За да стигна до Уахака, тръгнах с кола от Пуебла. Почти по целия път се минава пред гора от кактуси. Пейзажът от кактусови стъбла се простира по цялата западната Сиера Мадре, чак да самия града. Искаше ми се да посетя тази част на Мексико, защото там са концентрирани три от нещата, които много ме вълнуват – езиково разнообразие, занаятчийски текстил и родното място на цветните жени скелети. Като и едноименният щат, и Уахака Сити, са неповторими в своята пъстрота.

Щатът Уахака е известен, с това, че е дом на повече от 16 етнически групи, сред които най-многобройни са сапотеките и мищеките. Културите на тези етноси са се запазили почти непокътнати от преди колониалния период, заради трудно достъпния терен. Всички те си имат собствени езици, обичаи и традиции. Испанският разбира се е лингва франка, но уахакенци имат толкова езици, колкото бодли има на един кактус. Чинантеко, миксе, чонтал, мазатеко, иксатеко… езиковото многообразие тук е съпоставимо с това на целия европейски континент. В Европа има пет езикови семейства, колкото има и в Уахака. За пръв път научих за това земи от романа на Елена Гаро Los recuerdos del porvenir, в който, наред със следреволюционната обстановка, е описан животът в градчето Икстепек. Исках да се разходя по улиците в най-голямата испаноговоряща държава в света и хората около мен да не си говорят на испански.

Днес градът е силно туристифициран, но е достатъчно да се залуташ из сергиите на най-близкия пазар и се потапяш в непознатото звуково море на местните. Освен езиците, навсякъде в Уахака човек се натъква на занаятчийското майсторство предавано от векове. В селцето Теотитлан дел Вайе работят тъкачки, които превръщат вълната и естествените багрила в килими, разказващи шарени истории. Ярките алебрихе, фантастични дървени същества, не са просто сувенири, а частици от живата традиция да се рисува без ограничения за въображението. Друго забележително изделие са плетените сандали уараче. Някога те са били белег за социален статус и са ги носели предимно хората от селските райони, но днес те са популярен символ на мексиканското.

Иначе светът е чувал за Уахака заради филма Coco и катрините (на испански е La Catrina, име дадено от Диего Ривера). Катрината, емблематична фигура за Дена на мъртвите, е измислен персонаж, създаден от художника Хосе Гуадалупе Посада в началото на 20-и век, който тогава я нарича La Calavera Garbancera. Той цели да разкритикува местните, които искат да изглеждат като европейци и да се отрекат от собствената си култура. Катрина е елегантно облечен женски скелет, носещ шапка с пера в европейски стил от XIX век. Тези нагиздени скелети са алегория за равнопоставеността в смъртта, защото без значение дали са богати или бедни, всички хора завършват по един и същи начин.

„Нашата смъртта осветява живота ни. Ако смъртта ни е безсмислена, то и животът ни е бил такъв“ пише Октавио Пас. Смъртта е голяма работа в Мексико, тя е празник, тя е ежедневия, тя е цветове, изкуство и колективна памет. А в Уахака смъртта не се крие в сенките, тя се разхожда по улиците, облечена в цветни дрехи, и щом дойде ноември, всички я канят на вечеря. Филмът Coco ни пренася в тази част на Мексико и представя традицията, която празнува живота чрез смъртта. Неговото послание е че мъртвите продължават да живеят, докато ги помним. Живите поставят олтари със снимки и предмети на починалите, за да ги посрещнат и почетат. Всичко е осеяно с листенца от цветето познато като мексикански невен или flor de muerto.

„Тук не оплакваме мъртвите, а им пеем. Защото ако плачеш, душата се натъжава и не се връща“ обичат да казват уахакенци. Пазари, пъстри скелети, фантастични плетки и фигурки, всичко в Уахака е обаяна в някаква необяснима магия.

The post Разходка из Уахака: цветя за мъртвите и гласове за живите first appeared on Rada's Blog.

Пристигнахме в Баия […] през октомври 1961 г. най-накрая подписахме договора за покупко-продажба за нашата къща в Баия, която се намира на Rua Alagoinhas, точно на върха на хълм, в Рио Вермельо […] Тази къща изобщо не беше къщата, за която си мечтаехме. Голяма и неудобна, имаше нужда от ремонт, от много голям ремонт, за да стане по наш вкус. Това, което ни омагьоса, обаче беше широкият терен и зашеметяващата гледка, разкриваща Рио Вермельо. Открихме и нещо красиво, нещо, което ни хареса, къщата имаше име, поетично име: Соната.

Зелия Гатай

Рио Вермельо е един емблематичен квартал в столицата на Баия Салвадор. Емблематичен е, защото там живеят господарката на водите богинята Йеманжа и цялата салвадорска бохема, но най-вече кварталът е познат, защото на улица Alagoinhas 13 се намира къщата на знаменитата двойка писатели Жоржи Амаду и Зелия Гатай. Рио Вермельо означава „червена река“ и се корени в името на местността на езика тупи Camarajibe или „реката на лантаните“ – червени цветлета, които някога са изобилствали в Салвадор.

За да стигна до къщата в Рио Вермельо (Casa do Rio Vermelho) се катерих около двадесет минути по зигзагообразна стръмна уличка, накрая стигнах до адреса и видях къща, която си приличаше на останалите в квартала. Трудно можех да предположа какви потайности се крият зад тази малка фасада.

Къщата е превърната в музей преди десет години и в момента е една от най-привлекателните атракции в Салвадор. Самата къща е произведение на изкуството построено с пари от изкуството. След години прекарани в изгнаничество, заради забраната на Бразилската комунистическа партия, чийто член е Жоржи, през 60-те години той се завръща в страната си. По същото време продава авторските права за екранизирането на „Габриела, карамфил и канела“ и с парите купува имота в квартала Рио Вермельо. В този дом Жоржи и Зелия живеят почти 40 години, посрещат гости, творят, отглеждат децата си. Къщата е разказ за техния живота и е вдъхновена от творбите на Амаду, които пък са вдъхновени от Баия и баиянци.  

Малко след смъртта на Амаду домът е затворена и бюрократични трудности пречат жена му да направи музей. В последствие архитектът Гринго Кардиа го трансформира в концептуално пространство, където всяко кътче и всяка стая са свързани с произведение на Амаду. Архитектът казва: „Жоржи Амаду разкри душата на баиянците, на бразилците и на нашето смесено, изискано и противоречиво общество, което омагьосва целия свят. Трогнат съм от разбирането, признанието и уважението, с които Жоржи се отнасяше към народната мъдрост, от неуморна му работа да почита и защитава културата от африкански произход и най-вече от идеята, която винаги присъства в творбите и в живота му – борбата за свобода.“

Възможно е да не сте чели никога Жоржи Амадо и пак да ви хареса посещението в музея, а и най-вероятно със сигурност ще прочетат нещо негово, след като се потопите в тази вселена. Музейното пространството включва гората около къщата, всекидневна, библиотека, две кухни, спалня за гости, спалнята на съпрузите и балкон, където са изложени стотици предмети, много от тях подаръци, изпратени на семейството. Къщата е смесица от реалност и литературно въображение, място, където да се видят и почувстват персонажите на писателя.

Гората около имота е дом на растения характерни за Баия. Под сянката на манговото дърво, до пейката с азулежу, където са сядали да разговарят, е посипан прахът на двамата писатели. Сред птичите напеви звучи мелодията на композитора Доривал Кайми Acontece que eu sou baiano, която бележи момента, когато Жоржи е предложил на Зелия да се оженят. Навсякъде изскачат и керамичните жаби. Амаду смятал, че всеки човек си има животно и че неговото е жабата. Веднъж споделил в интервю, че харесва жаби и тогава хората започнали да му подаряват такива фигури.

В градината се сложена статуя на оришата, осъществяващ връзката между материалния и духовния свят Ешу. По цялата фасада и около къщата се откриват и други елементи свързани с увлечението на Жоржи Амаду по афро-бразилското кандомбле, което той защитава включително правово, докато е депутат. Тези мотиви са създадени от художника Карибе, един от илюстраторите на книгите на Амаду. Той изготвя дизайн на плочки със символиката на оришите Ошум и Ошоси (оришата на Жоржи и Зелия).

Жоржи написва 32 книги в шестдесетгодишния си творчески път, а Зелия оставя 14 произведения, които включват и спомени. В библиотеката са събрани издания на преводите на над 40 езика, като на български видях само изданието от 1956 г. на „Кръв и какао“. Любителите на мелодичния бразилски португалски могат да изгледат и 120 видеа, в които известни бразилски личности четат любимите си откъси от книгите на Амаду.  

Кухнята на къщата-музей е вдъхновена от романа „Дона Флор и нейните двама съпруги“ и любимите ястия на Амаду. Дона Флор е прочутата готвачка от кулинарното училище „Вкус и изкуство“, най-съблазнително-апетитната му героиня. Мокека, ватапе, куруру, акараже… цялата вакханалия от вкусове, аромати и баиянска специалитети на дона Флор са пресъздадени с макети и рецепти в музея. А един от главните персонажи в романа „Токая гранде“ се казва Натарио да Фонсека и е кръстен на португалски сладкар създател на известния сладък хляб пао-де-ло, характерен за Виана до Кастело и любим на Амаду.

„Приятелството е солта на живота“ казва Амаду. В неговия дом са отсядали приятели пристигнали от целия свет, сред които Жан-Пол Сартр и Симон дьо Бовоар, приятели от години на изгнаническите във Франция, поетът Пабло Неруда, режисьорите Глаубер Роша и Марчело Мастрояни, музикантите Каетано Велосо и композиторът Доривал Кайми и още.

Жоржи Амаду съжителства с хората от Баия, превръща града и неговите хора в централни герои. Персонажите му са баиянци в тяхната среда, с цялата им пъстра култура и ритуали. От цикъла за какаото до градския цикъл литературната вселена на Амаду е посветена на Баия, а днес Баия му се отплаща като му посвещава една къща произведение вдъхновено от неговите книги.

The post В къщата на Амаду в Рио Вермельо first appeared on Rada's Blog.

или как фавелата се преобразява

Колибата се къпеше сред природа, защото бе кацнала на един от най-високите и стръмни склонове на Моро до Бабилония, и когато обитателите ѝ слепешком излизаха, отмятайки пердето от гниещи дрипи на мястото на вратата, пред примижалите им очи се откриваше безмилостно великолепната гледка на обляното в слънчеви лъчи и осеяно с платноходки и острови море.

Из романа „Бразилия“ на Джон Ъпдайк

В своя роман „Бразилия“ Джон Ъпдайк обезсмъртява една бразилска фавела и създава персонажа Тристао ‒ фавелaдо, жител на фавела. Вече повече от век и половина бедняшките квартали, фавелите, са запазена марка на Бразилия и дишат с ритъма на града, в който се намират. Кацнали обикновено на някой хълм, тези общности са градове в града, имат си характерни привички и организация, жителите им носят манталитет на фавеладос, но същевременно попиват щедро от останалото градско пространство и му се отплащат, като му придават колоритност и чар.
Като повечето бразилски истории и в зараждането на фавелите е замесено робството и най-голямото средище на робовладелския режим ‒ Баия. Този северозападен щат е първото място, където акостират корабите с роби, наречени „кораби-гробници“ и стоварват няколко милиона африканци. До днес в Баия живеят преобладаващо афро-бразилци, потомци на някогашните роби. В периода 1896 ‒ 1898 година се води т. нар. война в Канудос между Първата бразилска република и жителите на Канудос, няколко години след отмяната на робството в Бразилия (1888 г.).
Цитаделата на град Канудос е построена до хълмове и един от тях се казва Моро да фавела заради изобилието от растението Cnidoscolus quercifolius, чието народно име е именно фавела. Когато част от войниците, участвали във войната в Канудос, се завръщат в Рио де Жанейро, те не получават заплати и заради липсата на средства се настаняват във временни сгради, построени на Моро да Провиденсия, а мястото започнало да се нарича „фавела“ ‒ препратка към първоначалния хълм Фавела. И така в края на XIX в. се формират първите селища, където живеят хора без собственост и без възможност за работа, в импровизирани колиби и без инфраструктура.
Названието добива особена популярност и през 20-те години на ХХ в., когато започва екзодос от селските региони, хората, изпаднали в безпътица, се заселват в мизерни колиби в градовете. В продължение на 50 години Бразилският институт по география и статистика (IBGE) нарича фавелите „ненормални агломерации“ заради безредното и гъсто разположение. Преди няколко месеца IBGE обяви, че при преброяването на населението отново ще използва термина „фавели и бразилски градски общности“. Сред една от причините за промяната е настояването на жителите да се наричат по този начин, тъй като понятието „фавела“ е свързано с идентичността им.
Има хора, които живеят във фавелите по необходимост, но мнозина се идентифицират с тези квартали и се гордеят с мястото, от което идват.
Според преброяването от 2022 г. в Бразилия фавелите са над 10 000 и 16 милиона души (8% от населението на Бразилия) живеят в тях. Дълго време се смяташе, че това са квартали, обитавани от бедняци и криминализирани елементи, вид ничия земя, олицетворение за насилието и неграмотността. Жителите там са от всички раси, точно както Ъпдайк описва произхода на героя си Тристао и полубрат му така: „Баща му [на Еуклидес] вероятно беше половин индианец, докато Тристао се гордееше с чист африкански произход, доколкото изобщо можеше да се говори за чист произход в Бразилия.“
В своята книга „Бразилия“, писана през 1941г., Стефан Цвайг разказва за фавелите и предвижда, че те ще изчезнат в следствие на глобализацията. Прогнозата му се оказва грешна, защото фавелите не само че остават, но са пуснали дълбоки корени в бразилските градове, развиват се и се преобразяват.
Ярък пример за такава социална трансформация е най-голямата фавела в Рио де Жанейро и втората по големина в Бразилия ‒ Росиня, кацнала на един хълм и разкриваща зашеметяваща гледка към града и залива. Името „росиня“ означава „малка плантация“, защото през 30-те години на XX век някогашните терени селскостопанска земя са разделени на малки ферми, придобити от имигранти, като оттам те снабдяват със зеленчуци пазара в съседния по-богат квартал Гавеа. Когато клиентите питали откъде идват продуктите, търговците им казвали „от росиня“, тоест от плантацията ей там горе.
Днес Росиня не е просто скупчени разнебитени къщурки, а представлява град със собствени училища, църква, болница, магазини и създава своя култура. Между къщите, натрупани една върху друга, още се минава по 50-сантиметрови стълби от пръст и стръмни пътечки, но вече ги няма едновремешните паянтови колиби. На тяхно място са изникнали постройки от тухли и цимент, между които е осеяно с кабели за (незаконно) свързване с електричество. Навсякъде по света колкото по-високо живееш, толкова по-скъпо е. В Росиня е точно обратното. Хората искат да живеят в ниското, защото придвижването до горе е мъчно.
Представата, че тези квартали гъмжат от банди наркотрафиканти и че полицията не смее да пристъпи там, е може би последното останало клеймо. Действително все още има ъгълчета, контролирани от въоръжени мъже, които открито продават дрога.
В Росиня обаче другите стигми са отживелица, до голяма степен благодарение на изкуството и туризма. Кварталът се е превърнал в задължителна отбивка за туристите, минаващи през Рио, където можеш да си купиш сувенири или да си направиш панорамни снимки. Чуждестранните туристи се интересуват от фавелите заради неразгадаемите архитектурни решения от накачулени една върху друга постройки и плетеницата кабели, но също и заради пъстротата, топлотата и гостоприемството на хората там.
Цяло Рио е изпъстрено с улични графити и фрески. Фавелите не остават по-назад, а си имат своите улични артисти със социална мисия. Фавелизмът е постоянно развиваща се форма на изкуството и се отнася до разпространението на ценностите и художественото изобразяване на фавелите в Рио.
Маркос Невес с артистичен псевдоним Wark Rocinha e фавеладо и основател на Instituto Wark, училище за младежи от Росиня, където учи младежите от квартала на изкуство, но също на самочувствие. Неговите anjos, модерна интерпретация на ангели, изпъстрили цялото фавелно пространство, са се превърнали в символ на Росиня и на колективното въображение, в изкуство, което се стреми да образова, да се бори срещу дискриминацията.
Друг начин, който жителите са намерили да се измъкнат от хватката на наркотрафика, е пасиньо ‒ бързи, координирани движения на краката и стъпалата, смесица от брейк и капоейра ‒ това не е просто танц, пасиньо е нов социален модел на поведение и нов жизнен ритъм за фавелите. Танцът възниква в началото на века сред младите фавеладос и току-що бе признат за част от нематериално културно наследство на Рио от бразилския парламент.
Францисканците, първите духовници дошли по тези земи, приемали три клетви, потвърждаващи желанието им да следват евангелските съвети. Една от тях е бедността. Да си беден в Бразилия не значи да си дамгосан, особено днес, когато фавелите като Росиня се отварят към света, посрещат туристи и се нуждаят от свои ангели.

Източници:

Цитатите от романа „Бразилия“ на Джон Ъпдайк са от изданието на Библиотека „Златни зърна“, 1994, превод: Ралица Ботева.

Статистическа информация за фавелите и IBGE: https://g1.globo.com/politica/noticia/2024/01/23/ibge-favela.ghtml

Коректор на текста: Валентина Пенева

Снимките са личен архив.

The post От плантация до туристическа атракция first appeared on Rada's Blog.