Бразилската писателка Нелида Пиньон е авторка на над двадесет книги, които са преведени в повече от 30 държави по света.
Пиньон е първата жена, която застава начело на Бразилската литературна академия, носителка е и на множество международни награди.
Есето „Задъхването на езика“ е публикувано в сборника с есета за ибероамериканската идентичност Filhos da América (2016)
Превод: Рада Ганкова
Задъхването на езика
Мисля за език и се хуманизирам. Аз съм тази, която говори езика на Бразилия, за да дишам, живея, творя. И тази, която разсъждава за това как този португалски език е стигнал до Бразилия, за да направи от нас това, което сме. За да разказваме нашата история чрез него, да се оплитаме в генеалогия му, в богатата му словестна съкровищница.
Припомням развълнувана появата на езика, който е причината за нашето съществуване. И почитам 8 март 1500 г., когато Бразилия е станала португалскоговоряща, от момента, в който португалската флота събрана пред крал Мануел I в Лисабон, се е подготвяла за последно сбогом.
По заповед на адмирал Педро Алварес Кабрал, този екипаж бил съставен от недодялани мъже, несвикнали на добри обноски, които едва прикривали нетърпението си да отплават с корабите закотвени в река Тежу към земите, за които подозирали, че съществуват под екватора.
Малко знаем ние, бразилците, за онази студена сутрин, когато монархът, увет във вълнени друхи и португалска тъга, въздишал по златото и славата, които Португалия присвоявала. Въпреки че можем да предположим, че тези моряци, окрилени от надеждата, са вярвали, че онази чакваща ги Бразилия съществува някъде и скоро ще стане сцена на техното историческо представление. Театър на реалността готов да се премести на нов континент.
Територия, която ги принудила, веднага щом пристигнали в Бразилия, да преразгледат системата на своя речник, на метафорите, за да се даде название на гледката приличаща на земен рай. Жертви на внезапната вербална екстериоризация, тогава за тях станало спешно да обозначат бляновете и реалността, да сравнят новото със старото, да посочат това, което им се изглеждало оригинално. Накратко, да изпитат на практика богатството и пластичността на португалския езика. Език, който никога не ги е подвеждал, независимо дали в проза или в поезия. До толкова, че кралският писач Перо Вас де Каминя, който пътувал с флотата, веднага започнал да описва за монарха пищния пейзаж, преплитайки в историята си някои поетични нюанси с точна представа за едно различно американско време. Той не допуска в този първи документ на бразилската историография никаква езикова празнота, до такава степен, че това кръщелно свидетелство му вдъхнала увереност, че португалският език трябва да цъфти завинаги в новата земя.
Тръгвайки от известния писач, Бразилия търси граала на езиковата традицията, за да изразите себе си. През цялото си народно пътуване е запазила традицията да въплита пълноценната употреба. Употреба която, опитвайки се да бъде хегемонна, е позволила на Бразилия да събере в продължение на повече от петстотин години, всякакъв вид човешко производство, дори когато то е било пренебрегвано.
Така, насърчаван от голямото си народно и литературно наследство, езикът се отдал на човешките желания, на изкушенията на мисълта, служил да изрази неподчинението към създателите си. В различни периоди от създаването на бразилската нация, езикът е бил изковаван от авантюристи, безскрупулни типове, бандейранти, различни етнически групи и всички живи, който са докоснали словесното му сърце.
Този португалски език позволил в ежедневието да се установи езиковият ритуал на първоначалния взрив, на изобретенията, на противоречията, на това, което произтича от свещеното, от пропадналото, от хаоса, от липсата, от страстта, от същността на профанното и на вечното. Езикът, безразличен към симетрията и пречистващата естетика, е отхвърлил всякакво кръвно прочистване в своите словесни редици. Преди всичко той е приютил в своя корпус неологизми, деформации, фалшификации, примирил е разнородни думи, които са се олели с класическите, всички форми на разбиране на реалността като доказателство за величието му.
Тази традиция на езика говорен в Бразилия е заздравила смесването и е предотвратила географската фрагментация. Практика, която посветена на социалното и етническо многообразие, е улеснила преодоляването на историческите безизходици и е устояла на терзанията, породени от нахлуващата модерност.
Този език ни е диктувал цивилизационни норми като същевременно е оставил бразилецът да говори. В неговите поетични и магически укрепления почиват индивидуални и колективни успехи и неуспехи; лекували са се човешките въпроси.
И като благоприятства проявлението на народния плам, установява родни институции, защото е присъствал в основополагащото творчество на Грегорио де Матос, Жозе де Аленкар и Машадо де Асис, ако трябва да назова някои първи гении на бразилската литература.
Беспорно Бразилия е новосъздадена страна. И младите нации са склонни да се оплакват от оскъдността на историята си. Сякаш се чувстват лишени от онази архаична материя и нямат последващ шев за хилядите култура, които са стъпвали по нейната земя. Тези нации се страхуват, че техните културни подвизи няма да отекват и че техните натрупани безразборно спомени, няма да им осигурят достъп до самата мистерия, което е и политически стремеж. Следователно, като че ли страдат от усещане за празнота и в себе си носят несезаема пропаст. Но тези страни не обръщат внимание на факта, че езикът, какъвто е случаят с португалския, им е дал генеалогия, способна да им осигури най-великолепните словесни изобретения.
Португалският език е родил в Бразилия красноречиво словесно плетеница в пълна хармония с нашата история. Между бразилския народ и езика няма дисонанс или несъгласие. Бразилия, когато говори, мисли или измисля, никога не излиза извън мелодията. Това, което излиза извън мелодията е дълбокия образователен дефицит, който пречи на хората му да се наслаждават на предимствата на въпросната словесна привилегия.
Чрез пълноценната употреба на езика Бразилия оставя своите цивилизационни следи. Чрез своя речников запас тя поема пътя за изпълнение задачите свързани с изкуството, мисълта, науката, житейските инстанции. Езикът, разпространен на цялата бразилска територия, е главен герой в културната и творческата дейност. С него се говори в леглото, в кухнята, в общественото пространство, в книгите. Нищо не убягва на неговите хитрости и двусмислие, било то груби, било то фини.
Следователно нищо не излиза извън мощта на езика, от неговата трансцеденталност, от машината, която произвежда неумолимия реализъм на съществата и скритата поезия.
Португалският език е наш от пет века. Този език, който варварите, голтаците, мореплавателите, въжеиграчите, мечтателите са заченали, за да изразят липси и потребности. И най-сетне езикът, който изразява удоволствието на хората. Съблазнява, убива, утолява жаждата, плъзга се по плътта и блести. В него лежат изобретението и желанието, това, какво ни свързва с реалността и което ни освобождава и потопява в утопията. Чрез него достигаме до прорезите, през които проблясват чертите на нашата човечност.
Из бразилските кътчета водим битката на глагола. Ние сме деца на език. Изричаме думите му като помазани от боговете. Чрез словата му улавяме трептенето на едно чувствително звучене. Научаваме, че призванието на езика е да разкрива любовта, да попива прегрешението, да обогатява с велики чувства, да натрупва човешки глупости, да подслонява възприятията на модерността, да се изправя пред крайни преживявания; този език, който е толкова банален, колкото и утопичен, толкова трансцендентален, колкото и хаотично, толкова пропаднал, колкото и възвишено, толкова идеологически, колкото е гротесков, толкова архаичен, колкото и съвременен, толкова плътски, колкото и духовен, толкова млад, колкото и грохнал, толкова общ, колкото и индивидуален.
В Бразилия езикът никога не е бил разбиван, нито се е разпадал. Напротив, той е обединяващ и осигурява националната цялост. В географските си пролуки този език се разширява, възстановява изгубени думи, далновиден е, осъвременява се от работата на хората и писателите. Благодарение на онези странстващи, запалени и страстни бразилци светлината на изкуството блести отразена върху словата, върху изкуството сътворено на анонимното ежедневие. Във всяка дума живее част от уравнението на човешката поезия.