За да стигна до Уахака, тръгнах с кола от Пуебла. Почти по целия път се минава пред гора от кактуси. Пейзажът от кактусови стъбла се простира по цялата западната Сиера Мадре, чак да самия града. Искаше ми се да посетя тази част на Мексико, защото там са концентрирани три от нещата, които много ме вълнуват – езиково разнообразие, занаятчийски текстил и родното място на цветните жени скелети. Като и едноименният щат, и Уахака Сити, са неповторими в своята пъстрота.
Щатът Уахака е известен, с това, че е дом на повече от 16 етнически групи, сред които най-многобройни са сапотеките и мищеките. Културите на тези етноси са се запазили почти непокътнати от преди колониалния период, заради трудно достъпния терен. Всички те си имат собствени езици, обичаи и традиции. Испанският разбира се е лингва франка, но уахакенци имат толкова езици, колкото бодли има на един кактус. Чинантеко, миксе, чонтал, мазатеко, иксатеко… езиковото многообразие тук е съпоставимо с това на целия европейски континент. В Европа има пет езикови семейства, колкото има и в Уахака. За пръв път научих за това земи от романа на Елена Гаро Los recuerdos del porvenir, в който, наред със следреволюционната обстановка, е описан животът в градчето Икстепек. Исках да се разходя по улиците в най-голямата испаноговоряща държава в света и хората около мен да не си говорят на испански.
Днес градът е силно туристифициран, но е достатъчно да се залуташ из сергиите на най-близкия пазар и се потапяш в непознатото звуково море на местните. Освен езиците, навсякъде в Уахака човек се натъква на занаятчийското майсторство предавано от векове. В селцето Теотитлан дел Вайе работят тъкачки, които превръщат вълната и естествените багрила в килими, разказващи шарени истории. Ярките алебрихе, фантастични дървени същества, не са просто сувенири, а частици от живата традиция да се рисува без ограничения за въображението. Друго забележително изделие са плетените сандали уараче. Някога те са били белег за социален статус и са ги носели предимно хората от селските райони, но днес те са популярен символ на мексиканското.
Иначе светът е чувал за Уахака заради филма Coco и катрините (на испански е La Catrina, име дадено от Диего Ривера). Катрината, емблематична фигура за Дена на мъртвите, е измислен персонаж, създаден от художника Хосе Гуадалупе Посада в началото на 20-и век, който тогава я нарича La Calavera Garbancera. Той цели да разкритикува местните, които искат да изглеждат като европейци и да се отрекат от собствената си култура. Катрина е елегантно облечен женски скелет, носещ шапка с пера в европейски стил от XIX век. Тези нагиздени скелети са алегория за равнопоставеността в смъртта, защото без значение дали са богати или бедни, всички хора завършват по един и същи начин.
„Нашата смъртта осветява живота ни. Ако смъртта ни е безсмислена, то и животът ни е бил такъв“ пише Октавио Пас. Смъртта е голяма работа в Мексико, тя е празник, тя е ежедневия, тя е цветове, изкуство и колективна памет. А в Уахака смъртта не се крие в сенките, тя се разхожда по улиците, облечена в цветни дрехи, и щом дойде ноември, всички я канят на вечеря. Филмът Coco ни пренася в тази част на Мексико и представя традицията, която празнува живота чрез смъртта. Неговото послание е че мъртвите продължават да живеят, докато ги помним. Живите поставят олтари със снимки и предмети на починалите, за да ги посрещнат и почетат. Всичко е осеяно с листенца от цветето познато като мексикански невен или flor de muerto.
„Тук не оплакваме мъртвите, а им пеем. Защото ако плачеш, душата се натъжава и не се връща“ обичат да казват уахакенци. Пазари, пъстри скелети, фантастични плетки и фигурки, всичко в Уахака е обаяна в някаква необяснима магия.
