Рада Ганкова

Записки около превода на „Остайница“ на Рене Карабаш – първия български роман, публикуван в Бразилия

„Остайница“ от Балканите до Бразилия

Бразилия е необятна територия, страна с континентални размери, която притежава неописуемо природно, човешко и културно разнообразие. Територията на целите Балкани се нанася върху бразилската около 13 пъти, но Балканите не отстъпват по шареност. Днешната бразилска литература прониква в джунглата буквално и преносно, изследва контрастите на страната, наслагваните с векове конфликти и работи за деколонизиране на съзнанието. Балканските народи от своето миниатюрно местенце се взират в сходствата и различията помежду си, еднакво пламенно се оприличават и разграничат едни от други. И в балканските, и в бразилската литература неоспоримо място заемат страстта, смъртта и страданието. На този фон българските писатели се преоткриват, проникват в дълбоки и разнообразни теми и се радват на невиждана досега популярност. Интерес към превода на българска литература проявяват издателства по целия свят и сме свидетели как за пръв път български роман, носител на балкански колорит, ще стъпи на бразилска земя.   

Романът „Остайница“ на Рене Карабаш оригинално говори на български, разполага се в едно село в Прокълнатите планини на Албания и вече проговори на бразилски португалски благодарение на превода на Рада Ганкова и Амелия Бонфим. Това ще бъде първият български роман, достигнал страната на карнавала. „Остайница“ е балканска история, в нея има забранена любов, кръвни отмъщения, семейни вражди, стародавни закони, които смачкват свободата и индивидуалността. Но „Остайница“ е и покана за размисъл върху общожитейски теми за женствеността и мъжествеността, за любовта и семейството. Когато говорим за бразилска литература, често използваме прилагателните екзотична и далечна. Днес едно далечно и екзотично място от Балканите се пренася при бразилските читатели, едно планинско албанско селце, където хората живеят по правилата на Кануна, според които жената се оценява във волове, а мъжете живеят заради кръвните отмъщения, място, където любовта е равна на смърт. Героинята на нашата история – Бекиа – трябва да спази повелите на Кануна и да се омъжи за Неманя. Единственият ѝ начин да избяга от брака, е да даде обет за целомъдрие и да стане мъж в очите на закона, да стане остайница. Тя се превръща в Матя, но решението ѝ да отмени сватбата, носи смърт и рана за семейството ѝ. 

Бразилските читатели са свикнали с книги, проблематизиращи социалното и патриархалното насилие, издевателствата над личността заради социалните порядки, чупливостта на човешките отношения. Предстои да видим как те ще се отнесат към балканската история на Рене Карабаш, ще бъде ли тя екзотична и далечна, както ние обговаряме бразилските романи, или ще се припознаят в културните послания от тази част на света, в суровостта на човешките взаимоотношения и неизречената обич.

Българската литература в Бразилия

Бразилската литература е значително добре представена в България. През 1938 г. излиза първата бразилска книга – сборникът с разкази „Дона Паула“ от Машадо де Асиш и Артур Азеведо. В следващите десетилетия се издават автори от класическата бразилска литература и колоси на 20. век като Жоржи Амаду. Български художествени творби, издавани в Бразилия, са единствено сборникът на Йордан Радичков Contos de Tenetz (преводачи Румен Стоянов и Андерсон Брага Орта, 2004) и едно двуезично издание на бразилския цикъл на Елисавета Багряна Ciclo brasileiro (превод на Мария да Гия Силва Лима, 2014). Макар българската литература в момента да се превежда активно и да има издания по целия свят, не само в Европа и САЩ, наши романи в Бразилия не са публикувани.

„Остайница“ може да бъде определена като явление в съвременната ни литература, защото след книгите на Георги Господинов тя е най-превежданата българска книга. Вече са излезли или ще излязат скоро преводи на арабски, босненски, английски, немски, гръцки, френски, италиански, македонски, полски, сръбски, шведски и днес историята на Бекиа се отправя към друг континент, за да проговори езика на самбата и карнавала. 

Неслучайна случайност или синхроничност, както я нарича Рене

В моето преводаческо портфолио влизат заглавия от бразилската съвременна (два романа на Итамар Виейра Жуниор) и класическа („Ирасема“ на Жозе де Аленкар) литература. Един ден ми се обади Гергана Панчева от литературна агенция „София“ и ме попита дали бих превела „Остайница“ на бразилски, защото едно издателство иска да купи правата, но са ударили на камък с преводача. Когато от Ercolano се свързаха с предложение за превод, още не бях чела книгата. Бях я забелязала в България и я пренебрегнах, тъй като не знаех какво означава заглавието. Разбрах значението на думата „остайница“ чак когато излезе преведена на френски и я изложиха в една брюкселска книжарница със заглавие Vierge jurée или Заклета девица.

Първоначално отговорих уклончиво на двамата издатели Роберто и Режис от Ercolano. Прецених, че това е грандиозен, не по силите ми проект. Съгласих се да направя пробен превод на първите десет страници. По същото време се запознах и с Рене и си струва да опиша запознанството ни в няколко изречения. „Глаголницата“ е платформа на българите в Сиатъл, които организират срещи с писатели, преводачи, изобщо с хора, свързани със словото. Малко след разговора ми с Ercolano Рене беше гост в „Глаголницата“ и аз се включих, за да разкажа, че не съм прочела още цялата книга, но предстои заради интереса към нея в Бразилия.

И тук започват неслучайните случайности. Рене прочете преведен от мен роман на Итамар Виейра Жуниор. Тя самата казва: „С книгите е като с хората – точната книга се появява в точния момент, и разбираш защо с другите досега нещо не ти се получаваха нещата“. „Торто арадо“ достигна до сърцето ѝ тъкмо когато му е било времето и тя намери допирните точки между бразилския бестселър и собствения си роман.

Междувременно представят „Остайница“ в Париж и задават въпрос на Рене дали  литературата има силата да променя света. Тя отговаря: „Разбира се, че историите в книгите могат да променят животи и имат силата да променят света“, и дава пример с „Торто арадо“. Тогава организаторката на събитието излиза пред публиката, вдигайки високо френското издание на „Торто арадо“, и казва: „Ето за тази книга говори Рене и аз съм нейният френски издател“. Синхроничностите продължават, и на другия ден отново ми се обадиха от Бразилия, че са прочели пробния превод и искат да работят с мен. 

Превод в тандем

Съгласих се да работя по този текст по няколко причини. Първо, защото няма нито един български роман, преведен и издаден в Бразилия, и вярвам, че подобно първопрохождане е очарователно. Второ, произведението ме вълнува, защото проблематизира задушаващата хватка на патриархата, правата на жените и носи зрънце екзотика. Съвпада и с моето виждане, че ни трябват разнообразни книги и истории. И не на последно място, да превеждаш такъв роман, означава месеци на ровене из речници и търсене на чудни думички, което си е незаменимо езиково обогатяване.

Моят език е българският и се чувствам най-сигурна, когато превеждам на него, но да превеждаш към чужд за преводача език, има голямо предимство и то е, че владееш безрезервно оригиналния текст и нищо не може да ти се опре при тълкуването му. Така се зароди и идеята да работим в тандем с Амелия Бонфим. Амелия е дългогодишна приятелка. Познаваме се от моите студентски години. Тя работеше като устна преводачка в институциите на Европейския съюз, където и аз започнах работа впоследствие. Амелия е бразилка, прекарала много време в Европа и изложена на европейската езикова среда, свикнала да превключва между езиците и културите, и тя не просто владее български, а вярва в българското, дори в едно интервю по телевизията каза, че: „България е спяща красавица“. Няма по-подходящ човек, с когото да работим по превода. 

Колко екзотични са Балканите за бразилците?

За „Остайница“ могат да се използват различни епитети – кратка, лирична, женска, бунтарска, балканска, нишова, интимна, екзотична. Някои биха го определили като роман за албанските заклети девици, за балканските обичаи, за женските тайни, за женската сексуалност, за копнежа по свобода, за борбата срещу патриархалното иго. Всички тези интерпретации не обуславят пряко преводаческия процес, но всичките вкупом влияят върху решенията на преводача. При работата си сме се ръководили от принципа текстът да е разбираем за бразилците, да пренася посланията си и да запази екзотичността си, но да бъде достъпен със своите балкански порядки и нрави.

В началото на романа са изброени думите, които наричат остайниците. При превода те бяха запазени и добавихме бразилски думи със същото значение. Реалиите са предимно албански, малко на брой български и селски. Албанските реалии са обяснени в изходния текст, защото някои са непознати и за българския читател. Всички тези пояснения са останали и в превода на португалски: беса, Канун, баби… Има и няколко европейски реалии. Например единният за Европа телефон за спешна помощ 112. На бразилците „сто и дванайсет ли е?“ не им предава представата за спешен случай и сме написали socorro.

Образността в романа черпи с пълни шепи от земята, селото и природата – „лъжата с червей“, „една жена струва 20 вола“, „най-добрата приятелка е кравата“, „като памучета, пампуляци им викаше тя“, което го доближава до бразилския литературен канон и прави текста възприемчив за тамошната публика.

Любовта на Балканите е трагична, а в литературата и киното – често фатална. За Бекиа тя изглежда недостъпна, на уличните кучета ли да я дам тая любов, пита се тя, но в хода на повествованието читателят чувства облекчение, че макар привидно забранена, Бекиа ще намери помирение за душата. Лавината от емоции те държи от началото до края, лавина от поезия, написана в романова форма. Стилът на Рене е преводлив и част от преводливостта му идва именно от кратките фрази, нанизани в потока на съзнанието и разделени единствено от запетайки. Но такъв текст, макар и кратък, около 22 хиляди думи в оригинал, не оставя време нито на преводача, нито на писателя да си почиват. Всяка дума е търсене, всяка дума е проникновение, което води към освобождаването на Бекиа.

Ще споделя и няколко конкретни микропреводачески решения, които едва ли ще ти направят впечатление, ако просто си четеш романа, без да превеждаш.

бате

децата в махалата започнаха да ми викат бате Матя

„Бате“ и „бай“ са мъка за превод. Тук на помощ се отзоваха бразилците. В бразилския има разговорна дума seu, което е обръщение, използвано пред лично име на мъж. Обикновено се отнася до по-възрастен мъж и показва уважение, тоест точно каквото ни трябва, за да преведем „бате“.

фльорца

хайде, Сале, покажи ни майка ти син ли е родила, или фльорца

Убедена съм, че преводачите на всеки език ще се чудят как да преведат „фльорца“. И аз дълго се блъсках да намеря някакъв вариант. Тогава Амелия каза: „Рада, ама това не е ли дума, изкована от романския корен за „цвете“?“. Та така, fleur на френски, произнесено „фльор“, flor на португалски и оттам Амелия предложи florzinha. Фльорцата стана флорзиня. Такива са езиците – тъкмо когато си мислиш, че те предават, те ти подават ръка и ти помагат.

мълчано мляко

Млякото е повтарящ се символ. Думата мляко се появява 29 пъти в текста. Белотата му символизира чистотата, която семейството и обществото очакват от Бекиа. Двата повратни епизода в историята се случват в мандрата, когато Бекиа току-що е издоила кравата. За миг целият казан, пълен с мляко, се разлива. Млякото в „Остайница“ е мълчано, като на български празникът Водица, свързан с целебната и магическа сила на мълчаната вода, която притежава способност „да помни“ и затова хората ѝ се прекланят. Както старите българи са вярвали, че водата „чува“ и „сбъдва“, мълчаното мляко е онзи магически миг, разковниче към намиране на пътя и сбъдване в живота на остайницата Бекиа.

Заглавията трудно се превеждат

Английското заглавие на романа е She who remains, на френски вече споменах, че е Vierge jurée, на полски са измислили съвсем друго заглавие – Zanim dojrzeją granaty (Преди да пораснат наровета), на гръцки – Ορκισμένη (Заклета).

Думата остайница не е речникализирана в българския. Тя е от сръбски, но е напълно разбираема за българите. Докато работехме, Роберто и Режис научиха думата и една от обсъжданите идеи беше заглавието да си остане така, както е в оригинал.

Амелия предложи няколко варианта като ELA uma outra mulher и ELA mas uma outra mulher. Моятапървоначална идея беше бразилското заглавие да е като на английски – Aquela que ficou. Амелия ми обърна внимание, че на португалски има два глагола за оставам – ficar и restar – и глаголът restar е по-подходящ, защото е по-екзистенциален. Спряхме се на Aquela que restou или Онази, която остана.

В заключение ще кажа, че Рене Карабаш смята, че хубавите неща си пробиват път, защото небето им помага. Нейният роман е едно от тези хубави неща, които си пробиват път през континентите и държавите, през езиците и културните кодове – и всички му помагаме. И аз, и Амелия сме щастливи, че този текст стигна до бразилските читатели и започва още един живот в Бразилия.

Коректорска работа: Ива Колева