post Разходка из Уахака: цветя за мъртвите и гласове за живите first appeared on Rada's Blog.

Няколко коментара за вкусовете на живота в романа „Морската градина“ на Софи Бехарано де Голдберг

В романа „Морската градина“ мексиканската писателка Софи Бехарано де Голдберг описва живота на българското си семейство през 40-те години на XX век. Семейство Биджерано преживява войната, раздялата и лишенията, бори се за своето оцеляване и копнее отново да се събере. Условно бих описала преживяното от тях с три вкуса: картофен, портокалов и ананасов.

Картофът: вкусът на оцеляването

По време на войната майката София остава сама с две малки деца. Тримата преживяват лишения, глад, вътрешно разселване и унижения. Веднъж майката се сдобива с един картоф, вероятно купен на черно, за да се прибере вкъщи с някаква храна. София го сварява и го разделя на три. Малкият Алберто вижда, че братчето му плаче от глад и се отказва от своята третинка картоф, за да има повече за малкия Саломон и да залъже глада му до следващия ден, акт на жертвоготовност, който майката ще помни и ще разказва до края на дните си.

Смятат се, че пренасянето на картофите в Европа е сложило край на глада и е довело до значително намаляване на военните конфликти. Картофите са изхранвали европейските народи и са били спасението от бедността и хранителен продукт в моменти на големи катаклизми. Те се превръщат в прехрана във военно време, защото са единственото достъпно, стават маяк на оцеляването, но и на желанието за самосъхранение и взаимопомощ.  

„Не ми се яде, мамо, наистина, дай го на брат ми.“ Мама виждаше глада в очите ми, знаеше, че лъжа. Погледът ми търсеше в нейния одобрение, разрешение да спазвам пост, преживян вече толкова пъти. И тя не можеше да понася плача на гледното малко дете. Нерядко се случваше тя самата да каже, че не е гладна, за да се заситим ние малко повече, ако човек въобще можеше да използва тази дума при подобни обстоятелства. Гладът беше вълкът, който безчинстваше край нас, дебнеше ни, неизменно ни причакваше, за да ни сграбчи с подлите си лапи.

Портокалът: вкусът на надеждата

Един от най-затрогващите епизоди в романа е когато малкият Алберто яде резенче портокал 🍊 и после слага корите в джоба на панталона си, за да продължи да вкусва плода, дори и да е само чрез неговия аромат.

Истински празник в следвоенно Варна, когато храна се купува с купони и се намират само загнил боб и лук. Тогава бащата се връща с един портокал, един за цялото семейство. 75 години по-късно Алберто ще каже: „В Мексико никога не сядам на масата без препълнена чаша с портокалов сок, който пия бавно и със затворени очи.“  Той, подобно на всички нас с колективната травма от опашката за банани, ще пренеса историята за липсващия портокал до Мексико.

Портокалите, със своя страстен цвят и сладост, са изплели загадъчна история по пътя си към и от Иберийския полуостров. В Испания портокали да искаш. В много южни градове из парковете е пълно с окапали портокали. Поети като Лорка и Лопе де Вега са ги възпявали многократно. Една от най-значимите трансформации в съдбата им, е разширяването на отглеждането към Мексико и Флорида. Испанските колонизатори донасят семена и ноухау за отглеждане и в Америка, където на топлия климат, портокаловите горички процъфтяват.

Затова е много трудно на испаноговорящ да му обясниш какво нещо е да нямаш портокали. Заради тази завладяваща сцена с портокала, първоначално книгата е носела заглавие „Портокалови кори“, което пък си кореспондира с заглавието „Люспа от лук“ на Мириам Москона. Друга книга написана от мексиканска писателка с български корени и посветена на на България.

Много читатели на романа коментират „портокалите вече нямат същото значение както преди“ и „след тази книга винаги се замислям като ям портокал“.

Ананасът: вкусът на новата родина

Когато семейство Биджерано тръгва към Америка, корабът спира край Ла Гуайра, място прочуто със своите ананаси. Там местен жител се приближава и хвърля един ананас на Ефраим.

Ананасът се отглежда от коренните хора на голяма част от Южна и Централна Америка, много преди европейците да стигнат там. Плодът е пренесен в Европа след 1493 година, когато по време на втората си експедиция Колумб и моряците му виждат ананасовото дърво в Гваделупа, в Малките Антилски острови. От този момент нататък тази голяма шишарка с щръкнала корона се разпространява по целия свят, превръщайки се в една от най-популярните плодови култури, както и в знак за социален статут. Ананасът e символ на гостоприемство, свързан е с пристигането на испанците в Америка, когато местните са давали този плод като дар за добре дошли. За разлика от ябълката и греховната ѝ символика в християнския разказ, доминиращ мисленето по онова време, ананасът представлява новото, приключението, любопитството към непознатото.

Алберто ще опише така срещата с вкуса на щастието:

Мама и танти Мати се бояха, че местните ще ни изядат живи, затова останаха в каютите си по време на краткия престой на кораба в пристанището. Татко направи точно обратното и хвърли няколко монети на един от туземците, който се приближи до „Португалия-Панама“ със сал. В отговор мъжът му хвърли цял ананас. Никога не бяхме виждали този плод, но от описанията, които бяхме чували, знаехме, че това е така жадуваният ананас. Най-екзотичният плод, който можеше да съществува. Ароматът му беше неустоим, затова татко поиска нож в трапезарията, отряза щръкналата корона, обели го и изяде сам цялата сочна жълта месеста част. Без съмнение се наслаждаваше на сладостта, която капеше от ъгълчетата на устните му. Не можеше да спре, никога не го бях виждал да изпитва такова удоволствие от храната, но стомахът му плати последствията. Вечерта му стана лошо и неразположението му продължи с дни. Въпреки това, дори и при дискомфорта, който го караше да се чувства зле, той заяви, че си е заслужавало да опита райския плод.

The post Спомени с три привкуса first appeared on Rada's Blog.

Няколко думи за преводаческата ми работа по романа „Морската градина“ на Софи Бехарано де Голдберг

В романа „Морската градина“ мексиканската писателка Софи Бехарано де Голдберг описва живота на семейството си, което през 40-те години на XX век живее във Варна. Едно от любимите ястия на малкия Алберто е гювечът, приготвен по рецептата на баба му. Бабата е русенка и е пренесла тайната на гювеча от Русе във Варна. Когато започва войната, Алберто усеща, че нещо не е както преди, вече не ухае на домашно приготвено ястие. В есето си „Защото никога не съм получавала писмо от Елиас Канети“ авторката на романа споделя, че семейството ѝ е пренесло знанието за приготвяне на гювеч през океана на другия край на света и че го носи на небцето си от поколения.

Питам се от какво зависи вкусът на ястието, дали от майсторството на готвача, от съставките, или от съда, в който се приготвя? Един и същ ли е гювечът, сготвен в България, и този ‒ сготвен в Мексико? Дали има същия вкус от другата страна на океана, ако е направен по рецептата, но с локални продукти?

Пътят на гювеча, стигнал до Мексико Сити, е алегория за историята на семейство Биджерано. Множество бяха преводаческите ми търсения и проучвания, докато работих по книгата. Чудих се дали този разказ е български, или мексикански, как да го освободя от неговата мексиканскост и да му върна оригиналния български облик, защото така или иначе той е преживян и изстрадан на български. Как хем да запазя поетичния мексикански изказа на Софи Бехарано, хем да не звучат изкуствено за българските читатели случки, станали по техните земи. 

Преводът не е просто заместване на думи от един език с техните еквиваленти на друг, а представлява прехвърляне на цели концепции и на идеи, на културно-исторически кодове. Понятия, характерни за една култура или един народ със свой собствен начин на мислене, може да не са разчитаеми за друг народ. Задачата на преводача е да запази културната идентичност на текста и да изгради мост между две култури, да пренесе чуждото, за да бъде то разбрано от своите. В това отношение „Морската градина“ се оказа по-особено превеждане. Културно обагрените понятия, описанието на бита и социо-политическата атмосфера от епохата в този роман са български. Затова ролята ми на преводач се измести, не бях посредник между чуждото и своето, а трябваше да освободя текста от испанския, за да може той да проговори на нашия език, да блесне в българските си одежди и да стъпи в България след около седемдесет и пет години отлежаване на друг континент и в друга среда.

Може да се каже, че „Морската градина“ е културен и езиков гювеч. Алберто, днес възрастен мъж, е разказал преживяванията на семейството си, от времето, когато са живели България и той е бил дете. Впечатляващо е, че все още помни български думи. В мексиканското издание те са си оставени, а за да разбере испаноезичната публика, са обяснени. При езиковия пренос обясненията отпаднаха. Оригиналното „геврек, нещо като брецел“ стана просто „геврек“, защото българите знаят какво е геврек, но дори е по-вероятно да не знаят какво е брецел. „Мартеницата, амулет от усукани червени и бели конци, който бележи началото на пролетта“ си остана само „мартеница“. „Шкембе чорба, топла супа от овче шкембе, подправки, чесън, оцет и люта чушка“ ще го срещнете в нашето издание като „шкембе чорба“.

Стара Варна присъства осезаемо в романа и освен Морската градина, много от типичните варненски топоси също са на български в мексиканската книга. След войната семейството посещава едно заведение, което се казва „Малкото“. Консултирах се с варненци и се оказа, че това е „Малкото казино“. Площад „Независимост“, както и други имена на места (варненската бозаджийница „Пчела“), събития (Девети септември, еврейския въпрос), навици или обичаи (играта чилик сопа) фигурират както Алберто ги е запомнил преди повече от седемдесет години.

Както всеки роман за Втората световна война и за съдбата на евреите в този период, и тук важен образ са влаковете и железопътните линии. Бащата на Алберто, Ефраим, е сред лагерниците, които прокарват железницата в южна България, когато оттам минават безмилостните конвои на смъртта, влаковете, извозили почти 12 хиляди евреи към Полша и Германия. „Железопътните релси опетниха паметта ми с ръждата си“, ще разкаже по-късно Ефраим. 

Железницата обаче имат и друга функция, особено преди войната. Днес за повечето българи пътуването с влак е невъзможно, жп линиите са слабо развити, неподдържани и няма добри връзки. В романа героите често пътуват с влак между Врана и Шумен, между Варна и Преслав. На първо четене това ми се стори странно, защото съпоставям с днешно време, но Шумен и Варна са се намирали на железопътната линия на модерността, там, откъдето са минавали първите влакове в България, благодарение на които до хората са стигнали множество модерни стоки, но също култури и социални новости. 

Защото са живеели на линията на модерността, до героите на романа „Морската градина“ достига едно от новите „открития“, свободното време, такова, каквото се разбира от английската дума leisure, непознато за хората от предмодерното време.[1] Немският философ Йозеф Пипер пише манифест за свободното време, прекарано в различни занимания, и казва, че то „е възможно само когато сме в единство със себе си.“[2] В този смисъл варненският живот в „Морската градина“ носи белезите на модерността. Семейство Биджерано, особено след войната, не пропускат нито едно културно събитие, което се представя във Варна ‒ опера, театър, филм или балет. Изкуството е съществена част от живота им, „активната радост, щастието, което идва както от съзиданието, така и от творческото съзерцание“, по думите на Робер Мисраи, цитирани в романа.

Част от моята преводаческа работа беше да надниква във варненския живот през 40-те години – какви филми са прожектирали в киното преди и след войната, кои са били най-популярните театрални постановки или как са се обличали варненци, за да посетят културни събития.

За лагерната линия в романа, за да реша как да преведа на какво точно спят лагерниците – на нар или на легло, с какво се завиват – с одеяло или с платнище, какво им дават за ядене, се опрях на сборника „Страдание и спасение. Паметта за еврейските общности ‒ гарант срещу омразата в обществото“.

„Морската градина“ е роман за това как малките радости могат да ти помогнат да надвиеш трудностите и да намериш упование да продължиш напред. Малките радости са благоуханието на бабиния гювеч, ароматът на ветивер и рози, на току-що обелен портокал, удоволствието да се облечеш елегантно с нови дрехи и да отидеш на театър или да видиш първия цветен филм във варненското кино. Читателите са запознати с варненските градски топоси, историята на трудовите лагери, пътуването с влак из България и купонната система. Преводът на „Морската градина“ беше връщане към оригиналните багри на разказаните случки и освобождаване от испанския, послужил като преносител.

Българското издание на тази книга е като гювеча, сготвен в Мексико – преживяло е една одисея от Варна до Мексико Сити и десетилетия по-късно се завръща при източника си, за да бъде сготвено с оригиналните местни съставки.

[1] На английски, както и на други езици, се използва думата leisure, която не е синоним на „свободно време“, но в българския език не сме приели понятие, което да отговаря на leisure и затова казваме „свободно време“. Според речника на Кеймбридж leisure е „време, в което правим приятни неща или неща, които ни разпускат“, тоест време, посветено на хобита, спорт, изкуства.

[2] Leisure: The Basis of Culture: Josef Pieper

The post Български гювеч по мексикански first appeared on Rada's Blog.

Записки от изложбата „Тарсила до Амарал: Да нарисуваш модерна Бразилия“

„Художничка от фазендата, дошла от плантациите на Сао Пауло в града на път за Париж. От нивите е донесла вкус caipira към цветовете… От Париж се е върнала с рокля на Пуаре, за да ни научи да бъдем бразилци.“ Гилермо де Алмейда, 1950

„Нашето зелено е страхотно. На бразилеца му харесват контрастните цветове. Заявявам, като истинска caipira, че смятам за красиви някои комбинации, които разбрах, че били израз на лош вкус“ Тарсила до Амарал, 1929

Тарсила до Амарал, родена през 1886 г., e емблематична художничка от 20-и век, представителка на бразилския модернизъм. Нейното оригинално и разнообразно творчество съчетава местните, типично бразилски сюжети и естетиката на европейския модернизъм. Винаги съм харесвала картините на Тарсила, както я наричат в Бразилия, защото нейните платна са много пъстри, пресъздават латиноамериканската страна в цялото ѝ многообразие и колорит и провокират постколониалното търсене на национална идентичност.

Картините на Тарсила са се превърнали в символ на бразилската еклектична същност, в „пощенска картичка“ на страната както е кръстено едно от култовите ѝ платна Cartão postal, изобразяващо Рио де Жанейро, заобиколен от зелен пейзаж и една маймуна излегнала се в короната на дърво.

Бъдещата модернистка е родена в заможно семейство, което притежава кафени плантации в Капивари, източно от Сао Пауло. Една от първите ѝ известни картини е A Caipirinha, автопортрет в стил кубизъм, нарисуван през 1923 г., чието заглавието е препратка към провинциалния произход на Тарсила. Caipira означава човек от селските региони (да, оттам идва коктейла кайпириня).

Тарсила черпи от и сама вдъхновява авангардните художествени движения и в Сао Пауло, и в Париж. През януари 1923 г. тя пътува с поета Освалдо де Андраде из Европа, а след това учи редом с художниците кубисти в академията на Андре Лот. Посещава и академията на майстора на кубизма Фернан Леже, който е силно впечатлен от една от първите ѝ творби A negra. Картината е замислена като почит към афро-бразилците, но впоследствие е критикувана, че поддържа расистките и сексистки стереотипи. Въпреки че Тарсила се е вдъхновила от спомените за една робиня живяла в семейната фазенда и стилизираното бананово листо на фона подсказва нещо тропическо, това платно е нарисувано в духа на кубизма. Една африканска тотемна фигура се среща с цветната геометрия на Леже. До днес „Черната жена“ интригува публиката.

Антропофагия

През 1928 г. Тарсила рисува за Освалдо де Андраде, който към онзи момент е неин съпруг, картина на издължена фигура с цъфнал кактус. Освалдо е впечатлен и казва, че това е най-добрата ѝ творба. Той я показва на своя приятел поета Раул Боп, който също смята, че картината е прекрасна и двамата коментират, че прилича на човекоядна фигура, а Тарсила се сеща, че на езика тупи-гуарани Abaporu означава „човек, който яде човешка плът“. Картината е кръстена Abaporu. Художничката определя Abaporu като образ от нейното несъзнавано и го свързва с историите за човекоядни чудовища разказвани ѝ от чернокожите жени в детството.

Освалд написва „Манифест на канибалистите“ Manifesto Antropófago, който поставя началото на Движението на канибалистите. Abaporu символизира антропофагията – усвояване на чуждите влияния, както при канибалски ритуал, при който човек поглъща врага вярвайки, че поема неговите качества. Това символично храносмилане, вид художествен канибализъм дава възможност на националното изкуство да приема и интерпретира чужди и колониални култури, които да се преобразят и придобият бразилски облик.

Пау бразил

През 1924 г. художничката, заедно с други модернисти, предприема пътуване за „преоткриване на Бразилия“. Тя рисува сцени от ежедневието във фавелите, от карнавала в Рио де Жанейро с цялата му шареност, интерпретира фолклорни създания и характерни животни. Започва творческия период Пау бразил с подчертано тропически багри и теми, включващи пищността на бразилската природа и символите на урбанизацията като железниците и новите сгради.

След като посещава процесиите по време на Страстната седмица в историческите градове на Минас Жерай Амарал пише: „В Минас Жерайс открих цветовете, които обичах като дете. Казваха ми, че те са грозни и селски. Но по-късно си отмъстих за това потисничество, като ги предадох на моите платна: най-чистото синьо, виолетово розово, ярко жълто, крещящо зелено…“.

Част от картините от този период остават в колективното съзнание на бразилците. По време на церемонията по закриването на Олимпийските игри в Рио де Жанейро през 2016 г. стадионът „Маракана“ се превърна в огромно произведение на изкуството вдъхновено от бразилската модернистка и картината ѝ Sol poente. Върху сцената се прожектираха кръгове в ярко жълто и оранжево, а изпълнителите, облечени в цветовете на тропическата растителност, се разпръснаха, за да образуват човешка фигура разперила ръце за прегръдка.

През юли 1929 г. Тарсила излага картините си за първи път в Рио де Жанейро. Същата година, заради срива на Нюйоркската фондова борса, семейството ѝ губи своята фазенда за кафе, както и цялото си състояние. Сладва и раздяла с Освалд де Андраде. Художничката окончателно се посвещава на изкуството.

Пътуване до СССР и социално ангажиран период

През 1931 г. Тарсила продава няколко картини от частната си колекция, за да замине за Съветския съюз с новия си съпруг, психиатъра д-р Осорио Сезар. Двойката пътува до Москва, Ленинград, Одеса, Белград и Берлин. След това се озовават отново в Париж, където останала без пари, тя е обща работничка, занимава се с бояджийски дейности и събира пари, за да се върне в Бразилия.

Когато се завръща, Тарсила е арестувана по обвинение в подривна дейнос заради участието си в леви политически събрания. С картината си Operários започва един по-социално ангажиран период от творчеството ѝ.

През 30-те години, когато все още доминираща европоцентричната визия за света, Тарсила до Амарал избира да рисува чернокожи хора, тропически растения и животни, местни митологични създания, за да провокира изграждането на национално самосъзнание. Творчеството на Тарсила е пресечната точка на няколко култури и повдига социални и расови въпроси. Тя ни приканва да преосмислим границите между традицията и модернота, между науката и народната култура и затова се превръща в популярен символ на бразилската идентичност. Ослепителните пейзажи, необичайните и очарователни видения, политическата тематика в картините от 30-те години, приказният гигантизъм на по-късните ѝ композиции, потвърждават силата на едно изкуство, което е вкоренено в своето време, но и винаги е готово да се обновява.

Въпреки че е добре позната в станата си, международните изложби на бразилската модернистка са рядкост. От 9 октомври 2024 г. до 2 февруари 2025 г. Le musée du Luxembourg представя изложба на Тарсила до Амарал, озаглавена „Тарсила до Амарал. Да нарисуваш модерна Бразилия“. Всички снимки в този материал са от изложбата.   

The post Пощенска картичка от Бразилия first appeared on Rada's Blog.