Tag Colombian literature

Зрънце по зрънце, кокошката си пълни гушата. Баба убиваше кокошките така естествено, все едно бели мандарина, сграбчваше ги за врата, когато се навъртаха из двора или шареха с поглед вперен в земята, без да подозират неизбежната си участ. Кудкудякаха неспокойно, мъчейки се да се изплъзнат от здравите и жилави ръце на старата, но преди да успеят, тя им извиваше вратовете. И до днес мога съвсем точно да възпроизведа онова изпукване на сурово дърво, и всеки пък я виждам в двора с престилката на слънчогледи, която ѝ придаваше почти невинен вид, да потапя безжизнените кокошки в опушен котел и къщата се изпълваше с отвратителната миризма на варени пера. След като ги убиеше, ги окачваше за краката на същото въже, на което си простираше гащите. Баба винаги е била жена с чалъм: една от чудатостите ѝ беше да купува всичките си фусти в един и същи цвят – кокоша кожа. По онова време обичах да гледам труповете, увиснали в редица. Заради оголените и напрегнати мускули телата изглеждаха като пластмасови играчки. Никога не съм съдила баба за занаята ѝ. Това беше нещото, което умееше най-добре. В селото всекидневно я викаха, за да свърши предварителната работа за онова, което по-късно щеше да се превърне в пиршество – с бродирана покривка, сребърни съдове, платнени салфетки и почтени гости. В селото „Кокошка на каруцата“ се смяташе за специална рецепта – мръсна работа, която старата вършеше добре. Не знам точно на колко години бях, когато престанах да ям кокошe, може би на седем. Онзи ден се прибрах от училище и видях старата да се занимава в двора. Около нея плаваше поток от сивкави пера, а Рита правеше нервни движения с крака. Познах я, защото беше единствената шарена кокошка. До деня, в който Рита дойде у дома, всички ми изглеждаха еднакви: хлъзгави и истерични топки от пера. Рита, освен че беше различна, беше и умна: душата на куче, преродена в едно вяло животно. Кът кът кът кът кът кът кът кът. Достатъчно беше да издам този звук, за да изскочи от храстите, докато другите преследваха червеи или си кълвяха краката. Баба остана без сили този ден. Пусна тялото в кипящия котел. За първи път я видях да нарушава съвършения ритуал на смъртта, с който си изкарваше прехраната. Постави едната си ръка на кръста, а другата на главата, докато сядаше в прояденото кресло, което от месеци стоеше на открито. Погледна ме и въздъхна: — Голяма борба падна с тая проклетница. Не го взех, дори когато ми поднесе нейното бутче на обяд. Пораснах вярвайки, че баба е лоша. Безчувствена жена. Но днес, докато гледахме снимката, на която е в двора и храни кокошките, тя ми разказа, че освен че ги е убивала, тя ги е и лекувала. Попитах я защо не се е посветила по-добре на изкуството на масажа. Тя се изсмя иронично: —От туй не се вадят пари да преживейш. Дяволът знае повече от старост, отколкото от дяволък. Детството на мама не присъства на семейните снимки. Следите от нейната история са изписани по кожата ѝ като бразди и арабески. Някои се виждат, други остават скрити. Щом ги погледне, тя се озовава сред други пейзажи и при други обстоятелства. Белезите ѝ имат силата да събуждат спомени, макар че са ключ към един съвсем личен свят. Мама иска да преведе тези белези в думи и докато се взира в загрубелите си ръце, ми говори за безкрайните нюанси на зеленото. За огромната разлика между мъхестозеленото и смарагдовозеленото, или между авокадовозеленото, толкова близко но не и същата като зеленото на лайма; за зеленото на жабите – някъде между пепелявото и флуоресцентното; за наситеното, живо зелено на банановите насаждения. Говори и за зеленото на щурците, за жълтеникавозеленото на бурените. За гъстото зелено, което никне в пукнатините на цимента; за землистото зелено на пасищата; за онова, което постепенно посинява, когато се отдалечиш от хълмовете, и добива седефен оттенък, когато светлината проникне през росата по листата. Говори ми и за вкуса на зеленото, защото листата на конгото отделят аромат, който пропива месото или царевицата, увити в тях. Мама едновременно обича и мрази този мирис, защото ѝ напомня за ученическите години: за зеленчуците, за двучасовия черен път до училище и още два часа обратно, за учителката Делия, която първо ѝ преподавала география, а после математика. Същата, която къта в сърцето си, защото я карала да моделира от планина, равнина и долина от пластилин. Същата, която казвала: — Гема, излез да изнесеш урока. И тогава мама казвала: Христофор Колумб отплавал с три кораба: „Ла Пинта“, „Ла Ниня“ и „Санта Мария“. И ни открил. Същата учителка я научила на песента, която баба после научи и мен. Никога не съм я харесвала, но се научих да я повтарям така, както се научих да казвам „мама“ и „баба“. В нея се разказваше за едно момиченце, което гледало как други деца си играят на поляната под едно голямо, зелено и отрупано с цветове дърво. В песента момиченцето, което подпалвало дървата и режело сланината, било подгонено от кучета които му раздрали полата и то плакало през целия ден. Днес, когато отново чувам мама да я пее, разбирам че тъгата в гласа ѝ е защото една сутрин тя е престанала да играе и се е превърнала в онова момиче, което само гледа как другите играят, докато чисти, реже сланината и мие опушения котел. Мама е онази, която кучетата я ядат. Който търси, намира. Върнах се, за да се грижа за майка си, която се разболя, докато се грижеше за баба. Така че се върнах, за да се грижа и за двете. Не е нещо, което съм избирала, и макар че можех да откажа, ето ме тук, примирена, с мисълта, че такава е съдбата на бозайниците – да се грижим един за друг, за да оцелеем. Понякога си мисля, че сме слаб вид, докато ги наблюдавам в ежедневието им. После се разколебавам; може би не е слабост, а начинът, по който сме еволюирали. Но нито един довод не успява да разсее тежестта от това, че не знам колко дълго ще остана тук, в тази къща, която не е моя, от която си тръгнах при първа възможност, за да търся себе си. Мама ми казва: Добре дошла, дъще. Това е твоят дом. А аз долавям в думите ѝ скрит смисъл: Не е твоят дом, моят е и тук аз командвам. Като някой цар, който посреща чужденец с най-големи почести, само за да му покаже властта си. Да си знам, че съм предупредена. Може би всичко е много по-просто и това е просто израз на любов, на майчината ѝ загриженост към мен. По същия начин, по който и моето присъствие тук днес е израз на любов... или пък не е? Както и да е, предпочитам да знам със сигурност, че това е нейното царство. Мога да живея с това. Поне няколко седмици, поне докато състоянието ѝ се стабилизира. Второто тълкуване ме тревожи повече: това е твоят дом и ние сме семейство. Не се знае къде свършва едната и къде започва другата. Всички сме част от една и съща материя. От тази мисъл не ми достига въздух. Като когато искаш да извикаш, но не можеш. Казвам си, за да се успокоя, че съм тук, защото имат нужда от мен. Ние сме стаден вид. Нищо лично. Баба се радва да ме види или поне така ми се струва, когато забелязвам блясъка в помътнелите ѝ очи, който ме кара да се питам дали е от радост, или просто е белег на старостта. Майка я гледа с пренебрежение, а мен – съзерцателно, като дете, което е получило нова играчка и върти в ръце, за да я разгледа отвсякъде. Не винаги е било така. Не знам кога точно се промени мястото ми в сърцето ѝ. Не знам и докога ще продължи. Това е лошото на живота – никога не се знае със сигурност кога всичко отново ще започне да закърнява, по същия начин или по съвсем друг. Животът е изобретателен. Истината е, че се радвам на начина, по който баба ме гледа. Кара ме да се чувствам специална. Дали го прави, за да нарани майка ми, или защото наистина ме обича? Коя е пчелата майка в тази къща? Мама или баба? Мисля си за властта като за нещо абстрактно и непрестанно променящо се. И че в това семейство всички я притежаваме и я упражняваме чрез малки дози отрова. Тези мебели ме натъжават само като ги гледам. Ако тази къща беше моя, щях да наклада огън и да ги гледам как горят, заедно с тях всичко, на което са били свидетели. Замислял ли се е някой за паметта на предметите? Какво ли биха разказали тези столове и тези картини, ако можеха да говорят? Може би единственото, което говори в една къща, е семейният албум. Нашият е оскъден. В него има много празни страници и няколко снимки, по които плесента вече незабележимо се е настанила и се храни със спомените ни. От дете имам навика да го разглеждам с удивление, търся подробности, които да ми разкрият как същата светлина, която запечатва един миг върху фотографския негатив, за да го съхрани, е и светлината, която търпеливо разрушава всичко, докато ние не ѝ обръщаме внимание, превръщайки телата и предметите в мъгла от вар или кости. Всеки път, когато се връщам, го отварям и откривам едни и същи жестове, едни и същи разстояния между телата. Мама ме пита: Не ти ли омръзва да гледаш едни и същи снимки?Истината е, че не ми омръзва. Точно сега съм обсебена от онова, което остава извън кадъра. Вярно е, че погледът на онзи, който упорито се взира в една и съща снимка, се променя, както непрестанните капки вода променят скалата. Вярно е и че колкото повече гледаш, толкова по-малко знаеш. Или пък, както е при баба – колкото повече знае човек, толкова повече мълчи. Обичам да разгръщам семейния албум, защото е като да се качиш на машина на времето. Докато го разглеждаме, можем да се върнем в къщите, в които сме израснали, и в стаите с техните отдавна несъществуващ интериори. Да разпознаем столовете, които вече ги няма; да се питаме какво е станало с кучетата, изчезнали така, че никой никога не разбра къде са останките им; да си спомним роклите, наследени от една на друга, и неудобните обувки, които обуваме само по специални поводи, когато близки или далечни роднини идват на гости и зачакат момичетата, без никой да ги разкрие, макар че са останали завинаги в албума – усмихнати, кротки като позорни статуи. Защото и в семейните албуми, както и в къщите, има тавани, където се складират семейните призраци. Достатъчно е да се вгледаш в липсите на този визуален разказ, в незавършените нишки, които започват да се вплитат в тъканта, но така и не я довършват. В празните места, оставени от снимки, които някой е откраднал, личат следите, които откриваме опитвайки се да отгатнем коя е липсващата частица, може би унищожена в пристъп на гняв, а може би пазена тайно и без угризения. Има и друг липси – липсата на каквото и да бил свидетелство за мъже и жени, които съществуват единствено като разказ, хора, които никога не са били и никога няма да бъдат отпечатък на светлината върху фотографски негатив. Докато гледам баба, вперила поглед в собствения си албум, си мисля, че в тази къща с толкова малко снимки има един жив архив, но е зашифрован и има тайна дата на годност. Това е баба. Жената, която някога колеше кокошки, а сега само ги яде. Старицата с прасковена кожа, напукана от слънцето. Жената, която мълчи и чака деня, в който ще посее собствените си кости като дар. Като повдигнеш самара, се виждат ожулваният. Сега, когато баба е почти на деветдесет, тя отново се е превърнала в бебе. Опита ли се да говори, а само гука. Мама вече е нейна майка – къпе я, облича я и, след като ѝ върже лигавника, я храни. Въпреки неподвижността си, баба винаги мирише хубаво. Има цяла колекция от пудри и вносни парфюми, които децата ѝ, емигрирали в чужбина, ѝ бяха подарили по специални поводи. Има и колекция от рокли и няколко бижута. Когато смъртта я застигне, ще я свари безупречна, защото единственото, което животът така и не успя да ѝ отнеме въпреки всички унижения, е суетата. За разлика от много други болни старици, тя има мама, която всеки ден се грижи за нея, за да не се превърне животът ѝ в мъчителна агония. Така или иначе той вече е такъв. Повтаря го всяка сутрин, уморена да се буди в това повехнало тяло, рухнало под тежестта на годините и най-вече на ясния си ум, който не ѝ позволява да забрави болките, заседнали дълбоко в нея. Всеки ден животът ѝ се състои в това да става само за онова, което е необходимо: да яде и да сере. Ще кажеш, че поне ходи. Но това не е точно така. Вкопчена в стените като паяк, тя влачи изкривените си стъпала по един и същи маршрут: от стаята до банята и от банята до дневната. От време на време пада и макар досега да не си е чупила кост, кожата ѝ се насинява, появяват се синини и ставите ѝ се подуват. Мама я боли повече, отколкото нея, защото се чувства виновна. Но истината е, че баба, както всички бебета, е тиранин. Ако мама не отиде, когато я повика, тя крещи името ѝ да втръсване. Ако излезе за повече от два часа, започва да я кълне. Казват, че заприличала на майка си, прабаба Кармен. Понякога баба е и вежлива. Преди няколко месеца една моя приятелка дойде на гости и когато ѝ я представих, баба каза, че се казва Мариела – второто ѝ име. Мама я погледна учудено и попита: Мариела? А тя, с високо вдигната глава и плахо усмихната, отвърна: Да, Мариела. Никой в семейството никога не я е наричал така, но сега, когато се оказва пред непознат човек, тя избира да се самоизмисли наново. Милувката на утринното слънце е едно от малкото удоволствия, които са ѝ останали. Ден след ден, седмица след седмица, година след година, легнала в леглото със скръстени върху гърдите ръце като дишащ труп, когато сутрешната светлина огрее подутите ѝ, изпъкнали от вените стъпала, баба чака навечерието на собствената си смърт. Дотогава ежедневието ѝ се повтаря: в шест часа гледа литургията по телевизията. Надига се от леглото и горещо се моли Бог да се смили над нея, защото е страдала достатъчно през живота си, твърде малко радости е имала и дори сама си е отказвала от радостите, понеже са я кръстили с кръста на вината. Бог изисква от нея търпение. А тя го има, нужно е много търпение, за да понесеш безжизненото безвремие на един живот, в който сякаш нищо не се случва. Възхищавам ѝ се, макар да знам как се раздира. Вечер, преди девет, тя вдига ръце към небето и благодари за още един ден живот. А на сутринта отново моли Бог да не я забравя, да не я оставя да трупа нови болки. А междувременно, в следобедите – независимо дали вали или пече слънце – попълва буквените ребуси, в които отново и отново открива думите, описващи нейния свят. Гледам я как огражда намерените думи и си мисля, че е жена, обречена на трагедия. Вчера, докато спяла, котката, която се разхождаше по окачения таван, паднала върху гърдите ѝ. Тя се събудила стресната, но уплахата скоро преминала в истерия и посред нощ писъкът ѝ събудил мама. Когато тя влязла в стаята ѝ, разтревожена и още сънена, не успяла да се сдържи и избухнала в смях. Баба много се обиди и затова цял ден не ѝ проговори. Само на обяд попита: — Пак ли пиле? Майка не издържа и тихо промърмори: — Неблагодарна бабичка, все едно не знае какво е глад в тоя живот. Баба я чу. Но не каза нищо и от несръчност или за отмъщение разля супата върху покривката. Майка веднага съжали за думите си и докато ѝ помагаше да стане, опитвайки се да разведри обстановката, каза: — Мамо, благодаря ти за приятната компания. — Ще трябва да ме търпиш, докато умра, защото... какво друго ни остава? — отвърна тя и се отдалечи с паяшката си походка. Превод от испански: Рада Ганкова В центъра на Богота се намира колоритният квартал Ла Канделария, който прави магия от кафененца, старинни къщи, улично изкуство и музеи, който смесва минало и настояще. Из Ла Канделария магичното се разхожда по улиците, както казва самият Гарсия Маркес за цяла Колумбия и за техния свят. В квартала откривам комплекс кръстен Габриел Гарсия Маркес и в центъра му се е разположила една от най-добре заредените и големи книжарница, тази на Fondo de Cultura Económica, рай за читателите, където ти се иска да прекараш часове, да разглеждаш рафтовете, да докосваш книгите, да откриваш нови колумбийски и латиноамерикански автори. Външното пространство е посветено на Габо, а фасадата е украсена със силуета му, жълти пеперуди и отворена книга пейка с маркесови текстове. Когато тръгнах за Колумбия, се пожелах да намеря нов литературен глас, от Колубия, женски. Явно моите желания бяха чути от звездите, които сбъдват литературните мечти. Още на входа на книжарницата на един плакат беше обявена авторката за месец май и под плаката имаше бройки от романа „Нашите дарове“ на Хулиана Гомес Нието. „Нашите дарове“ е вторият роман на Хулиана. С него тя печели Националната награда за роман на Колумбия, в която журито избира от 74 романа и е едва втората жена получила наградата, откакто тя съществува от 2014 година. Това е роман за грижата, за грижата за родителите ни и за завръщането в майчиния дом.

Нашите дарове от Хулиана Гомес Нието

No results