Articles • Rada's Blog

Превод на откъс от книгата "Um brasileiro em Berlim" (Един бразилец в Берлин). Rio de Janeiro: Nova Fronteira, 1995. Превод от португалски: Рада Ганкова ПРИСТИГАНЕ Който не може да се състезава в петобоя на Олимпийските игри, не бива да пътува от Рио де Жанейро до Берлин в това, което авиокомпаниите наричат "икономична класа", макар да знаят, че става дума за евфемизъм за "вагон за биволи" (изключение прави храната, защото тази на биволите е несъмнено по-добра). Това си помислих, като станах малко преди кацането, за да се преборя с другите биволи за място на опашката за тоалетна. Който е участвал в мероприятие от този вид, винаги ще го пази в паметта си - тази трогателна колекция от припряни старици, млади госпожи с кръстосани глезени и погледи, приковани към тавана, жени с дамски чантички, които се преструват, че отиват там само за да си оправят грима, джентълмен със сурово изражение, който гледа хората от опашката преди него с очевидна ненавист, общото възмущение срещу дебеланката, която току-що влиза и затваря вратата, носейки със себе си екземпляр на "Вълшебната планина", момченце със сополив нос, което обяснява на майка си, че не поема отговорност за това, какво може да се случи, ако не му осигурят свободна тоалетна веднага. Петобой - не, десетобой, замислям се отново, щом слизаме във Франкфурт, натоварени с чанти и куфари, и установяваме, че за нашата връзка за Берлин трябва да се отправим към A-23, после надясно до A-42 зад B-28, преминавайки през паспортна проверка или, ако предпочитаме нещо по-просто, само три километра по-далеч наляво - по A-17, пропускаме коридор В и отиваме направо към целта, като не пропускаме контрола на багажа на A-15E. Опитваме двете възможности. В продължение на около два часа стоим на опашка за Бангладеш, заставаме в последния момент в колона от италиански туристи, нахъсени да посетят жените от витрините в Хамбург, подписваме една петиция за независимостта на Литва, като мислим, че се записваме на списък с пътниците за Берлин, почти се включваме в група японци, които отиват да опознаят Франкфуртската борса, и накрая попадаме, без да искаме, на ескалатор, който ни отвежда до Бад-Хомбург без спирки и щом вдигаме погледи - си мислим - чудо! - пред A-23 сме. Моята дъщеря Шика, на шест години, изтощена, но облекчена като всички нас, отбелязва: - Германия е по-голяма от Бразилия, а, тате? - Не. Бразилия е много по-голяма. - Може, но летището тук във Фанфу е по-голямо от това в Бразилия, нали? - А, така е, побират се пет Бразилии тук вътре - съгласих се, като се отпуснах на един стол, гледайки наоколо, и за пръв път си дадох сметка, че съм именно в Германия и че ако всичко тече по план, ще остана още много време. Защо Германия? Да, има няколко обяснения, да ги наречем, повърхностни или частични: бях поканен от ДААД (Deutscher Akademische Austauschdienst - немско сдружение, което привлича артисти за временен престой в Берлин - бел.авт.), живея от писане и следователно мога да работя, където и да било, имам приятели тук, и т.н. Но това не е достатъчно, защото знам, макар да не мога да обясня, че съществува нещо повече между мен и тази страна, нещо тайнствено. Представям си дали не съм бил немец в някой предишен живот. Ако Шърли Маклейн има толкова предишни животи, защо не може да имам поне един? Поглеждам към начумерения господин до мен - с едно изящно перце, украсяващо шапката му в приятен контраст със суровото му изражение. Да, може би аз съм бил някога баварец, дебеланко на име Йоханес, известен в цял Мюнхен със способността си да консумира бира в индустриални количества - най-обикновен баварец, като се замисля. Почти се обръщам към този мой земляк и му отправям весело "Grüss Gott!". Но се въздържам. Може да съм бил баварец в друг живот, но за нещастие, в сегашното си бразилско прераждане не съм пренесъл с мен познанията си по немски, който днес говоря с по-малко лекота, отколкото би го ползвал един неандерталец. Миражът, в крайна сметка, не се изпарява. Тази моя връзка с Германия - аз винаги да се връщам, моите книги да се четат тук, толкова приятели да имам, да се чувствам толкова добре... Разбира се, моето презиме може да се преведе като Бах. Да, да, моето предишно прераждане е било в роднина на Йохан Себастиан, който чистел клавесина, така добре темпериран от братовчеда, и правел други малки услуги на Бранденбург, каквито музикалният ми талант позволявал - да задвижвам духалото на органа в църквата. Е, може би, може би. Качването е обявено, влизам занесен в самолета, все още разтревожен от моята изплъзваща се немска идентичност. Намирах се в XVIII век, на танц в Магдебург, в изумителна военна униформа, и поглеждах към красивата дъщеря на бургмастера, когато Шика прекъсна спомените ми с едно побутване. - Тате, тате, Берлин! Берлин! Да, Берлин! Повдигнах се и като награбих чанти и куфари, се запътих с изпъчени гърди към изхода. Берлин, нов живот. Историята разгръща едни от най-вълнуващите си глави пред мен, слава и вълнения - ей там - и ме чака с отворени обятия. Уви! - както възкликна Наполеон в деня, когато на една поляна при Ватерло имах възможност да го видя в тогавашното ми превъплъщение на подпоручик от пруски полк. Нещата не винаги са предвидими, било то за Бонапарт, било то за Бах. Ето тук, днес, пълноправен жител на Берлин, не разполагам със славни истории, които да ви разкажа, а с, може би, меланхонични, като тази за Пелтека от Курфирщендам, за Призрака от Щорквинкел и за Мухището от Шваршбахерщрасе. Истории, които бих разказал сега, ако ми позволяваше мястото, но ще разкажа после, ако проявите търпение. Ich bin ein Berliner, както вече споменах. ПРЕСТЪПЕНИЕТО НА ЩОРКВИНКЕЛ Не знам за немците, но всеки бразилец се страхува от полицията. Много хора, които са били ограбени, не търсят полиция. Основната причина е, че е все едно, тъй като по общо правило бразилската полиция не разрешава нищо. (Никой не оправя нищо в Бразилия, като се замисля; преди оправяхме футбола, но вече и това не правим). Другата е, че всички се страхуват от полицията и подозират, че ако се жалват, тя може да се раздразни, а когато се разяри, по-добре да си на безопасно разстояние. В моя случай има даже още по-силни аргументи. Като студент все протестирах и полицията се чувстваше обидена, като показваше мъката си чрез кучета, газ, палки, бой през врата и други средства за диалог. Когато бях журналист-активист, полицията също се дразнеше от коментарите, които смяташе за несправедливи спрямо режима, и ми се обаждаха притеснени и ми предлагаха дали не е по-добре за моето здраве вместо политиката да избера тема като отглеждането на кокошките или шампионата по бридж. Като писател също нямах успех с полицията, макар днес да живеем в много по-благи времена. В не толкова благи години полицейската литературна критика беше свирепа и съм длъжен да призная, че предпочитам прегледа на "Ню Йорк таймс". Също е вярно, че винаги съм бил в добра компания. Спомням си един полицай преди постановката на "Антигона" как бащински смъмри всички. Той разбираше, че са спретнали някаква свинщина срещу режима - в крайна сметка бяха неориентирани младежи, водени към греха от зловредни идеологии и от нехайството на по-възрастните, които вместо да се грижат за нашето физическо и морално образование ни пробутваха този зле написан боклук. Да, не са виновни младежите, той им бил прощавал, въпреки че ясно било, че ще забрани постановката. Но как се казва този, дето е написал пиесата? - А, да, някой си Софокъл, на него не прощавал, той щял да отиде в пандиза така или иначе. Спомням си, че останах малко раздразнен за това, че не бях затворник и пропуснах възможността да бъда съкилийник на Софокъл. Ако тази история изглежда преувеличена, помня, че веднъж полицията забрани балета на Болшой театър да се покаже по бразилската телевизия, страхувайки се от нашата болшевизация, всеки път, когато някой руснак правеше "ха-ха-ха-ха" със сабя между зъбите и танцуваше един от онези подскоци с отворени крака. Възможността бразилците да се разхождат със сабя между зъбите и да скачат на десет метра, определено, бе тревожна. Списъкът е безкраен и е факт, че аз се страхувам от полицията и съм свикнал да преминавам от другата страна на Кудам*, когато съм близо до управлението тук в квартала. Но съдбата си е съдба и аз съм полубуден към осем сутринта, тук в Берлин, когато се звъни, отварям и почти умирам от уплаха. Двама навъсени господа ми казват "Guten Tag", показват значки и обявяват: "Kriminalpolizei"! Не умрях само по генетични причини - в моето семейство няма кардиологични проблеми и да умреш от старост е въпрос на чест, но първият ми инстинкт беше да бягам към балкона и да крещя "невинен съм", да скоча и да потърся убежище в посолството на Габон. Жена ми, която беше зад мен и също е бразилка, каза "успокой се, аз ще ти стегна куфара, тук не бият, успокой се". Успокоих се - само с треперещи крака, студена пот, заекване, тракаща брадичка и други дискретни признаци, издаващи моя пристъп на малодушие. Някой ме е издал, че съм хвърлил цигара на улицата? Дали пък не съм извършил престъпление, като съм гледал с прекалена настойчивост някоя гола дебеланка на езерото Халензе? А да изядеш един братвурст без горчица, както аз направих онзи ден - дали не е тежко престъпление? И дали не ме бъркаха с терорист? (Обикновено ме бъркат с какво ли не, но не и с немец и бразилец). "Писател!" - казах аз на моя олигофренски немски. "Използвам пръстите си така!" - добавих, като показах с ръце разликата между натискането на спусъка и печатането. Полицията не изглеждаше развеселена. Показаха значките още веднъж, поискаха нещо, което не разбрах - жена ми не улесняваше нещата, като попита колко чифта слипове искам да ми сложи в куфара. Накрая, когато вече протягах китки за белезниците, открих, че те говорят английски и слава богу, разбираха заекващ английски. Искаха ключа от мазето. Какви ключове от мазето, аз не знаех, че тук има мазе. Показах всичките, нито един от мазето. Те се усмихнаха, сбогуваха се и тръгнаха. Ние обаче все още не сме се възстановили, може би никога няма да се оправим от това посещение. Прекарахме нощта, без да мигнем, премисляйки ужасни хипотези, представяйки си трупове, два тона кокаин, вампир в мазето, най-лоши неща, та ние никога дори не сме се доближавали до това мазе по време на престоя ни в Германия. Но на следващия ден открихме писмо, залепено на мястото за обяви на нашата сграда. Един съсед се оплакваше, че неговото барбекю било изчезнало от мазето и искаше да бъде върнато или да бъдат оставени 85 марки в пощенската му кутия. А, значи това било престъплението на Щорквинкел, мистерията на изчезналото барбекю! Много, ама много се успокоихме, даже никога не сме виждали барбекю тук, в Германия. Но споменът за Kriminalpolizei още е много жив и, както се казва в Бразилия, "със сигурност не е умрял от старост". - Жено - казах аз, - след като прочетох писмото - мисля, че ще купя едно барбекю и ще го оставя на вратата на този съсед. - Добра идея - каза тя. - Е, да си вържем гащите, сложи и 85 марки в пощенската му кутия. БЕЛЕЖКИ * Курфюрстендам или Кудам - една от най-оживените търговски улици в Берлин. МАЛКИ СТРЕСОВЕ - ПОДНОСЧЕТО Немците не забелязват. Знам това, защото вече съм опитвал да разговарям с някои от тях за това и те не разбират какво искам да кажа, не прозират това, което аз виждам. От своя страна, други бразилци забелязват, значи, не си измислям нещата. Имам предвид парите и, по-точно, плащането. Връзката на немците с парите е много различна от нашата. Разбира се, ще кажат по-информираните, в Германия има пари, а в Бразилия съществуват само смешни хартийки, които се сменят всяка седмица и правителството настоява, че са пари, ама никой не вярва. Истина, истина, жестока истина и безспорно това има отношение към проблема, но има и още нещо, защото съм бил в много други страни, където също има пари, и настоявам - немците са различни. В началото хората се плашеха и аз отдавах всичко на външия си вид на парагвайски контрабандист, преследван от Интерпол. Но после усетих, че явлението е повсеместно и стигнах дотам да измислям начини да се забавлявам с това. Повтарям - това е неразбираемо за самите немци, така както една риба сигурно си мисли, че светът е направен от вода, но първото нещо, което хората забелязват при плащане, е, че се възцарява незабавно неловка ситуация и напрежение, които се разпръскват чак след като извадим парите от джоба, платим и получим рестото, всичко стриктно пресметнато. "Осемнадесет марки и двадесет и два пфенинга" - казва момичето от щанда и настъпва тягостна тишина, докато очите й проследяват напрегнато протичането на операцията.Впечатлението, което оставя, е, че, ако някой стреля с топ отвън, тя ще попита какво е станало само след като се е уверила, че всичко е направено подобаващо. Плащането е осъществено, всичко е точно, обстановката се разведрява, усмивки, почти въздишки на облекчение - какъв беше този шум отвън, някой стреля с топ? В едно кариока такси пътникът е този, който пита колко струва курсът, докато шофьорът се оплаква от дупките по асфалта или проучва дали на тази улица не живее някоя известна певица. В Германия, шофьорът спира, изключва брояча и преди да произнесе друга дума, съобщава цената. Не си спомням да съм питал в Германия за цената на каквото и да е или за услуга. Щом стане ясно, че ще купувам, продавачът ми казва колко дължа, без да чака да попитам (и въпросната тягостна ситуация настъпва моментално). Ако никога не бях чувал да се говори за Германия и внезапно се озовях тук, щях да прекарам известно време, мислейки, че едно от най-нормалните неща е човек да влиза в магазина, без да иска нещо, и да излиза, без да плати - предвид напрежението, което настъпва при плащане. И накрая, подносчето. Сега знаем, че, когато Бог сътворил света, е създал и подносчето и че без него цивилизацията е невъзможна, но ни е нужно известно време, за да свикнем. Подносчето ме впечатли още първите дни от живота ми в Берлин в магазина за цигари на ъгъла. Помолих за един пакет, веднага бях информиран за цената, подадох парите към госпожата на щанда. Тя обаче не ги взе от ръката ми, а ме зяпна смълчана, със сурово изражение и, може би, малко нетърпелива. Не разбирах, обърках се, проверих парите - какъв беше проблемът? Чак тогава забелязах, че погледът й премина от лицето ми към подносчето до касата. Вече познавах това подносче от предишните посещения в Германия, но го бях забравил. Подносчето, разбира се! Оставих парите точно там, тя реагира с доволно изражение, че току-що е предала един урок, благодари и върна рестото. После пак имах някои проблеми, защото забравях подносчето, като в деня, когато дадох парите за пътуването на шофоьора на един автобус и той ми каза нещо, което не разбрах, но, сигурен съм, не бяха похвали. Сега вече не забравям, изпълнявам местните порядки и не споря. Не знам защо, но на немците не им харесва да им се дават парите направо в ръцете, не знам дали е изискване на Бундесбанк, но тук в Берлин дори милостиня не давам вече на ръка. Подхвърлям монетата в шапката или кутийката на просяка, не искам да се чувствам спечен насред Брайтшайдплац. Както казах, понякога подносчето ме забавлява. Отмъщавам си винаги на шофьора на автобуса, който се държи нагло заради него. Броя старателно монетите, уверявам се, че слагам достатъчно пфенинги по десет, събирам точната сума и слагам купчинката. И - Бог да ми прости - изпитвам садистично гъделче да видя ужаса на шофьора и нетърпеливия жест, с който той разпръсква монетите, за да ги преброи и две секунди по-късно почти се свлича на седалката, облекчен да разбере, че сметката е точна и че сред монетите няма някоя злота или нещо такова. Но ще спра да правя това, страхувам се да не умре от инфаркт някой шофьор. Жоао Убалдо Рибейро е роден през 1941 г. на о. Итапарика в щата Баия в Бразилия и е един от най-значимите съвременни бразилски писатели. Докато учи право в университета в Баия, издава културни списания и вестници заедно с бразилския писател и режисьор Глаубер Роша. Литературната му дейност започва през 1959 г. с участие в антологията "Панорама на баиянския разказ". През 1963 г. публикува първия си роман "Септември няма смисъл", следват "Сержант Жетулио" (1971) - разказ-монолог на сержант от военната полиция, за който получава престижната литературна награда "Жабути", "Да живее бразилският народ" (1982) - най-значимата му книга, в която проследява четири века от историята на страната, "Усмивката на гущера" (1989) и еротичния роман "Къщата на блажените буди" (1999). Сътрудничи на издания като "O Globo" (Бразилия), "Frankfurter Rundschau" (Германия), "The Times Literary Supplement" (Великобритания), "O Jornal" (Поргугалия), "Jornal de Letras" (Португалия) и мн.др. През 1990 г. е поканен в Германия да води колонка във в. "Frankfurter Rundschau", историите в която, написани с безмилостно чувство за хумор, излизат в книга - "Един бразилец в Берлин", разкриваща опита на един бразилец, попаднал в страна с много различна култура. През 2008 г. печели най-голямата награда за писатели, пишещи на португалски, "Камоиш". Член е на Бразилската езикова академия. Публикувано в ЛитерНет на 11.04.2013

“Един бразилец в Берлин” на Жоао Убалдо Рибейро

NOCHE DE LUNA