Глинени крака от Нуно Дуарте
Превод от португалски: Рада Ганкова
Започнах да превеждам този роман, защото ме подбутнаха от Къщата за литература и превод в София и ме включиха в проекта Forward.
Невена Дишлиева-Кръстева е редактор на този откъс.
* * *
Всеки си има някаква причина да дойде в Лисабон – за Виктор Тирапикош беше неволята. През градските порти всеки ден влизат много такива като него, пристигат кой с кола, кой с автобус или каруца, кой пешком, стотици, хиляди, като мравки, и като мравки се разпиляват, като мравки или като мишки, които превземат флагманския кораб на португалската армада, вместо да го напуснат, петнейки с крачищата си, целите в пръст и кал, моля ви се, блестящите и източили се като реки улици, тротоарите с плетеница от черно и бяло, безупречно оформените като по конец и с нивелир паркове и монументалните булеварди, с които имперската столица се гордее до пръсване. Метрополисът кипи от живот, от възможности за пришълеца, който умее да се възползва от тях или пък е готов да играе по градските правила, още няколко ескудос и обещание за по-добър живот, само обещание – това е достатъчно и е причина не по-малко основателна от всяка друга човек да дойде в Лисабон. Виктор Тирапикош слезе от влака малко повече от час след като се беше качил, от Синтра до Камполиде стигна за четиресет минути, нищо работа, чудеса вършат електрическите локомотиви, пуснати по тази линия пет години по-рано, останалото време отиде, колкото да се прекачи и да стигне до Алкантара Тера. На двайсет и две години, а кракът му никога преди не беше стъпвал в Лисабон, все едно беше вчера, когато гонеше врабчета на змийския остров и единственото, което виждаше, беше планината и Кащело дош Моурош. Така и не му стана ясно защо на онова място му викаха „змийски остров“, не беше остров, нито пък имаше змии, беше просто един стръмен склон, задънена уличка, на която живееха половин дузина семейства, несретни като неговото. Обаче имаха гледка към планината. А от гарата на Алкантара Тера планина не се виждаше – виждаха се сгради и широк булевард, по който преминаваше кола след кола, все едно обзети от бяс, и хора, хора пред него и хора зад него, май повече хора, отколкото беше видял през целия си живот, и всички изглеждаха забързани, сякаш закъсняваха, в града животът има друг ритъм, друга скорост. Майка му го беше инструктирала, излизаш от гарата, завиваш надясно, до къщата на чичо ти са триста метра, не повече, и той последва указанията, излезе от гарата, зави надясно, не носеше със себе си нищо освен един вързоп, който нагласи на рамото си с леко движение, и напъха ръце в джобовете на стария износен панталон, прекалено къс за тъй дългите му крака. Около гарата се навъртаха трима-четирима мъже, единият от които пушеше, облегнат на рамката на една от вратите, а димът се смесваше със студения утринен въздух и образуваше кръгчета, кълба, които излизаха от устата му на сиви облачета, като тези от ауспусите на неспирния поток от коли пред тях, мъже с костюми и вратовръзки, с шапки на главите, и всичките приличаха на господа, на джентълмени, за разлика от Виктор, който имаше вид точно на това, което беше – селяндур с къс панталон, току-що пристигнал от змийския остров. Но в краката, там не отстъпваше на никого от господата – почти новите му ботуши не падаха по-долу от който и да било чифт обувки, закупен от „Грандес армазенес“ на Шиадо. Тръгна да върви, триста метра не са кой знае колко, има-няма пет минути, пред него се разкриваше голямата долина на Алкантара с акведукта в далечината, но в ждрелото вместо река има булевард, който навява мисълта за превземането на Сеута от нашите славни прадеди и затова му е дадено името „Завладяването на Сеута“, жалко само, че по склоновете му имаше безброй колиби, в мизерията няма нищо славно, хиляди мъже и жени, не по-малко португалци от Светия главнокомандващ[1], но въпреки това без право на друг покрив над главата си освен лист ламарина върху няколко криво-ляво сковани дъски, срамота под открито небе, дупки в скалата, коптори, отдалеч по-скоро приличаха на разпилян боклук, отколкото на човешко обиталище. Забеляза вляво мястото, към което се беше запътил, наистина нямаше как да се обърка, наредени една до друга триетажни сгради, всичките еднакви, монотонни, строги, не беше нужно кой знае какво въображение, за да заприличат на фасада на затвор, само им трябваха едни решетки на прозорците, но решетки липсваха и на тяхно място имаше простряно да съхне на слънцето пране. Лесно различи стъпалата на входа на малкия тунел, по който се стигаше в двора. От другата страна, досами входа, и за да не остане никакво съмнение, че е стигнал там, където трябва, видя буквите, които в три реда от сини плочки изписваха „Патио[2] до Кабриня“, едно доста мрачно пространство в плен на ветровете, с все още хлъзгава от нощната роса черна и опасна настилка, по която волно щъкаха кокошки и също толкова свободно никнеха треви, високата стена, отделяща двора от къщите, коритата за пране и две дрипави момчета с барети, наведени и увлечени в игра на пумпал. И шумотевица, глъчка, разнасящи се от отворените прозорци гласове, звуци, които му бяха познати, тук, както и на змийския остров, дворът си е двор. Почти веднага разни глави занадничаха една след друга, привлечени от появилата се новост, недоверчиво гледащи на необичайната случка в иначе винаги толкова еднаквото им ежедневие, дворът си имаше своите хора, своите жители, появеше ли се външен човек, той трябваше да има основателна причина да е там. Виктор им помаха, промърмори едно „добро утро“ твърде тихо, за да го чуят, и продължи да напредва бавно, боязливо, сякаш всеки момент някой можеше да насъска кучетата срещу него. Домът на чичо му беше по-нататък, носеше си написания на ръка върху смачкано листче номер, сравни го с другия, изписан над една зелена дървена врата в лошо състояние, и влезе, изкачи се по стръмната стълба до първия етаж и почука веднъж, после дваж, не му се наложи да чука трети път, вратата се отвори и се показа дребната, набита фигура на чичо Артур, а, ето те и теб, каза той.
Остави се да го прегърне, ако това изобщо можеше да се нарече прегръдка, беше по-скоро едно-две потупвания по рамото, жестът на човек, не особено свикнал да демонстрира обич, още по-малко с тези дебели ръце, напукани и загрубели от работа, с бразди, в които кожата и ваксата бяха така попили, че нямаха изчистване, и дори и сапунът от „Сабао Активадо СУФ“, който правеха наблизо, нямаше да успее да премахне тази своеобразна патина, напластявала се в продължение на трийсет и повече години, прекарани в ръчно шиене на обувки – обувки и ботуши като тези, които носеше племенникът му, подарък от чичото за Коледа, чисто нови, или като маратонките „Атлетико“, с грайфери, от ония, с които футболистите излизат на терена, кой знае колко гола вече е вкарал задочно чичо Артур. Попита го, оправи се значи, а Виктор му отговори, че да, нямало как да се обърка, а майка ти как е, държи се, чичо, държи се. Какво друго да прави, освен да се държи? Виктор се огледа, къщата беше малка, ставаше за чичо Артур и леля Ема, стигаше им, и те бяха мънички, но племенникът се беше метнал на баща си, който беше висок метър и осемдесет, преди болестта да го стопи като мокрица. Чичото отгатна мислите и му каза, ще трябва да се навеждаш, а той отвърна, ще се оправя някак, не се тревожете за мен, леля как е, и чичото отговори, на работа е, почна в осем. Виктор метна вързопа върху леглото, което му бяха посочили, желязна рамка със сламеник отгоре ѝ, скромно, но чисто, на следващия ден щеше да се запише да работи на новия мост над Тежу, който щеше да се построи тук, в Алкантара, говореше се, че плащат добре, почти деветдесет ескудос на ден, мъже като него се стичаха от цялата страна да си търсят работа, записването беше започнало преди две години, но едва през последните месеци напливът към столицата се заусеща, така или иначе преди две години той нямаше как да дойде, едва сега успя, вече можеше и щеше да се запише, пък после да видим. Но това беше за утре, не за днес, днес той само хвърли вързопа върху леглото и зачака указания. Чичо Артур му каза, гледай да си вкъщи, когато леля ти се прибере, ще се зарадва да те види, а той отвърна, ще бъда, чичо, разбира се. Всъщност наставлението даже беше излишно, Виктор нямаше намерение да излиза, всички тук му бяха чужди, плуваше в съвсем непознати води, това може и да беше Патио до Кабриня, но все едно се намираше на Марс. Чичото облече вълненото си палто върху ризата и престилката и затръшна вратата, племенникът се опъна в неудобното легло, краката му стърчаха, усети как пружините и кокалите по гръбнака му изскърцаха – нищо, с което да не беше свикнал. Извади пакет „СЖ Жиганте“ от джоба на ризата си и запали цигара с клечка кибрит, леля Ема се прибра чак привечер, пъхна ключа в бравата и още от вратата го повика по име, прегърна го силно, това беше то прегръдка, дори майка му не го прегръщаше така, не ѝ беше в характера, но пък леля му си беше такава, любвеобилна, обичаше да си показва чувствата, жалко само, че беше останала бездетна, на един му се раждат деца, без да го бива за родител, а друг, макар да има родителско призвание, си няма деца, животът открай време ни се подиграва. Леля Ема извади от бялата престилка шоколад с форма на чадърче и му го подаде, сякаш племенникът ѝ беше на две, а не на двайсет и две, за това въобще не се беше сетила, но си беше чист късмет, че работи в шоколадената фабрика „Режина“. После го попита, чичо ти разведе ли те из двора, а той рече, не остана време, лельо. Мъжка му работа, хайде, върви, излизай, каза му и той тръгна, отиде да разгледа двора, в който всъщност нямаше кой знае какво да се види, стени и врати, и прозорци, защото на дворовете им вдъхват живот хората, а тях той щеше постепенно да опознае – Сезалтина и Кордалия, която вечно беше болна, боляха я ту главата, ту краката, или пък гърбът, или гърдите, Аделия, която пееше фадо, и Карлитос, вдовецът на починалата от туберкулоза Едите, Ти Зе Мария, който правеше серенади на Елена, Мануел Шейриню, който живееше до тях и непрекъснато се караше заради врявата, Мария да Граса, Анжело Баракиню, Лусио от кръчмата, който повтаряше всяко нещо по два пъти, Тибурсио, който се напиваше и биеше жена си Одете, продавачката на риба, Фернандо, пенсионираният гвардеец, който се подвизаваше като нощен пазач, Руи Фоля, чийто баща беше избягал във Франция, и Жозуе, вехтошарят на квартал „Алвито“. Патио до Кабриня не беше направен от стени, нито от врати, нито от прозорци, той беше сътворен от хора като тези и като Виктор Тирапикош, който току-що беше пристигнал в Лисабон, за да работи на строежа на новия мост над Тежу.
- * *
Първия път, когато чу да се говори за новия мост над Тежу, Виктор още беше затворник номер 24 402 в Централния лисабонски затвор, където вместо проснати по прозорците дрехи имаше истински решетки, та изобщо не беше нужно въображение, за да го оприличиш на затвор. Новината беше на първа страница на „Диарио де Лишбоа“, който пристигна с два дни закъснение, все така пристигаше, в Линьо няма пресни новини, нито новините, нито каквото и да било друго беше прясно, всичко беше претоплено, с изключение на храната, нея не я претопляха, тя просто беше отвратителна. Виктор Тирапикош не знаеше буквите, загледа се във фотографията, показваща как щеше да изглежда онзи мост, колосална стоманена филигранна конструкция между двата бряга на реката, дълга повече от километър, ще рече човек, че е невъзможно да не се срути още при първия полъх, мост, който щеше да започва от Алкантара, където живееха чичо му и леля му, и от Алкантара да стига до отсрещния бряг, където Христос Царят щеше да го посрещне с разтворени обятия. Не се сдържа и подсвирна, трудно му беше да повярва, и той, и всички останали, толкова години слушат, че ще може да се пресича над Тежу в Лисабон и нищо, който искаше да прекоси реката, да се качва на касилейро[3], те винаги закъсняваха, но ги имаше, а мост нямаше. Този път обаче изглеждаше истинско. Съветът на министрите, председателстван от професор доктор Антонио де Оливейра Салазар, беше решил да възложи строежа на консорциум, оглавяван от „Юнайтед Стейтс Стийл Експорт Къмпани“, а ако имаше нещо, което американците умееха да правят, това бяха мостове, стигаше човек да погледне моста „Голдън Гейт“, който се появяваше във филмите и вече над двайсет години си стоеше на мястото. И все пак най-добре беше да се изчака и да се види. Шест години – толкова беше предвиденият за построяването срок, а не осемдесет, че и отгоре, както беше ставало дотогава. В карето с уводната статия, която някой благоволи да прочете на глас, нали пишеше: народите се уморяват да чакат, но не се уморяват да мечтаят.
Договорът за построяването на моста беше подписан по-малко от година след това. Мост без име, наричаха го просто Мостът над Тежу, макар че мостове над Тежу има няколко, например във Вила Франка де Шира, но този няма да бъде като никой досега – висящ, от стомана, внасяна от Съединените американски щати, цели седемдесет хиляди тона, най-голямата заявка, приета някога от страната на Джон Уейн и Джон Ф. Кенеди, най-мащабната обществена поръчка, осъществявана до момента в Португалия, най-големият мост в Европа, най-големият мост над Тежу. Договора го подписаха министърът на благоустройството Едуардо де Арантеш и Оливейра и представителят на „Юнайтед Стейтс Стийл“, Чарлс К. Маккракън, и двамата с химикалки, върху които се мъдреше надписче с церемониален шрифт, произнесоха се речи и се чуха хвалебствени слова, размениха се любезности, удоволствие е за нас да бъдем с Ваши превъзходителства, ама моля Ви се, честта е изцяло наша, удоволствието също. И имаше защо – начинанието не само беше с внушителен размах, но по договор консорциумът също така се задължаваше да наема местна работна ръка и винаги, когато е възможно, да използва наличните в Португалия средства и ресурси. Само още няколко месеца и щеше да има строителна площадка, американски експерти и португалски работници, почти три хиляди души за великото дело. А след няколко месеца и Виктор щеше да бъде на свобода, броеше дните като всички останали затворници, едни имаха повече, други по-малко, имаше и такива, на които им оставаше да броят още хиляди дни, дори когато мостът беше готов, те пак щяха да са зад решетките. Всъщност никой в Португалия не би могъл да твърди, че е свободен, диктатура имаше вече от толкова много години, че Виктор дори не си спомняше кога започна, Салазар беше на власт още при раждането му, никога не беше познал истинската свобода, не знаеше съвсем ясно какво е това, на човек не може да му липсва нещо, което никога не е имал, и все пак той продължаваше да брои дните до освобождаването си, отбелязваше ги наум в календара си, преди за поредна вечер да заспи на нара.
По онова време се разрази войната в Ангола, онази Ангола, в която Салазар беше наредил да се действа бързо и с всички сили, говорейки напевно, сякаш проповядваше, семинарист е бил човекът, професор доктор, твърдостта и религията заедно в една фраза, кратка, отсечена, изречена бързо и с апломб. Но нареждането да се действа беше не за него, човека, чийто крак въобще не беше стъпвал на африканска земя през седемдесет и две годишния му живот, а за нашите войници, нашите момчета, които всяка седмица с хиляди щяха да се качват на корабите в същата тази Алкантара, където щеше да изникне най-големият окачен мост в Европа. Дали изобщо знаеха къде отиват, натъпкани като добитък в корабите, селяци, неграмотни като него, не бяха излизали от родните си села, камо ли да вървят в Ангола, толкова далеч, отнема десет дни само да стигнеш до там, мислеха си, че отиват на разходка, наивничките. Зле подготвени, калпаво въоръжени, лошо информирани, младежка плът, готова да изгори в изпепеляващата пещ на войната. Само през онази година корабите отидоха до Ангола и се върнаха деветнайсет пъти, оставиха там над трийсет хиляди момчета, изгубени из храсталаците и джунглата, затънали в блатата, да се сражават с врага и с комарите, с маларията, с треската и разстройството, да воюват с цяла една страна, стреляйки по всичко, което мърда. Корабите направиха деветнайсет двупосочни курса, а веднъж замина и самолет с образа на Богородица, благословен от кардинал Сережейра, най-мощното оръжие в португалския арсенал – вярата, защото иначе щеше ли да се нарича свята война тази, която португалците водеха на африканска земя, подобно на доблестните си предци отпреди няколко века, и, ах, колко беше коствало да се съгради португалският свят, сега обречен на смърт чрез разстрел. Знаците бяха съвсем ясни, за който умееше да ги разтълкува, но убягнаха от погледа на тези, които поради разсеяност или заради убежденията си взеха ставащото за дело на комунисти, подето най-вече с цел да се подкопае доверието в режима, а не за нещо друго, тези, според които в колониите не ставаше нищо ново освен някое и друго кокошкарско спречкване, няколко демонстрации в Ангола, други в Мозамбик, меморандум за разбирателство, пристигнал от Гвинея, с един нов израз в него – право на самоопределение, това пък какво е, право на самоопределение, нищо особено, лек полъх в сравнение с вятъра на независимостта, задухал из Камерун, Того, Мали, Сенегал, Британска Сомалия, Мадагаскар, Конго, Нигер, Горна Волта, Кот д’Ивоар, Чад, Централноафриканската република, Габон, Нигерия, Мавритания, вятърът, който духаше във всички тях и накрая стигна и до нашите отвъдморски провинции, в края на краищата и те искат независимостта си, право на какво, на самоопределение, което ражда националисти и заговорници, в крайна сметка задържани и осъдени, мнозина от тях в столицата на империята, където получаваха назидателни присъди. Знаците бяха съвсем ясни за който умееше да ги разтълкува, видя ги даже адмирал Америко Томас и предупреди страната за тях в новогодишната реч на президента, в която се обърна към патриотите, призова ги към единство и към вяра, същата онази вяра, силната, на която винаги сме се уповавали в трудните моменти на историята. Нещо повече, президентът на Републиката, родом от Алкантара, обеща твърдост в отбраняването на португалския бастион срещу силите на злото, твърдостта и християнската любов са единственият начин да се опази уважението към всичко човешко. И ето, само няколко седмици по-късно в Ангола твърдостта се прояви съвсем ясно, обаче не и християнската любов – нямаше я при успокояването на разбунтувалите се работници от плантациите за памук в Байша до Касанже, имаше само военна намеса, при която селата им бяха сравнени със земята и бяха убити стотици или хиляди, никога не се разбра точно колко, не ги преброиха, може би не бяха човешки същества. Но който потушава бунт, не потъпква непременно една мечта, двете са от различно естество, няма насилие, което да изкорени мечтата, най-много да забави превръщането ѝ в действителност, а мечтата беше за независимост, Ангола не струваше по-малко от Алжир или от Белгийско Конго, които бяха извоювали своята, нито пък Португалия беше нещо повече от Франция или Белгия. Не мина много време и ето че в Луанда вече се щурмуваха затвори и полицейски участъци, вече се стреляше и се убиваха белите, а те със сигурност бяха човешки същества. После дойде и мартенското клане. Стотици загинали, бели, черни, мъже, жени и деца, убити от куршуми и удари с мачете, насилени, осакатени, обезглавени, опожарени плантации, разрушени и плячкосани села, невъобразима касапница из мирната земя на Ангола, както я нарече вестник „О Секуло“. Те това бяха мартенското клане и последвалата го реакция – действие бързо и с всички сили. Убийте черните, убийте ги всичките, крещеше жадна за мъст тълпа в Луанда при пристигането на кораба „Ниаса“ с първия португалски военен контингент на борда. Тези хора не бяха само убийци, не беше възможно да бъдат, но бяха човеци и бяха многобройни, трупаха омразата и разпределяха вината върху всички, както е присъщо на тълпите, искаха да си разчистят сметките с кръв и смърт, око за око, зъб за зъб, както повелява Господ в Стария завет.
Господ повелява много неща, но не Той беше наредил на Виктор да краде. И в интерес на истината никой никога не бе чул момчето да заявява обратното, нито го бе видял да посочва някой пасаж от Библията, защото такъв трябва да има, че човек не бива да гладува, че не бива да е скъперник като Месията от бакалията, който се възползваше от другите и от неволята им, записваше си борчовете им в тефтера и в края на всеки месец, когато жените от квартала идваха да се издължат, винаги добавяше по нещо, сметката никога не съответстваше на купеното, но хората си плащаха, какво да сторят, макар и такъв, този беше единственият начин да занесат вкъщи нещо за ядене, картофи, фасул, парче сланина и къшей хляб, най-елементарното, с което да си понапълнят стомаха, Месията се възползваше от глада на околните, за да припечели някой и друг грош отгоре, и затова Виктор не се разбираше с Господ, отдавна беше престанал да го слуша заради такива като Месията и членовете на фамилията Салазaр, какъв дяволски Бог беше този, който допускаше подобни неща, да не вземете да го карате да се споразумее с такова същество, вездесъщо или не. А провизиите си стояха ей-там, в камиона, чакаха да бъдат разтоварени, изкушение по-силно и плътското, цялото семейство е гладно, нещо го накара да протегне ръка към тях, един чувал картофи и един хляб, лош късмет беше, че Месията изникна на вратата точно в този миг, в мига, в който усети подтика, колко нелепо, но стореното веднъж връщане назад нямаше, изчезна надолу по улицата, а бакалинът го подгони с викове крадец, апаш, Виктор метна чувала на гръб и си плю на петите, а другият тичаше подире му и сумтеше като изтърван бик, но дори с товара на гърба Виктор тичаше по-бързо от него, беше по-млад, много по-лек, крадец, апаш, съседите наизлязоха и го разпознаха, гледай, гледай, синът на Тирапикош е, бяга, дръпнал е дявола за опашката, а сега се крие, по-страшно от това да го хванат беше баща му да разбере за кражбата, беше болен, но още жив, та сега щеше да се спомине от срам, крадец, апаш, чувалът се скъса и картофите се разпиляха по улицата, търкаляха се като билюри, а в дъното се появи фигурата на Фагундеш с полицейската униформа, опната върху корема му като кожата на барабан, стой, извика той, стой, мамка му, ако Месията не го хванеше, нямаше да може да го хване и Фагундеш, Виктор се изплъзна на полицая и продължи към сградата на общината, после свърна надолу вдясно. Тичаше вече без посока, и колкото повече бягаше, толкова повече се усложняваше случаят, кражба и бягство от орган на властта, ех, че недоразумение, просто един подтик, картофите до един вече се бяха разпилели по пътя, оставаше хлябът, поне му беше по-леко да тича. Хванаха го чак в Рибейра де Синтра, издебнаха го, когато пресече трамвайната линия, бяха се качили в колата с пуснати сирени и първи бяха стигнали на място, преди да му закопчеят белезниците, той си навря хляба в устата и го глътна, сдъвкан надве-натри. Баща му никога, ама никога нямаше да му прости тази издънка, гледай, гледай, синът на Тирапикош е, бяга. Не знам какво ме прихвана, господине съдия, всъщност знам, от глад е, всички вкъщи сме гладни, все гладуваме, откакто татко престана да може да работи, единствените пари, дето влизат вкъщи, са които изкарвам в железарската работилница, там работя от единайсетгодишен, не стигат за четирима, това беше всичко, което каза в своя защита, нито дума за Господ, наведе глава и мълчаливо зачака присъдата. Две години в Линьо, затворник номер 24 402 в Централния лисабонски затвор. Освен баща му, никога не му прости и Ауреа, Ауреа със зелените очи, която приличаше на Роми Шнайдер, готвеха се да се задомят, само нещата да се оправят и той да успее да изкара шофьорска книжка за такси, за да работи на стоянката като баща си преди него, но нещата не се оправиха, напротив, влошиха се, Виктор се беше повел по необмисления си подтик и всичко отиде по дяволите, и дума не можеше да става тя да се омъжи за един престъпник, за крадец, да, крадец беше той, и на нея не ѝ беше лесно, но никога не беше крала нищо от никого, нямаше по-лошо от срама.
[1] Препратка към португалския главнокомандващ Нуно Алварес Перейра, известен още като Светия констебъл, изиграл ключова роля в кризата от 1383–1385 г., когато Португалия отстоява независимостта си от Кастилия. Бел. прев.
[2] Патио (порт.) вътрешен общ двор, около който са разположени жилищата на няколко семейства, характерно жилищно пространство за работническите квартали на Лисабон. Бел. прев.
[3] Традиционен пътнически ферибот по Тежу, свързващ Лисабон с населените места на южния бряг на реката. Бел. прев.
