Рада Ганкова

Записки около превода на „Остайница“ на Рене Карабаш – първия български роман, публикуван в Бразилия

„Остайница“ от Балканите до Бразилия

Бразилия е необятна територия, страна с континентални размери, която притежава неописуемо природно, човешко и културно разнообразие. Територията на целите Балкани се нанася върху бразилската около 13 пъти, но Балканите не отстъпват по шареност. Днешната бразилска литература прониква в джунглата буквално и преносно, изследва контрастите на страната, наслагваните с векове конфликти и работи за деколонизиране на съзнанието. Балканските народи от своето миниатюрно местенце се взират в сходствата и различията помежду си, еднакво пламенно се оприличават и разграничат едни от други. И в балканските, и в бразилската литература неоспоримо място заемат страстта, смъртта и страданието. На този фон българските писатели се преоткриват, проникват в дълбоки и разнообразни теми и се радват на невиждана досега популярност. Интерес към превода на българска литература проявяват издателства по целия свят и сме свидетели как за пръв път български роман, носител на балкански колорит, ще стъпи на бразилска земя.   

Романът „Остайница“ на Рене Карабаш оригинално говори на български, разполага се в едно село в Прокълнатите планини на Албания и вече проговори на бразилски португалски благодарение на превода на Рада Ганкова и Амелия Бонфим. Това ще бъде първият български роман, достигнал страната на карнавала. „Остайница“ е балканска история, в нея има забранена любов, кръвни отмъщения, семейни вражди, стародавни закони, които смачкват свободата и индивидуалността. Но „Остайница“ е и покана за размисъл върху общожитейски теми за женствеността и мъжествеността, за любовта и семейството. Когато говорим за бразилска литература, често използваме прилагателните екзотична и далечна. Днес едно далечно и екзотично място от Балканите се пренася при бразилските читатели, едно планинско албанско селце, където хората живеят по правилата на Кануна, според които жената се оценява във волове, а мъжете живеят заради кръвните отмъщения, място, където любовта е равна на смърт. Героинята на нашата история – Бекиа – трябва да спази повелите на Кануна и да се омъжи за Неманя. Единственият ѝ начин да избяга от брака, е да даде обет за целомъдрие и да стане мъж в очите на закона, да стане остайница. Тя се превръща в Матя, но решението ѝ да отмени сватбата, носи смърт и рана за семейството ѝ. 

Бразилските читатели са свикнали с книги, проблематизиращи социалното и патриархалното насилие, издевателствата над личността заради социалните порядки, чупливостта на човешките отношения. Предстои да видим как те ще се отнесат към балканската история на Рене Карабаш, ще бъде ли тя екзотична и далечна, както ние обговаряме бразилските романи, или ще се припознаят в културните послания от тази част на света, в суровостта на човешките взаимоотношения и неизречената обич.

Българската литература в Бразилия

Бразилската литература е значително добре представена в България. През 1938 г. излиза първата бразилска книга – сборникът с разкази „Дона Паула“ от Машадо де Асиш и Артур Азеведо. В следващите десетилетия се издават автори от класическата бразилска литература и колоси на 20. век като Жоржи Амаду. Български художествени творби, издавани в Бразилия, са единствено сборникът на Йордан Радичков Contos de Tenetz (преводачи Румен Стоянов и Андерсон Брага Орта, 2004) и едно двуезично издание на бразилския цикъл на Елисавета Багряна Ciclo brasileiro (превод на Мария да Гия Силва Лима, 2014). Макар българската литература в момента да се превежда активно и да има издания по целия свят, не само в Европа и САЩ, наши романи в Бразилия не са публикувани.

„Остайница“ може да бъде определена като явление в съвременната ни литература, защото след книгите на Георги Господинов и “Направени от вина” на Йоана Елми тя е най-превежданата българска книга. Вече са излезли или ще излязат скоро преводи на арабски, босненски, английски, немски, гръцки, френски, италиански, македонски, полски, сръбски, шведски и днес историята на Бекиа се отправя към друг континент, за да проговори езика на самбата и карнавала. 

Неслучайна случайност или синхроничност, както я нарича Рене

В моето преводаческо портфолио влизат заглавия от бразилската съвременна (два романа на Итамар Виейра Жуниор) и класическа („Ирасема“ на Жозе де Аленкар) литература. Един ден ми се обади Гергана Панчева от литературна агенция „София“ и ме попита дали бих превела „Остайница“ на бразилски, защото едно издателство иска да купи правата, но са ударили на камък с преводача. Когато от Ercolano се свързаха с предложение за превод, още не бях чела книгата. Бях я забелязала в България и я пренебрегнах, тъй като не знаех какво означава заглавието. Разбрах значението на думата „остайница“ чак когато излезе преведена на френски и я изложиха в една брюкселска книжарница със заглавие Vierge jurée или Заклета девица.

Първоначално отговорих уклончиво на двамата издатели Роберто и Режис от Ercolano. Прецених, че това е грандиозен, не по силите ми проект. Съгласих се да направя пробен превод на първите десет страници. По същото време се запознах и с Рене и си струва да опиша запознанството ни в няколко изречения. „Глаголницата“ е платформа на българите в Сиатъл, които организират срещи с писатели, преводачи, изобщо с хора, свързани със словото. Малко след разговора ми с Ercolano Рене беше гост в „Глаголницата“ и аз се включих, за да разкажа, че не съм прочела още цялата книга, но предстои заради интереса към нея в Бразилия.

И тук започват неслучайните случайности. Рене прочете преведен от мен роман на Итамар Виейра Жуниор. Тя самата казва: „С книгите е като с хората – точната книга се появява в точния момент, и разбираш защо с другите досега нещо не ти се получаваха нещата“. „Торто арадо“ достигна до сърцето ѝ тъкмо когато му е било времето и тя намери допирните точки между бразилския бестселър и собствения си роман.

Междувременно представят „Остайница“ в Париж и задават въпрос на Рене дали  литературата има силата да променя света. Тя отговаря: „Разбира се, че историите в книгите могат да променят животи и имат силата да променят света“, и дава пример с „Торто арадо“. Тогава организаторката на събитието излиза пред публиката, вдигайки високо френското издание на „Торто арадо“, и казва: „Ето за тази книга говори Рене и аз съм нейният френски издател“. Синхроничностите продължават, и на другия ден отново ми се обадиха от Бразилия, че са прочели пробния превод и искат да работят с мен. 

Превод в тандем

Съгласих се да работя по този текст по няколко причини. Първо, защото няма нито един български роман, преведен и издаден в Бразилия, и вярвам, че подобно първопрохождане е очарователно. Второ, произведението ме вълнува, защото проблематизира задушаващата хватка на патриархата, правата на жените и носи зрънце екзотика. Съвпада и с моето виждане, че ни трябват разнообразни книги и истории. И не на последно място, да превеждаш такъв роман, означава месеци на ровене из речници и търсене на чудни думички, което си е незаменимо езиково обогатяване.

Моят език е българският и се чувствам най-сигурна, когато превеждам на него, но да превеждаш към чужд за преводача език, има голямо предимство и то е, че владееш безрезервно оригиналния текст и нищо не може да ти се опре при тълкуването му. Така се зароди и идеята да работим в тандем с Амелия Бонфим. Амелия е дългогодишна приятелка. Познаваме се от моите студентски години. Тя работеше като устна преводачка в институциите на Европейския съюз, където и аз започнах работа впоследствие. Амелия е бразилка, прекарала много време в Европа и изложена на европейската езикова среда, свикнала да превключва между езиците и културите, и тя не просто владее български, а вярва в българското, дори в едно интервю по телевизията каза, че: „България е спяща красавица“. Няма по-подходящ човек, с когото да работим по превода. 

Колко екзотични са Балканите за бразилците?

За „Остайница“ могат да се използват различни епитети – кратка, лирична, женска, бунтарска, балканска, нишова, интимна, екзотична. Някои биха го определили като роман за албанските заклети девици, за балканските обичаи, за женските тайни, за женската сексуалност, за копнежа по свобода, за борбата срещу патриархалното иго. Всички тези интерпретации не обуславят пряко преводаческия процес, но всичките вкупом влияят върху решенията на преводача. При работата си сме се ръководили от принципа текстът да е разбираем за бразилците, да пренася посланията си и да запази екзотичността си, но да бъде достъпен със своите балкански порядки и нрави.

В началото на романа са изброени думите, които наричат остайниците. При превода те бяха запазени и добавихме бразилски думи със същото значение. Реалиите са предимно албански, малко на брой български и селски. Албанските реалии са обяснени в изходния текст, защото някои са непознати и за българския читател. Всички тези пояснения са останали и в превода на португалски: беса, Канун, баби… Има и няколко европейски реалии. Например единният за Европа телефон за спешна помощ 112. На бразилците „сто и дванайсет ли е?“ не им предава представата за спешен случай и сме написали socorro.

Образността в романа черпи с пълни шепи от земята, селото и природата – „лъжата с червей“, „една жена струва 20 вола“, „най-добрата приятелка е кравата“, „като памучета, пампуляци им викаше тя“, което го доближава до бразилския литературен канон и прави текста възприемчив за тамошната публика.

Любовта на Балканите е трагична, а в литературата и киното – често фатална. За Бекиа тя изглежда недостъпна, на уличните кучета ли да я дам тая любов, пита се тя, но в хода на повествованието читателят чувства облекчение, че макар привидно забранена, Бекиа ще намери помирение за душата. Лавината от емоции те държи от началото до края, лавина от поезия, написана в романова форма. Стилът на Рене е преводлив и част от преводливостта му идва именно от кратките фрази, нанизани в потока на съзнанието и разделени единствено от запетайки. Но такъв текст, макар и кратък, около 22 хиляди думи в оригинал, не оставя време нито на преводача, нито на писателя да си почиват. Всяка дума е търсене, всяка дума е проникновение, което води към освобождаването на Бекиа.

Ще споделя и няколко конкретни микропреводачески решения, които едва ли ще ти направят впечатление, ако просто си четеш романа, без да превеждаш.

бате

децата в махалата започнаха да ми викат бате Матя

„Бате“ и „бай“ са мъка за превод. Тук на помощ се отзоваха бразилците. В бразилския има разговорна дума seu, което е обръщение, използвано пред лично име на мъж. Обикновено се отнася до по-възрастен мъж и показва уважение, тоест точно каквото ни трябва, за да преведем „бате“.

фльорца

хайде, Сале, покажи ни майка ти син ли е родила, или фльорца

Убедена съм, че преводачите на всеки език ще се чудят как да преведат „фльорца“. И аз дълго се блъсках да намеря някакъв вариант. Тогава Амелия каза: „Рада, ама това не е ли дума, изкована от романския корен за „цвете“?“. Та така, fleur на френски, произнесено „фльор“, flor на португалски и оттам Амелия предложи florzinha. Фльорцата стана флорзиня. Такива са езиците – тъкмо когато си мислиш, че те предават, те ти подават ръка и ти помагат.

мълчано мляко

Млякото е повтарящ се символ. Думата мляко се появява 29 пъти в текста. Белотата му символизира чистотата, която семейството и обществото очакват от Бекиа. Двата повратни епизода в историята се случват в мандрата, когато Бекиа току-що е издоила кравата. За миг целият казан, пълен с мляко, се разлива. Млякото в „Остайница“ е мълчано, като на български празникът Водица, свързан с целебната и магическа сила на мълчаната вода, която притежава способност „да помни“ и затова хората ѝ се прекланят. Както старите българи са вярвали, че водата „чува“ и „сбъдва“, мълчаното мляко е онзи магически миг, разковниче към намиране на пътя и сбъдване в живота на остайницата Бекиа.

Заглавията трудно се превеждат

Английското заглавие на романа е She who remains, на френски вече споменах, че е Vierge jurée, на полски са измислили съвсем друго заглавие – Zanim dojrzeją granaty (Преди да пораснат наровета), на гръцки – Ορκισμένη (Заклета).

Думата остайница не е речникализирана в българския. Тя е от сръбски, но е напълно разбираема за българите. Докато работехме, Роберто и Режис научиха думата и една от обсъжданите идеи беше заглавието да си остане така, както е в оригинал.

Амелия предложи няколко варианта като ELA uma outra mulher и ELA mas uma outra mulher. Моята първоначална идея беше бразилското заглавие да е като на английски – Aquelaqueficou. Амелия ми обърна внимание, че на португалски има два глагола за оставам – ficar и restar – и глаголът restar е по-подходящ, защото е по-екзистенциален. Спряхме се на Aquela que restouили Онази, която остана.

В заключение ще кажа, че Рене Карабаш смята, че хубавите неща си пробиват път, защото небето им помага. Нейният роман е едно от тези хубави неща, които си пробиват път през континентите и държавите, през езиците и културните кодове – и всички му помагаме. И аз, и Амелия сме щастливи, че този текст стигна до бразилските читатели и започва още един живот в Бразилия.

Коректорска работа: Ива Колева

The post Тя, която проговори на бразилски first appeared on Rada's Blog.

Преди време човек, чието литературно мнениe ценя, ми писа, че познава една невероятна бразилска писателка, която пише като старите латиноамерикански разказвачи за бразилския Североизток.

Сокоро Асиоли е била участничка в ателието по писане на Габриел Гарсия Маркес и действително пише както вече не се пише. Романът ѝ „Главата на светеца“ е баш гарсиямаркесов, но е почерпал самобитност от най-дълбоката бразилска провинция, от селата на Североизотка, за които знаем… нищо. История е поръсена тук-так с магия, смесва малко религиозни и народни вярвания, малко реализъм и малко свръхестествено.

***

Малко преди да умре, майката на Самуел го моли да намери баба си и баща си, които той не познава. Момчето тръгва пеша от Жуазейро до Норте до градчето Кандея, понасяйки лишения и несгоди под безмилостното слънце на пустошта в Сеара. Когато пристига в този почти призрачен град, той намира подслон на необикновено място, в огромната куха глава на незавършена статуя на Свети Антонио, която лежи отделена от останалата част на тялото. Но чудатостите не спират дотук. Самуел започва да чува смесица от женски гласове, докато е вътре в главата.

Писан в ателието по писане на Габриел Гарсия Маркес, романът на Сокоро Асиоли разказва историята на млад мъж, който открива, че притежава невероятната способност да чува молитвите на жените отправени към Свети Антонио.

Превод на първа и втора глава от романа.

Път

По онова време той вече нямаше обувки и краката му се бяха превърнали в нещо друго, в чифт деформирани животни. Две зъбати и мръсни животни. Два звяра, закачени за глезените, неуморни, напред, един след друг, напред, носеха Самуел под слънцето през шестнадесетте дълги и мъченически дни.

През първите дни кръвта и водата, които изтичат от спуканите мехури по краката му, съскаха при допира с безпощадно нажежения асфалт. После толкова изсъхнаха, че замлъкнаха. Израстена нова кожа, почти като змийска, люспеста, чудно творение на природата за онези, които не могат да разчитат на никаква милост от врага. Краката му бяха парадоксални близнаци, колкото по-тънки, толкова по-силни. Мускулите заякнаха, дори тези на мръсните прасци, които държаха омършавелите бедра. Той, мръсен като че ли е изровен от земята, вървеше винаги в права линия.

Шестнадесет дни. Понякога поглеждаше надолу и се боеше, че корема му ще залепне за ребрата, както в историята за падналия човек, която майка му Марийня разказваше. Казваше, че било в един много горещ ден, по-лош от обичайния топляк, когато чула някой да удря с длан пред вратата ѝ. Отворила, с изражение на сдържана веселост, с каквото винаги е дарявал съседите или купувачите на шапки. Усмивката ѝ се превърнала в изумление, защото там лежал мъж, толкова гладен, че кожата на корема му се е залепила за ребрата. Припадналият бил красавец и това го спасило. Без да се мотаят съседските жени сварили царевична каша, сготвили тлъста кокошка, килограм ориз, задушен с чесън и сол, голяма тенджера с фарофа[1] със сушено месо и кориандър, девет чаши мляко с канела и осем варени яйца. Не липсвали доброволки, които да носят чиниите, да го хранят, да го бръснат, да му измият лицето с кърпа, напоена с одеколон. Два дни на обилно ядене, за да се отдели коремът на клетника от ребрата, при което в цялото Орто се чувало силно и кухо пукане. Върнал се от оня свят толкова изпълнен с енергия, че не му отнело много време преди да поиска ръката на една от момите за женене. Естелита, тази, която му донесла царевичната каша.

Самуел също имаше корем, който почти се залепваше на гърба, и дано все още беше възможно да се отлепи, когато дойде време. Дали ще се намери кой да помогне? Дали някой щеше да даде храна на изровения от земята? Мислеше за варената кокошка, за бананите, за ръцете на майка си, които пълнеха чинията му от млечнобяла керамика, с нащърбени ръбове и излющена украса с цветя. Опитваше се да не си спомня ръцете на майка си. Болка без име.

Обувки, крачоли на панталон, ръкави на риза, малко пари: всичко остана по пътя. (Има хора, които купуват ръкави за риза, удивително.) Неговият едва покрит торс имаше два цвята. Изгорелите от слънцето ръце не служеха за нищо друго, освен да висят. От нещата, които тялото изисква, той нямаше почти нищо, тялото иска и наказва с еднакъв аршин. Торбата, която носеше, когато напусна дома си, остана по пътя още на петия ден. Или това, или глад. Размени я за порция варено месо и байао де дойс[2]. Собственичката на страноприемницата я прие с неохота, само защото имаше нужда от чанта, в която да съхранява кърпите за масите.

Останали му бяха единствено неговите двадесет и осем години и адресът от няколко думи в левия му джоб. Понякога малкото листче хартия се запалваше и изгаряше единствената следа от неговата съдба. Самуел отчаяно пъхаше ръка в джоба си: това беше най-лошият от кошмарите на това пътуване. Искаше да стигне до изписаното с осем думи и един номер място. Да стигне дотам беше единственото нещо, което имаше в живота си.

Тъмната и права коса растеше бързо и вече падаше досадно върху челото му, пречейки на очите. Имаше малки очи, гъсти вежди, събрани над носа, плътни устни и индиански черти, наследени от майка му Марийня.

Самуел беше слаботелесен и изгладнял, почти сянка, която не спираше да върви. Почти десет часа ходене на ден. Малко вода, рядко нещо за ядене, кратък сън. Всичко остана по пътя: младост, радост, парчета кожа, милилитри пот, килограми от тялото и оскъдните и стари нишки надежда, че има нещо невидимо, което помага на хората на Земята. Надежда никога не е имал, тя беше на Марийня, а той я използваше назаем в редки случаи. В този момент Самуел нямаше никаква вяра в духовните неща. От другата страна на пътя, в обратната на неговата посока, вървяха екземпляри, които са пълната му противоположност.

Кандея

Осем души направени от вяра: трима мъже, две жени, три деца. Всички носеха кафяви туники от груб плат, точно като тази, която носи Свети Франсиско — тяхно право е да вярват в това. На кръста си носеха торбички с провизии. Малко неща, торбите са спихнати в края на пътуването, защото оттам вече се вижда статуята на Свети Франсиско де Канинде, кафяв, гигантски, с разперени ръце.

Вървяха бавно. Най-младият мъж на колене, а останалите близо около него. По-малките деца ги носеха на ръце, по-голямото вървеше пеш и приемаше покаянието, може би без да знае все още, че не дължи нищо на никой светец. Шепнеха си нещо си през цялото време, не спираха да се молят, светецът ги слушаше. Вървяха, за да ги види, да види саможертвата им и да бъде благосклонен към молбите, които оптравяха.

Не след дълго забелязаха полуголия и самотен младеж от другата страна на пътя. Една от жените бързо извади от платнената торба бутилка вода, кърпа, чаша с алкохол, парче сух хляб. Бяха там, за да помогнат, както е помагал Свети Франсиско. Заедно с мъжа, съпругът ѝ, тя се втурна да се погрижи за, както тя предполагаше, младия поклонник. Колкото повече се приближаваха, толкова повече ги болеше заради неговото мизерно състояние.

— Ще има милосърдие за теб, братко, Свети Франсиско те гледа! —  каза жената с вяра и готовност.

Самуел взе бутилката, отпи от водата отчаяно, оставяйки водата да потече от ъглите на устата, по шията и гърдите.

— Свети Франсиско ще ти даде сили, братко. На свечеряване ще получиш неговата благословия — каза мъжът усмихвайки се.

— Не съм поклонник, господине, — каза Самуел с дъх на гнило и известна доза подигравка, — само искам да знам дали Кандея е далеч, но ако имате още храна, ще съм ви благодарен.

Жената се разгневи. Не бил поклонник, а някакъв си нехранимайко, крадец, изнасилвач, убиец, негодник… Свестен нямаше как да е. Един добър младеж не би се разхождал мръсен по пътя, нито би отговарял по този начин на милосърдието на някой, който се опитва да облекчи страданието му. Жена, която за секунди преминаваше от едната до другата крайност в личната си скала за оценка на чуждия характер, хвърли сухия хляб на земята и пресече пътя, за да се върне при своите. Поклонникът, който вървеше с нея, остана, защото знаеше малко повече за живота и за търпението към човешките слабости. Виждал е много добри хора да полудяват по Пътя на раните[3], често се случваше. През тези години на поклонение е виждал какво ли не по пътя и проявавше състрадание, защото понякога дори Бог не спасява човека от полудяването. Дяволът е артист. Малцина са тези, които се изплъзват от хитростите на Сатаната.

Посочи статуята на Свети Франсиско и показа на Самуел колко малко му остава да стигне до краката на светеца.

— Поне са боядисали дрехите на нещастника — подигравателно каза той. — Падре Сисеро[4] прилича на душа от отвъдното, целият в бяло. Кандея е от другата страна на този път, след Канинде. Бог да е с теб, братко.

Самуил не отговори нищо. Поклонникът само се усмихна лекичко. Погледът му говореше, може би казваше някоя и друга дума за вяра и сила.

Самуил се чувстваше много по-силен от преди да пие вода и да срещне мъжа, който все още го гледаше от отсрещната страна на пътя. Ускори крачката и установи, че действително е близо до Кандея, вече му стана ясно. Помисли си, че затова човекът му е услужил. Вече съзираше няколко къщи в далечината, в ляво. Погледна бележката в джоба си: Нисея Роша Вале, Маноел Вале, улица Матрис, 52.

[1] Фарофа е типчино за Североизотка ястие, приготвено с тапиока. Бел. прев.

[2] Байао де дойс е типчино за Североизотка ястие, приготвено с боб и ориз. Бел. прев.

[3] Поклоническият път на Сао Франсиско дас Шагас в Канинде. Бел. прев.

[4] Падре Сисеро е важна политическа фигура и е почитан като народен светец в града Жуазейро до Норте, където има голяма негова статуя, цялата в бяло. Бел. Прев.

***

Тексът е преведен от бразилски португалски от Рада Ганкова с позволението на авторката. Оригиналното заглавие е A Cabeça do Santo, издание на Companhia das Letras, 2014.

The post Главата на светеца от Сокоро Асиоли first appeared on Rada's Blog.

Варна, 1942 г. Дните на малкия Алберто минават в безгрижни игри край морето и незабравими мигове в красивата морска градина. Докато един ден детската му вселена не бива разтърсена от водовъртежа на епохата. Принуден бързо да порасне, Алберто се превръща в опора за майка си и малкото си братче и не губи надежда, че там някъде дълбоко в сърцето на всеки човек гори искрицата на доброто.

Години по-късно, вече в Мексико, той ще разкаже на дъщеря си за преживяното и от болезнените спомени ще се роди „Морската градина“. Носталгичен и вдъхновяващ роман за едно семейство, което се бори за своето оцеляване и копнее отново да се събере… Макар и в нова родина, защото понякога семействата се превръщат в крепости, които нито войната, нито раздялата, могат да разрушат.

Откъс от романа “Морската градина”

VII

Родителите ми се венчали в сефарадската синагога във Варна на 16 септември 1934 година. Семействата Капон и Биджерано се събрали под тези мавритански покриви в един прекрасен следобед. Снимката от този ден заема подобаващо място върху скрина в стаята им. В рамка от тъмно дърво на черно-бялото изображение се виждат булката и младоженецът, застанали в центъра. Майка ми, красавица, носи дълга до земята рокля от перленобял сатен, която подчертава фигурата ѝ. Дългите ръкави обгръщат кокалчетата ѝ, от който изникват пищните разпукани снежнобели цветове на букета ѝ. Като я гледам сега, прическата ѝ ми напомня за Стария Холивуд, дантела, украсена с вълнички, изплетени от фина нишка на една кука, обрамчва челото ѝ и се спуска настрани до раменете, за да се превърне в дълъг воал, нашарен с флорални апликации. Изправен до нея, е застанал баща ми, който носи черен костюм, бяла папийонка и малка бутониера с едно-единствено цвете на ревера.

Гран папас Рейна и Аврам са седнали до младоженеца, а зад тях останалата част от семейството ми по бащина линия; танти Сузана, танти Белина и още една дама, която не успявам да разпозная. Тио Маркос вече е живеел в Пловдив, така че вероятно не имал възможност да присъства на сватбата, затова и не се вижда в светлосянката на снимката. От своя страна майка ми е придружена от баба Рашел; със строгостта си тя показва вдовството си, което я сполетява малко преди сватбата. Дядо Саломон ужасно липсвал на майка ми; той я защитавал от сестрите ѝ, които ѝ се подигравали, че е по-мургава от другите. Наричал я ми мореника линда, а в действителност тя била неговата галеница. Така силно ѝ липсвал баща ѝ в този момент. Колко много искала да танцува валс с него и да бъде предадена на младоженеца, какъвто бил обичаят. Понякога се чувствала уязвима, измъчвала се от това отсъствие; обаче баща ми току-що бил поел отговорността да закриля съпругата си и да се грижи за нея.

Танти Мати със съпруга си Йожи и първородният им син Яко заемат лявата страна на снимката. Тя е нагласена с една от онези малки филцови шапки, които се носят настрани като украшение на добре оформения кок. Тио Мойсес, с пригладена назад коса и усмихвайки се едва забележимо, е застанал до булката. Били, най-малката от сестрите на майка ми, позира в по-отпусната стойка, застанала не така изпъната като другите, а танти Беки е сложила едно от цветята от букета на току-що омъжената си сестра зад ухото си – нотка женственост, с която винаги се е откроявала.

Аарон, най-големият от братята на майка, го няма. Ерген, красив и авантюрист по дух, той заминал за Мексико няколко месеца по-рано. Тио Герсон Папо му бил написал писмо, в което му разказвал за благоденствието на земята и на хората и му предложил да отиде при него. Така и направил и оттогава откриването на нови хоризонти се превърнало в негово призвание. Една сдържана целувка за всеки член на семейството било неговото сбогуване, преди да прекоси Атлантическия океан, и въпреки че били изминали няколко месеца от заминаването му, на майка истински ѝ липсвало брат ѝ Аарон да заеме мястото си за снимката, почетното място, това на най-големия брат.

Баща ми счупил стъклената чаша с десния си крак в края на церемонията, както повелява традицията. Отбелязването на разрушаването на Бейт Хамикдаш, великият Йерусалимски храм, винаги се прави по време на сватба, за да ни подсеща за нашата история, за да ни напомня, че дори и в най-щастливите моменти не бива да забравяме страданието на нашия народ.

Днес се чудя какво ли трябва да счупим, за да помним това, което Холокоста за малко да не стовари върху нас. Днес, когато вече знаем какво се е случило, днес, когато сянката на шест милиона избити евреи тегне над нас, на пет милиона души от други етноси или идеологии, на почти девет милиона съветски войници, два милиона югославяни, гърци, италианци, французи и белгийци, литовци, англичани и японци, австрийци, поляци, румънци, унгарци и американци. Ужасяващи цифри, които никога няма да бъдат изтрити от колективната памет. Бомбардировки на цели градове, изнасилвания, депортация, глад. Какво можем да счупим, та да ги помним. През 1934 година, когато родителите ми се оженили, никой не подозирал, че може да се случи подобен погром, дело на човека, превърнал се в звяр.

През същата година в Италия се провело Световното първенство по футбол и отборът на домакините спечелил срещу Чехословакия, за радост на Мусолини. Да, била 1934 година. Започнала в понеделник, с една толкова нормална, толкова обикновена седмица. По нашия еврейски календар сме щели да празнуваме 5695 година. Гърция, Турция, Румъния и Югославия подписали Балканската Антанта на 9 февруари, споразумение за взаимна отбрана, за да гарантират сигурността на границите си. В Китай Чан Кайшъ основавал Движението „Нов живот“ за възобновяване на традициите, а Мао Дзедун започнал Великия поход. В Мексико Ласаро Карденас щял да встъпи в длъжността президент, а Белият дворец, Дворецът на изящните изкуства, щял да бъде открит трийсет години след започването на строежа му. През тази 1934 година щели да се родят Алберт II от Белгия, Огуз Атай, принц Хенри от Дания, София Лорен и Бриджит Бардо. Щели да умрат Мария Кюри, Александър I, Густав Холст и Паул фон Хинденбург, президент на Германия. Тази кончина щяла да промени всичко.

След смъртта на Хинденбург Хитлер се самоназначил за президент, присъдил си титлата фюрер и райхсканцлер. Понесли се слухове за несигурно бъдеще. Вестниците представили новината така:

Берлин, 2 август 1934. Адолф Хитлер, който се провали в опита си да завземе властта през 1923 г. и който беше победен на президентските избори през 1932 г., както и миналата година, най-накрая стигна до канцлерския пост благодарение на подкрепата на едрите индустриалци от Рур и днес превзе, поради смъртта на Хинденбург, президентството на Райха.
Съществуват опасения, че човекът, който подпали Райхстага, за да оправдае преследването на комунистите, който ликвидира поддръжниците си със съмнителна преданост в прословутата „нощ на дългите ножове“ и който постанови юридическа и постоянна недееспособност на евреите, ще се опита да въведе нови мерки за терор в Германия и други части на Европа.

Бъдещето приличало на процеждаща се през решетка светлина. Междувременно всички извикали „Мазал тов!“, щом се чуло счупването на стъклото под крака на баща ми. Той целунал съпругата си и двамата, хванати за ръце, излезли от синагогата.

Текстът е публикуван със съгласието на Софи Бехарано де Голдберг. Българското издание на романа е с логото на издателство “Лемур”.

Превод от испански (Мексико): Рада Ганкова

Източник: El jardín del mar, Sophie Bejanarano de Goldberg, 2020, Editorial
Grijalbo

The post “Морската градина” на Софи Бехарано де Голдберг first appeared on Rada's Blog.

Бразилската писателка Нелида Пиньон е авторка на над двадесет книги, които са преведени в повече от 30 държави по света.

Пиньон е първата жена, която застава начело на Бразилската литературна академия, носителка е и на множество международни награди.

Есето „Задъхването на езика“ е публикувано в сборника с есета за ибероамериканската идентичност Filhos da América (2016)

Превод: Рада Ганкова

Задъхването на езика

Мисля за език и се хуманизирам. Аз съм тази, която говори езика на Бразилия, за да дишам, живея, творя. И тази, която разсъждава за това как този португалски език е стигнал до Бразилия, за да направи от нас това, което сме. За да разказваме нашата история чрез него, да се оплитаме в генеалогия му, в богатата му словестна съкровищница.

Припомням развълнувана появата на езика, който е причината за нашето съществуване. И почитам 8 март 1500 г., когато Бразилия е станала португалскоговоряща, от момента, в който португалската флота събрана пред крал Мануел I в Лисабон, се е подготвяла за последно сбогом.

По заповед на адмирал Педро Алварес Кабрал, този екипаж бил съставен от недодялани мъже, несвикнали на добри обноски, които едва прикривали нетърпението си да отплават с корабите закотвени в река Тежу към земите, за които подозирали, че съществуват под екватора.

Малко знаем ние, бразилците, за онази студена сутрин, когато монархът, увет във вълнени друхи и португалска тъга, въздишал по златото и славата, които Португалия присвоявала. Въпреки че можем да предположим, че тези моряци, окрилени от надеждата, са вярвали, че онази чакваща ги Бразилия съществува някъде и скоро ще стане сцена на техното историческо представление. Театър на реалността готов да се премести на нов континент.

Територия, която ги принудила, веднага щом пристигнали в Бразилия, да преразгледат системата на своя речник, на метафорите, за да се даде название на гледката приличаща на земен рай. Жертви на внезапната вербална екстериоризация, тогава за тях станало спешно да обозначат бляновете и реалността, да сравнят новото със старото, да посочат това, което им се изглеждало оригинално. Накратко, да изпитат на практика богатството и пластичността на португалския езика. Език, който никога не ги е подвеждал, независимо дали в проза или в поезия. До толкова, че кралският писач Перо Вас де Каминя, който пътувал с флотата, веднага започнал да описва за монарха пищния пейзаж, преплитайки в историята си някои поетични нюанси с точна представа за едно различно американско време. Той не допуска в този първи документ на бразилската историография никаква езикова празнота, до такава степен, че това кръщелно свидетелство му вдъхнала увереност, че португалският език трябва да цъфти завинаги в новата земя.

Тръгвайки от известния писач, Бразилия търси граала на езиковата традицията, за да изразите себе си. През цялото си народно пътуване е запазила традицията да въплита пълноценната употреба. Употреба която, опитвайки се да бъде хегемонна, е позволила на Бразилия да събере в продължение на повече от петстотин години, всякакъв вид човешко производство, дори когато то е било пренебрегвано.

Така, насърчаван от голямото си народно и литературно наследство, езикът се отдал на човешките желания, на изкушенията на мисълта, служил да изрази неподчинението към създателите си. В различни периоди от създаването на бразилската нация, езикът е бил изковаван от авантюристи, безскрупулни типове, бандейранти, различни етнически групи и всички живи, който са докоснали словесното му сърце.

Този португалски език позволил в ежедневието да се установи езиковият ритуал на първоначалния взрив, на изобретенията, на противоречията, на това, което произтича от свещеното, от пропадналото, от хаоса, от липсата, от страстта, от същността на профанното и на вечното. Езикът, безразличен към симетрията и пречистващата естетика, е отхвърлил всякакво кръвно прочистване в своите словесни редици. Преди всичко той е приютил в своя корпус неологизми, деформации, фалшификации, примирил е разнородни думи, които са се олели с класическите, всички форми на разбиране на реалността като доказателство за величието му.

Тази традиция на езика говорен в Бразилия е заздравила смесването и е предотвратила географската фрагментация. Практика, която посветена на социалното и етническо многообразие, е улеснила преодоляването на историческите безизходици и е устояла на терзанията, породени от нахлуващата модерност.

Този език ни е диктувал цивилизационни норми като същевременно е оставил бразилецът да говори. В неговите поетични и магически укрепления почиват индивидуални и колективни успехи и неуспехи; лекували са се човешките въпроси.

И като благоприятства проявлението на народния плам, установява родни институции, защото е присъствал в основополагащото творчество на Грегорио де Матос, Жозе де Аленкар и Машадо де Асис, ако трябва да назова някои първи гении на бразилската литература.

Беспорно Бразилия е новосъздадена страна. И младите нации са склонни да се оплакват от оскъдността на историята си. Сякаш се чувстват лишени от онази архаична материя и нямат последващ шев за хилядите култура, които са стъпвали по нейната земя.  Тези нации се страхуват, че техните културни подвизи няма да отекват и че техните натрупани безразборно спомени, няма да им осигурят достъп до самата мистерия, което е и политически стремеж. Следователно, като че ли страдат от усещане за празнота и в себе си носят несезаема пропаст. Но тези страни не обръщат внимание на факта, че езикът, какъвто е случаят с португалския, им е дал генеалогия, способна да им осигури най-великолепните словесни изобретения.

Португалският език е родил в Бразилия красноречиво словесно плетеница в пълна хармония с нашата история. Между бразилския народ и езика няма дисонанс или несъгласие. Бразилия, когато говори, мисли или измисля, никога не излиза извън мелодията. Това, което излиза извън мелодията е дълбокия образователен дефицит, който пречи на хората му да се наслаждават на предимствата на въпросната словесна привилегия.

Чрез пълноценната употреба на езика Бразилия оставя своите цивилизационни следи. Чрез своя речников запас тя поема пътя за изпълнение задачите свързани с изкуството, мисълта, науката, житейските инстанции. Езикът, разпространен на цялата бразилска територия, е главен герой в културната и творческата дейност. С него се говори в леглото, в кухнята, в общественото пространство, в книгите. Нищо не убягва на неговите хитрости и двусмислие, било то груби, било то фини.

Следователно нищо не излиза извън мощта на езика, от неговата трансцеденталност, от машината, която произвежда неумолимия реализъм на съществата и скритата поезия.

Португалският език е наш от пет века. Този език, който варварите, голтаците, мореплавателите, въжеиграчите, мечтателите са заченали, за да изразят липси и потребности. И най-сетне езикът, който изразява удоволствието на хората. Съблазнява, убива, утолява жаждата, плъзга се по плътта и блести. В него лежат изобретението и желанието, това, какво ни свързва с реалността и което ни освобождава и потопява в утопията. Чрез него достигаме до прорезите, през които проблясват чертите на нашата човечност.

Из бразилските кътчета водим битката на глагола. Ние сме деца на език. Изричаме думите му като помазани от боговете. Чрез словата му улавяме трептенето на едно чувствително звучене. Научаваме, че призванието на езика е да разкрива любовта, да попива прегрешението, да обогатява с велики чувства, да натрупва човешки глупости, да подслонява възприятията на модерността, да се изправя пред крайни преживявания; този език, който е толкова банален, колкото и утопичен, толкова трансцендентален, колкото и хаотично, толкова пропаднал, колкото и възвишено, толкова идеологически, колкото е гротесков, толкова архаичен, колкото и съвременен, толкова плътски, колкото и духовен, толкова млад, колкото и грохнал, толкова общ, колкото и индивидуален.

В Бразилия езикът никога не е бил разбиван, нито се е разпадал. Напротив, той е обединяващ и осигурява националната цялост. В географските си пролуки този език се разширява, възстановява изгубени думи, далновиден е, осъвременява се от работата на хората и писателите. Благодарение на онези странстващи, запалени и страстни бразилци светлината на изкуството блести отразена върху словата, върху изкуството сътворено на анонимното ежедневие. Във всяка дума живее част от уравнението на човешката поезия.

The post Нелида Пиньон за португалския език first appeared on Rada's Blog.

Аз съм най-добрият търговец в света. Но никой не го знае, защото съм скромен човек. Казвам се Густаво Санчес Санчес и ме наричат, мисля с умиление, Магистралата.

Мога да имитирам Джанис Джоплин след две чашки. Знам да тълкувам написаното в курабийките с късметчета.  Мога да накарам кокоше яйце да застане изправено на маса без помощни стрества, както правил Христофор Колумб. Мога да броя до осем на японски: ичи, ни, сан, ши, го, року, шичи, хачи. Мога да плувам по гръб.

Това е историята на моите зъби. Това е моето семейно писмо за поколенията, моето есе за всичко поддаващото се на колекционерство и радикално рециклиране. Първи по реда си са Началото, Средата, Края, като в която и да е друга история. После са Параболата, Хеперболата, Елиптиката и всички останали. И след това – не знам какво следва. Вероятно безчестието, смъртта и по-късно славата постмортем. Но за това не ми се пада да говоря от първо лице. 

***

Има хора с късмет и хора с каризма. Аз притежавам малко и от двете. Моят чичо Венустиано Санчес Фуентес, продавач на качествени италиански вратоврзъки, казваше, че интелигентността и красотата се хабят лесно и са тежко бреме за тези, които ги пртежават, защото, когато ги загубиш, това е най-тъжната и бавна смърт в живота. Мен не ме притеснява това, защото никога не съм притежавал ефимерни качества. Магистралата притежава само устойчиви качества. Именно от моя чичо Венустиано наследих каризмата и също едно елегантна вратовръзка, единственото необходимо в този живот, за да се превърнеш в мъж с потекло.

***

Родих се с четири предварително израснали зъба и цялото ми тяло, покрито с фин слой черни мъхчета. Но съм благодарен за това, защото грозотата, казваше другият ми чичо Еверардо Лопес Санчес, калява характера. Щом ме видял баща ми помислил, че истинският му син са го занесли на родилката от съседната стая. Опитал по всякякв начин –  шантаж, обезщетение, бюрократични мерки – да ме върне на сестрата, която ме била донесла. Мама, обаче, ме приела в ръцета си от момента, в който ме видяла: червен, подпухнал и мъничък, треперещ като мида в бистра вода в моето болнично одеалце. Мама беше тренирана да приема гадостите като съдба. Татко не.

Сестрата обяснила на родителите ми, че моите четири зъба били рядко срещано явление в нашата страна, но не толкова рядко срещано сред другите раси. Казвало се Наследствено преднатално озъбяване.

–             И какви раси, например? – попитал отбранително баща ми.

–             Например кавказците, господине – казала сестрата.

–             Ама това дете е черно като катран – репликирал баща ми.

–             Генетиката е наука пълна със загадки, господин Санчес.

Този последен коментар явно е успокоил малко баща ми, който най-нкрая се примирил и ме занесъл на ръце до вкъщи увит като пашкул в грубо одеяло от шведска вълна.

***

Мама вземаше да пере чуждо пране. Татко, сам, дори ноктите не си миеше. Бяха загнили, загрубели, черни. Режеше ги със зъбите. Не защото страдаше от безпокойство, а от мързел и безразличие. Докато си пишех домашните на масата, той ги изследваше мълчаливо срещу вентилатора, опънат на зеления кадифен фотьойл, който мама наследи от Хулио Кортасар, съседа от 4-ти „А“, който умрял от тетанус. Когато синовете на господин Кортасар донесоха неговите принадлежности, ни оставиха папагала му ара  – Критерий, който на свой ред умря след няколко седмици от мъка – както и зеления кадифен фотьойл, където татко се нагнездваше всеки следобед. Вглъбен, проучваше съзвездията от влага на таван,  слушаше радио „Образование” и със зъби си гризеше ноктите пръст по пръст. 

Започваше с кутрето. Притискаше един ъгъл между горния и долния централен резец, откъсваше едва една стърготинка и с едно дърпане изтегляше висящата кожа от нокътя която оставаше. След като я издърпваше, я въргаляше известно време в устата си, правеше няколко превъртания с език и я изплюваше. Нокътят се изстрелваше и падаше върху тетрадката ми за домашна работа. Кучетата лаеха отвън на улицата. Аз го гледах, мъртъв и кирлив, на няколко милиметра от писеца на молива. Тогава рисувах дебела окръжност около него и продължавах да пиша на страничката,  като внимавах да не пиша върху кръга, който бях очертал. Продължаваха да падат нокти от небето върху тетрадката ми с широки редове като засилили се метеорити от въздуха на вентилатора: безименен, среден, показалец и палец. И после другата ръка. Аз нагласях буквите на страницата, за да ограждат кръгообразни кратери, които оставяха върху страницата летящите мръсотии на татко. Когато свършвах страницата, събирах ноктите на една купчинка и ги слагах в джоба на панталона си. После в моята стая ги слагах в един книжен плик, който държах под възглавницата си. Колекцията ми толкова набъбна, че по време на моето детство напълних няколко плика. Край на спомена.

***

Татко вече нямаше зъби. Нито нокти, нито лице: кремираха го преди две години и по негова молба аз и мама разпръснахме пепелта в залива Акапулко.

Мама я погребах до братята и сестрите й в град Пачука, Бела Аироса, една година по-късно. Ходя веднъж месечно да я видя, за предпочитане в неделя. Почти винаги вали и в Пачука почти не се помръдваше въздухът.

Никога не стигам до гробището, за да видя мама, защото съм алергичен към полени, а на гробищата има много цветя. Слизам от автобуса не много далеч оттам, в една красива алея,  украсена с динозавърски скулптори в реални размери. И там спирам сред опитомените стъклени зверове, почти винаги мокрейки се, изричайки „Отче наш“, докато ми отекат краката и се изморя. После отново пресичам улицата, като внимавам да прескачам локвите, кръгли като кратерите в моите детски тетрадки, и чакам автобуса да ме върне на гарата.

***

Първата работа, която получих, беше в павилиона за вестници на Рубен Дарио, на ъгъла на улица „Олиева“ с улица „Метална“. Бях на осем години и вече ми бяха паднали всички млечни зъби. Бяха ги заместили други, широки като лопати, всеки обърнат в различна посока.

Съпругата на Рубен Дарио, Асул, имаше леко умствено изостане. Не беше грозна, но имаше простовати лице и усмивка. Беше ми първа приятелка, въпреки че беше двадесет години по-голяма от мен. Рубен Дарио я държеше затворена вкъщи. Пращаше ме в единадесет сутринта с връзка ключове, за да проверя какво правеше Асул и за да я попитам дали не й се искаше нещо от външния свят.

Асул почти винаги беше просната в леглото по долни гащи, а господин  Унамуно,  застанал отгоре й, се отъркваше в нея. Господин Унамуно беше стар коцкар и водеше програма по радио „Образование”. Програмата започваше винаги по един и същ начин „С вас, Унамуно: скромно потиснат, симпатично електричен, сантиментално левичар”. Мухльо.

Когато влизах в стаята, господин Унамуно се изправяше с един скок, натъпкваше си ризата, обикновено лекьосана с кафе и сосове – зелен, цвят горчица, червен – и несръчно си закопчаваше панталона. През това време аз гледах пода и понякога с периферно зрение към Асул, която оставаше легнала на леглото. Гледаше към тавана и прокарваше възглавничките на пръстите по полуоткрития си корем. Вече облечен и с бавни жестове, Унамуно идваше и ме плесваше по челото.

–             Не са ли те учили да чукаш на вратата, Хлебарка?

Асул ме защитаваше: „Казва се Магистралата и е мой приятел.“ И после се разсмиваше едновременно дълбоко и простовато, зъбите й безобразно дълги и изтъпени към върховете.

Когато най-накрая господин Унамуно се измъкваше, изпълнен с притеснение и вина, през задната врата, Асил отмяташе чаршафите, като наметало на супергерой, и ме канеше да седна на леглото. Хайде да играем на джобен билярд, виж, ела насам. Когато свършвахме, ми подаряваше парче хляб и вода в торбичка със сламка и ме пращаше обратно на павилиона за вестници. По пътя свършвах водата и се запазвах за после смалката в джоба на панталана. Събрах повече от десет хиляди сламки, кълна се.

–             Какво правеше Асул? – питаше ме Рубан Дарио, когато се връщах на будката.

Аз я покривах, разказвайки някое невинно занимание:

–             Точно се мъчеше се да пъхне  конец в игла, за да закърпи покривалото от кръщенето на сина на втората си братовчедка.

–             Каква братовчедка?

Не отговорих.

Беше май някаква Сандра или  Берта. Ето ти бакшиша и вече тръгвай към училище. Край на спомена.

***

Изкарах началното и основното училище, както и подготвителния клас, минавайки незабелязано  и с добри оценки, защото съм от тези, които никога не предизвикват вълнения. Не си отварях устата, дори когато извикваха името ми при проверката по- списък и не от страх да не ми видят изкривеното чене, а от сдърженост.

Когато навърших двадесет и една, ми дадоха работа като частен пазач в една фабрика за играчки на шосе „Морелос“, мисля заради същото нещо – сдържаността. Там останах двадесет и девет години. Като изключим шест месеца болничен заради хепатит, три дена заради един пагубен кариес, който завърши с двойно кореново лечение на мъдреца и седмиците, които бях в отпуск, бях точно дведест и осем години и три месеца като частен пазач във фабриката.

Но един най-прекрасен ден късметът ми се обърна, както казва Наполеон , певецът. Салвадор Ново, Оператор на пастюризацията, го обхвана пристъп на паника, докато облсужваше един доставчик от DHL, по-скоро пълен, среден на ръст господин. Джени Лопес, секретарка на Супервайзора на полемерите, никога не беше виждала пристъп на паника и помислила, че средният на ръст доставчик е нападнал Салвадор Ново, защото същият си беше вдигнал ръцете на врата и беше станал морав като слива, беше обърнал очи и се беше сгромолясал по гръб на пода.

Хоселито Васконселон от „Обслужване на клиенти“ ме викна отвън, за да задържа средния на ръст доставчик. Изпълних заповедта и нахвърлих на пледоплагаемия престпник. С върха на макана   го ударих по задника, който дори не беше на здравеняк и тогава горкичкия човечец заплака неудържимо. 

Докато го дърпах за ухото през вратата за изход, го помолих вече с много по-мил тон, да се идентифицира. Беше с една вдигната  ръка,  а с другата бръкна в джоба си и извади един потрфейл. После с другата извади документа за глусване. Казвам се Мануел Малпес Арсе, каза досадникът, без да задържа поглед.       

Хоселито Васконселос от „Обслужване на клиенти“ ми заповяда да се върна незабавно и да помогна на умиращия колега, защото Салвадор Ново все още беше проснат на пода и не можеше да диша. Пуснах госоподн Маплес Алсе да си ходи, който не си тръгна, ами остана там, плачейки, или по-точно къпейки се в сълзи, и хукнах към Салвадор Ново, като отново си проправих път сред зяпачите с върха на макана. Клекнах до него, хванах го между ръцете си и поради липсата на по-добро решение започнах да го милвам, докато премине паническата криза. После ми се падаше да успокоявам господин Малпес Арсе, докато и той се възстанови.

На другия ден господин Октавио, директора на фабриката, ме привика в кабинета си и ми съобщи, че ме повишава.

–             Пазачите са втора категория, каза ми на четири очи, а ти си човек от първа категория.

Според нареждането на началството от този момент аз щях да имам на разположение собствени стол и бюро, а моята работа щеше да се състои в това да успокоявам персонала, когато е необходимо. Вие ще се посветите на  „Управление на кризи с персонала“  във фирмата, каза ми господин началникът с леко зловеща усмивка, като на тези които много пъти се ходили на зъболекар.

Минаха две седмици и тъй като Салвадор Ново беше във временен оспуск, нямаше никой във фабриката, който да се нуждае от успокоение. Беше пристигнал нов пазач – един дебеличък нагаждач,  на когото му викаха Хошимин и който по цял ден се намира на приказки. Мога да се закълна, че гореспоменатият Хошимин периодично си вадеше секрети от ушите, правеше ги на топчици между палеца и показалеца и си ги слагаше в устата: сдържаността е качество, което малко хора ценят и на което всички трябва да се научат. Бяха ми дали въртящ се стол с наглясящ се механизъм за височина и бюро с чекмедже, където имаше божествена колекция от ластичета и кламери. Всеки ден си слагах по едно ластиче или кламер и се ги носех вкъщи. Направих си хубава колекция.

Но не всичо беше листа от кадифе и облаци от машмелоу, както пее Наполеон. Някои служители във фабриката, по-точно Хоселито Васконселос, започаха да се оплакват, че сега ми плащаха да си гриза ноктите – макар никога през живота си да не бях вкарвал нито един праст в уста, камо ли нокът. Някои служители дори съчниха една теория, според която Салвадор Ново и аз сме спретнали номерче, за да може на него да му дадат един месец отпуск, а мен да ме повишат. Типични врели некипели на нещастниците, които не могат да преглътна късмета на другите. След едно събрание, на което разбира се не бях поканен, дон Октавио разпореди да ме пратят на специализирани курсове, за да ми намерят работа и, между другото, да придобия умения да управлявам периодичните кризи с персонала във фабриката.

Откъс от романа “La historia de mis dientes” от Валерия Луисели

Превод от испански: Рада Ганкова

The post „Историята на моите зъби“ на Валерия Луисели first appeared on Rada's Blog.

A mi tienda vienen pocos clientes – dan una ojeada a las jaulas de los animal es y no suelen comprar nada. El local es estrecho, una persona más corpulenta no podrá girar, enfrente de ella se desperezan sapos, lagartos, lombrices. Vienen profesores, que retiran un conjunto de animales de laboratorio para las clases de biología, a veces pasan pescadores para rebuscar en las cajas de gueldo. Voy a cerrar esta tienda, no puedo cubrir las pérdidas. Pero estoy tan acostumbrada a esta habitación estúpida, a la oscuridad y al olor de formalina. Me van a dar más pena que ninguno las lagartijas, que tienen ojos como lentejas. No sé qué hacer con estos asustadizos seres, espero que no los maten después de las explicaciones.

Un día entró una mujer en la tienda. Era pequeña, apocada como un montoncito de nieve en primavera. Se acercó a mí. En la penumbra sus blancas manos parecían peces muertos. No me miró, no dijo nada, sólo apoyo sus codos en el mostrador. Seguro que no venía para comprar algo, simplemente se había sentido desfallecida en la calle. Se mecía levemente; como era tan delgada, casi se iba a caer, si no la hubiera cogido por la mano. Ella callaba. No se parecía para nada a mis clientes.

– ¿Tiene topos? – preguntó de repente la desconocida. Sus ojos brillaron como una telaraña vieja y rota con una pequeña araña en su centro – la pupil a.

– ¿Topos? – y me detuve. Tenía que decirle que nunca había vendido topos, que nunca los había visto. La mujer quería oír otra cosa – su mirada ardía, sus manos se extendían hacia mí. No podía ayudarla, lo sabía.

– No tengo – dije. Ella suspiró; después, de repente, se giró hacia un lado sin proferir ni una palabra. Estaba encogida, intentaba desesperadamente sofocar el desencanto en sus pasos silenciosos.

– ¡Hey, espere! – grité. – Puede ser que tenga un topo. – No sé por qué lo dije.

Se detuvo. Me mi ró.

– La sangre de topo sana – susurró la mujer. – Se deben beber tres gotas.

Se apoderó de mí el miedo. Una congoja cincelaba sus ojos.

– Por lo menos calma el dolor un poco, dicen… – susurró ella; después, su voz se apagó por completo.

– ¿Usted está enferma? – demandé, sin pensar con cuánta carga adicional la atormentaba.

– …mi hijo.

Temblaron las minúsculas arruguitas que contornaban sus párpados transparentes. Sus manos, enflaquecidas como ramas resecas, se retiraron del mostrador. Quería tranquilizarla, darle algo – cuanto menos un vaso de agua. Ella miraba por tierra, sus hombros eran estrechos y se contraían aún más dentro de su abrigo azul oscuro.

– ¿Quiere agua? – No dijo nada. Al tomar el vaso y beber de él, la red de arruguitas alrededor de sus ojos comenzaron a temblar todavía más fuerte. – Nada, nada – me puse a parlotear. No sabía cómo continuar. Ella se dio la vuelta y se dirigió encorvada hacia la puerta.

– Le voy a dar sangre de topo – grité.

La mujer se detuvo. Se llevó la mano a la frente y no la retiró.

Escapé a la habitacioncita trasera. No pensaba en lo que estaba haciendo, no me interesaba que la iba a engañar. Dentro, en la penumbra, las lagartijas me miraban. No tenía de dónde sacar la sangre. Topos no tenía. La mujer me esperaba afuera. Tal vez todavía no había retirado su mano de los ojos. Entorné la puerta para que no me viera. Hendí mi muñeca con un cortaplumas que siempre tenía en el cajón para los lápices y el papel de cartas. De la heridita empezó a manar sangre lentamen te. No dolía, pero me daba miedo mirar cómo goteaba en el frasquito. Se acumuló un poco – como si fueran brasas centelleantes. Salí de la pequeña habitación trasera, me apresuré hacia la mujer.

– Aquí tiene – dije. – ¡De topo es esta sangre!

Ella no abrió boca, clavó su mirada en mi mano, por la que todavía corrían gotas de sangre. Escondí el codo detrás de la espalda. La mujer me miraba, callaba. Giró hacia la puerta. La alcancé, estrujé el frasquito de vidrio en sus manos.

– ¡De topo es! ¡De topo es!

Cog ió lentamente el frasquito. Dentro relucía la sangre como un fuego moribundo. Tras un momento, sacó dinero de su bolso raído, desde hacía mucho tiempo descolorido.

– No, no lo quiero – dije.

La mujer no me miró. Arrojó los billetes sobre la mesa y se dirigió hacia la puerta. Quería despedirme de ella, o por lo menos darle agua de nuevo antes de que se fuera. Tenía la sensación de no hacerle falta, de que no necesitaba a nadie. Me quedé sola en la tienda. Los animales me miraban desde sus jaulas. Como siempre.

El otoño continuaba a cubrir la ciudad con días de niebla, idénticos como mellizos a las inútiles hojas amarillas de los árboles. Pronto tendría que cerrar la tienda para siempre. Aquella mujer podía volver. Sabía yo que ella sólo iba a estar en silencio. Era poco probable que se fuese a salvar su hijo con la sangre de topo, y sin embargo yo la había engañado. Fuera estaba helado. La gente pasaba rápido ante el escaparate de mi tiendecilla; sólo los muchachos se paraban para mirar los animales disecados. No tenía clientes con este frio.

Una mañana, la puerta se abrió. Entró ella, la mujercita minúscula. Se abalanzó hacia mí. Quise refugiarme en el oscuro pasillo adyacente, pero ella me alcanzó. Me abrazó. Era muy flaca y muy ligera. Lloraba. La cogí para que no se cayese, tan endeble parecía. De repente, alzó mi mano izquierda. La señal de la herida había desaparecida, pero ella descubrió el sitio. Pegó sus labios a mi muñeca, sus lágrimas humedecieron la piel de mi mano, y la manga de mi bata azul de trabajo.

– Él camina – sollozó la mujer y escondió con la palma de la mano su sonrisa insegura.

Quería darme dinero. Había traído algo en un gran bolso marrón. Me agarraba por la mano, no quería irse. Me daba la sensación de que ella había adquirido firmeza, de que sus pequeños dedos eran más fuertes y no temblaban. Me despedí de ella, pero ella se quedó largo rato en la esquina – pequeña y sonriente en el frio. Después la calle se despobló. Talmente atrayente me pareció el antiguo, estúpido olor de formalina. Los animales eran preciosos y yo los quería como si fueran mis críos.

Esa misma tarde, un hombre se llegó ante el mostrador, en la habitación oscura. Alto, jorobado, atemorizado.

– ¿Tiene sangre de topo? – preguntó; sus ojos pegados a mi rostro no parpadeaban.

Su mirada me asustó.

– No tengo. Nunca he vendido topos aquí.

– ¡Usted la tiene, la tiene! Mi mujer va a morir. ¡Sólo tres gotas! – se apoderó de mi mano izquierda, me forzó a levantar mi muñeca, me la retorció.

– ¡Tres gotas! ¡De lo contrario la voy a perder!

Mi sangre fluyó muy lentamente del corte. El hombre sujetaba el frasquito, las gotas rodaban lentamente hacia el fondo. Después, el hombre se marchó, dejando dinero sobre la mesa.

La mañana siguiente, delante de la puerta de la tiendecilla, me esperaba una muchedumbre de gente. Sus manos empuñaban navajas y frasquitos.

– ¡Sangre de topo! ¡Sangre de topo! – gritaban, chillaban, se empujaban los unos a los otros.

Todos tenían una pena en casa y un cuchillo en la mano.

 Traducción al castellano: Rada Gankova

Published in LiterNet on 02.04.2017

The post “Sangre de topo”: un cuento de Zdravka Evtimova first appeared on Rada's Blog.

Превод на откъс от книгата “Um brasileiro em Berlim” (Един бразилец в Берлин). Rio de Janeiro: Nova Fronteira, 1995.

Превод от португалски: Рада Ганкова

ПРИСТИГАНЕ

Който не може да се състезава в петобоя на Олимпийските игри, не бива да пътува от Рио де Жанейро до Берлин в това, което авиокомпаниите наричат “икономична класа”, макар да знаят, че става дума за евфемизъм за “вагон за биволи” (изключение прави храната, защото тази на биволите е несъмнено по-добра). Това си помислих, като станах малко преди кацането, за да се преборя с другите биволи за място на опашката за тоалетна. Който е участвал в мероприятие от този вид, винаги ще го пази в паметта си – тази трогателна колекция от припряни старици, млади госпожи с кръстосани глезени и погледи, приковани към тавана, жени с дамски чантички, които се преструват, че отиват там само за да си оправят грима, джентълмен със сурово изражение, който гледа хората от опашката преди него с очевидна ненавист, общото възмущение срещу дебеланката, която току-що влиза и затваря вратата, носейки със себе си екземпляр на “Вълшебната планина”, момченце със сополив нос, което обяснява на майка си, че не поема отговорност за това, какво може да се случи, ако не му осигурят свободна тоалетна веднага.

Петобой – не, десетобой, замислям се отново, щом слизаме във Франкфурт, натоварени с чанти и куфари, и установяваме, че за нашата връзка за Берлин трябва да се отправим към A-23, после надясно до A-42 зад B-28, преминавайки през паспортна проверка или, ако предпочитаме нещо по-просто, само три километра по-далеч наляво – по A-17, пропускаме коридор В и отиваме направо към целта, като не пропускаме контрола на багажа на A-15E. Опитваме двете възможности. В продължение на около два часа стоим на опашка за Бангладеш, заставаме в последния момент в колона от италиански туристи, нахъсени да посетят жените от витрините в Хамбург, подписваме една петиция за независимостта на Литва, като мислим, че се записваме на списък с пътниците за Берлин, почти се включваме в група японци, които отиват да опознаят Франкфуртската борса, и накрая попадаме, без да искаме, на ескалатор, който ни отвежда до Бад-Хомбург без спирки и щом вдигаме погледи – си мислим – чудо! – пред A-23 сме. Моята дъщеря Шика, на шест години, изтощена, но облекчена като всички нас, отбелязва:

– Германия е по-голяма от Бразилия, а, тате?

– Не. Бразилия е много по-голяма.

– Може, но летището тук във Фанфу е по-голямо от това в Бразилия, нали?

– А, така е, побират се пет Бразилии тук вътре – съгласих се, като се отпуснах на един стол, гледайки наоколо, и за пръв път си дадох сметка, че съм именно в Германия и че ако всичко тече по план, ще остана още много време.

Защо Германия? Да, има няколко обяснения, да ги наречем, повърхностни или частични: бях поканен от ДААД (Deutscher Akademische Austauschdienst – немско сдружение, което привлича артисти за временен престой в Берлин – бел.авт.), живея от писане и следователно мога да работя, където и да било, имам приятели тук, и т.н. Но това не е достатъчно, защото знам, макар да не мога да обясня, че съществува нещо повече между мен и тази страна, нещо тайнствено. Представям си дали не съм бил немец в някой предишен живот. Ако Шърли Маклейн има толкова предишни животи, защо не може да имам поне един? Поглеждам към начумерения господин до мен – с едно изящно перце, украсяващо шапката му в приятен контраст със суровото му изражение. Да, може би аз съм бил някога баварец, дебеланко на име Йоханес, известен в цял Мюнхен със способността си да консумира бира в индустриални количества – най-обикновен баварец, като се замисля. Почти се обръщам към този мой земляк и му отправям весело “Grüss Gott!”. Но се въздържам. Може да съм бил баварец в друг живот, но за нещастие, в сегашното си бразилско прераждане не съм пренесъл с мен познанията си по немски, който днес говоря с по-малко лекота, отколкото би го ползвал един неандерталец.

Миражът, в крайна сметка, не се изпарява. Тази моя връзка с Германия – аз винаги да се връщам, моите книги да се четат тук, толкова приятели да имам, да се чувствам толкова добре… Разбира се, моето презиме може да се преведе като Бах. Да, да, моето предишно прераждане е било в роднина на Йохан Себастиан, който чистел клавесина, така добре темпериран от братовчеда, и правел други малки услуги на Бранденбург, каквито музикалният ми талант позволявал – да задвижвам духалото на органа в църквата. Е, може би, може би.

Качването е обявено, влизам занесен в самолета, все още разтревожен от моята изплъзваща се немска идентичност. Намирах се в XVIII век, на танц в Магдебург, в изумителна военна униформа, и поглеждах към красивата дъщеря на бургмастера, когато Шика прекъсна спомените ми с едно побутване.

– Тате, тате, Берлин! Берлин!

Да, Берлин! Повдигнах се и като награбих чанти и куфари, се запътих с изпъчени гърди към изхода. Берлин, нов живот. Историята разгръща едни от най-вълнуващите си глави пред мен, слава и вълнения – ей там – и ме чака с отворени обятия.

Уви! – както възкликна Наполеон в деня, когато на една поляна при Ватерло имах възможност да го видя в тогавашното ми превъплъщение на подпоручик от пруски полк. Нещата не винаги са предвидими, било то за Бонапарт, било то за Бах. Ето тук, днес, пълноправен жител на Берлин, не разполагам със славни истории, които да ви разкажа, а с, може би, меланхонични, като тази за Пелтека от Курфирщендам, за Призрака от Щорквинкел и за Мухището от Шваршбахерщрасе. Истории, които бих разказал сега, ако ми позволяваше мястото, но ще разкажа после, ако проявите търпение. Ich bin ein Berliner, както вече споменах.

ПРЕСТЪПЕНИЕТО НА ЩОРКВИНКЕЛ

Не знам за немците, но всеки бразилец се страхува от полицията. Много хора, които са били ограбени, не търсят полиция. Основната причина е, че е все едно, тъй като по общо правило бразилската полиция не разрешава нищо. (Никой не оправя нищо в Бразилия, като се замисля; преди оправяхме футбола, но вече и това не правим). Другата е, че всички се страхуват от полицията и подозират, че ако се жалват, тя може да се раздразни, а когато се разяри, по-добре да си на безопасно разстояние.

В моя случай има даже още по-силни аргументи. Като студент все протестирах и полицията се чувстваше обидена, като показваше мъката си чрез кучета, газ, палки, бой през врата и други средства за диалог. Когато бях журналист-активист, полицията също се дразнеше от коментарите, които смяташе за несправедливи спрямо режима, и ми се обаждаха притеснени и ми предлагаха дали не е по-добре за моето здраве вместо политиката да избера тема като отглеждането на кокошките или шампионата по бридж. Като писател също нямах успех с полицията, макар днес да живеем в много по-благи времена. В не толкова благи години полицейската литературна критика беше свирепа и съм длъжен да призная, че предпочитам прегледа на “Ню Йорк таймс”. Също е вярно, че винаги съм бил в добра компания. Спомням си един полицай преди постановката на “Антигона” как бащински смъмри всички. Той разбираше, че са спретнали някаква свинщина срещу режима – в крайна сметка бяха неориентирани младежи, водени към греха от зловредни идеологии и от нехайството на по-възрастните, които вместо да се грижат за нашето физическо и морално образование ни пробутваха този зле написан боклук. Да, не са виновни младежите, той им бил прощавал, въпреки че ясно било, че ще забрани постановката. Но как се казва този, дето е написал пиесата? – А, да, някой си Софокъл, на него не прощавал, той щял да отиде в пандиза така или иначе. Спомням си, че останах малко раздразнен за това, че не бях затворник и пропуснах възможността да бъда съкилийник на Софокъл.

Ако тази история изглежда преувеличена, помня, че веднъж полицията забрани балета на Болшой театър да се покаже по бразилската телевизия, страхувайки се от нашата болшевизация, всеки път, когато някой руснак правеше “ха-ха-ха-ха” със сабя между зъбите и танцуваше един от онези подскоци с отворени крака. Възможността бразилците да се разхождат със сабя между зъбите и да скачат на десет метра, определено, бе тревожна. Списъкът е безкраен и е факт, че аз се страхувам от полицията и съм свикнал да преминавам от другата страна на Кудам^*, когато съм близо до управлението тук в квартала.

Но съдбата си е съдба и аз съм полубуден към осем сутринта, тук в Берлин, когато се звъни, отварям и почти умирам от уплаха. Двама навъсени господа ми казват “Guten Tag”, показват значки и обявяват: “Kriminalpolizei”! Не умрях само по генетични причини – в моето семейство няма кардиологични проблеми и да умреш от старост е въпрос на чест, но първият ми инстинкт беше да бягам към балкона и да крещя “невинен съм”, да скоча и да потърся убежище в посолството на Габон. Жена ми, която беше зад мен и също е бразилка, каза “успокой се, аз ще ти стегна куфара, тук не бият, успокой се”.

Успокоих се – само с треперещи крака, студена пот, заекване, тракаща брадичка и други дискретни признаци, издаващи моя пристъп на малодушие. Някой ме е издал, че съм хвърлил цигара на улицата? Дали пък не съм извършил престъпление, като съм гледал с прекалена настойчивост някоя гола дебеланка на езерото Халензе? А да изядеш един братвурст без горчица, както аз направих онзи ден – дали не е тежко престъпление? И дали не ме бъркаха с терорист? (Обикновено ме бъркат с какво ли не, но не и с немец и бразилец).

“Писател!” – казах аз на моя олигофренски немски. “Използвам пръстите си така!” – добавих, като показах с ръце разликата между натискането на спусъка и печатането.

Полицията не изглеждаше развеселена. Показаха значките още веднъж, поискаха нещо, което не разбрах – жена ми не улесняваше нещата, като попита колко чифта слипове искам да ми сложи в куфара. Накрая, когато вече протягах китки за белезниците, открих, че те говорят английски и слава богу, разбираха заекващ английски. Искаха ключа от мазето. Какви ключове от мазето, аз не знаех, че тук има мазе. Показах всичките, нито един от мазето. Те се усмихнаха, сбогуваха се и тръгнаха.

Ние обаче все още не сме се възстановили, може би никога няма да се оправим от това посещение. Прекарахме нощта, без да мигнем, премисляйки ужасни хипотези, представяйки си трупове, два тона кокаин, вампир в мазето, най-лоши неща, та ние никога дори не сме се доближавали до това мазе по време на престоя ни в Германия. Но на следващия ден открихме писмо, залепено на мястото за обяви на нашата сграда. Един съсед се оплакваше, че неговото барбекю било изчезнало от мазето и искаше да бъде върнато или да бъдат оставени 85 марки в пощенската му кутия. А, значи това било престъплението на Щорквинкел, мистерията на изчезналото барбекю! Много, ама много се успокоихме, даже никога не сме виждали барбекю тук, в Германия. Но споменът за Kriminalpolizei още е много жив и, както се казва в Бразилия, “със сигурност не е умрял от старост”.

– Жено – казах аз, – след като прочетох писмото – мисля, че ще купя едно барбекю и ще го оставя на вратата на този съсед.

– Добра идея – каза тя. – Е, да си вържем гащите, сложи и 85 марки в пощенската му кутия.

БЕЛЕЖКИ

* Курфюрстендам или Кудам – една от най-оживените търговски улици в Берлин. 

МАЛКИ СТРЕСОВЕ – ПОДНОСЧЕТО

Немците не забелязват. Знам това, защото вече съм опитвал да разговарям с някои от тях за това и те не разбират какво искам да кажа, не прозират това, което аз виждам. От своя страна, други бразилци забелязват, значи, не си измислям нещата. Имам предвид парите и, по-точно, плащането. Връзката на немците с парите е много различна от нашата. Разбира се, ще кажат по-информираните, в Германия има пари, а в Бразилия съществуват само смешни хартийки, които се сменят всяка седмица и правителството настоява, че са пари, ама никой не вярва. Истина, истина, жестока истина и безспорно това има отношение към проблема, но има и още нещо, защото съм бил в много други страни, където също има пари, и настоявам – немците са различни. В началото хората се плашеха и аз отдавах всичко на външия си вид на парагвайски контрабандист, преследван от Интерпол. Но после усетих, че явлението е повсеместно и стигнах дотам да измислям начини да се забавлявам с това. Повтарям – това е неразбираемо за самите немци, така както една риба сигурно си мисли, че светът е направен от вода, но първото нещо, което хората забелязват при плащане, е, че се възцарява незабавно неловка ситуация и напрежение, които се разпръскват чак след като извадим парите от джоба, платим и получим рестото, всичко стриктно пресметнато. “Осемнадесет марки и двадесет и два пфенинга” – казва момичето от щанда и настъпва тягостна тишина, докато очите й проследяват напрегнато протичането на операцията.Впечатлението, което оставя, е, че, ако някой стреля с топ отвън, тя ще попита какво е станало само след като се е уверила, че всичко е направено подобаващо. Плащането е осъществено, всичко е точно, обстановката се разведрява, усмивки, почти въздишки на облекчение – какъв беше този шум отвън, някой стреля с топ?

В едно кариока такси пътникът е този, който пита колко струва курсът, докато шофьорът се оплаква от дупките по асфалта или проучва дали на тази улица не живее някоя известна певица. В Германия, шофьорът спира, изключва брояча и преди да произнесе друга дума, съобщава цената. Не си спомням да съм питал в Германия за цената на каквото и да е или за услуга. Щом стане ясно, че ще купувам, продавачът ми казва колко дължа, без да чака да попитам (и въпросната тягостна ситуация настъпва моментално). Ако никога не бях чувал да се говори за Германия и внезапно се озовях тук, щях да прекарам известно време, мислейки, че едно от най-нормалните неща е човек да влиза в магазина, без да иска нещо, и да излиза, без да плати – предвид напрежението, което настъпва при плащане.

И накрая, подносчето. Сега знаем, че, когато Бог сътворил света, е създал и подносчето и че без него цивилизацията е невъзможна, но ни е нужно известно време, за да свикнем. Подносчето ме впечатли още първите дни от живота ми в Берлин в магазина за цигари на ъгъла. Помолих за един пакет, веднага бях информиран за цената, подадох парите към госпожата на щанда. Тя обаче не ги взе от ръката ми, а ме зяпна смълчана, със сурово изражение и, може би, малко нетърпелива. Не разбирах, обърках се, проверих парите – какъв беше проблемът? Чак тогава забелязах, че погледът й премина от лицето ми към подносчето до касата. Вече познавах това подносче от предишните посещения в Германия, но го бях забравил. Подносчето, разбира се! Оставих парите точно там, тя реагира с доволно изражение, че току-що е предала един урок, благодари и върна рестото.

После пак имах някои проблеми, защото забравях подносчето, като в деня, когато дадох парите за пътуването на шофоьора на един автобус и той ми каза нещо, което не разбрах, но, сигурен съм, не бяха похвали. Сега вече не забравям, изпълнявам местните порядки и не споря. Не знам защо, но на немците не им харесва да им се дават парите направо в ръцете, не знам дали е изискване на Бундесбанк, но тук в Берлин дори милостиня не давам вече на ръка. Подхвърлям монетата в шапката или кутийката на просяка, не искам да се чувствам спечен насред Брайтшайдплац. Както казах, понякога подносчето ме забавлява. Отмъщавам си винаги на шофьора на автобуса, който се държи нагло заради него. Броя старателно монетите, уверявам се, че слагам достатъчно пфенинги по десет, събирам точната сума и слагам купчинката. И – Бог да ми прости – изпитвам садистично гъделче да видя ужаса на шофьора и нетърпеливия жест, с който той разпръсква монетите, за да ги преброи и две секунди по-късно почти се свлича на седалката, облекчен да разбере, че сметката е точна и че сред монетите няма някоя злота или нещо такова. Но ще спра да правя това, страхувам се да не умре от инфаркт някой шофьор.

Жоао Убалдо Рибейро е роден през 1941 г. на о. Итапарика в щата Баия в Бразилия и е един от най-значимите съвременни бразилски писатели. Докато учи право в университета в Баия, издава културни списания и вестници заедно с бразилския писател и режисьор Глаубер Роша. Литературната му дейност започва през 1959 г. с участие в антологията “Панорама на баиянския разказ”. През 1963 г. публикува първия си роман “Септември няма смисъл”, следват “Сержант Жетулио” (1971) – разказ-монолог на сержант от военната полиция, за който получава престижната литературна награда “Жабути”, “Да живее бразилският народ” (1982) – най-значимата му книга, в която проследява четири века от историята на страната, “Усмивката на гущера” (1989) и еротичния роман “Къщата на блажените буди” (1999). Сътрудничи на издания като “O Globo” (Бразилия), “Frankfurter Rundschau” (Германия), “The Times Literary Supplement” (Великобритания), “O Jornal” (Поргугалия), “Jornal de Letras” (Португалия) и мн.др. През 1990 г. е поканен в Германия да води колонка във в. “Frankfurter Rundschau”, историите в която, написани с безмилостно чувство за хумор, излизат в книга – “Един бразилец в Берлин”, разкриваща опита на един бразилец, попаднал в страна с много различна култура. През 2008 г. печели най-голямата награда за писатели, пишещи на португалски, “Камоиш”. Член е на Бразилската езикова академия.

Публикувано в ЛитерНет на 11.04.2013

The post “Един бразилец в Берлин” на Жоао Убалдо Рибейро first appeared on Rada's Blog.

Un cuento de Vasil Popov

Desde el porche, Yaya Nedelia vio cómo Dacho devolvía al establo las cinco ovejas, cómo daba una vuelta por el patio, regresaba a casa y de nuevo recorría el patio y entraba después en la casa. El porche era oscuro, como oscura era toda la casa de Yaya Nedelia, y a Dacho le daba miedo mirar de esa parte, hacia la casa de la Yaya. Hacía un tiempo que ni él ni su mujer nunca miraban para ese lado.

Yaya Nedelia sonrió en la oscuridad. Estaba sentada sobre el arcón como un gato, abrazándose las piernas. Antes se sentaba aquí la gata, pero Yaya Nedelia la echó fuera y se quedó con su sitio sobre el amplio arcón bajo. Y ahora Yaya Nedelia sabía que la gata no tenía un pelo de tonta – desde aquí se veía todo el patio de Dacho, su casa, su cocina de verano y su retrete recién pintado y entejado, y más allá el puente colgante, que Dacho había construido fuera de su tapia, aún más allá el cauce seco y los sabucales y por encima de ellos las casas apiñadas, y a la izquierda del camino, se veía más o menos la mitad del pueblo. No era tan estúpida esta gata.

Había luna. Los tejados de las casas, el camino y también el cauce seco estaban iluminados, y de la luna fluía una luz blanca y difuminada que se dispersaba sobre la hierba, sobre los secanos y las sombras. Cuando había luna, Yaya Nedelia nunca dormía. Tampoco los demás días dormía apenas; de día se sentaba en el cementerio, miraba quién venía por allí y quién no venía, andaba por entre las tumbas y cada vez elegía un lugar diferente para sentarse. Cuando no venía nadie, pasaban pájaros y picoteaban migas de pan y granos de su mano ya seca y renegrida. El silencio reinaba en el cementerio. Aunque se encontraba cerca del pueblo y todo el mundo pasaba o volver del campo, muy rara vez se oían voces humanas o sonidos de coches. Aquí había otro bullicio, otros sonidos y Yaya Nedelia venía por ese motivo. Surgían de ella misma y ella los escuchaba como si sonasen a su alrededor. De sobra sabía que salían de ella misma y por eso se preguntaba si de verdad había vivido alguna vez, y si este pueblo de veras había existido, y esa gente que quedaba tan poca. Ella no hablaba con los muertos, como decían en el pueblo; ella hablaba consigo misma, que en ella no todo estaba muerto. Lo muerto se animaba aquí, en el cementerio y si alguien venía por aquí, se asombraba al ver sus ojos verdes tan jóvenes, que centelleaban incesantemente con vida.

Para ella no había gran diferencia entre los vivos y los muertos. Dacho estaba también muerto, aunque cada día iba al taller o a algún trabajo en el campo, si no tenía que cortar tablones. Y cuando discernía desde el porche cómo se movía Dacho, cómo daba pienso a las ovejas o hablaba a su mujer, sin volverse hacia este lado, él seguía siempre muerto. Pero no era de Dacho, sino de sí misma, de quien cuidaba Yaya Nedelia. Ella lo llevaba en su interior, junto con todos los demás vivos y muertos de su pueblo y de su interminable linaje. Ella había envuelto en pañales a casi toda la gente del pueblo, había ayudado a nacer a todos, quizá con la excepción del centenario Abuelo Dimitar. Por eso no hacía muchas diferencias entre el útero de la mujer y la tumba abierta, porque había acogido y enterrado a todo el mundo. Breve es la senda que recorren los nacidos de mujer; por eso ella no los diferenciaba mucho, aunque conociera hasta el último detalle la vida de cada sendero humano.

En este momento había luna, que irradiaba una luz difuminada sobre todo el pueblo. Todo el mundo estaba durmiendo. Las mujeres yacían sobre el lecho, junto a sus maridos profundamente dormidos. Las niñas pequeñas tenían pesadillas y lloraban en su sueño; pero eso había sido antes, cuando en el pueblo todavía había niñas. En este momento las mujeres ancianas yacían sumidas en sus sueños, porque ellas también eran niñas y continuarían así para siempre.

Yaya Nedelia se retiró del arcón. Se quitó también la ropa y la dejó en el porche, se deslizó fuera de la casa y salió al patio, desnuda, totalmente desnuda, suelta su cabellera cana. Su cuerpo pequeño y arrugado echó a andar sobre la pálida hierba, enteramente emblanquecido de repente, totalmente etéreo. Poco a poco se fue apresurando. Sus pasos se hacían más fuertes y ágiles, sus brazos se despegaron de su cuerpo y se agitaban en el lechoso aire de la noche.

Mirando la luna, Yaya Nedelia se puso a mecerse y a bailar, dando vueltas al patio, y de vez en cuando se inclinaba ligeramente para erguirse de nuevo sonriente e iluminada. Ella oía sus propios sonidos, que la acariciaban, atravesaban su cuerpo; ella echaba la mano para atraparlos y guardarlos, pero se le escapaban. Volvían y giraban a su alrededor, la rodeaban como serpentinas blancas. Se echó a reír, al principio suavemente, después más alto, y al fin prorrumpió en unas carcajadas penetrantes que envolvieron el pueblo blanco y dormido.

– ¿Lo has visto? – susurró Dacho. – Pensabas que te mentía. Míralo con tus propios ojos, para que me creas.

– ¡Se ha vuelto loca!, susurró quedo el guardabosques, pestañeando.

Ambos, descalzos, estaban en pie ante la puerta de Yaya Nedelia. Miraban a través de los huecos de la puerta, escondidos en su sombra.

– Parece que la haya poseído el diablo, dijo Dacho sin despegar el ojo del hueco. ¡Puf, nunca he sentido tal vergüenza! Dime ahora, Guardabosques, tú eres del Partido y entiendes de estos asuntos. ¿Qué puede significar esto?

– ¿Cómo puedo averiguarlo? suspiró el guardabosques. Está loca como una cabra. Nunca he visto una anciana desnuda. ¡Mira, mira, lo que hace!…

Yaya Nedelia saludaba a la luna y al pueblo con profundas reverencias. Después empezó a extraer algo de sí misma, tirando con sus manos hacia arriba, hacia los lados. Nada sacaba y nada tiraba, sólo hacía tales movimientos. Ambos se quedaron paralizados tras los huecos de la puerta. Extrajo algo de sí misma y paseó lentamente con expresión seria, reflejando un dolor tan profundo que los corazones de ambos se encogieron de lástima. Subió la escalera y empezó a vestirse. De nuevo se encaramó al arcón y se acuclilló como un gato con las piernas abrazadas. Llegaron a ambos, desde el porche, unos acongojados sollozos.

Se deslizaron silenciosamente junto a las tapias y torcieron hacia el puente sobre el cauce seco. Pararon descalzos bajo la sombra, no se atrevían a mirarse a los ojos. El Guardabosques se agachó y se sentó bajo el pretil del puente de madera, meciendo los pies descalzos por encima del cauce seco. Dacho también se sentó así a su lado, meciendo sus pies. El puente se balanceaba suavemente. Ambos recordaron que de niños siempre se sentaban así por las noches, mecían las piernas, hablaban y se asombraban del mundo tan grande que los esperaba. Apenas recordaron esto, se miraron a los ojos y vieron que nada quedaba de aquellos niños. Vieron unos rostros totalmente diferentes y unas miradas diferentes. El Guardabosques encendió un cigarrillo y arrojó la cerilla al cauce seco. Al inclinarse, su pistola golpeó contra el puente.

– Como si me estuviera manchando de todo – dijo. Me da vergüenza mirarme.

– Yo también siento vergüenza de mirarme – replicó Dacho. Pregúntame cómo me siento al ser su vecino. No me atrevo a mirar para allá. Ha salido al patio y yo no me atrevo a mirar para ese lado, hacia el porche.

– ¿Por qué me llamaste entonces? – dijo acalorado el Guardabosques. – ¡Estaba tan a gusto durmiendo!

– No lo creías, ¿verdad? – dijo Dacho -Y ahora, dame alguna explicación de estos hechos.

– ¡Pero ella parece una cabra vieja, Dacho! se quejó el Guardabosques. Uf, hubo un momento que me dieron ganas de sacar la pistola. ¡Eee, si va a molestarnos mucho tiempo, hermano! Debemos tomar medidas.

– ¿Qué medidas vas a tomar, si puedo preguntar?

– Pues, que te diría yo… Que voy a llamar una ambulancia de la ciudad para que le hagan un examen médico. Incluso sin eso, cuando voy a la ciudad me miran como si estuviera enfermo de peste. El Secretario del Partido va a fruncir el ceño y va a decir: “¡De nuevo habéis hecho una locura por allí! Estoy hasta las narices de ocuparme de tu pueblo”. ¡Es que no se da cuenta de que yo también harto! ¡Que venga él por aquí y veremos cómo va a entenderse con vosotros!

– Nos arreglaremos solos, dijo con pesadumbre Dacho. ¿Es que hay tanto que arreglar?

– No cuchichees tanto, alzó la voz el Guardabosques.

– Yo no cuchicheo. Vosotros haced algo y ocupaos de la Yaya, que las demбs mujeres se nos van a contagiar. Imagнnate sуlo, Guardabosques, que nuestras mujeres tambiйn empiecen a bailar desnudas.

– Si la mía saliera, le pegaría un tiro, dijo bruscamente el Guardabosques. Se calló; se acordó de que su mujer estaba enferma y no podía alzarse de la cama, y se avergonzó. Arrojó la colilla al cauce seco. Dacho mecía las piernas e imprimía un balanceo a todo el puente. Bostezó; se sentía a gusto columpiándose en su propio puente.

– Este puente lo hice yo, Guardabosques, añadió con orgullo. El antiguo puente lo destruyó una avenida y éste, sabes, ¡lo hice yo! ¡Un auténtico puente colgante!

– Lo sé, ¿pero qué más da?

– ¿Qué? ¿Por qué no haces tú un puente para que pase la gente por él y entonces puedas presumir con tu pistola? Tú piensas que con la pistola, vas a arreglar el mundo. Si es así, ¿por qué no matas a la Yaya Nedelia y se arregla todo? Pero ella es una persona viva, nada va a arreglarse con una pistola.

– Te he dicho que no cuchichees tanto. Toda tu familia es como tú, de nuevo alzó la voz el Guardabosques.

– Oye, Guardabosques, se ofendió Dacho, tú deja en paz a mi familia porque tú también formas parte de ella. No olvides que somos primos lejanos por parte de tu madre.

El Guardabosques no respondió. Se salió del pretil y se puso de pie sobre el puente de Dacho. También Dacho se puso de pie sobre su puente y sonrió orgulloso y feliz. En este momento le parecía increíble haberse asustado de Yaya Nedelia. Si ella quería bailar desnuda, si quería sentarse sobre el arcón, a él le importaba un bledo. El Guardabosques le dijo:

– Mira, Dacho, no hables mucho por ahí de este asunto y mañana a ver qué hacemos.

– No te preocupes, primo, respondió Dacho sonriendo. Estate tranquilo, a mí sólo me interesa mi trabajo y nada más.

El Guardabosques pronunció algo ininteligible y echó a andar hacia lo alto. Dacho, sonriente, se marchó a casa y se acostó. La desnuda Yaya apareció ante sus ojos, pero el sueño se la llevó rápidamente hacia abajo, hacia un lado. El sueño se alejó reptando de él, y al llevarse de sus ojos cerrados todas las imágenes, lo dejó yaciendo en medio de la nada.

Yaya Nedelia estaba sentada sobre el arcón. Oyó los pasos del Guardabosque, pero no le prestó atención. En un tiempo lo había envuelto en pañales, al otro lado. Y él estaba muerto como los demás, aunque en este momento anduviese descalzo en la oscuridad. En ese preciso momento el Guardabosque estornudó y siguió caminando, frunciendo el ceño y pensando en su destino futuro.

Pero ella no tenía destino. Ella tenía una enorme luna, llena y alba, un pueblo oscuro sumido en el sueño, y dos ojos verdes. Ahora, acuclillada sobre su arcón, se despedía de los sonidos. La estaban abandonando, para regresar de nuevo en algún momento, para llevarla afuera sobre la hierba pálida y hacer bailar su extraño cuerpo, sus carnes cansadas y arrugadas. Yaya Nedelia se despedía de los sonidos después de haber reído y llorado con ellos. Mañana iría al cementerio donde la esperaban otros sonidos. Así, reseca, cansada e inmortal, con ojos verdes y alegres, andaba ella por su sendero entre unos sonidos y los otros, entre el cementerio y el pueblo, entre los vivos muertos y los muertos muertos.

Traduccion al castellano: Rada Gankova

Published in LiterNet on 26.05.2004

The post NOCHE DE LUNA first appeared on Rada's Blog.