Category book review

За литературата на необикновеното и екологично отговорното „Разказвачки на необикновеното“, така наричат младите латиноамерикански писателки, които вплитат в творбите си ежедневното с ужасното и фантастичното. Една такава авторка е аржентинката Саманта Швеблин, включена в списъка на списание “Гранта” за най-добрите млади испаноезични писатели. Нейната новела „Отрова“ е сред финалистите на наградата “Мен Букър” за 2017 година. Творбата засяга темите за тревожната и обсебваща, почти отровна майчинска загриженост и отровената от човешката дейност природа в Аржентина. Тази история заиграва с ужасното, с реалното и фантастичното, така характерна за разказите на писателите от региона на Рио де ла Плата, изгражда едно фрагментирано повествование между бълнуването и реалния спомен, в което се оглежда разстроеното съзнание на главната героиня. Бълнуващата и умиращата Аманда води разговор с полу реално полу въображаема момче на има Давид и ни връща във времето преди фаталния ѝ край, когато тя отсяда в малка къща в Сан Исидро и се запознава с Карла, местна жена, която разказа историята за сина си, отровен от замърсените с пестициди води. Разказът се движи между баналното и странното, ежедневното и необичайното, между реалния спомен и замъгления разум. Давид се е превърнал в чудовище според майка му, в не съвсем нормално момче след допира с отровата, а Аманда е изпаднала с постоянно параноя и чувство за страх да не се случи нещо на дъщеря ѝ Нина. Съзнанието ѝ е разстроено от вината и ужаса. Това трескаво състояние на майката е изведено като акцент в английския превод на новелата Fever Dream, а оригинално заглавие на испански Distancia de rescate или „спасително разстояние“ символизира свръх бдящата майка, която изчислява разстоянието между себе си и детето си, защото „рано или късно нещо лошо ще се случи“. „Спасително разстояние, така наричам променливото разстояние, което ме дели от дъщеря ми и прекарвам половината от време си в изчисляването му.“ По този начин Аманда обяснява постоянния страх, който изпитва за своето дете, обсесията да поддържа една невидима нишка свързваща я с Нина. Спасителното разстояние между родителя и детето се променя според обстоятелствата и се оказва опасно, задушаващо, отровно за детето. Българският превод на заглавието поставя акцент върху друга тема засегната в роман – екоужаса от замърсяваното и отравянето на природата с пестициди, превърнал се в зловеща заплаха за човека. Това е художествена интерпретация на въпроса за пръскането на соевите насаждения с глифозат, пестицид, доказано причиняващ множество малформации и ракови заболявания. Печално известно е селото Авиа Терай в Аржентина, близо до границата с Парагвай, където районът се обезлюдява, а новородените са с увреждания, за които родителите винят постоянното пръскане с пестициди при интензивното земеделие. Въпреки изследванията, че глифозатът е вреден за околната среда и човешкото здраве, няма ограничения за употребата му в Аржентина. Сред страните в Латинска Америка, Аржентина е на челно място по отравяне на храните с химикали, което се смята за причина за 15% от заболяванията. Швеблин изобличава щраусовото поведение на хората към екологичните проблеми. Децата в отровените региони се раждат с малформации, конете се разболяват, птиците умират след допир с отровените води. Водата е привидно чиста, но само няколко часа след контакт с нея, хората се отровени, капките роса са красиви, но са опасни. Аманда е запомнила, че от един камион свалят бидони пълни с химикали, а дъщеря ѝ Нина държи консерва производна от точно тези натъпкани с пестициди култури. Ужасното е че това не е фантастично и нереално, а част от действителността на хората, една невидима интоксикация разнасящата се от просторните полета със селскостопански култури. Вярата в чудото на знахарството е друго тема засегната в романа. Когато Давид се разболява отчаяната му майка го води в „зелената къща“, където местна знахарка лекува хората, които така или иначе не разчитат на лекарите. Знахарката предлага трансмиграция на душата на детето, за да го спаси от болестта. В едно тяло няма място за два духа и няма тяло без дух, казва тя. Целта на трансмиграцията е да отведе духа на Давид в здраво тяло, но ще доведе непознат дух в болното му тяло и така ще раздели отровата в две тела. Детето вече не е същото, майка му не приема това ново същество. Швеблин изгражда разказ на ръба между психологическия трилър и екологичния ужаса, баналното става чудовищно, обикновеното – необикновено. Тя критикува екологичния ни непукизъм и превръщането на природа в чудовище в един тревожен и клаустрофобичен разказа на умираща жена. Новела предупреждение за неизбежните екологични катастрофи и душевния ни срив. Новелата „Отрова“ е екранизирана и филмът може да се гледа в платформата „Нетфликс“. По филма работят перуанската режисьорка Клаудия Льоса и авторката на романа.

Category book review

“Отрова” на Саманта Швеблин

Човекът, който обичаше кучетата

“Към езерото” на Капка Касабова

The Mermaid of Black Conch by Monique Roffey

Сатирична история за столицата на Европа

„Архив на изгубените деца“ на Валерия Луисели

Stork Mountain by Miroslav Penkov