Превод от португалски: Рада Ганкова

Започнах да превеждам този роман, защото ме подбутнаха от Къщата за литература и превод в София и ме включиха в проекта Forward.

Невена Дишлиева-Кръстева е редактор на този откъс.

* * *

Всеки си има някаква причина да дойде в Лисабон – за Виктор Тирапикош беше неволята. През градските порти всеки ден влизат много такива като него, пристигат кой с кола, кой с автобус или каруца, кой пешком, стотици, хиляди, като мравки, и като мравки се разпиляват, като мравки или като мишки, които превземат флагманския кораб на португалската армада, вместо да го напуснат, петнейки с крачищата си, целите в пръст и кал, моля ви се, блестящите и източили се като реки улици, тротоарите с плетеница от черно и бяло, безупречно оформените като по конец и с нивелир паркове и монументалните булеварди, с които имперската столица се гордее до пръсване. Метрополисът кипи от живот, от възможности за пришълеца, който умее да се възползва от тях или пък е готов да играе по градските правила, още няколко ескудос и обещание за по-добър живот, само обещание – това е достатъчно и е причина не по-малко основателна от всяка друга човек да дойде в Лисабон. Виктор Тирапикош слезе от влака  малко повече от час след като се беше качил, от Синтра до Камполиде стигна за четиресет минути, нищо работа, чудеса вършат електрическите локомотиви, пуснати по тази линия пет години по-рано, останалото време отиде, колкото да се прекачи и да стигне до Алкантара Тера. На двайсет и две години, а кракът му никога преди не беше стъпвал в Лисабон, все едно беше вчера, когато гонеше врабчета на змийския остров и единственото, което виждаше, беше планината и Кащело дош Моурош. Така и не му стана ясно защо на онова място му викаха „змийски остров“, не беше остров, нито пък имаше змии, беше просто един стръмен склон, задънена уличка, на която живееха половин дузина семейства, несретни като неговото. Обаче имаха гледка към планината. А от гарата на Алкантара Тера планина не се виждаше – виждаха се сгради и широк булевард, по който преминаваше кола след кола, все едно обзети от бяс, и хора, хора пред него и хора зад него, май повече хора, отколкото беше видял през целия си живот, и всички изглеждаха забързани, сякаш закъсняваха, в града животът има друг ритъм, друга скорост. Майка му го беше инструктирала, излизаш от гарата, завиваш надясно, до къщата на чичо ти са триста метра, не повече, и той последва указанията, излезе от гарата, зави надясно, не носеше със себе си нищо освен един вързоп, който нагласи на рамото си с леко движение, и напъха ръце в джобовете на стария износен панталон, прекалено къс за тъй дългите му крака. Около гарата се навъртаха трима-четирима мъже, единият от които пушеше, облегнат на рамката на една от вратите, а димът се смесваше със студения утринен въздух и образуваше кръгчета, кълба, които излизаха от устата му на сиви облачета, като тези от ауспусите на неспирния поток от коли пред тях, мъже с костюми и вратовръзки, с шапки на главите, и всичките приличаха на господа, на джентълмени, за разлика от Виктор, който имаше вид точно на това, което беше – селяндур с къс панталон, току-що пристигнал от змийския остров. Но в краката, там не отстъпваше на никого от господата – почти новите му ботуши не падаха по-долу от който и да било чифт обувки, закупен от „Грандес армазенес“ на Шиадо. Тръгна да върви, триста метра не са кой знае колко, има-няма пет минути, пред него се разкриваше голямата долина на Алкантара с акведукта в далечината, но в ждрелото вместо река има булевард, който навява мисълта за превземането на Сеута от нашите славни прадеди и затова му е дадено името „Завладяването на Сеута“, жалко само, че по склоновете му имаше безброй колиби, в мизерията няма нищо славно, хиляди мъже и жени, не по-малко португалци от Светия главнокомандващ[1], но въпреки това без право на друг покрив над главата си освен лист ламарина върху няколко криво-ляво сковани дъски, срамота под открито небе, дупки в скалата, коптори, отдалеч по-скоро приличаха на разпилян боклук, отколкото на човешко обиталище. Забеляза вляво мястото, към което се беше запътил, наистина нямаше как да се обърка, наредени една до друга триетажни сгради, всичките еднакви, монотонни, строги, не беше нужно кой знае какво въображение, за да заприличат на фасада на затвор, само им трябваха едни решетки на прозорците, но решетки липсваха и на тяхно място имаше простряно да съхне на слънцето пране. Лесно различи стъпалата на входа на малкия тунел, по който се стигаше в двора. От другата страна, досами входа, и за да не остане никакво съмнение, че е стигнал там, където трябва, видя буквите, които в три реда от сини плочки изписваха „Патио[2] до Кабриня“, едно доста мрачно пространство в плен на ветровете, с все още хлъзгава от нощната роса черна и опасна настилка, по която волно щъкаха кокошки и също толкова свободно никнеха треви, високата стена, отделяща двора от къщите, коритата за пране и две дрипави момчета с барети, наведени и увлечени в игра на пумпал. И шумотевица, глъчка, разнасящи се от отворените прозорци гласове, звуци, които му бяха познати, тук, както и на змийския остров, дворът си е двор. Почти веднага разни глави занадничаха една след друга, привлечени от появилата се новост, недоверчиво гледащи на необичайната случка в иначе винаги толкова еднаквото им ежедневие, дворът си имаше своите хора, своите жители, появеше ли се външен човек, той трябваше да има основателна причина да е там. Виктор им помаха, промърмори едно „добро утро“ твърде тихо, за да го чуят, и продължи да напредва бавно, боязливо, сякаш всеки момент някой можеше да насъска кучетата срещу него. Домът на чичо му беше по-нататък, носеше си написания на ръка върху смачкано листче номер, сравни го с другия, изписан над една зелена дървена врата в лошо състояние, и влезе, изкачи се по стръмната стълба до първия етаж и почука веднъж, после дваж, не му се наложи да чука трети път, вратата се отвори и се показа дребната, набита фигура на чичо Артур, а, ето те и теб, каза той.

Остави се да го прегърне, ако това изобщо можеше да се нарече прегръдка, беше по-скоро едно-две потупвания по рамото, жестът на човек, не особено свикнал да демонстрира обич, още по-малко с тези дебели ръце, напукани и загрубели от работа, с бразди, в които кожата и ваксата бяха така попили, че нямаха изчистване, и дори и сапунът от „Сабао Активадо СУФ“, който правеха наблизо, нямаше да успее да премахне тази своеобразна патина, напластявала се в продължение на трийсет и повече години, прекарани в ръчно шиене на обувки – обувки и ботуши като тези, които носеше племенникът му, подарък от чичото за Коледа, чисто нови, или като маратонките „Атлетико“, с грайфери, от ония, с които футболистите излизат на терена, кой знае колко гола вече е вкарал задочно чичо Артур. Попита го, оправи се значи, а Виктор му отговори, че да, нямало как да се обърка, а майка ти как е, държи се, чичо, държи се. Какво друго да прави, освен да се държи? Виктор се огледа, къщата беше малка, ставаше за чичо Артур и леля Ема, стигаше им, и те бяха мънички, но племенникът се беше метнал на баща си, който беше висок метър и осемдесет, преди болестта да го стопи като мокрица. Чичото отгатна мислите и му каза, ще трябва да се навеждаш, а той отвърна, ще се оправя някак, не се тревожете за мен, леля как е, и чичото отговори, на работа е, почна в осем. Виктор метна вързопа върху леглото, което му бяха посочили, желязна рамка със сламеник отгоре ѝ, скромно, но чисто, на следващия ден щеше да се запише да работи на новия мост над Тежу, който щеше да се построи тук, в Алкантара, говореше се, че плащат добре, почти деветдесет ескудос на ден, мъже като него се стичаха от цялата страна да си търсят работа, записването беше започнало преди две години, но едва през последните месеци напливът към столицата се заусеща, така или иначе преди две години той нямаше как да дойде, едва сега успя, вече можеше и щеше да се запише, пък после да видим. Но това беше за утре, не за днес, днес той само хвърли вързопа върху леглото и зачака указания. Чичо Артур му каза, гледай да си вкъщи, когато леля ти се прибере, ще се зарадва да те види, а той отвърна, ще бъда, чичо, разбира се. Всъщност наставлението даже беше излишно, Виктор нямаше намерение да излиза, всички тук му бяха чужди, плуваше в съвсем непознати води, това може и да беше Патио до Кабриня, но все едно се намираше на Марс. Чичото облече вълненото си палто върху ризата и престилката и затръшна вратата, племенникът се опъна в неудобното легло, краката му стърчаха, усети как пружините и кокалите по гръбнака му изскърцаха – нищо, с което да не беше свикнал. Извади пакет „СЖ Жиганте“ от джоба на ризата си и запали цигара с клечка кибрит, леля Ема се прибра чак привечер, пъхна ключа в бравата и още от вратата го повика по име, прегърна го силно, това беше то прегръдка, дори майка му не го прегръщаше така, не ѝ беше в характера, но пък леля му си беше такава, любвеобилна, обичаше да си показва чувствата, жалко само, че беше останала бездетна, на един му се раждат деца, без да го бива за родител, а друг, макар да има родителско призвание, си няма деца, животът открай време ни се подиграва. Леля Ема извади от бялата престилка шоколад с форма на чадърче и му го подаде, сякаш племенникът ѝ беше на две, а не на двайсет и две, за това въобще не се беше сетила, но си беше чист късмет, че работи в шоколадената фабрика „Режина“. После го попита, чичо ти разведе ли те из двора, а той рече, не остана време, лельо. Мъжка му работа, хайде, върви, излизай, каза му и той тръгна, отиде да разгледа двора, в който всъщност нямаше кой знае какво да се види, стени и врати, и прозорци, защото на дворовете им вдъхват живот хората, а тях той щеше постепенно да опознае – Сезалтина и Кордалия, която вечно беше болна, боляха я ту главата, ту краката, или пък гърбът, или гърдите, Аделия, която пееше фадо, и Карлитос, вдовецът на починалата от туберкулоза Едите, Ти Зе Мария, който правеше серенади на Елена, Мануел Шейриню, който живееше до тях и непрекъснато се караше заради врявата, Мария да Граса, Анжело Баракиню, Лусио от кръчмата, който повтаряше всяко нещо по два пъти, Тибурсио, който се напиваше и биеше жена си Одете, продавачката на риба, Фернандо, пенсионираният гвардеец, който се подвизаваше като нощен пазач, Руи Фоля, чийто баща беше избягал във Франция, и Жозуе, вехтошарят на квартал „Алвито“. Патио до Кабриня не беше направен от стени, нито от врати, нито от прозорци, той беше сътворен от хора като тези и като Виктор Тирапикош, който току-що беше пристигнал в Лисабон, за да работи на строежа на новия мост над Тежу.

• * *

Първия път, когато чу да се говори за новия мост над Тежу, Виктор още беше затворник номер 24 402 в Централния лисабонски затвор, където вместо проснати по прозорците дрехи имаше истински решетки, та изобщо не беше нужно въображение, за да го оприличиш на затвор. Новината беше на първа страница на „Диарио де Лишбоа“, който пристигна с два дни закъснение, все така пристигаше, в Линьо няма пресни новини, нито новините, нито каквото и да било друго беше прясно, всичко беше претоплено, с изключение на храната, нея не я претопляха, тя просто беше отвратителна. Виктор Тирапикош не знаеше буквите, загледа се във фотографията, показваща как щеше да изглежда онзи мост, колосална стоманена филигранна конструкция между двата бряга на реката, дълга повече от километър, ще рече човек, че е невъзможно да не се срути още при първия полъх, мост, който щеше да започва от Алкантара, където живееха чичо му и леля му, и от Алкантара да стига до отсрещния бряг, където Христос Царят щеше да го посрещне с разтворени обятия. Не се сдържа и подсвирна, трудно му беше да повярва, и той, и всички останали, толкова години слушат, че ще може да се пресича над Тежу в Лисабон и нищо, който искаше да прекоси реката, да се качва на касилейро[3], те винаги закъсняваха, но ги имаше, а мост нямаше. Този път обаче изглеждаше истинско. Съветът на министрите, председателстван от професор доктор Антонио де Оливейра Салазар, беше решил да възложи строежа на консорциум, оглавяван от „Юнайтед Стейтс Стийл Експорт Къмпани“, а ако имаше нещо, което американците умееха да правят, това бяха мостове, стигаше човек да погледне моста „Голдън Гейт“, който се появяваше във филмите и вече над двайсет години си стоеше на мястото. И все пак най-добре беше да се изчака и да се види. Шест години – толкова беше предвиденият за построяването срок, а не осемдесет, че и отгоре, както беше ставало дотогава. В карето с уводната статия, която някой благоволи да прочете на глас, нали пишеше: народите се уморяват да чакат, но не се уморяват да мечтаят.

Договорът за построяването на моста беше подписан по-малко от година след това. Мост без име, наричаха го просто Мостът над Тежу, макар че мостове над Тежу има няколко, например във Вила Франка де Шира, но този няма да бъде като никой досега – висящ, от стомана, внасяна от Съединените американски щати, цели седемдесет хиляди тона, най-голямата заявка, приета някога от страната на Джон Уейн и Джон Ф. Кенеди, най-мащабната обществена поръчка, осъществявана до момента в Португалия, най-големият мост в Европа, най-големият мост над Тежу. Договора го подписаха министърът на благоустройството Едуардо де Арантеш и Оливейра и представителят на „Юнайтед Стейтс Стийл“, Чарлс К. Маккракън, и двамата с химикалки, върху които се мъдреше надписче с церемониален шрифт, произнесоха се речи и се чуха хвалебствени слова, размениха се любезности, удоволствие е за нас да бъдем с Ваши превъзходителства, ама моля Ви се, честта е изцяло наша, удоволствието също. И имаше защо – начинанието не само беше с внушителен размах, но по договор консорциумът също така се задължаваше да наема местна работна ръка и винаги, когато е възможно, да използва наличните в Португалия средства и ресурси. Само още няколко месеца и щеше да има строителна площадка,  американски експерти и португалски работници, почти три хиляди души за великото дело. А след няколко месеца и Виктор щеше да бъде на свобода, броеше дните като всички останали затворници, едни имаха повече, други по-малко, имаше и такива, на които им оставаше да броят още хиляди дни, дори когато мостът беше готов, те пак щяха да са зад решетките. Всъщност никой в Португалия не би могъл да твърди, че е свободен, диктатура имаше вече от толкова много години, че Виктор дори не си спомняше кога започна, Салазар беше на власт още при раждането му, никога не беше познал истинската свобода, не знаеше съвсем ясно какво е това, на човек не може да му липсва нещо, което никога не е имал, и все пак той продължаваше да брои дните до освобождаването си, отбелязваше ги наум в календара си, преди за поредна вечер да заспи на нара.

По онова време се разрази войната в Ангола, онази Ангола, в която Салазар беше наредил да се действа бързо и с всички сили, говорейки напевно, сякаш проповядваше, семинарист е бил човекът, професор доктор, твърдостта и религията заедно в една фраза, кратка, отсечена, изречена бързо и с апломб. Но нареждането да се действа беше не за него, човека, чийто крак въобще не беше стъпвал на африканска земя през седемдесет и две годишния му живот, а за нашите войници, нашите момчета, които всяка седмица с хиляди щяха да се качват на корабите в същата тази Алкантара, където щеше да изникне най-големият окачен мост в Европа. Дали изобщо знаеха къде отиват, натъпкани като добитък в корабите, селяци, неграмотни като него, не бяха излизали от родните си села, камо ли да вървят в Ангола, толкова далеч, отнема десет дни само да стигнеш до там, мислеха си, че отиват на разходка, наивничките. Зле подготвени, калпаво въоръжени, лошо информирани, младежка плът, готова да изгори в изпепеляващата пещ на войната. Само през онази година корабите отидоха до Ангола и се върнаха деветнайсет пъти, оставиха там над трийсет хиляди момчета, изгубени из храсталаците и джунглата, затънали в блатата, да се сражават с врага и с комарите, с маларията, с треската и разстройството, да воюват с цяла една страна, стреляйки по всичко, което мърда. Корабите направиха деветнайсет двупосочни курса, а веднъж замина и самолет с образа на Богородица, благословен от кардинал Сережейра, най-мощното оръжие в португалския арсенал – вярата, защото иначе щеше ли да се нарича свята война тази, която португалците водеха на африканска земя, подобно на доблестните си предци отпреди няколко века, и, ах, колко беше коствало да се съгради португалският свят, сега обречен на смърт чрез разстрел. Знаците бяха съвсем ясни, за който умееше да ги разтълкува, но убягнаха от погледа на тези, които поради разсеяност или заради убежденията си взеха ставащото за дело на комунисти, подето най-вече с цел да се подкопае доверието в режима, а не за нещо друго, тези, според които в колониите не ставаше нищо ново освен някое и друго кокошкарско спречкване, няколко демонстрации в Ангола, други в Мозамбик, меморандум за разбирателство, пристигнал от Гвинея, с един нов израз в него – право на самоопределение, това пък какво е, право на самоопределение, нищо особено, лек полъх в сравнение с вятъра на независимостта, задухал из Камерун, Того, Мали, Сенегал, Британска Сомалия, Мадагаскар, Конго, Нигер, Горна Волта, Кот д’Ивоар, Чад, Централноафриканската република, Габон, Нигерия, Мавритания, вятърът, който духаше във всички тях и накрая стигна и до нашите отвъдморски провинции, в края на краищата и те искат независимостта си, право на какво, на самоопределение, което ражда националисти и заговорници, в крайна сметка задържани и осъдени, мнозина от тях в столицата на империята, където получаваха назидателни присъди. Знаците бяха съвсем ясни за който умееше да ги разтълкува, видя ги даже адмирал Америко Томас и предупреди страната за тях в новогодишната реч на президента, в която се обърна към патриотите, призова ги към единство и към вяра, същата онази вяра, силната, на която винаги сме се уповавали в трудните моменти на историята. Нещо повече, президентът на Републиката, родом от Алкантара, обеща твърдост в отбраняването на португалския бастион срещу силите на злото, твърдостта и християнската любов са единственият начин да се опази уважението към всичко човешко. И ето, само няколко седмици по-късно в Ангола твърдостта се прояви съвсем ясно, обаче не и християнската любов – нямаше я при успокояването на разбунтувалите се работници от плантациите за памук в Байша до Касанже, имаше само военна намеса, при която селата им бяха сравнени със земята и бяха убити стотици или хиляди, никога не се разбра точно колко, не ги преброиха, може би не бяха човешки същества. Но който потушава бунт, не потъпква непременно една мечта, двете са от различно естество, няма насилие, което да изкорени мечтата, най-много да забави превръщането ѝ в действителност, а мечтата беше за независимост, Ангола не струваше по-малко от Алжир или от Белгийско Конго, които бяха извоювали своята, нито пък Португалия беше нещо повече от Франция или Белгия. Не мина много време и ето че в Луанда вече се щурмуваха затвори и полицейски участъци, вече се стреляше и се убиваха белите, а те със сигурност бяха човешки същества. После дойде и мартенското клане. Стотици загинали, бели, черни, мъже, жени и деца, убити от куршуми и удари с мачете, насилени, осакатени, обезглавени, опожарени плантации, разрушени и плячкосани села, невъобразима касапница из мирната земя на Ангола, както я нарече вестник „О Секуло“. Те това бяха мартенското клане и последвалата го реакция – действие бързо и с всички сили. Убийте черните, убийте ги всичките, крещеше жадна за мъст тълпа в Луанда при пристигането на кораба „Ниаса“ с първия португалски военен контингент на борда. Тези хора не бяха само убийци, не беше възможно да бъдат, но бяха човеци и бяха многобройни, трупаха омразата и разпределяха вината върху всички, както е присъщо на тълпите, искаха да си разчистят сметките с кръв и смърт, око за око, зъб за зъб, както повелява Господ в Стария завет.

Господ повелява много неща, но не Той беше наредил на Виктор да краде. И в интерес на истината никой никога не бе чул момчето да заявява обратното, нито го бе видял да посочва някой пасаж от Библията, защото такъв трябва да има, че човек не бива да гладува, че не бива да е скъперник като Месията от бакалията, който се възползваше от другите и от неволята им, записваше си борчовете им в тефтера и в края на всеки месец, когато жените от квартала идваха да се издължат, винаги добавяше по нещо, сметката никога не съответстваше на купеното, но хората си плащаха, какво да сторят, макар и такъв, този беше единственият начин да занесат вкъщи нещо за ядене, картофи, фасул, парче сланина и къшей хляб, най-елементарното, с което да си понапълнят стомаха, Месията се възползваше от глада на околните, за да припечели някой и друг грош отгоре, и затова Виктор не се разбираше с Господ, отдавна беше престанал да го слуша заради такива като Месията и членовете на фамилията Салазaр, какъв дяволски Бог беше този, който допускаше подобни неща, да не вземете да го карате да се споразумее с такова същество, вездесъщо или не. А провизиите си стояха ей-там, в камиона, чакаха да бъдат разтоварени, изкушение по-силно и плътското, цялото семейство е гладно, нещо го накара да протегне ръка към тях, един чувал картофи и един хляб, лош късмет беше, че Месията изникна на вратата точно в този миг, в мига, в който усети подтика, колко нелепо, но стореното веднъж връщане назад нямаше, изчезна надолу по улицата, а бакалинът го подгони с викове крадец, апаш, Виктор метна чувала на гръб и си плю на петите, а другият тичаше подире му и сумтеше като изтърван бик, но дори с товара на гърба Виктор тичаше по-бързо от него, беше по-млад, много по-лек, крадец, апаш, съседите наизлязоха и го разпознаха, гледай, гледай, синът на Тирапикош е, бяга, дръпнал е дявола за опашката, а сега се крие, по-страшно от това да го хванат беше баща му да разбере за кражбата, беше болен, но още жив, та сега щеше да се спомине от срам, крадец, апаш, чувалът се скъса и картофите се разпиляха по улицата, търкаляха се като билюри, а в дъното се появи фигурата на Фагундеш с полицейската униформа, опната върху корема му като кожата на барабан, стой, извика той, стой, мамка му, ако Месията не го хванеше, нямаше да може да го хване и Фагундеш, Виктор се изплъзна на полицая и продължи към сградата на общината, после свърна надолу вдясно. Тичаше вече без посока, и колкото повече бягаше, толкова повече се усложняваше случаят, кражба и бягство от орган на властта, ех, че недоразумение, просто един подтик, картофите до един вече се бяха разпилели по пътя, оставаше хлябът, поне му беше по-леко да тича. Хванаха го чак в Рибейра де Синтра, издебнаха го, когато пресече трамвайната линия, бяха се качили в колата с пуснати сирени и първи бяха стигнали на място, преди да му закопчеят белезниците, той си навря хляба в устата и го глътна, сдъвкан надве-натри. Баща му никога, ама никога нямаше да му прости тази издънка, гледай, гледай, синът на Тирапикош е, бяга. Не знам какво ме прихвана, господине съдия, всъщност знам, от глад е, всички вкъщи сме гладни, все гладуваме, откакто татко престана да може да работи, единствените пари, дето влизат вкъщи, са които изкарвам в железарската работилница, там работя от единайсетгодишен, не стигат за четирима, това беше всичко, което каза в своя защита, нито дума за Господ, наведе глава и мълчаливо зачака присъдата. Две години в Линьо, затворник номер 24 402 в Централния лисабонски затвор. Освен баща му, никога не му прости и Ауреа, Ауреа със зелените очи, която приличаше на Роми Шнайдер, готвеха се да се задомят, само нещата да се оправят и той да успее да изкара шофьорска книжка за такси, за да работи на стоянката като баща си преди него, но нещата не се оправиха, напротив, влошиха се, Виктор се беше повел по необмисления си подтик и всичко отиде по дяволите, и дума не можеше да става тя да се омъжи за един престъпник, за крадец, да, крадец беше той, и на нея не ѝ беше лесно, но никога не беше крала нищо от никого, нямаше по-лошо от срама.

[1] Препратка към португалския главнокомандващ Нуно Алварес Перейра, известен още като Светия констебъл, изиграл ключова роля в кризата от 1383–1385 г., когато Португалия отстоява независимостта си от Кастилия. Бел. прев.

[2] Патио (порт.) вътрешен общ двор, около който са разположени жилищата на няколко семейства, характерно жилищно пространство за работническите квартали на Лисабон. Бел. прев.

[3] Традиционен пътнически ферибот по Тежу, свързващ Лисабон с населените места на южния бряг на реката. Бел. прев.

The post Глинени крака от Нуно Дуарте first appeared on Rada's Blog.

Зрънце по зрънце, кокошката си пълни гушата.

Баба убиваше кокошките така естествено, все едно бели мандарина, сграбчваше ги за врата, когато се навъртаха из двора или шареха с поглед вперен в земята, без да подозират неизбежната си участ. Кудкудякаха неспокойно, мъчейки се да се изплъзнат от здравите и жилави ръце на старата, но преди да успеят, тя им извиваше вратовете. И до днес мога съвсем точно да възпроизведа онова изпукване на сурово дърво, и всеки пък я виждам в двора с престилката на слънчогледи, която ѝ придаваше почти невинен вид, да потапя безжизнените кокошки в опушен котел и къщата се изпълваше с отвратителната миризма на варени пера. След като ги убиеше, ги окачваше за краката на същото въже, на което си простираше гащите. Баба винаги е била жена с чалъм: една от чудатостите ѝ беше  да купува всичките си фусти в един и същи цвят – кокоша кожа.

По онова време обичах да гледам труповете, увиснали в редица. Заради оголените и напрегнати мускули телата изглеждаха като пластмасови играчки. Никога не съм съдила баба за занаята ѝ. Това беше нещото, което умееше най-добре. В селото всекидневно я викаха, за да свърши предварителната работа за онова, което по-късно щеше да се превърне в пиршество – с бродирана покривка, сребърни съдове, платнени салфетки и почтени гости. В селото „Кокошка на каруцата“ се смяташе за специална рецепта – мръсна работа, която старата вършеше добре.

Не знам точно на колко години бях, когато престанах да ям кокошe, може би на седем. Онзи ден се прибрах от училище и видях старата да се занимава в двора. Около нея плаваше поток от сивкави пера, а Рита правеше нервни движения с крака. Познах я, защото беше единствената шарена кокошка.

До деня, в който Рита дойде у дома, всички ми изглеждаха еднакви: хлъзгави и истерични топки от пера. Рита, освен че беше различна, беше и умна: душата на куче, преродена в едно вяло животно.

Кът кът кът кът кът кът кът кът. Достатъчно беше да издам този звук, за да изскочи от храстите, докато другите преследваха червеи или си кълвяха краката.

Баба остана без сили този ден. Пусна тялото в кипящия котел. За първи път я видях да нарушава съвършения ритуал на смъртта, с който си изкарваше прехраната. Постави едната си ръка на кръста, а другата на главата, докато сядаше в прояденото кресло, което от месеци стоеше на открито. Погледна ме и въздъхна:

— Голяма борба падна с тая проклетница.

Не го взех, дори когато ми поднесе нейното бутче на обяд.

Пораснах вярвайки, че баба е лоша. Безчувствена жена. Но днес, докато гледахме снимката, на която е в двора и храни кокошките, тя ми разказа, че освен че ги е убивала, тя ги е и лекувала.

Попитах я защо не се е посветила по-добре на изкуството на масажа. Тя се изсмя иронично:

—От туй не се вадят пари да преживейш.

Дяволът знае повече от старост, отколкото от дяволък.

Детството на мама не присъства на семейните снимки. Следите от нейната история са изписани по кожата ѝ като бразди и арабески. Някои се виждат, други остават скрити. Щом ги погледне, тя се озовава сред други пейзажи и при други обстоятелства. Белезите ѝ имат силата да събуждат спомени, макар че са ключ към един съвсем личен свят. Мама иска да преведе тези белези в думи и докато се взира в загрубелите си ръце, ми говори за безкрайните нюанси на зеленото. За огромната разлика между мъхестозеленото и смарагдовозеленото, или между авокадовозеленото, толкова близко но не и същата като зеленото на лайма; за зеленото на жабите – някъде между пепелявото и флуоресцентното; за наситеното, живо зелено на банановите насаждения. Говори и за зеленото на щурците, за жълтеникавозеленото на бурените. За гъстото зелено, което никне в пукнатините на цимента; за землистото зелено на пасищата; за онова, което постепенно посинява, когато се отдалечиш от хълмовете, и добива седефен оттенък, когато светлината проникне през росата по листата. Говори ми и за вкуса на зеленото, защото листата на конгото отделят аромат, който пропива месото или царевицата, увити в тях. Мама едновременно обича и мрази този мирис, защото ѝ напомня за ученическите години: за зеленчуците, за двучасовия черен път до училище и още два часа обратно, за учителката Делия, която първо ѝ преподавала география, а после математика. Същата, която къта в сърцето си, защото я карала да моделира от планина, равнина и долина от пластилин. Същата, която казвала:

— Гема, излез да изнесеш урока.

И тогава мама казвала:

Христофор Колумб отплавал с три кораба: „Ла Пинта“, „Ла Ниня“ и „Санта Мария“. И ни открил.

Същата учителка я научила на песента, която баба после научи и мен. Никога не съм я харесвала, но се научих да я повтарям така, както се научих да казвам „мама“ и „баба“. В нея се разказваше за едно момиченце, което гледало как други деца си играят на поляната под едно голямо, зелено и отрупано с цветове дърво.

В песента момиченцето, което подпалвало дървата и режело сланината, било подгонено от кучета които му раздрали полата и то плакало през целия ден.

Днес, когато отново чувам мама да я пее, разбирам че тъгата в гласа ѝ е защото една сутрин тя е престанала да играе и се е превърнала в онова момиче, което само гледа как другите играят, докато чисти, реже сланината и мие опушения котел.

Мама е онази, която кучетата я ядат.

Който търси, намира.

Върнах се, за да се грижа за майка си, която се разболя, докато се грижеше за баба. Така че се върнах, за да се грижа и за двете. Не е нещо, което съм избирала, и макар че можех да откажа, ето ме тук, примирена, с мисълта, че такава е съдбата на бозайниците – да се грижим един за друг, за да оцелеем. Понякога си мисля, че сме слаб вид, докато ги наблюдавам в ежедневието им. После се разколебавам; може би не е слабост, а начинът, по който сме еволюирали. Но нито един довод не успява да разсее тежестта от това, че не знам колко дълго ще остана тук, в тази къща, която не е моя, от която си тръгнах при първа възможност, за да търся себе си.

Мама ми казва: Добре дошла, дъще. Това е твоят дом. А аз долавям в думите ѝ скрит смисъл: Не е твоят дом, моят е и тук аз командвам. Като някой цар, който посреща чужденец с най-големи почести, само за да му покаже властта си.

Да си знам, че съм предупредена. Може би всичко е много по-просто и това е просто израз на любов, на майчината ѝ загриженост към мен. По същия начин, по който и моето присъствие тук днес е израз на любов… или пък не е? Както и да е, предпочитам да знам със сигурност, че това е нейното царство. Мога да живея с това. Поне няколко седмици, поне докато състоянието ѝ се стабилизира.

Второто тълкуване ме тревожи повече: това е твоят дом и ние сме семейство. Не се знае къде свършва едната и къде започва другата. Всички сме част от една и съща материя. От тази мисъл не ми достига въздух. Като когато искаш да извикаш, но не можеш. Казвам си, за да се успокоя, че съм тук, защото имат нужда от мен. Ние сме стаден вид. Нищо лично.

Баба се радва да ме види или поне така ми се струва, когато забелязвам блясъка в помътнелите ѝ очи, който ме кара да се питам дали е от радост, или просто е белег на старостта. Майка я гледа с пренебрежение, а мен – съзерцателно, като дете, което е получило нова играчка и върти в ръце, за да я разгледа отвсякъде. Не винаги е било така. Не знам кога точно се промени мястото ми в сърцето ѝ. Не знам и докога ще продължи. Това е лошото на живота – никога не се знае със сигурност кога всичко отново ще започне да закърнява, по същия начин или по съвсем друг. Животът е изобретателен. Истината е, че се радвам на начина, по който баба ме гледа. Кара ме да се чувствам специална. Дали го прави, за да нарани майка ми, или защото наистина ме обича? Коя е пчелата майка в тази къща? Мама или баба? Мисля си за властта като за нещо абстрактно и непрестанно променящо се. И че в това семейство всички я притежаваме и я упражняваме чрез малки дози отрова.

Тези мебели ме натъжават само като ги гледам. Ако тази къща беше моя, щях да наклада огън и да ги гледам как горят, заедно с тях всичко, на което са били свидетели. Замислял ли се е някой за паметта на предметите? Какво ли биха разказали тези столове и тези картини, ако можеха да говорят?

Може би единственото, което говори в една къща, е семейният албум. Нашият е оскъден. В него има много празни страници и няколко снимки, по които плесента вече незабележимо се е настанила и се храни със спомените ни.

От дете имам навика да го разглеждам с удивление, търся подробности, които да ми разкрият как същата светлина, която запечатва един миг върху фотографския негатив, за да го съхрани, е и светлината, която търпеливо разрушава всичко, докато ние не ѝ обръщаме внимание, превръщайки телата и предметите в мъгла от вар или кости.

Всеки път, когато се връщам, го отварям и откривам едни и същи жестове, едни и същи разстояния между телата. Мама ме пита: Не ти ли омръзва да гледаш едни и същи снимки?Истината е, че не ми омръзва. Точно сега съм обсебена от онова, което остава извън кадъра.

Вярно е, че погледът на онзи, който упорито се взира в една и съща снимка, се променя, както непрестанните капки вода променят скалата. Вярно е и че колкото повече гледаш, толкова по-малко знаеш. Или пък, както е при баба – колкото повече знае човек, толкова повече мълчи.

Обичам да разгръщам семейния албум, защото е като да се качиш на машина на времето. Докато го разглеждаме, можем да се върнем в къщите, в които сме израснали, и в стаите с техните отдавна несъществуващ интериори. Да разпознаем столовете, които вече ги няма; да се питаме какво е станало с кучетата, изчезнали така, че никой никога не разбра къде са останките им; да си спомним роклите, наследени от една на друга, и неудобните обувки, които обуваме само по специални поводи, когато близки или далечни роднини идват на гости и зачакат момичетата, без никой да ги разкрие, макар че са останали завинаги в албума – усмихнати, кротки като позорни статуи.

Защото и в семейните албуми, както и в къщите, има тавани, където се складират семейните призраци. Достатъчно е да се вгледаш в липсите на този визуален разказ, в незавършените нишки, които започват да се вплитат в тъканта, но така и не я довършват. В празните места, оставени от снимки, които някой е откраднал, личат следите, които откриваме  опитвайки се да отгатнем коя е липсващата частица, може би унищожена в пристъп на гняв, а може би пазена тайно и без угризения. Има и друг липси – липсата на каквото и да бил свидетелство за мъже и жени, които съществуват единствено като разказ, хора, които никога не са били и никога няма да бъдат отпечатък на светлината върху фотографски негатив.

Докато гледам баба, вперила поглед в собствения си албум, си мисля, че в тази къща с толкова малко снимки има един жив архив, но е зашифрован и има тайна дата на годност. Това е баба. Жената, която някога колеше кокошки, а сега само ги яде. Старицата с прасковена кожа, напукана от слънцето. Жената, която мълчи и чака деня, в който ще посее собствените си кости като дар.

Като повдигнеш самара, се виждат ожулваният.

Сега, когато баба е почти на деветдесет, тя отново се е превърнала в бебе. Опита ли се да говори, а само гука. Мама вече е нейна майка – къпе я, облича я и, след като ѝ върже лигавника, я храни. Въпреки неподвижността си, баба винаги мирише хубаво. Има цяла колекция от пудри и вносни парфюми, които децата ѝ, емигрирали в чужбина, ѝ бяха подарили по специални поводи. Има и колекция от рокли и няколко бижута. Когато смъртта я застигне, ще я свари безупречна, защото единственото, което животът така и не успя да ѝ отнеме въпреки всички унижения, е суетата.

За разлика от много други болни старици, тя има мама, която всеки ден се грижи за нея, за да не се превърне животът ѝ в мъчителна агония. Така или иначе той вече е такъв. Повтаря го всяка сутрин, уморена да се буди в това повехнало тяло, рухнало под тежестта на годините и най-вече на ясния си ум, който не ѝ позволява да забрави болките, заседнали дълбоко в нея.

Всеки ден животът ѝ се състои в това да става само за онова, което е необходимо: да яде и да сере. Ще кажеш, че поне ходи. Но това не е точно така. Вкопчена в стените като паяк, тя влачи изкривените си стъпала по един и същи маршрут: от стаята до банята и от банята до дневната. От време на време пада и макар досега да не си е чупила кост, кожата ѝ се насинява, появяват се синини и ставите ѝ се подуват. Мама я боли повече, отколкото нея, защото се чувства виновна. Но истината е, че баба, както всички бебета, е тиранин. Ако мама не отиде, когато я повика, тя крещи името ѝ да втръсване. Ако излезе за повече от два часа, започва да я кълне. Казват, че заприличала на майка си, прабаба Кармен.

Понякога баба е и вежлива. Преди няколко месеца една моя приятелка дойде на гости и когато ѝ я представих, баба каза, че се казва Мариела – второто ѝ име. Мама я погледна учудено и попита: Мариела? А тя, с високо вдигната глава и плахо усмихната, отвърна: Да, Мариела. Никой в семейството никога не я е наричал така, но сега, когато се оказва пред непознат човек, тя избира да се самоизмисли наново.

Милувката на утринното слънце е едно от малкото удоволствия, които са ѝ останали. Ден след ден, седмица след седмица, година след година, легнала в леглото със скръстени върху гърдите ръце като дишащ труп, когато сутрешната светлина огрее подутите ѝ, изпъкнали от вените стъпала, баба чака навечерието на собствената си смърт. Дотогава ежедневието ѝ се повтаря: в шест часа гледа литургията по телевизията. Надига се от леглото и горещо се моли Бог да се смили над нея, защото е страдала достатъчно през живота си, твърде малко радости е имала и дори сама си е отказвала от радостите, понеже са я кръстили с кръста на вината. Бог изисква от нея търпение. А тя го има, нужно е много търпение, за да понесеш безжизненото безвремие на един живот, в който сякаш нищо не се случва. Възхищавам ѝ се, макар да знам как се раздира. Вечер, преди девет, тя вдига ръце към небето и благодари за още един ден живот. А на сутринта отново моли Бог да не я забравя, да не я оставя да трупа нови болки. А междувременно, в следобедите – независимо дали вали или пече слънце – попълва буквените ребуси, в които отново и отново открива думите, описващи нейния свят.

Гледам я как огражда намерените думи и си мисля, че е жена, обречена на трагедия. Вчера, докато спяла, котката, която се разхождаше по окачения таван, паднала върху гърдите ѝ. Тя се събудила стресната, но уплахата скоро преминала в истерия и посред нощ писъкът ѝ събудил мама. Когато тя влязла в стаята ѝ, разтревожена и още сънена, не успяла да се сдържи и избухнала в смях. Баба много се обиди и затова цял ден не ѝ проговори.

Само на обяд попита:

— Пак ли пиле?

Майка не издържа и тихо промърмори:

— Неблагодарна бабичка, все едно не знае какво е глад в тоя живот.

Баба я чу. Но не каза нищо и от несръчност или за отмъщение разля супата върху покривката.

Майка веднага съжали за думите си и докато ѝ помагаше да стане, опитвайки се да разведри обстановката, каза:

— Мамо, благодаря ти за приятната компания.

— Ще трябва да ме търпиш, докато умра, защото… какво друго ни остава? — отвърна тя и се отдалечи с паяшката си походка.

Превод от испански: Рада Ганкова

Колоритният квартал Ла Канделария, разположен в центъра на Богота, създава магия от кафененца, старинни къщи, улично изкуство и музеи, смесва минало и настояще. Из Ла Канделария магичното се разхожда по улиците, както казва самият Гарсия Маркес за цяла Колумбия и за тамошния свят. В квартала откривам комплекс кръстен Габриел Гарсия Маркес и в центъра му се се намира една от най-добре заредените и големи книжарница, тази на Fondo de Cultura Económica, рай за читателите, където ти се иска да прекараш часове, да разглеждаш рафтовете, да откриваш нови колумбийски и латиноамерикански автори. Външното пространство е посветено на Габо, а фасадата е украсена със силуета му, жълти пеперуди и отворена книга пейка с маркесови текстове.

Когато тръгнах за Колумбия, се пожелах да намеря нов литературен глас, от Колубия, женски. Явно моите желания бяха чути от звездите, които сбъдват литературните мечти. Още на входа на книжарницата на един плакат беше обявена авторката за месец май и под плаката имаше бройки от романа „Нашите дарове“ на Хулиана Гомес Нието.

„Нашите дарове“ е вторият роман на Хулиана. С него тя печели Националната награда за роман на Колумбия, в която журито избира от 74 романа и е едва втората жена получила наградата, откакто тя съществува от 2014 година.

Това е роман за грижата, за грижата за родителите ни и за завръщането в майчиния дом.

The post Нашите дарове от Хулиана Гомес Нието first appeared on Rada's Blog.

Рада Ганкова

Записки около превода на „Остайница“ на Рене Карабаш – първия български роман, публикуван в Бразилия

„Остайница“ от Балканите до Бразилия

Бразилия е необятна територия, страна с континентални размери, която притежава неописуемо природно, човешко и културно разнообразие. Територията на целите Балкани се нанася върху бразилската около 13 пъти, но Балканите не отстъпват по шареност. Днешната бразилска литература прониква в джунглата буквално и преносно, изследва контрастите на страната, наслагваните с векове конфликти и работи за деколонизиране на съзнанието. Балканските народи от своето миниатюрно местенце се взират в сходствата и различията помежду си, еднакво пламенно се оприличават и разграничат едни от други. И в балканските, и в бразилската литература неоспоримо място заемат страстта, смъртта и страданието. На този фон българските писатели се преоткриват, проникват в дълбоки и разнообразни теми и се радват на невиждана досега популярност. Интерес към превода на българска литература проявяват издателства по целия свят и сме свидетели как за пръв път български роман, носител на балкански колорит, ще стъпи на бразилска земя.   

Романът „Остайница“ на Рене Карабаш оригинално говори на български, разполага се в едно село в Прокълнатите планини на Албания и вече проговори на бразилски португалски благодарение на превода на Рада Ганкова и Амелия Бонфим. Това ще бъде първият български роман, достигнал страната на карнавала. „Остайница“ е балканска история, в нея има забранена любов, кръвни отмъщения, семейни вражди, стародавни закони, които смачкват свободата и индивидуалността. Но „Остайница“ е и покана за размисъл върху общожитейски теми за женствеността и мъжествеността, за любовта и семейството. Когато говорим за бразилска литература, често използваме прилагателните екзотична и далечна. Днес едно далечно и екзотично място от Балканите се пренася при бразилските читатели, едно планинско албанско селце, където хората живеят по правилата на Кануна, според които жената се оценява във волове, а мъжете живеят заради кръвните отмъщения, място, където любовта е равна на смърт. Героинята на нашата история – Бекиа – трябва да спази повелите на Кануна и да се омъжи за Неманя. Единственият ѝ начин да избяга от брака, е да даде обет за целомъдрие и да стане мъж в очите на закона, да стане остайница. Тя се превръща в Матя, но решението ѝ да отмени сватбата, носи смърт и рана за семейството ѝ. 

Бразилските читатели са свикнали с книги, проблематизиращи социалното и патриархалното насилие, издевателствата над личността заради социалните порядки, чупливостта на човешките отношения. Предстои да видим как те ще се отнесат към балканската история на Рене Карабаш, ще бъде ли тя екзотична и далечна, както ние обговаряме бразилските романи, или ще се припознаят в културните послания от тази част на света, в суровостта на човешките взаимоотношения и неизречената обич.

Българската литература в Бразилия

Бразилската литература е значително добре представена в България. През 1938 г. излиза първата бразилска книга – сборникът с разкази „Дона Паула“ от Машадо де Асиш и Артур Азеведо. В следващите десетилетия се издават автори от класическата бразилска литература и колоси на 20. век като Жоржи Амаду. Български художествени творби, издавани в Бразилия, са единствено сборникът на Йордан Радичков Contos de Tenetz (преводачи Румен Стоянов и Андерсон Брага Орта, 2004) и едно двуезично издание на бразилския цикъл на Елисавета Багряна Ciclo brasileiro (превод на Мария да Гия Силва Лима, 2014). Макар българската литература в момента да се превежда активно и да има издания по целия свят, не само в Европа и САЩ, наши романи в Бразилия не са публикувани.

„Остайница“ може да бъде определена като явление в съвременната ни литература, защото след книгите на Георги Господинов и “Направени от вина” на Йоана Елми тя е най-превежданата българска книга. Вече са излезли или ще излязат скоро преводи на арабски, босненски, английски, немски, гръцки, френски, италиански, македонски, полски, сръбски, шведски и днес историята на Бекиа се отправя към друг континент, за да проговори езика на самбата и карнавала. 

Неслучайна случайност или синхроничност, както я нарича Рене

В моето преводаческо портфолио влизат заглавия от бразилската съвременна (два романа на Итамар Виейра Жуниор) и класическа („Ирасема“ на Жозе де Аленкар) литература. Един ден ми се обади Гергана Панчева от литературна агенция „София“ и ме попита дали бих превела „Остайница“ на бразилски, защото едно издателство иска да купи правата, но са ударили на камък с преводача. Когато от Ercolano се свързаха с предложение за превод, още не бях чела книгата. Бях я забелязала в България и я пренебрегнах, тъй като не знаех какво означава заглавието. Разбрах значението на думата „остайница“ чак когато излезе преведена на френски и я изложиха в една брюкселска книжарница със заглавие Vierge jurée или Заклета девица.

Първоначално отговорих уклончиво на двамата издатели Роберто и Режис от Ercolano. Прецених, че това е грандиозен, не по силите ми проект. Съгласих се да направя пробен превод на първите десет страници. По същото време се запознах и с Рене и си струва да опиша запознанството ни в няколко изречения. „Глаголницата“ е платформа на българите в Сиатъл, които организират срещи с писатели, преводачи, изобщо с хора, свързани със словото. Малко след разговора ми с Ercolano Рене беше гост в „Глаголницата“ и аз се включих, за да разкажа, че не съм прочела още цялата книга, но предстои заради интереса към нея в Бразилия.

И тук започват неслучайните случайности. Рене прочете преведен от мен роман на Итамар Виейра Жуниор. Тя самата казва: „С книгите е като с хората – точната книга се появява в точния момент, и разбираш защо с другите досега нещо не ти се получаваха нещата“. „Торто арадо“ достигна до сърцето ѝ тъкмо когато му е било времето и тя намери допирните точки между бразилския бестселър и собствения си роман.

Междувременно представят „Остайница“ в Париж и задават въпрос на Рене дали  литературата има силата да променя света. Тя отговаря: „Разбира се, че историите в книгите могат да променят животи и имат силата да променят света“, и дава пример с „Торто арадо“. Тогава организаторката на събитието излиза пред публиката, вдигайки високо френското издание на „Торто арадо“, и казва: „Ето за тази книга говори Рене и аз съм нейният френски издател“. Синхроничностите продължават, и на другия ден отново ми се обадиха от Бразилия, че са прочели пробния превод и искат да работят с мен. 

Превод в тандем

Съгласих се да работя по този текст по няколко причини. Първо, защото няма нито един български роман, преведен и издаден в Бразилия, и вярвам, че подобно първопрохождане е очарователно. Второ, произведението ме вълнува, защото проблематизира задушаващата хватка на патриархата, правата на жените и носи зрънце екзотика. Съвпада и с моето виждане, че ни трябват разнообразни книги и истории. И не на последно място, да превеждаш такъв роман, означава месеци на ровене из речници и търсене на чудни думички, което си е незаменимо езиково обогатяване.

Моят език е българският и се чувствам най-сигурна, когато превеждам на него, но да превеждаш към чужд за преводача език, има голямо предимство и то е, че владееш безрезервно оригиналния текст и нищо не може да ти се опре при тълкуването му. Така се зароди и идеята да работим в тандем с Амелия Бонфим. Амелия е дългогодишна приятелка. Познаваме се от моите студентски години. Тя работеше като устна преводачка в институциите на Европейския съюз, където и аз започнах работа впоследствие. Амелия е бразилка, прекарала много време в Европа и изложена на европейската езикова среда, свикнала да превключва между езиците и културите, и тя не просто владее български, а вярва в българското, дори в едно интервю по телевизията каза, че: „България е спяща красавица“. Няма по-подходящ човек, с когото да работим по превода. 

Колко екзотични са Балканите за бразилците?

За „Остайница“ могат да се използват различни епитети – кратка, лирична, женска, бунтарска, балканска, нишова, интимна, екзотична. Някои биха го определили като роман за албанските заклети девици, за балканските обичаи, за женските тайни, за женската сексуалност, за копнежа по свобода, за борбата срещу патриархалното иго. Всички тези интерпретации не обуславят пряко преводаческия процес, но всичките вкупом влияят върху решенията на преводача. При работата си сме се ръководили от принципа текстът да е разбираем за бразилците, да пренася посланията си и да запази екзотичността си, но да бъде достъпен със своите балкански порядки и нрави.

В началото на романа са изброени думите, които наричат остайниците. При превода те бяха запазени и добавихме бразилски думи със същото значение. Реалиите са предимно албански, малко на брой български и селски. Албанските реалии са обяснени в изходния текст, защото някои са непознати и за българския читател. Всички тези пояснения са останали и в превода на португалски: беса, Канун, баби… Има и няколко европейски реалии. Например единният за Европа телефон за спешна помощ 112. На бразилците „сто и дванайсет ли е?“ не им предава представата за спешен случай и сме написали socorro.

Образността в романа черпи с пълни шепи от земята, селото и природата – „лъжата с червей“, „една жена струва 20 вола“, „най-добрата приятелка е кравата“, „като памучета, пампуляци им викаше тя“, което го доближава до бразилския литературен канон и прави текста възприемчив за тамошната публика.

Любовта на Балканите е трагична, а в литературата и киното – често фатална. За Бекиа тя изглежда недостъпна, на уличните кучета ли да я дам тая любов, пита се тя, но в хода на повествованието читателят чувства облекчение, че макар привидно забранена, Бекиа ще намери помирение за душата. Лавината от емоции те държи от началото до края, лавина от поезия, написана в романова форма. Стилът на Рене е преводлив и част от преводливостта му идва именно от кратките фрази, нанизани в потока на съзнанието и разделени единствено от запетайки. Но такъв текст, макар и кратък, около 22 хиляди думи в оригинал, не оставя време нито на преводача, нито на писателя да си почиват. Всяка дума е търсене, всяка дума е проникновение, което води към освобождаването на Бекиа.

Ще споделя и няколко конкретни микропреводачески решения, които едва ли ще ти направят впечатление, ако просто си четеш романа, без да превеждаш.

бате

децата в махалата започнаха да ми викат бате Матя

„Бате“ и „бай“ са мъка за превод. Тук на помощ се отзоваха бразилците. В бразилския има разговорна дума seu, което е обръщение, използвано пред лично име на мъж. Обикновено се отнася до по-възрастен мъж и показва уважение, тоест точно каквото ни трябва, за да преведем „бате“.

фльорца

хайде, Сале, покажи ни майка ти син ли е родила, или фльорца

Убедена съм, че преводачите на всеки език ще се чудят как да преведат „фльорца“. И аз дълго се блъсках да намеря някакъв вариант. Тогава Амелия каза: „Рада, ама това не е ли дума, изкована от романския корен за „цвете“?“. Та така, fleur на френски, произнесено „фльор“, flor на португалски и оттам Амелия предложи florzinha. Фльорцата стана флорзиня. Такива са езиците – тъкмо когато си мислиш, че те предават, те ти подават ръка и ти помагат.

мълчано мляко

Млякото е повтарящ се символ. Думата мляко се появява 29 пъти в текста. Белотата му символизира чистотата, която семейството и обществото очакват от Бекиа. Двата повратни епизода в историята се случват в мандрата, когато Бекиа току-що е издоила кравата. За миг целият казан, пълен с мляко, се разлива. Млякото в „Остайница“ е мълчано, като на български празникът Водица, свързан с целебната и магическа сила на мълчаната вода, която притежава способност „да помни“ и затова хората ѝ се прекланят. Както старите българи са вярвали, че водата „чува“ и „сбъдва“, мълчаното мляко е онзи магически миг, разковниче към намиране на пътя и сбъдване в живота на остайницата Бекиа.

Заглавията трудно се превеждат

Английското заглавие на романа е She who remains, на френски вече споменах, че е Vierge jurée, на полски са измислили съвсем друго заглавие – Zanim dojrzeją granaty (Преди да пораснат наровета), на гръцки – Ορκισμένη (Заклета).

Думата остайница не е речникализирана в българския. Тя е от сръбски, но е напълно разбираема за българите. Докато работехме, Роберто и Режис научиха думата и една от обсъжданите идеи беше заглавието да си остане така, както е в оригинал.

Амелия предложи няколко варианта като ELA uma outra mulher и ELA mas uma outra mulher. Моята първоначална идея беше бразилското заглавие да е като на английски – Aquelaqueficou. Амелия ми обърна внимание, че на португалски има два глагола за оставам – ficar и restar – и глаголът restar е по-подходящ, защото е по-екзистенциален. Спряхме се на Aquela que restouили Онази, която остана.

В заключение ще кажа, че Рене Карабаш смята, че хубавите неща си пробиват път, защото небето им помага. Нейният роман е едно от тези хубави неща, които си пробиват път през континентите и държавите, през езиците и културните кодове – и всички му помагаме. И аз, и Амелия сме щастливи, че този текст стигна до бразилските читатели и започва още един живот в Бразилия.

Коректорска работа: Ива Колева

The post Тя, която проговори на бразилски first appeared on Rada's Blog.

Преди време човек, чието литературно мнениe ценя, ми писа, че познава една невероятна бразилска писателка, която пише като старите латиноамерикански разказвачи за бразилския Североизток.

Сокоро Асиоли е била участничка в ателието по писане на Габриел Гарсия Маркес и действително пише както вече не се пише. Романът ѝ „Главата на светеца“ е баш гарсиямаркесов, но е почерпал самобитност от най-дълбоката бразилска провинция, от селата на Североизотка, за които знаем… нищо. История е поръсена тук-так с магия, смесва малко религиозни и народни вярвания, малко реализъм и малко свръхестествено.

***

Малко преди да умре, майката на Самуел го моли да намери баба си и баща си, които той не познава. Момчето тръгва пеша от Жуазейро до Норте до градчето Кандея, понасяйки лишения и несгоди под безмилостното слънце на пустошта в Сеара. Когато пристига в този почти призрачен град, той намира подслон на необикновено място, в огромната куха глава на незавършена статуя на Свети Антонио, която лежи отделена от останалата част на тялото. Но чудатостите не спират дотук. Самуел започва да чува смесица от женски гласове, докато е вътре в главата.

Писан в ателието по писане на Габриел Гарсия Маркес, романът на Сокоро Асиоли разказва историята на млад мъж, който открива, че притежава невероятната способност да чува молитвите на жените отправени към Свети Антонио.

Превод на първа и втора глава от романа.

Път

По онова време той вече нямаше обувки и краката му се бяха превърнали в нещо друго, в чифт деформирани животни. Две зъбати и мръсни животни. Два звяра, закачени за глезените, неуморни, напред, един след друг, напред, носеха Самуел под слънцето през шестнадесетте дълги и мъченически дни.

През първите дни кръвта и водата, които изтичат от спуканите мехури по краката му, съскаха при допира с безпощадно нажежения асфалт. После толкова изсъхнаха, че замлъкнаха. Израстена нова кожа, почти като змийска, люспеста, чудно творение на природата за онези, които не могат да разчитат на никаква милост от врага. Краката му бяха парадоксални близнаци, колкото по-тънки, толкова по-силни. Мускулите заякнаха, дори тези на мръсните прасци, които държаха омършавелите бедра. Той, мръсен като че ли е изровен от земята, вървеше винаги в права линия.

Шестнадесет дни. Понякога поглеждаше надолу и се боеше, че корема му ще залепне за ребрата, както в историята за падналия човек, която майка му Марийня разказваше. Казваше, че било в един много горещ ден, по-лош от обичайния топляк, когато чула някой да удря с длан пред вратата ѝ. Отворила, с изражение на сдържана веселост, с каквото винаги е дарявал съседите или купувачите на шапки. Усмивката ѝ се превърнала в изумление, защото там лежал мъж, толкова гладен, че кожата на корема му се е залепила за ребрата. Припадналият бил красавец и това го спасило. Без да се мотаят съседските жени сварили царевична каша, сготвили тлъста кокошка, килограм ориз, задушен с чесън и сол, голяма тенджера с фарофа[1] със сушено месо и кориандър, девет чаши мляко с канела и осем варени яйца. Не липсвали доброволки, които да носят чиниите, да го хранят, да го бръснат, да му измият лицето с кърпа, напоена с одеколон. Два дни на обилно ядене, за да се отдели коремът на клетника от ребрата, при което в цялото Орто се чувало силно и кухо пукане. Върнал се от оня свят толкова изпълнен с енергия, че не му отнело много време преди да поиска ръката на една от момите за женене. Естелита, тази, която му донесла царевичната каша.

Самуел също имаше корем, който почти се залепваше на гърба, и дано все още беше възможно да се отлепи, когато дойде време. Дали ще се намери кой да помогне? Дали някой щеше да даде храна на изровения от земята? Мислеше за варената кокошка, за бананите, за ръцете на майка си, които пълнеха чинията му от млечнобяла керамика, с нащърбени ръбове и излющена украса с цветя. Опитваше се да не си спомня ръцете на майка си. Болка без име.

Обувки, крачоли на панталон, ръкави на риза, малко пари: всичко остана по пътя. (Има хора, които купуват ръкави за риза, удивително.) Неговият едва покрит торс имаше два цвята. Изгорелите от слънцето ръце не служеха за нищо друго, освен да висят. От нещата, които тялото изисква, той нямаше почти нищо, тялото иска и наказва с еднакъв аршин. Торбата, която носеше, когато напусна дома си, остана по пътя още на петия ден. Или това, или глад. Размени я за порция варено месо и байао де дойс[2]. Собственичката на страноприемницата я прие с неохота, само защото имаше нужда от чанта, в която да съхранява кърпите за масите.

Останали му бяха единствено неговите двадесет и осем години и адресът от няколко думи в левия му джоб. Понякога малкото листче хартия се запалваше и изгаряше единствената следа от неговата съдба. Самуел отчаяно пъхаше ръка в джоба си: това беше най-лошият от кошмарите на това пътуване. Искаше да стигне до изписаното с осем думи и един номер място. Да стигне дотам беше единственото нещо, което имаше в живота си.

Тъмната и права коса растеше бързо и вече падаше досадно върху челото му, пречейки на очите. Имаше малки очи, гъсти вежди, събрани над носа, плътни устни и индиански черти, наследени от майка му Марийня.

Самуел беше слаботелесен и изгладнял, почти сянка, която не спираше да върви. Почти десет часа ходене на ден. Малко вода, рядко нещо за ядене, кратък сън. Всичко остана по пътя: младост, радост, парчета кожа, милилитри пот, килограми от тялото и оскъдните и стари нишки надежда, че има нещо невидимо, което помага на хората на Земята. Надежда никога не е имал, тя беше на Марийня, а той я използваше назаем в редки случаи. В този момент Самуел нямаше никаква вяра в духовните неща. От другата страна на пътя, в обратната на неговата посока, вървяха екземпляри, които са пълната му противоположност.

Кандея

Осем души направени от вяра: трима мъже, две жени, три деца. Всички носеха кафяви туники от груб плат, точно като тази, която носи Свети Франсиско — тяхно право е да вярват в това. На кръста си носеха торбички с провизии. Малко неща, торбите са спихнати в края на пътуването, защото оттам вече се вижда статуята на Свети Франсиско де Канинде, кафяв, гигантски, с разперени ръце.

Вървяха бавно. Най-младият мъж на колене, а останалите близо около него. По-малките деца ги носеха на ръце, по-голямото вървеше пеш и приемаше покаянието, може би без да знае все още, че не дължи нищо на никой светец. Шепнеха си нещо си през цялото време, не спираха да се молят, светецът ги слушаше. Вървяха, за да ги види, да види саможертвата им и да бъде благосклонен към молбите, които оптравяха.

Не след дълго забелязаха полуголия и самотен младеж от другата страна на пътя. Една от жените бързо извади от платнената торба бутилка вода, кърпа, чаша с алкохол, парче сух хляб. Бяха там, за да помогнат, както е помагал Свети Франсиско. Заедно с мъжа, съпругът ѝ, тя се втурна да се погрижи за, както тя предполагаше, младия поклонник. Колкото повече се приближаваха, толкова повече ги болеше заради неговото мизерно състояние.

— Ще има милосърдие за теб, братко, Свети Франсиско те гледа! —  каза жената с вяра и готовност.

Самуел взе бутилката, отпи от водата отчаяно, оставяйки водата да потече от ъглите на устата, по шията и гърдите.

— Свети Франсиско ще ти даде сили, братко. На свечеряване ще получиш неговата благословия — каза мъжът усмихвайки се.

— Не съм поклонник, господине, — каза Самуел с дъх на гнило и известна доза подигравка, — само искам да знам дали Кандея е далеч, но ако имате още храна, ще съм ви благодарен.

Жената се разгневи. Не бил поклонник, а някакъв си нехранимайко, крадец, изнасилвач, убиец, негодник… Свестен нямаше как да е. Един добър младеж не би се разхождал мръсен по пътя, нито би отговарял по този начин на милосърдието на някой, който се опитва да облекчи страданието му. Жена, която за секунди преминаваше от едната до другата крайност в личната си скала за оценка на чуждия характер, хвърли сухия хляб на земята и пресече пътя, за да се върне при своите. Поклонникът, който вървеше с нея, остана, защото знаеше малко повече за живота и за търпението към човешките слабости. Виждал е много добри хора да полудяват по Пътя на раните[3], често се случваше. През тези години на поклонение е виждал какво ли не по пътя и проявавше състрадание, защото понякога дори Бог не спасява човека от полудяването. Дяволът е артист. Малцина са тези, които се изплъзват от хитростите на Сатаната.

Посочи статуята на Свети Франсиско и показа на Самуел колко малко му остава да стигне до краката на светеца.

— Поне са боядисали дрехите на нещастника — подигравателно каза той. — Падре Сисеро[4] прилича на душа от отвъдното, целият в бяло. Кандея е от другата страна на този път, след Канинде. Бог да е с теб, братко.

Самуил не отговори нищо. Поклонникът само се усмихна лекичко. Погледът му говореше, може би казваше някоя и друга дума за вяра и сила.

Самуил се чувстваше много по-силен от преди да пие вода и да срещне мъжа, който все още го гледаше от отсрещната страна на пътя. Ускори крачката и установи, че действително е близо до Кандея, вече му стана ясно. Помисли си, че затова човекът му е услужил. Вече съзираше няколко къщи в далечината, в ляво. Погледна бележката в джоба си: Нисея Роша Вале, Маноел Вале, улица Матрис, 52.

[1] Фарофа е типчино за Североизотка ястие, приготвено с тапиока. Бел. прев.

[2] Байао де дойс е типчино за Североизотка ястие, приготвено с боб и ориз. Бел. прев.

[3] Поклоническият път на Сао Франсиско дас Шагас в Канинде. Бел. прев.

[4] Падре Сисеро е важна политическа фигура и е почитан като народен светец в града Жуазейро до Норте, където има голяма негова статуя, цялата в бяло. Бел. Прев.

***

Тексът е преведен от бразилски португалски от Рада Ганкова с позволението на авторката. Оригиналното заглавие е A Cabeça do Santo, издание на Companhia das Letras, 2014.

The post Главата на светеца от Сокоро Асиоли first appeared on Rada's Blog.

Варна, 1942 г. Дните на малкия Алберто минават в безгрижни игри край морето и незабравими мигове в красивата морска градина. Докато един ден детската му вселена не бива разтърсена от водовъртежа на епохата. Принуден бързо да порасне, Алберто се превръща в опора за майка си и малкото си братче и не губи надежда, че там някъде дълбоко в сърцето на всеки човек гори искрицата на доброто.

Години по-късно, вече в Мексико, той ще разкаже на дъщеря си за преживяното и от болезнените спомени ще се роди „Морската градина“. Носталгичен и вдъхновяващ роман за едно семейство, което се бори за своето оцеляване и копнее отново да се събере… Макар и в нова родина, защото понякога семействата се превръщат в крепости, които нито войната, нито раздялата, могат да разрушат.

Откъс от романа “Морската градина”

VII

Родителите ми се венчали в сефарадската синагога във Варна на 16 септември 1934 година. Семействата Капон и Биджерано се събрали под тези мавритански покриви в един прекрасен следобед. Снимката от този ден заема подобаващо място върху скрина в стаята им. В рамка от тъмно дърво на черно-бялото изображение се виждат булката и младоженецът, застанали в центъра. Майка ми, красавица, носи дълга до земята рокля от перленобял сатен, която подчертава фигурата ѝ. Дългите ръкави обгръщат кокалчетата ѝ, от който изникват пищните разпукани снежнобели цветове на букета ѝ. Като я гледам сега, прическата ѝ ми напомня за Стария Холивуд, дантела, украсена с вълнички, изплетени от фина нишка на една кука, обрамчва челото ѝ и се спуска настрани до раменете, за да се превърне в дълъг воал, нашарен с флорални апликации. Изправен до нея, е застанал баща ми, който носи черен костюм, бяла папийонка и малка бутониера с едно-единствено цвете на ревера.

Гран папас Рейна и Аврам са седнали до младоженеца, а зад тях останалата част от семейството ми по бащина линия; танти Сузана, танти Белина и още една дама, която не успявам да разпозная. Тио Маркос вече е живеел в Пловдив, така че вероятно не имал възможност да присъства на сватбата, затова и не се вижда в светлосянката на снимката. От своя страна майка ми е придружена от баба Рашел; със строгостта си тя показва вдовството си, което я сполетява малко преди сватбата. Дядо Саломон ужасно липсвал на майка ми; той я защитавал от сестрите ѝ, които ѝ се подигравали, че е по-мургава от другите. Наричал я ми мореника линда, а в действителност тя била неговата галеница. Така силно ѝ липсвал баща ѝ в този момент. Колко много искала да танцува валс с него и да бъде предадена на младоженеца, какъвто бил обичаят. Понякога се чувствала уязвима, измъчвала се от това отсъствие; обаче баща ми току-що бил поел отговорността да закриля съпругата си и да се грижи за нея.

Танти Мати със съпруга си Йожи и първородният им син Яко заемат лявата страна на снимката. Тя е нагласена с една от онези малки филцови шапки, които се носят настрани като украшение на добре оформения кок. Тио Мойсес, с пригладена назад коса и усмихвайки се едва забележимо, е застанал до булката. Били, най-малката от сестрите на майка ми, позира в по-отпусната стойка, застанала не така изпъната като другите, а танти Беки е сложила едно от цветята от букета на току-що омъжената си сестра зад ухото си – нотка женственост, с която винаги се е откроявала.

Аарон, най-големият от братята на майка, го няма. Ерген, красив и авантюрист по дух, той заминал за Мексико няколко месеца по-рано. Тио Герсон Папо му бил написал писмо, в което му разказвал за благоденствието на земята и на хората и му предложил да отиде при него. Така и направил и оттогава откриването на нови хоризонти се превърнало в негово призвание. Една сдържана целувка за всеки член на семейството било неговото сбогуване, преди да прекоси Атлантическия океан, и въпреки че били изминали няколко месеца от заминаването му, на майка истински ѝ липсвало брат ѝ Аарон да заеме мястото си за снимката, почетното място, това на най-големия брат.

Баща ми счупил стъклената чаша с десния си крак в края на церемонията, както повелява традицията. Отбелязването на разрушаването на Бейт Хамикдаш, великият Йерусалимски храм, винаги се прави по време на сватба, за да ни подсеща за нашата история, за да ни напомня, че дори и в най-щастливите моменти не бива да забравяме страданието на нашия народ.

Днес се чудя какво ли трябва да счупим, за да помним това, което Холокоста за малко да не стовари върху нас. Днес, когато вече знаем какво се е случило, днес, когато сянката на шест милиона избити евреи тегне над нас, на пет милиона души от други етноси или идеологии, на почти девет милиона съветски войници, два милиона югославяни, гърци, италианци, французи и белгийци, литовци, англичани и японци, австрийци, поляци, румънци, унгарци и американци. Ужасяващи цифри, които никога няма да бъдат изтрити от колективната памет. Бомбардировки на цели градове, изнасилвания, депортация, глад. Какво можем да счупим, та да ги помним. През 1934 година, когато родителите ми се оженили, никой не подозирал, че може да се случи подобен погром, дело на човека, превърнал се в звяр.

През същата година в Италия се провело Световното първенство по футбол и отборът на домакините спечелил срещу Чехословакия, за радост на Мусолини. Да, била 1934 година. Започнала в понеделник, с една толкова нормална, толкова обикновена седмица. По нашия еврейски календар сме щели да празнуваме 5695 година. Гърция, Турция, Румъния и Югославия подписали Балканската Антанта на 9 февруари, споразумение за взаимна отбрана, за да гарантират сигурността на границите си. В Китай Чан Кайшъ основавал Движението „Нов живот“ за възобновяване на традициите, а Мао Дзедун започнал Великия поход. В Мексико Ласаро Карденас щял да встъпи в длъжността президент, а Белият дворец, Дворецът на изящните изкуства, щял да бъде открит трийсет години след започването на строежа му. През тази 1934 година щели да се родят Алберт II от Белгия, Огуз Атай, принц Хенри от Дания, София Лорен и Бриджит Бардо. Щели да умрат Мария Кюри, Александър I, Густав Холст и Паул фон Хинденбург, президент на Германия. Тази кончина щяла да промени всичко.

След смъртта на Хинденбург Хитлер се самоназначил за президент, присъдил си титлата фюрер и райхсканцлер. Понесли се слухове за несигурно бъдеще. Вестниците представили новината така:

Берлин, 2 август 1934. Адолф Хитлер, който се провали в опита си да завземе властта през 1923 г. и който беше победен на президентските избори през 1932 г., както и миналата година, най-накрая стигна до канцлерския пост благодарение на подкрепата на едрите индустриалци от Рур и днес превзе, поради смъртта на Хинденбург, президентството на Райха.
Съществуват опасения, че човекът, който подпали Райхстага, за да оправдае преследването на комунистите, който ликвидира поддръжниците си със съмнителна преданост в прословутата „нощ на дългите ножове“ и който постанови юридическа и постоянна недееспособност на евреите, ще се опита да въведе нови мерки за терор в Германия и други части на Европа.

Бъдещето приличало на процеждаща се през решетка светлина. Междувременно всички извикали „Мазал тов!“, щом се чуло счупването на стъклото под крака на баща ми. Той целунал съпругата си и двамата, хванати за ръце, излезли от синагогата.

Текстът е публикуван със съгласието на Софи Бехарано де Голдберг. Българското издание на романа е с логото на издателство “Лемур”.

Превод от испански (Мексико): Рада Ганкова

Източник: El jardín del mar, Sophie Bejanarano de Goldberg, 2020, Editorial
Grijalbo

The post “Морската градина” на Софи Бехарано де Голдберг first appeared on Rada's Blog.

Бразилската писателка Нелида Пиньон е авторка на над двадесет книги, които са преведени в повече от 30 държави по света.

Пиньон е първата жена, която застава начело на Бразилската литературна академия, носителка е и на множество международни награди.

Есето „Задъхването на езика“ е публикувано в сборника с есета за ибероамериканската идентичност Filhos da América (2016)

Превод: Рада Ганкова

Задъхването на езика

Мисля за език и се хуманизирам. Аз съм тази, която говори езика на Бразилия, за да дишам, живея, творя. И тази, която разсъждава за това как този португалски език е стигнал до Бразилия, за да направи от нас това, което сме. За да разказваме нашата история чрез него, да се оплитаме в генеалогия му, в богатата му словестна съкровищница.

Припомням развълнувана появата на езика, който е причината за нашето съществуване. И почитам 8 март 1500 г., когато Бразилия е станала португалскоговоряща, от момента, в който португалската флота събрана пред крал Мануел I в Лисабон, се е подготвяла за последно сбогом.

По заповед на адмирал Педро Алварес Кабрал, този екипаж бил съставен от недодялани мъже, несвикнали на добри обноски, които едва прикривали нетърпението си да отплават с корабите закотвени в река Тежу към земите, за които подозирали, че съществуват под екватора.

Малко знаем ние, бразилците, за онази студена сутрин, когато монархът, увет във вълнени друхи и португалска тъга, въздишал по златото и славата, които Португалия присвоявала. Въпреки че можем да предположим, че тези моряци, окрилени от надеждата, са вярвали, че онази чакваща ги Бразилия съществува някъде и скоро ще стане сцена на техното историческо представление. Театър на реалността готов да се премести на нов континент.

Територия, която ги принудила, веднага щом пристигнали в Бразилия, да преразгледат системата на своя речник, на метафорите, за да се даде название на гледката приличаща на земен рай. Жертви на внезапната вербална екстериоризация, тогава за тях станало спешно да обозначат бляновете и реалността, да сравнят новото със старото, да посочат това, което им се изглеждало оригинално. Накратко, да изпитат на практика богатството и пластичността на португалския езика. Език, който никога не ги е подвеждал, независимо дали в проза или в поезия. До толкова, че кралският писач Перо Вас де Каминя, който пътувал с флотата, веднага започнал да описва за монарха пищния пейзаж, преплитайки в историята си някои поетични нюанси с точна представа за едно различно американско време. Той не допуска в този първи документ на бразилската историография никаква езикова празнота, до такава степен, че това кръщелно свидетелство му вдъхнала увереност, че португалският език трябва да цъфти завинаги в новата земя.

Тръгвайки от известния писач, Бразилия търси граала на езиковата традицията, за да изразите себе си. През цялото си народно пътуване е запазила традицията да въплита пълноценната употреба. Употреба която, опитвайки се да бъде хегемонна, е позволила на Бразилия да събере в продължение на повече от петстотин години, всякакъв вид човешко производство, дори когато то е било пренебрегвано.

Така, насърчаван от голямото си народно и литературно наследство, езикът се отдал на човешките желания, на изкушенията на мисълта, служил да изрази неподчинението към създателите си. В различни периоди от създаването на бразилската нация, езикът е бил изковаван от авантюристи, безскрупулни типове, бандейранти, различни етнически групи и всички живи, който са докоснали словесното му сърце.

Този португалски език позволил в ежедневието да се установи езиковият ритуал на първоначалния взрив, на изобретенията, на противоречията, на това, което произтича от свещеното, от пропадналото, от хаоса, от липсата, от страстта, от същността на профанното и на вечното. Езикът, безразличен към симетрията и пречистващата естетика, е отхвърлил всякакво кръвно прочистване в своите словесни редици. Преди всичко той е приютил в своя корпус неологизми, деформации, фалшификации, примирил е разнородни думи, които са се олели с класическите, всички форми на разбиране на реалността като доказателство за величието му.

Тази традиция на езика говорен в Бразилия е заздравила смесването и е предотвратила географската фрагментация. Практика, която посветена на социалното и етническо многообразие, е улеснила преодоляването на историческите безизходици и е устояла на терзанията, породени от нахлуващата модерност.

Този език ни е диктувал цивилизационни норми като същевременно е оставил бразилецът да говори. В неговите поетични и магически укрепления почиват индивидуални и колективни успехи и неуспехи; лекували са се човешките въпроси.

И като благоприятства проявлението на народния плам, установява родни институции, защото е присъствал в основополагащото творчество на Грегорио де Матос, Жозе де Аленкар и Машадо де Асис, ако трябва да назова някои първи гении на бразилската литература.

Беспорно Бразилия е новосъздадена страна. И младите нации са склонни да се оплакват от оскъдността на историята си. Сякаш се чувстват лишени от онази архаична материя и нямат последващ шев за хилядите култура, които са стъпвали по нейната земя.  Тези нации се страхуват, че техните културни подвизи няма да отекват и че техните натрупани безразборно спомени, няма да им осигурят достъп до самата мистерия, което е и политически стремеж. Следователно, като че ли страдат от усещане за празнота и в себе си носят несезаема пропаст. Но тези страни не обръщат внимание на факта, че езикът, какъвто е случаят с португалския, им е дал генеалогия, способна да им осигури най-великолепните словесни изобретения.

Португалският език е родил в Бразилия красноречиво словесно плетеница в пълна хармония с нашата история. Между бразилския народ и езика няма дисонанс или несъгласие. Бразилия, когато говори, мисли или измисля, никога не излиза извън мелодията. Това, което излиза извън мелодията е дълбокия образователен дефицит, който пречи на хората му да се наслаждават на предимствата на въпросната словесна привилегия.

Чрез пълноценната употреба на езика Бразилия оставя своите цивилизационни следи. Чрез своя речников запас тя поема пътя за изпълнение задачите свързани с изкуството, мисълта, науката, житейските инстанции. Езикът, разпространен на цялата бразилска територия, е главен герой в културната и творческата дейност. С него се говори в леглото, в кухнята, в общественото пространство, в книгите. Нищо не убягва на неговите хитрости и двусмислие, било то груби, било то фини.

Следователно нищо не излиза извън мощта на езика, от неговата трансцеденталност, от машината, която произвежда неумолимия реализъм на съществата и скритата поезия.

Португалският език е наш от пет века. Този език, който варварите, голтаците, мореплавателите, въжеиграчите, мечтателите са заченали, за да изразят липси и потребности. И най-сетне езикът, който изразява удоволствието на хората. Съблазнява, убива, утолява жаждата, плъзга се по плътта и блести. В него лежат изобретението и желанието, това, какво ни свързва с реалността и което ни освобождава и потопява в утопията. Чрез него достигаме до прорезите, през които проблясват чертите на нашата човечност.

Из бразилските кътчета водим битката на глагола. Ние сме деца на език. Изричаме думите му като помазани от боговете. Чрез словата му улавяме трептенето на едно чувствително звучене. Научаваме, че призванието на езика е да разкрива любовта, да попива прегрешението, да обогатява с велики чувства, да натрупва човешки глупости, да подслонява възприятията на модерността, да се изправя пред крайни преживявания; този език, който е толкова банален, колкото и утопичен, толкова трансцендентален, колкото и хаотично, толкова пропаднал, колкото и възвишено, толкова идеологически, колкото е гротесков, толкова архаичен, колкото и съвременен, толкова плътски, колкото и духовен, толкова млад, колкото и грохнал, толкова общ, колкото и индивидуален.

В Бразилия езикът никога не е бил разбиван, нито се е разпадал. Напротив, той е обединяващ и осигурява националната цялост. В географските си пролуки този език се разширява, възстановява изгубени думи, далновиден е, осъвременява се от работата на хората и писателите. Благодарение на онези странстващи, запалени и страстни бразилци светлината на изкуството блести отразена върху словата, върху изкуството сътворено на анонимното ежедневие. Във всяка дума живее част от уравнението на човешката поезия.

The post Нелида Пиньон за португалския език first appeared on Rada's Blog.

Аз съм най-добрият търговец в света. Но никой не го знае, защото съм скромен човек. Казвам се Густаво Санчес Санчес и ме наричат, мисля с умиление, Магистралата.

Мога да имитирам Джанис Джоплин след две чашки. Знам да тълкувам написаното в курабийките с късметчета.  Мога да накарам кокоше яйце да застане изправено на маса без помощни стрества, както правил Христофор Колумб. Мога да броя до осем на японски: ичи, ни, сан, ши, го, року, шичи, хачи. Мога да плувам по гръб.

Това е историята на моите зъби. Това е моето семейно писмо за поколенията, моето есе за всичко поддаващото се на колекционерство и радикално рециклиране. Първи по реда си са Началото, Средата, Края, като в която и да е друга история. После са Параболата, Хеперболата, Елиптиката и всички останали. И след това – не знам какво следва. Вероятно безчестието, смъртта и по-късно славата постмортем. Но за това не ми се пада да говоря от първо лице. 

***

Има хора с късмет и хора с каризма. Аз притежавам малко и от двете. Моят чичо Венустиано Санчес Фуентес, продавач на качествени италиански вратоврзъки, казваше, че интелигентността и красотата се хабят лесно и са тежко бреме за тези, които ги пртежават, защото, когато ги загубиш, това е най-тъжната и бавна смърт в живота. Мен не ме притеснява това, защото никога не съм притежавал ефимерни качества. Магистралата притежава само устойчиви качества. Именно от моя чичо Венустиано наследих каризмата и също едно елегантна вратовръзка, единственото необходимо в този живот, за да се превърнеш в мъж с потекло.

***

Родих се с четири предварително израснали зъба и цялото ми тяло, покрито с фин слой черни мъхчета. Но съм благодарен за това, защото грозотата, казваше другият ми чичо Еверардо Лопес Санчес, калява характера. Щом ме видял баща ми помислил, че истинският му син са го занесли на родилката от съседната стая. Опитал по всякякв начин –  шантаж, обезщетение, бюрократични мерки – да ме върне на сестрата, която ме била донесла. Мама, обаче, ме приела в ръцета си от момента, в който ме видяла: червен, подпухнал и мъничък, треперещ като мида в бистра вода в моето болнично одеалце. Мама беше тренирана да приема гадостите като съдба. Татко не.

Сестрата обяснила на родителите ми, че моите четири зъба били рядко срещано явление в нашата страна, но не толкова рядко срещано сред другите раси. Казвало се Наследствено преднатално озъбяване.

–             И какви раси, например? – попитал отбранително баща ми.

–             Например кавказците, господине – казала сестрата.

–             Ама това дете е черно като катран – репликирал баща ми.

–             Генетиката е наука пълна със загадки, господин Санчес.

Този последен коментар явно е успокоил малко баща ми, който най-нкрая се примирил и ме занесъл на ръце до вкъщи увит като пашкул в грубо одеяло от шведска вълна.

***

Мама вземаше да пере чуждо пране. Татко, сам, дори ноктите не си миеше. Бяха загнили, загрубели, черни. Режеше ги със зъбите. Не защото страдаше от безпокойство, а от мързел и безразличие. Докато си пишех домашните на масата, той ги изследваше мълчаливо срещу вентилатора, опънат на зеления кадифен фотьойл, който мама наследи от Хулио Кортасар, съседа от 4-ти „А“, който умрял от тетанус. Когато синовете на господин Кортасар донесоха неговите принадлежности, ни оставиха папагала му ара  – Критерий, който на свой ред умря след няколко седмици от мъка – както и зеления кадифен фотьойл, където татко се нагнездваше всеки следобед. Вглъбен, проучваше съзвездията от влага на таван,  слушаше радио „Образование” и със зъби си гризеше ноктите пръст по пръст. 

Започваше с кутрето. Притискаше един ъгъл между горния и долния централен резец, откъсваше едва една стърготинка и с едно дърпане изтегляше висящата кожа от нокътя която оставаше. След като я издърпваше, я въргаляше известно време в устата си, правеше няколко превъртания с език и я изплюваше. Нокътят се изстрелваше и падаше върху тетрадката ми за домашна работа. Кучетата лаеха отвън на улицата. Аз го гледах, мъртъв и кирлив, на няколко милиметра от писеца на молива. Тогава рисувах дебела окръжност около него и продължавах да пиша на страничката,  като внимавах да не пиша върху кръга, който бях очертал. Продължаваха да падат нокти от небето върху тетрадката ми с широки редове като засилили се метеорити от въздуха на вентилатора: безименен, среден, показалец и палец. И после другата ръка. Аз нагласях буквите на страницата, за да ограждат кръгообразни кратери, които оставяха върху страницата летящите мръсотии на татко. Когато свършвах страницата, събирах ноктите на една купчинка и ги слагах в джоба на панталона си. После в моята стая ги слагах в един книжен плик, който държах под възглавницата си. Колекцията ми толкова набъбна, че по време на моето детство напълних няколко плика. Край на спомена.

***

Татко вече нямаше зъби. Нито нокти, нито лице: кремираха го преди две години и по негова молба аз и мама разпръснахме пепелта в залива Акапулко.

Мама я погребах до братята и сестрите й в град Пачука, Бела Аироса, една година по-късно. Ходя веднъж месечно да я видя, за предпочитане в неделя. Почти винаги вали и в Пачука почти не се помръдваше въздухът.

Никога не стигам до гробището, за да видя мама, защото съм алергичен към полени, а на гробищата има много цветя. Слизам от автобуса не много далеч оттам, в една красива алея,  украсена с динозавърски скулптори в реални размери. И там спирам сред опитомените стъклени зверове, почти винаги мокрейки се, изричайки „Отче наш“, докато ми отекат краката и се изморя. После отново пресичам улицата, като внимавам да прескачам локвите, кръгли като кратерите в моите детски тетрадки, и чакам автобуса да ме върне на гарата.

***

Първата работа, която получих, беше в павилиона за вестници на Рубен Дарио, на ъгъла на улица „Олиева“ с улица „Метална“. Бях на осем години и вече ми бяха паднали всички млечни зъби. Бяха ги заместили други, широки като лопати, всеки обърнат в различна посока.

Съпругата на Рубен Дарио, Асул, имаше леко умствено изостане. Не беше грозна, но имаше простовати лице и усмивка. Беше ми първа приятелка, въпреки че беше двадесет години по-голяма от мен. Рубен Дарио я държеше затворена вкъщи. Пращаше ме в единадесет сутринта с връзка ключове, за да проверя какво правеше Асул и за да я попитам дали не й се искаше нещо от външния свят.

Асул почти винаги беше просната в леглото по долни гащи, а господин  Унамуно,  застанал отгоре й, се отъркваше в нея. Господин Унамуно беше стар коцкар и водеше програма по радио „Образование”. Програмата започваше винаги по един и същ начин „С вас, Унамуно: скромно потиснат, симпатично електричен, сантиментално левичар”. Мухльо.

Когато влизах в стаята, господин Унамуно се изправяше с един скок, натъпкваше си ризата, обикновено лекьосана с кафе и сосове – зелен, цвят горчица, червен – и несръчно си закопчаваше панталона. През това време аз гледах пода и понякога с периферно зрение към Асул, която оставаше легнала на леглото. Гледаше към тавана и прокарваше възглавничките на пръстите по полуоткрития си корем. Вече облечен и с бавни жестове, Унамуно идваше и ме плесваше по челото.

–             Не са ли те учили да чукаш на вратата, Хлебарка?

Асул ме защитаваше: „Казва се Магистралата и е мой приятел.“ И после се разсмиваше едновременно дълбоко и простовато, зъбите й безобразно дълги и изтъпени към върховете.

Когато най-накрая господин Унамуно се измъкваше, изпълнен с притеснение и вина, през задната врата, Асил отмяташе чаршафите, като наметало на супергерой, и ме канеше да седна на леглото. Хайде да играем на джобен билярд, виж, ела насам. Когато свършвахме, ми подаряваше парче хляб и вода в торбичка със сламка и ме пращаше обратно на павилиона за вестници. По пътя свършвах водата и се запазвах за после смалката в джоба на панталана. Събрах повече от десет хиляди сламки, кълна се.

–             Какво правеше Асул? – питаше ме Рубан Дарио, когато се връщах на будката.

Аз я покривах, разказвайки някое невинно занимание:

–             Точно се мъчеше се да пъхне  конец в игла, за да закърпи покривалото от кръщенето на сина на втората си братовчедка.

–             Каква братовчедка?

Не отговорих.

Беше май някаква Сандра или  Берта. Ето ти бакшиша и вече тръгвай към училище. Край на спомена.

***

Изкарах началното и основното училище, както и подготвителния клас, минавайки незабелязано  и с добри оценки, защото съм от тези, които никога не предизвикват вълнения. Не си отварях устата, дори когато извикваха името ми при проверката по- списък и не от страх да не ми видят изкривеното чене, а от сдърженост.

Когато навърших двадесет и една, ми дадоха работа като частен пазач в една фабрика за играчки на шосе „Морелос“, мисля заради същото нещо – сдържаността. Там останах двадесет и девет години. Като изключим шест месеца болничен заради хепатит, три дена заради един пагубен кариес, който завърши с двойно кореново лечение на мъдреца и седмиците, които бях в отпуск, бях точно дведест и осем години и три месеца като частен пазач във фабриката.

Но един най-прекрасен ден късметът ми се обърна, както казва Наполеон , певецът. Салвадор Ново, Оператор на пастюризацията, го обхвана пристъп на паника, докато облсужваше един доставчик от DHL, по-скоро пълен, среден на ръст господин. Джени Лопес, секретарка на Супервайзора на полемерите, никога не беше виждала пристъп на паника и помислила, че средният на ръст доставчик е нападнал Салвадор Ново, защото същият си беше вдигнал ръцете на врата и беше станал морав като слива, беше обърнал очи и се беше сгромолясал по гръб на пода.

Хоселито Васконселон от „Обслужване на клиенти“ ме викна отвън, за да задържа средния на ръст доставчик. Изпълних заповедта и нахвърлих на пледоплагаемия престпник. С върха на макана   го ударих по задника, който дори не беше на здравеняк и тогава горкичкия човечец заплака неудържимо. 

Докато го дърпах за ухото през вратата за изход, го помолих вече с много по-мил тон, да се идентифицира. Беше с една вдигната  ръка,  а с другата бръкна в джоба си и извади един потрфейл. После с другата извади документа за глусване. Казвам се Мануел Малпес Арсе, каза досадникът, без да задържа поглед.       

Хоселито Васконселос от „Обслужване на клиенти“ ми заповяда да се върна незабавно и да помогна на умиращия колега, защото Салвадор Ново все още беше проснат на пода и не можеше да диша. Пуснах госоподн Маплес Алсе да си ходи, който не си тръгна, ами остана там, плачейки, или по-точно къпейки се в сълзи, и хукнах към Салвадор Ново, като отново си проправих път сред зяпачите с върха на макана. Клекнах до него, хванах го между ръцете си и поради липсата на по-добро решение започнах да го милвам, докато премине паническата криза. После ми се падаше да успокоявам господин Малпес Арсе, докато и той се възстанови.

На другия ден господин Октавио, директора на фабриката, ме привика в кабинета си и ми съобщи, че ме повишава.

–             Пазачите са втора категория, каза ми на четири очи, а ти си човек от първа категория.

Според нареждането на началството от този момент аз щях да имам на разположение собствени стол и бюро, а моята работа щеше да се състои в това да успокоявам персонала, когато е необходимо. Вие ще се посветите на  „Управление на кризи с персонала“  във фирмата, каза ми господин началникът с леко зловеща усмивка, като на тези които много пъти се ходили на зъболекар.

Минаха две седмици и тъй като Салвадор Ново беше във временен оспуск, нямаше никой във фабриката, който да се нуждае от успокоение. Беше пристигнал нов пазач – един дебеличък нагаждач,  на когото му викаха Хошимин и който по цял ден се намира на приказки. Мога да се закълна, че гореспоменатият Хошимин периодично си вадеше секрети от ушите, правеше ги на топчици между палеца и показалеца и си ги слагаше в устата: сдържаността е качество, което малко хора ценят и на което всички трябва да се научат. Бяха ми дали въртящ се стол с наглясящ се механизъм за височина и бюро с чекмедже, където имаше божествена колекция от ластичета и кламери. Всеки ден си слагах по едно ластиче или кламер и се ги носех вкъщи. Направих си хубава колекция.

Но не всичо беше листа от кадифе и облаци от машмелоу, както пее Наполеон. Някои служители във фабриката, по-точно Хоселито Васконселос, започаха да се оплакват, че сега ми плащаха да си гриза ноктите – макар никога през живота си да не бях вкарвал нито един праст в уста, камо ли нокът. Някои служители дори съчниха една теория, според която Салвадор Ново и аз сме спретнали номерче, за да може на него да му дадат един месец отпуск, а мен да ме повишат. Типични врели некипели на нещастниците, които не могат да преглътна късмета на другите. След едно събрание, на което разбира се не бях поканен, дон Октавио разпореди да ме пратят на специализирани курсове, за да ми намерят работа и, между другото, да придобия умения да управлявам периодичните кризи с персонала във фабриката.

Откъс от романа “La historia de mis dientes” от Валерия Луисели

Превод от испански: Рада Ганкова

The post „Историята на моите зъби“ на Валерия Луисели first appeared on Rada's Blog.

A mi tienda vienen pocos clientes – dan una ojeada a las jaulas de los animal es y no suelen comprar nada. El local es estrecho, una persona más corpulenta no podrá girar, enfrente de ella se desperezan sapos, lagartos, lombrices. Vienen profesores, que retiran un conjunto de animales de laboratorio para las clases de biología, a veces pasan pescadores para rebuscar en las cajas de gueldo. Voy a cerrar esta tienda, no puedo cubrir las pérdidas. Pero estoy tan acostumbrada a esta habitación estúpida, a la oscuridad y al olor de formalina. Me van a dar más pena que ninguno las lagartijas, que tienen ojos como lentejas. No sé qué hacer con estos asustadizos seres, espero que no los maten después de las explicaciones.

Un día entró una mujer en la tienda. Era pequeña, apocada como un montoncito de nieve en primavera. Se acercó a mí. En la penumbra sus blancas manos parecían peces muertos. No me miró, no dijo nada, sólo apoyo sus codos en el mostrador. Seguro que no venía para comprar algo, simplemente se había sentido desfallecida en la calle. Se mecía levemente; como era tan delgada, casi se iba a caer, si no la hubiera cogido por la mano. Ella callaba. No se parecía para nada a mis clientes.

– ¿Tiene topos? – preguntó de repente la desconocida. Sus ojos brillaron como una telaraña vieja y rota con una pequeña araña en su centro – la pupil a.

– ¿Topos? – y me detuve. Tenía que decirle que nunca había vendido topos, que nunca los había visto. La mujer quería oír otra cosa – su mirada ardía, sus manos se extendían hacia mí. No podía ayudarla, lo sabía.

– No tengo – dije. Ella suspiró; después, de repente, se giró hacia un lado sin proferir ni una palabra. Estaba encogida, intentaba desesperadamente sofocar el desencanto en sus pasos silenciosos.

– ¡Hey, espere! – grité. – Puede ser que tenga un topo. – No sé por qué lo dije.

Se detuvo. Me mi ró.

– La sangre de topo sana – susurró la mujer. – Se deben beber tres gotas.

Se apoderó de mí el miedo. Una congoja cincelaba sus ojos.

– Por lo menos calma el dolor un poco, dicen… – susurró ella; después, su voz se apagó por completo.

– ¿Usted está enferma? – demandé, sin pensar con cuánta carga adicional la atormentaba.

– …mi hijo.

Temblaron las minúsculas arruguitas que contornaban sus párpados transparentes. Sus manos, enflaquecidas como ramas resecas, se retiraron del mostrador. Quería tranquilizarla, darle algo – cuanto menos un vaso de agua. Ella miraba por tierra, sus hombros eran estrechos y se contraían aún más dentro de su abrigo azul oscuro.

– ¿Quiere agua? – No dijo nada. Al tomar el vaso y beber de él, la red de arruguitas alrededor de sus ojos comenzaron a temblar todavía más fuerte. – Nada, nada – me puse a parlotear. No sabía cómo continuar. Ella se dio la vuelta y se dirigió encorvada hacia la puerta.

– Le voy a dar sangre de topo – grité.

La mujer se detuvo. Se llevó la mano a la frente y no la retiró.

Escapé a la habitacioncita trasera. No pensaba en lo que estaba haciendo, no me interesaba que la iba a engañar. Dentro, en la penumbra, las lagartijas me miraban. No tenía de dónde sacar la sangre. Topos no tenía. La mujer me esperaba afuera. Tal vez todavía no había retirado su mano de los ojos. Entorné la puerta para que no me viera. Hendí mi muñeca con un cortaplumas que siempre tenía en el cajón para los lápices y el papel de cartas. De la heridita empezó a manar sangre lentamen te. No dolía, pero me daba miedo mirar cómo goteaba en el frasquito. Se acumuló un poco – como si fueran brasas centelleantes. Salí de la pequeña habitación trasera, me apresuré hacia la mujer.

– Aquí tiene – dije. – ¡De topo es esta sangre!

Ella no abrió boca, clavó su mirada en mi mano, por la que todavía corrían gotas de sangre. Escondí el codo detrás de la espalda. La mujer me miraba, callaba. Giró hacia la puerta. La alcancé, estrujé el frasquito de vidrio en sus manos.

– ¡De topo es! ¡De topo es!

Cog ió lentamente el frasquito. Dentro relucía la sangre como un fuego moribundo. Tras un momento, sacó dinero de su bolso raído, desde hacía mucho tiempo descolorido.

– No, no lo quiero – dije.

La mujer no me miró. Arrojó los billetes sobre la mesa y se dirigió hacia la puerta. Quería despedirme de ella, o por lo menos darle agua de nuevo antes de que se fuera. Tenía la sensación de no hacerle falta, de que no necesitaba a nadie. Me quedé sola en la tienda. Los animales me miraban desde sus jaulas. Como siempre.

El otoño continuaba a cubrir la ciudad con días de niebla, idénticos como mellizos a las inútiles hojas amarillas de los árboles. Pronto tendría que cerrar la tienda para siempre. Aquella mujer podía volver. Sabía yo que ella sólo iba a estar en silencio. Era poco probable que se fuese a salvar su hijo con la sangre de topo, y sin embargo yo la había engañado. Fuera estaba helado. La gente pasaba rápido ante el escaparate de mi tiendecilla; sólo los muchachos se paraban para mirar los animales disecados. No tenía clientes con este frio.

Una mañana, la puerta se abrió. Entró ella, la mujercita minúscula. Se abalanzó hacia mí. Quise refugiarme en el oscuro pasillo adyacente, pero ella me alcanzó. Me abrazó. Era muy flaca y muy ligera. Lloraba. La cogí para que no se cayese, tan endeble parecía. De repente, alzó mi mano izquierda. La señal de la herida había desaparecida, pero ella descubrió el sitio. Pegó sus labios a mi muñeca, sus lágrimas humedecieron la piel de mi mano, y la manga de mi bata azul de trabajo.

– Él camina – sollozó la mujer y escondió con la palma de la mano su sonrisa insegura.

Quería darme dinero. Había traído algo en un gran bolso marrón. Me agarraba por la mano, no quería irse. Me daba la sensación de que ella había adquirido firmeza, de que sus pequeños dedos eran más fuertes y no temblaban. Me despedí de ella, pero ella se quedó largo rato en la esquina – pequeña y sonriente en el frio. Después la calle se despobló. Talmente atrayente me pareció el antiguo, estúpido olor de formalina. Los animales eran preciosos y yo los quería como si fueran mis críos.

Esa misma tarde, un hombre se llegó ante el mostrador, en la habitación oscura. Alto, jorobado, atemorizado.

– ¿Tiene sangre de topo? – preguntó; sus ojos pegados a mi rostro no parpadeaban.

Su mirada me asustó.

– No tengo. Nunca he vendido topos aquí.

– ¡Usted la tiene, la tiene! Mi mujer va a morir. ¡Sólo tres gotas! – se apoderó de mi mano izquierda, me forzó a levantar mi muñeca, me la retorció.

– ¡Tres gotas! ¡De lo contrario la voy a perder!

Mi sangre fluyó muy lentamente del corte. El hombre sujetaba el frasquito, las gotas rodaban lentamente hacia el fondo. Después, el hombre se marchó, dejando dinero sobre la mesa.

La mañana siguiente, delante de la puerta de la tiendecilla, me esperaba una muchedumbre de gente. Sus manos empuñaban navajas y frasquitos.

– ¡Sangre de topo! ¡Sangre de topo! – gritaban, chillaban, se empujaban los unos a los otros.

Todos tenían una pena en casa y un cuchillo en la mano.

 Traducción al castellano: Rada Gankova

Published in LiterNet on 02.04.2017

The post “Sangre de topo”: un cuento de Zdravka Evtimova first appeared on Rada's Blog.

Превод на откъс от книгата “Um brasileiro em Berlim” (Един бразилец в Берлин). Rio de Janeiro: Nova Fronteira, 1995.

Превод от португалски: Рада Ганкова

ПРИСТИГАНЕ

Който не може да се състезава в петобоя на Олимпийските игри, не бива да пътува от Рио де Жанейро до Берлин в това, което авиокомпаниите наричат “икономична класа”, макар да знаят, че става дума за евфемизъм за “вагон за биволи” (изключение прави храната, защото тази на биволите е несъмнено по-добра). Това си помислих, като станах малко преди кацането, за да се преборя с другите биволи за място на опашката за тоалетна. Който е участвал в мероприятие от този вид, винаги ще го пази в паметта си – тази трогателна колекция от припряни старици, млади госпожи с кръстосани глезени и погледи, приковани към тавана, жени с дамски чантички, които се преструват, че отиват там само за да си оправят грима, джентълмен със сурово изражение, който гледа хората от опашката преди него с очевидна ненавист, общото възмущение срещу дебеланката, която току-що влиза и затваря вратата, носейки със себе си екземпляр на “Вълшебната планина”, момченце със сополив нос, което обяснява на майка си, че не поема отговорност за това, какво може да се случи, ако не му осигурят свободна тоалетна веднага.

Петобой – не, десетобой, замислям се отново, щом слизаме във Франкфурт, натоварени с чанти и куфари, и установяваме, че за нашата връзка за Берлин трябва да се отправим към A-23, после надясно до A-42 зад B-28, преминавайки през паспортна проверка или, ако предпочитаме нещо по-просто, само три километра по-далеч наляво – по A-17, пропускаме коридор В и отиваме направо към целта, като не пропускаме контрола на багажа на A-15E. Опитваме двете възможности. В продължение на около два часа стоим на опашка за Бангладеш, заставаме в последния момент в колона от италиански туристи, нахъсени да посетят жените от витрините в Хамбург, подписваме една петиция за независимостта на Литва, като мислим, че се записваме на списък с пътниците за Берлин, почти се включваме в група японци, които отиват да опознаят Франкфуртската борса, и накрая попадаме, без да искаме, на ескалатор, който ни отвежда до Бад-Хомбург без спирки и щом вдигаме погледи – си мислим – чудо! – пред A-23 сме. Моята дъщеря Шика, на шест години, изтощена, но облекчена като всички нас, отбелязва:

– Германия е по-голяма от Бразилия, а, тате?

– Не. Бразилия е много по-голяма.

– Може, но летището тук във Фанфу е по-голямо от това в Бразилия, нали?

– А, така е, побират се пет Бразилии тук вътре – съгласих се, като се отпуснах на един стол, гледайки наоколо, и за пръв път си дадох сметка, че съм именно в Германия и че ако всичко тече по план, ще остана още много време.

Защо Германия? Да, има няколко обяснения, да ги наречем, повърхностни или частични: бях поканен от ДААД (Deutscher Akademische Austauschdienst – немско сдружение, което привлича артисти за временен престой в Берлин – бел.авт.), живея от писане и следователно мога да работя, където и да било, имам приятели тук, и т.н. Но това не е достатъчно, защото знам, макар да не мога да обясня, че съществува нещо повече между мен и тази страна, нещо тайнствено. Представям си дали не съм бил немец в някой предишен живот. Ако Шърли Маклейн има толкова предишни животи, защо не може да имам поне един? Поглеждам към начумерения господин до мен – с едно изящно перце, украсяващо шапката му в приятен контраст със суровото му изражение. Да, може би аз съм бил някога баварец, дебеланко на име Йоханес, известен в цял Мюнхен със способността си да консумира бира в индустриални количества – най-обикновен баварец, като се замисля. Почти се обръщам към този мой земляк и му отправям весело “Grüss Gott!”. Но се въздържам. Може да съм бил баварец в друг живот, но за нещастие, в сегашното си бразилско прераждане не съм пренесъл с мен познанията си по немски, който днес говоря с по-малко лекота, отколкото би го ползвал един неандерталец.

Миражът, в крайна сметка, не се изпарява. Тази моя връзка с Германия – аз винаги да се връщам, моите книги да се четат тук, толкова приятели да имам, да се чувствам толкова добре… Разбира се, моето презиме може да се преведе като Бах. Да, да, моето предишно прераждане е било в роднина на Йохан Себастиан, който чистел клавесина, така добре темпериран от братовчеда, и правел други малки услуги на Бранденбург, каквито музикалният ми талант позволявал – да задвижвам духалото на органа в църквата. Е, може би, може би.

Качването е обявено, влизам занесен в самолета, все още разтревожен от моята изплъзваща се немска идентичност. Намирах се в XVIII век, на танц в Магдебург, в изумителна военна униформа, и поглеждах към красивата дъщеря на бургмастера, когато Шика прекъсна спомените ми с едно побутване.

– Тате, тате, Берлин! Берлин!

Да, Берлин! Повдигнах се и като награбих чанти и куфари, се запътих с изпъчени гърди към изхода. Берлин, нов живот. Историята разгръща едни от най-вълнуващите си глави пред мен, слава и вълнения – ей там – и ме чака с отворени обятия.

Уви! – както възкликна Наполеон в деня, когато на една поляна при Ватерло имах възможност да го видя в тогавашното ми превъплъщение на подпоручик от пруски полк. Нещата не винаги са предвидими, било то за Бонапарт, било то за Бах. Ето тук, днес, пълноправен жител на Берлин, не разполагам със славни истории, които да ви разкажа, а с, може би, меланхонични, като тази за Пелтека от Курфирщендам, за Призрака от Щорквинкел и за Мухището от Шваршбахерщрасе. Истории, които бих разказал сега, ако ми позволяваше мястото, но ще разкажа после, ако проявите търпение. Ich bin ein Berliner, както вече споменах.

ПРЕСТЪПЕНИЕТО НА ЩОРКВИНКЕЛ

Не знам за немците, но всеки бразилец се страхува от полицията. Много хора, които са били ограбени, не търсят полиция. Основната причина е, че е все едно, тъй като по общо правило бразилската полиция не разрешава нищо. (Никой не оправя нищо в Бразилия, като се замисля; преди оправяхме футбола, но вече и това не правим). Другата е, че всички се страхуват от полицията и подозират, че ако се жалват, тя може да се раздразни, а когато се разяри, по-добре да си на безопасно разстояние.

В моя случай има даже още по-силни аргументи. Като студент все протестирах и полицията се чувстваше обидена, като показваше мъката си чрез кучета, газ, палки, бой през врата и други средства за диалог. Когато бях журналист-активист, полицията също се дразнеше от коментарите, които смяташе за несправедливи спрямо режима, и ми се обаждаха притеснени и ми предлагаха дали не е по-добре за моето здраве вместо политиката да избера тема като отглеждането на кокошките или шампионата по бридж. Като писател също нямах успех с полицията, макар днес да живеем в много по-благи времена. В не толкова благи години полицейската литературна критика беше свирепа и съм длъжен да призная, че предпочитам прегледа на “Ню Йорк таймс”. Също е вярно, че винаги съм бил в добра компания. Спомням си един полицай преди постановката на “Антигона” как бащински смъмри всички. Той разбираше, че са спретнали някаква свинщина срещу режима – в крайна сметка бяха неориентирани младежи, водени към греха от зловредни идеологии и от нехайството на по-възрастните, които вместо да се грижат за нашето физическо и морално образование ни пробутваха този зле написан боклук. Да, не са виновни младежите, той им бил прощавал, въпреки че ясно било, че ще забрани постановката. Но как се казва този, дето е написал пиесата? – А, да, някой си Софокъл, на него не прощавал, той щял да отиде в пандиза така или иначе. Спомням си, че останах малко раздразнен за това, че не бях затворник и пропуснах възможността да бъда съкилийник на Софокъл.

Ако тази история изглежда преувеличена, помня, че веднъж полицията забрани балета на Болшой театър да се покаже по бразилската телевизия, страхувайки се от нашата болшевизация, всеки път, когато някой руснак правеше “ха-ха-ха-ха” със сабя между зъбите и танцуваше един от онези подскоци с отворени крака. Възможността бразилците да се разхождат със сабя между зъбите и да скачат на десет метра, определено, бе тревожна. Списъкът е безкраен и е факт, че аз се страхувам от полицията и съм свикнал да преминавам от другата страна на Кудам^*, когато съм близо до управлението тук в квартала.

Но съдбата си е съдба и аз съм полубуден към осем сутринта, тук в Берлин, когато се звъни, отварям и почти умирам от уплаха. Двама навъсени господа ми казват “Guten Tag”, показват значки и обявяват: “Kriminalpolizei”! Не умрях само по генетични причини – в моето семейство няма кардиологични проблеми и да умреш от старост е въпрос на чест, но първият ми инстинкт беше да бягам към балкона и да крещя “невинен съм”, да скоча и да потърся убежище в посолството на Габон. Жена ми, която беше зад мен и също е бразилка, каза “успокой се, аз ще ти стегна куфара, тук не бият, успокой се”.

Успокоих се – само с треперещи крака, студена пот, заекване, тракаща брадичка и други дискретни признаци, издаващи моя пристъп на малодушие. Някой ме е издал, че съм хвърлил цигара на улицата? Дали пък не съм извършил престъпление, като съм гледал с прекалена настойчивост някоя гола дебеланка на езерото Халензе? А да изядеш един братвурст без горчица, както аз направих онзи ден – дали не е тежко престъпление? И дали не ме бъркаха с терорист? (Обикновено ме бъркат с какво ли не, но не и с немец и бразилец).

“Писател!” – казах аз на моя олигофренски немски. “Използвам пръстите си така!” – добавих, като показах с ръце разликата между натискането на спусъка и печатането.

Полицията не изглеждаше развеселена. Показаха значките още веднъж, поискаха нещо, което не разбрах – жена ми не улесняваше нещата, като попита колко чифта слипове искам да ми сложи в куфара. Накрая, когато вече протягах китки за белезниците, открих, че те говорят английски и слава богу, разбираха заекващ английски. Искаха ключа от мазето. Какви ключове от мазето, аз не знаех, че тук има мазе. Показах всичките, нито един от мазето. Те се усмихнаха, сбогуваха се и тръгнаха.

Ние обаче все още не сме се възстановили, може би никога няма да се оправим от това посещение. Прекарахме нощта, без да мигнем, премисляйки ужасни хипотези, представяйки си трупове, два тона кокаин, вампир в мазето, най-лоши неща, та ние никога дори не сме се доближавали до това мазе по време на престоя ни в Германия. Но на следващия ден открихме писмо, залепено на мястото за обяви на нашата сграда. Един съсед се оплакваше, че неговото барбекю било изчезнало от мазето и искаше да бъде върнато или да бъдат оставени 85 марки в пощенската му кутия. А, значи това било престъплението на Щорквинкел, мистерията на изчезналото барбекю! Много, ама много се успокоихме, даже никога не сме виждали барбекю тук, в Германия. Но споменът за Kriminalpolizei още е много жив и, както се казва в Бразилия, “със сигурност не е умрял от старост”.

– Жено – казах аз, – след като прочетох писмото – мисля, че ще купя едно барбекю и ще го оставя на вратата на този съсед.

– Добра идея – каза тя. – Е, да си вържем гащите, сложи и 85 марки в пощенската му кутия.

БЕЛЕЖКИ

* Курфюрстендам или Кудам – една от най-оживените търговски улици в Берлин. 

МАЛКИ СТРЕСОВЕ – ПОДНОСЧЕТО

Немците не забелязват. Знам това, защото вече съм опитвал да разговарям с някои от тях за това и те не разбират какво искам да кажа, не прозират това, което аз виждам. От своя страна, други бразилци забелязват, значи, не си измислям нещата. Имам предвид парите и, по-точно, плащането. Връзката на немците с парите е много различна от нашата. Разбира се, ще кажат по-информираните, в Германия има пари, а в Бразилия съществуват само смешни хартийки, които се сменят всяка седмица и правителството настоява, че са пари, ама никой не вярва. Истина, истина, жестока истина и безспорно това има отношение към проблема, но има и още нещо, защото съм бил в много други страни, където също има пари, и настоявам – немците са различни. В началото хората се плашеха и аз отдавах всичко на външия си вид на парагвайски контрабандист, преследван от Интерпол. Но после усетих, че явлението е повсеместно и стигнах дотам да измислям начини да се забавлявам с това. Повтарям – това е неразбираемо за самите немци, така както една риба сигурно си мисли, че светът е направен от вода, но първото нещо, което хората забелязват при плащане, е, че се възцарява незабавно неловка ситуация и напрежение, които се разпръскват чак след като извадим парите от джоба, платим и получим рестото, всичко стриктно пресметнато. “Осемнадесет марки и двадесет и два пфенинга” – казва момичето от щанда и настъпва тягостна тишина, докато очите й проследяват напрегнато протичането на операцията.Впечатлението, което оставя, е, че, ако някой стреля с топ отвън, тя ще попита какво е станало само след като се е уверила, че всичко е направено подобаващо. Плащането е осъществено, всичко е точно, обстановката се разведрява, усмивки, почти въздишки на облекчение – какъв беше този шум отвън, някой стреля с топ?

В едно кариока такси пътникът е този, който пита колко струва курсът, докато шофьорът се оплаква от дупките по асфалта или проучва дали на тази улица не живее някоя известна певица. В Германия, шофьорът спира, изключва брояча и преди да произнесе друга дума, съобщава цената. Не си спомням да съм питал в Германия за цената на каквото и да е или за услуга. Щом стане ясно, че ще купувам, продавачът ми казва колко дължа, без да чака да попитам (и въпросната тягостна ситуация настъпва моментално). Ако никога не бях чувал да се говори за Германия и внезапно се озовях тук, щях да прекарам известно време, мислейки, че едно от най-нормалните неща е човек да влиза в магазина, без да иска нещо, и да излиза, без да плати – предвид напрежението, което настъпва при плащане.

И накрая, подносчето. Сега знаем, че, когато Бог сътворил света, е създал и подносчето и че без него цивилизацията е невъзможна, но ни е нужно известно време, за да свикнем. Подносчето ме впечатли още първите дни от живота ми в Берлин в магазина за цигари на ъгъла. Помолих за един пакет, веднага бях информиран за цената, подадох парите към госпожата на щанда. Тя обаче не ги взе от ръката ми, а ме зяпна смълчана, със сурово изражение и, може би, малко нетърпелива. Не разбирах, обърках се, проверих парите – какъв беше проблемът? Чак тогава забелязах, че погледът й премина от лицето ми към подносчето до касата. Вече познавах това подносче от предишните посещения в Германия, но го бях забравил. Подносчето, разбира се! Оставих парите точно там, тя реагира с доволно изражение, че току-що е предала един урок, благодари и върна рестото.

После пак имах някои проблеми, защото забравях подносчето, като в деня, когато дадох парите за пътуването на шофоьора на един автобус и той ми каза нещо, което не разбрах, но, сигурен съм, не бяха похвали. Сега вече не забравям, изпълнявам местните порядки и не споря. Не знам защо, но на немците не им харесва да им се дават парите направо в ръцете, не знам дали е изискване на Бундесбанк, но тук в Берлин дори милостиня не давам вече на ръка. Подхвърлям монетата в шапката или кутийката на просяка, не искам да се чувствам спечен насред Брайтшайдплац. Както казах, понякога подносчето ме забавлява. Отмъщавам си винаги на шофьора на автобуса, който се държи нагло заради него. Броя старателно монетите, уверявам се, че слагам достатъчно пфенинги по десет, събирам точната сума и слагам купчинката. И – Бог да ми прости – изпитвам садистично гъделче да видя ужаса на шофьора и нетърпеливия жест, с който той разпръсква монетите, за да ги преброи и две секунди по-късно почти се свлича на седалката, облекчен да разбере, че сметката е точна и че сред монетите няма някоя злота или нещо такова. Но ще спра да правя това, страхувам се да не умре от инфаркт някой шофьор.

Жоао Убалдо Рибейро е роден през 1941 г. на о. Итапарика в щата Баия в Бразилия и е един от най-значимите съвременни бразилски писатели. Докато учи право в университета в Баия, издава културни списания и вестници заедно с бразилския писател и режисьор Глаубер Роша. Литературната му дейност започва през 1959 г. с участие в антологията “Панорама на баиянския разказ”. През 1963 г. публикува първия си роман “Септември няма смисъл”, следват “Сержант Жетулио” (1971) – разказ-монолог на сержант от военната полиция, за който получава престижната литературна награда “Жабути”, “Да живее бразилският народ” (1982) – най-значимата му книга, в която проследява четири века от историята на страната, “Усмивката на гущера” (1989) и еротичния роман “Къщата на блажените буди” (1999). Сътрудничи на издания като “O Globo” (Бразилия), “Frankfurter Rundschau” (Германия), “The Times Literary Supplement” (Великобритания), “O Jornal” (Поргугалия), “Jornal de Letras” (Португалия) и мн.др. През 1990 г. е поканен в Германия да води колонка във в. “Frankfurter Rundschau”, историите в която, написани с безмилостно чувство за хумор, излизат в книга – “Един бразилец в Берлин”, разкриваща опита на един бразилец, попаднал в страна с много различна култура. През 2008 г. печели най-голямата награда за писатели, пишещи на португалски, “Камоиш”. Член е на Бразилската езикова академия.

Публикувано в ЛитерНет на 11.04.2013

The post “Един бразилец в Берлин” на Жоао Убалдо Рибейро first appeared on Rada's Blog.

Un cuento de Vasil Popov

Desde el porche, Yaya Nedelia vio cómo Dacho devolvía al establo las cinco ovejas, cómo daba una vuelta por el patio, regresaba a casa y de nuevo recorría el patio y entraba después en la casa. El porche era oscuro, como oscura era toda la casa de Yaya Nedelia, y a Dacho le daba miedo mirar de esa parte, hacia la casa de la Yaya. Hacía un tiempo que ni él ni su mujer nunca miraban para ese lado.

Yaya Nedelia sonrió en la oscuridad. Estaba sentada sobre el arcón como un gato, abrazándose las piernas. Antes se sentaba aquí la gata, pero Yaya Nedelia la echó fuera y se quedó con su sitio sobre el amplio arcón bajo. Y ahora Yaya Nedelia sabía que la gata no tenía un pelo de tonta – desde aquí se veía todo el patio de Dacho, su casa, su cocina de verano y su retrete recién pintado y entejado, y más allá el puente colgante, que Dacho había construido fuera de su tapia, aún más allá el cauce seco y los sabucales y por encima de ellos las casas apiñadas, y a la izquierda del camino, se veía más o menos la mitad del pueblo. No era tan estúpida esta gata.

Había luna. Los tejados de las casas, el camino y también el cauce seco estaban iluminados, y de la luna fluía una luz blanca y difuminada que se dispersaba sobre la hierba, sobre los secanos y las sombras. Cuando había luna, Yaya Nedelia nunca dormía. Tampoco los demás días dormía apenas; de día se sentaba en el cementerio, miraba quién venía por allí y quién no venía, andaba por entre las tumbas y cada vez elegía un lugar diferente para sentarse. Cuando no venía nadie, pasaban pájaros y picoteaban migas de pan y granos de su mano ya seca y renegrida. El silencio reinaba en el cementerio. Aunque se encontraba cerca del pueblo y todo el mundo pasaba o volver del campo, muy rara vez se oían voces humanas o sonidos de coches. Aquí había otro bullicio, otros sonidos y Yaya Nedelia venía por ese motivo. Surgían de ella misma y ella los escuchaba como si sonasen a su alrededor. De sobra sabía que salían de ella misma y por eso se preguntaba si de verdad había vivido alguna vez, y si este pueblo de veras había existido, y esa gente que quedaba tan poca. Ella no hablaba con los muertos, como decían en el pueblo; ella hablaba consigo misma, que en ella no todo estaba muerto. Lo muerto se animaba aquí, en el cementerio y si alguien venía por aquí, se asombraba al ver sus ojos verdes tan jóvenes, que centelleaban incesantemente con vida.

Para ella no había gran diferencia entre los vivos y los muertos. Dacho estaba también muerto, aunque cada día iba al taller o a algún trabajo en el campo, si no tenía que cortar tablones. Y cuando discernía desde el porche cómo se movía Dacho, cómo daba pienso a las ovejas o hablaba a su mujer, sin volverse hacia este lado, él seguía siempre muerto. Pero no era de Dacho, sino de sí misma, de quien cuidaba Yaya Nedelia. Ella lo llevaba en su interior, junto con todos los demás vivos y muertos de su pueblo y de su interminable linaje. Ella había envuelto en pañales a casi toda la gente del pueblo, había ayudado a nacer a todos, quizá con la excepción del centenario Abuelo Dimitar. Por eso no hacía muchas diferencias entre el útero de la mujer y la tumba abierta, porque había acogido y enterrado a todo el mundo. Breve es la senda que recorren los nacidos de mujer; por eso ella no los diferenciaba mucho, aunque conociera hasta el último detalle la vida de cada sendero humano.

En este momento había luna, que irradiaba una luz difuminada sobre todo el pueblo. Todo el mundo estaba durmiendo. Las mujeres yacían sobre el lecho, junto a sus maridos profundamente dormidos. Las niñas pequeñas tenían pesadillas y lloraban en su sueño; pero eso había sido antes, cuando en el pueblo todavía había niñas. En este momento las mujeres ancianas yacían sumidas en sus sueños, porque ellas también eran niñas y continuarían así para siempre.

Yaya Nedelia se retiró del arcón. Se quitó también la ropa y la dejó en el porche, se deslizó fuera de la casa y salió al patio, desnuda, totalmente desnuda, suelta su cabellera cana. Su cuerpo pequeño y arrugado echó a andar sobre la pálida hierba, enteramente emblanquecido de repente, totalmente etéreo. Poco a poco se fue apresurando. Sus pasos se hacían más fuertes y ágiles, sus brazos se despegaron de su cuerpo y se agitaban en el lechoso aire de la noche.

Mirando la luna, Yaya Nedelia se puso a mecerse y a bailar, dando vueltas al patio, y de vez en cuando se inclinaba ligeramente para erguirse de nuevo sonriente e iluminada. Ella oía sus propios sonidos, que la acariciaban, atravesaban su cuerpo; ella echaba la mano para atraparlos y guardarlos, pero se le escapaban. Volvían y giraban a su alrededor, la rodeaban como serpentinas blancas. Se echó a reír, al principio suavemente, después más alto, y al fin prorrumpió en unas carcajadas penetrantes que envolvieron el pueblo blanco y dormido.

– ¿Lo has visto? – susurró Dacho. – Pensabas que te mentía. Míralo con tus propios ojos, para que me creas.

– ¡Se ha vuelto loca!, susurró quedo el guardabosques, pestañeando.

Ambos, descalzos, estaban en pie ante la puerta de Yaya Nedelia. Miraban a través de los huecos de la puerta, escondidos en su sombra.

– Parece que la haya poseído el diablo, dijo Dacho sin despegar el ojo del hueco. ¡Puf, nunca he sentido tal vergüenza! Dime ahora, Guardabosques, tú eres del Partido y entiendes de estos asuntos. ¿Qué puede significar esto?

– ¿Cómo puedo averiguarlo? suspiró el guardabosques. Está loca como una cabra. Nunca he visto una anciana desnuda. ¡Mira, mira, lo que hace!…

Yaya Nedelia saludaba a la luna y al pueblo con profundas reverencias. Después empezó a extraer algo de sí misma, tirando con sus manos hacia arriba, hacia los lados. Nada sacaba y nada tiraba, sólo hacía tales movimientos. Ambos se quedaron paralizados tras los huecos de la puerta. Extrajo algo de sí misma y paseó lentamente con expresión seria, reflejando un dolor tan profundo que los corazones de ambos se encogieron de lástima. Subió la escalera y empezó a vestirse. De nuevo se encaramó al arcón y se acuclilló como un gato con las piernas abrazadas. Llegaron a ambos, desde el porche, unos acongojados sollozos.

Se deslizaron silenciosamente junto a las tapias y torcieron hacia el puente sobre el cauce seco. Pararon descalzos bajo la sombra, no se atrevían a mirarse a los ojos. El Guardabosques se agachó y se sentó bajo el pretil del puente de madera, meciendo los pies descalzos por encima del cauce seco. Dacho también se sentó así a su lado, meciendo sus pies. El puente se balanceaba suavemente. Ambos recordaron que de niños siempre se sentaban así por las noches, mecían las piernas, hablaban y se asombraban del mundo tan grande que los esperaba. Apenas recordaron esto, se miraron a los ojos y vieron que nada quedaba de aquellos niños. Vieron unos rostros totalmente diferentes y unas miradas diferentes. El Guardabosques encendió un cigarrillo y arrojó la cerilla al cauce seco. Al inclinarse, su pistola golpeó contra el puente.

– Como si me estuviera manchando de todo – dijo. Me da vergüenza mirarme.

– Yo también siento vergüenza de mirarme – replicó Dacho. Pregúntame cómo me siento al ser su vecino. No me atrevo a mirar para allá. Ha salido al patio y yo no me atrevo a mirar para ese lado, hacia el porche.

– ¿Por qué me llamaste entonces? – dijo acalorado el Guardabosques. – ¡Estaba tan a gusto durmiendo!

– No lo creías, ¿verdad? – dijo Dacho -Y ahora, dame alguna explicación de estos hechos.

– ¡Pero ella parece una cabra vieja, Dacho! se quejó el Guardabosques. Uf, hubo un momento que me dieron ganas de sacar la pistola. ¡Eee, si va a molestarnos mucho tiempo, hermano! Debemos tomar medidas.

– ¿Qué medidas vas a tomar, si puedo preguntar?

– Pues, que te diría yo… Que voy a llamar una ambulancia de la ciudad para que le hagan un examen médico. Incluso sin eso, cuando voy a la ciudad me miran como si estuviera enfermo de peste. El Secretario del Partido va a fruncir el ceño y va a decir: “¡De nuevo habéis hecho una locura por allí! Estoy hasta las narices de ocuparme de tu pueblo”. ¡Es que no se da cuenta de que yo también harto! ¡Que venga él por aquí y veremos cómo va a entenderse con vosotros!

– Nos arreglaremos solos, dijo con pesadumbre Dacho. ¿Es que hay tanto que arreglar?

– No cuchichees tanto, alzó la voz el Guardabosques.

– Yo no cuchicheo. Vosotros haced algo y ocupaos de la Yaya, que las demбs mujeres se nos van a contagiar. Imagнnate sуlo, Guardabosques, que nuestras mujeres tambiйn empiecen a bailar desnudas.

– Si la mía saliera, le pegaría un tiro, dijo bruscamente el Guardabosques. Se calló; se acordó de que su mujer estaba enferma y no podía alzarse de la cama, y se avergonzó. Arrojó la colilla al cauce seco. Dacho mecía las piernas e imprimía un balanceo a todo el puente. Bostezó; se sentía a gusto columpiándose en su propio puente.

– Este puente lo hice yo, Guardabosques, añadió con orgullo. El antiguo puente lo destruyó una avenida y éste, sabes, ¡lo hice yo! ¡Un auténtico puente colgante!

– Lo sé, ¿pero qué más da?

– ¿Qué? ¿Por qué no haces tú un puente para que pase la gente por él y entonces puedas presumir con tu pistola? Tú piensas que con la pistola, vas a arreglar el mundo. Si es así, ¿por qué no matas a la Yaya Nedelia y se arregla todo? Pero ella es una persona viva, nada va a arreglarse con una pistola.

– Te he dicho que no cuchichees tanto. Toda tu familia es como tú, de nuevo alzó la voz el Guardabosques.

– Oye, Guardabosques, se ofendió Dacho, tú deja en paz a mi familia porque tú también formas parte de ella. No olvides que somos primos lejanos por parte de tu madre.

El Guardabosques no respondió. Se salió del pretil y se puso de pie sobre el puente de Dacho. También Dacho se puso de pie sobre su puente y sonrió orgulloso y feliz. En este momento le parecía increíble haberse asustado de Yaya Nedelia. Si ella quería bailar desnuda, si quería sentarse sobre el arcón, a él le importaba un bledo. El Guardabosques le dijo:

– Mira, Dacho, no hables mucho por ahí de este asunto y mañana a ver qué hacemos.

– No te preocupes, primo, respondió Dacho sonriendo. Estate tranquilo, a mí sólo me interesa mi trabajo y nada más.

El Guardabosques pronunció algo ininteligible y echó a andar hacia lo alto. Dacho, sonriente, se marchó a casa y se acostó. La desnuda Yaya apareció ante sus ojos, pero el sueño se la llevó rápidamente hacia abajo, hacia un lado. El sueño se alejó reptando de él, y al llevarse de sus ojos cerrados todas las imágenes, lo dejó yaciendo en medio de la nada.

Yaya Nedelia estaba sentada sobre el arcón. Oyó los pasos del Guardabosque, pero no le prestó atención. En un tiempo lo había envuelto en pañales, al otro lado. Y él estaba muerto como los demás, aunque en este momento anduviese descalzo en la oscuridad. En ese preciso momento el Guardabosque estornudó y siguió caminando, frunciendo el ceño y pensando en su destino futuro.

Pero ella no tenía destino. Ella tenía una enorme luna, llena y alba, un pueblo oscuro sumido en el sueño, y dos ojos verdes. Ahora, acuclillada sobre su arcón, se despedía de los sonidos. La estaban abandonando, para regresar de nuevo en algún momento, para llevarla afuera sobre la hierba pálida y hacer bailar su extraño cuerpo, sus carnes cansadas y arrugadas. Yaya Nedelia se despedía de los sonidos después de haber reído y llorado con ellos. Mañana iría al cementerio donde la esperaban otros sonidos. Así, reseca, cansada e inmortal, con ojos verdes y alegres, andaba ella por su sendero entre unos sonidos y los otros, entre el cementerio y el pueblo, entre los vivos muertos y los muertos muertos.

Traduccion al castellano: Rada Gankova

Published in LiterNet on 26.05.2004

The post NOCHE DE LUNA first appeared on Rada's Blog.