Записки от изложбата „Тарсила до Амарал: Да нарисуваш модерна Бразилия“

„Художничка от фазендата, дошла от плантациите на Сао Пауло в града на път за Париж. От нивите е донесла вкус caipira към цветовете… От Париж се е върнала с рокля на Пуаре, за да ни научи да бъдем бразилци.“ Гилермо де Алмейда, 1950

„Нашето зелено е страхотно. На бразилеца му харесват контрастните цветове. Заявявам, като истинска caipira, че смятам за красиви някои комбинации, които разбрах, че били израз на лош вкус“ Тарсила до Амарал, 1929

Тарсила до Амарал, родена през 1886 г., e емблематична художничка от 20-и век, представителка на бразилския модернизъм. Нейното оригинално и разнообразно творчество съчетава местните, типично бразилски сюжети и естетиката на европейския модернизъм. Винаги съм харесвала картините на Тарсила, както я наричат в Бразилия, защото нейните платна са много пъстри, пресъздават латиноамериканската страна в цялото ѝ многообразие и колорит и провокират постколониалното търсене на национална идентичност.

Картините на Тарсила са се превърнали в символ на бразилската еклектична същност, в „пощенска картичка“ на страната както е кръстено едно от култовите ѝ платна Cartão postal, изобразяващо Рио де Жанейро, заобиколен от зелен пейзаж и една маймуна излегнала се в короната на дърво.

Бъдещата модернистка е родена в заможно семейство, което притежава кафени плантации в Капивари, източно от Сао Пауло. Една от първите ѝ известни картини е A Caipirinha, автопортрет в стил кубизъм, нарисуван през 1923 г., чието заглавието е препратка към провинциалния произход на Тарсила. Caipira означава човек от селските региони (да, оттам идва коктейла кайпириня).

Тарсила черпи от и сама вдъхновява авангардните художествени движения и в Сао Пауло, и в Париж. През януари 1923 г. тя пътува с поета Освалдо де Андраде из Европа, а след това учи редом с художниците кубисти в академията на Андре Лот. Посещава и академията на майстора на кубизма Фернан Леже, който е силно впечатлен от една от първите ѝ творби A negra. Картината е замислена като почит към афро-бразилците, но впоследствие е критикувана, че поддържа расистките и сексистки стереотипи. Въпреки че Тарсила се е вдъхновила от спомените за една робиня живяла в семейната фазенда и стилизираното бананово листо на фона подсказва нещо тропическо, това платно е нарисувано в духа на кубизма. Една африканска тотемна фигура се среща с цветната геометрия на Леже. До днес „Черната жена“ интригува публиката.

Антропофагия

През 1928 г. Тарсила рисува за Освалдо де Андраде, който към онзи момент е неин съпруг, картина на издължена фигура с цъфнал кактус. Освалдо е впечатлен и казва, че това е най-добрата ѝ творба. Той я показва на своя приятел поета Раул Боп, който също смята, че картината е прекрасна и двамата коментират, че прилича на човекоядна фигура, а Тарсила се сеща, че на езика тупи-гуарани Abaporu означава „човек, който яде човешка плът“. Картината е кръстена Abaporu. Художничката определя Abaporu като образ от нейното несъзнавано и го свързва с историите за човекоядни чудовища разказвани ѝ от чернокожите жени в детството.

Освалд написва „Манифест на канибалистите“ Manifesto Antropófago, който поставя началото на Движението на канибалистите. Abaporu символизира антропофагията – усвояване на чуждите влияния, както при канибалски ритуал, при който човек поглъща врага вярвайки, че поема неговите качества. Това символично храносмилане, вид художествен канибализъм дава възможност на националното изкуство да приема и интерпретира чужди и колониални култури, които да се преобразят и придобият бразилски облик.

Пау бразил

През 1924 г. художничката, заедно с други модернисти, предприема пътуване за „преоткриване на Бразилия“. Тя рисува сцени от ежедневието във фавелите, от карнавала в Рио де Жанейро с цялата му шареност, интерпретира фолклорни създания и характерни животни. Започва творческия период Пау бразил с подчертано тропически багри и теми, включващи пищността на бразилската природа и символите на урбанизацията като железниците и новите сгради.

След като посещава процесиите по време на Страстната седмица в историческите градове на Минас Жерай Амарал пише: „В Минас Жерайс открих цветовете, които обичах като дете. Казваха ми, че те са грозни и селски. Но по-късно си отмъстих за това потисничество, като ги предадох на моите платна: най-чистото синьо, виолетово розово, ярко жълто, крещящо зелено…“.

Част от картините от този период остават в колективното съзнание на бразилците. По време на церемонията по закриването на Олимпийските игри в Рио де Жанейро през 2016 г. стадионът „Маракана“ се превърна в огромно произведение на изкуството вдъхновено от бразилската модернистка и картината ѝ Sol poente. Върху сцената се прожектираха кръгове в ярко жълто и оранжево, а изпълнителите, облечени в цветовете на тропическата растителност, се разпръснаха, за да образуват човешка фигура разперила ръце за прегръдка.

През юли 1929 г. Тарсила излага картините си за първи път в Рио де Жанейро. Същата година, заради срива на Нюйоркската фондова борса, семейството ѝ губи своята фазенда за кафе, както и цялото си състояние. Сладва и раздяла с Освалд де Андраде. Художничката окончателно се посвещава на изкуството.

Пътуване до СССР и социално ангажиран период

През 1931 г. Тарсила продава няколко картини от частната си колекция, за да замине за Съветския съюз с новия си съпруг, психиатъра д-р Осорио Сезар. Двойката пътува до Москва, Ленинград, Одеса, Белград и Берлин. След това се озовават отново в Париж, където останала без пари, тя е обща работничка, занимава се с бояджийски дейности и събира пари, за да се върне в Бразилия.

Когато се завръща, Тарсила е арестувана по обвинение в подривна дейнос заради участието си в леви политически събрания. С картината си Operários започва един по-социално ангажиран период от творчеството ѝ.

През 30-те години, когато все още доминираща европоцентричната визия за света, Тарсила до Амарал избира да рисува чернокожи хора, тропически растения и животни, местни митологични създания, за да провокира изграждането на национално самосъзнание. Творчеството на Тарсила е пресечната точка на няколко култури и повдига социални и расови въпроси. Тя ни приканва да преосмислим границите между традицията и модернота, между науката и народната култура и затова се превръща в популярен символ на бразилската идентичност. Ослепителните пейзажи, необичайните и очарователни видения, политическата тематика в картините от 30-те години, приказният гигантизъм на по-късните ѝ композиции, потвърждават силата на едно изкуство, което е вкоренено в своето време, но и винаги е готово да се обновява.

Въпреки че е добре позната в станата си, международните изложби на бразилската модернистка са рядкост. От 9 октомври 2024 г. до 2 февруари 2025 г. Le musée du Luxembourg представя изложба на Тарсила до Амарал, озаглавена „Тарсила до Амарал. Да нарисуваш модерна Бразилия“. Всички снимки в този материал са от изложбата.   

The post Пощенска картичка от Бразилия first appeared on Rada's Blog.

На мен Албания ми е далечна, да живееш според прастари патриархални правило също ми е далечно, но историята на Бекиа ме развълнува. Бекиа е остайница, жена която се е заклева да остане девица.

„това семейство има закони и ти ще го почиташ“

„Остайница“ на Рене Карабаш е роман написан на български, но почерпил идея за конфликт произтичащ от стила на живот в северна Албания, където хората следват редица архаични закони. Когато за пръв път видях романа, не му обърнах внимание, защото не знаех какво означава заглавието. Разбрах значението на „остайница“ чак когато видях книгата преведена на френски в една брюкселска книжарница, vierge jurée или заклета девица.

В тази книга има забранена любов, кръвни отмъщения, семейни вражди, архаични закони, които смачкват свободата и индивидуалността. Романът е покана за размисъл върху общожитейски теми и засяга въпроси като размяната на социалните роли между мъжа и жена и патриархалното подтисничество.

„Ние оставаме роби на собствените си имена и постъпки.“

Основният конфликт в романа идва от това, че Бекиа се опитва да се изплъзне от хватката на Кануна – строга, безпощадна система от правила прилагана в някои изолирани местности. В тези общности жените режат косите си и изгарят роклите си, полагат клетва и се превръщан в мъже в очите на обществото. Кръвните вражди са страшни и родовете се избиват до девето коляно.  

Когато Бекиа се заклева, тя промяна социалния си статут. Една жена в нейната общност струва 20 вола. След клетвата тя придобива права, може да седи разкрачена и да пуши, да пие и да е глава на семейство. Поне на пръв поглед това е освобождаване от правилата наложени на женския пол. Бекиа става Матя, губи женското в себе си и се сдобива с

„най-ценния метал в Албания“

свободата.

Тази своеобразна смяна на пола обаче на означава, че можеш да се отървеш от миналото си или пък от травмите преносясни от поколенията. Бекиа остава в плен на събитията довели до решението ѝ да бъде остайница и всичко последвало в живота ѝ и в живота на семейството ѝ, е предопределено от нейното решение. Всички носят тежкия кръст на извоюваната свобода.

„любовта по тези земи е равна на смърт“

Любовта в романа е равносилна на смърт. Не се предполага, че можеш да обичаш според повелите сърцето си, защото има правила с кого и при какви условия трябва да бъдеш. Романът денонсира ограничаването на любовта и отправя силно послание, че тя не зависи от пола, тенденциите, държавата и законите, че когато човек върви срещу себе си, той нарушава равновесието във вселената.

Образността в тази история черпи от земята, селото и природата – „лъжата с червей“, „една жена струва 20 вола“, „най-добрата приятелка е кравата“. Тази сравнения ни отнасят към обстановка, която много прилича на нашето село. Почти целият текст е написан като поток на съзнанието, който пренася читателя към детайли от историята на Бекиа, брат ѝ Сале и тяхната общност. Историята на Бекиа е разказана от репортерка, дошла да разговаря с последната жива остайница. Като изключим няколкото писма написани от Сале, в останалата част от текста няма нито една точка маркираща край на изречението, текстът върви като дълга поема.

“Остайница” е малък по обем роман, но носи внушителни универсални послания и предстои светът да чуе за него.

Ако проявявате интерес към романа, можете да се срещнете с авторката Рене Карабаш и с преводачката на френски Мари Врина на 7 декември в Брюксел.

ТУК можете да прочетете повече за превода на “Остайница” на бразилски португалски.

The post „Остайница“ на Рене Карабаш first appeared on Rada's Blog.

Бразилският роман „Торто арадо“ на Итамар Виейра Жуниор оживя на сцена в постановката “След мълчанието” на режиьорката Кристиане Жатари. Една красива и емоционална история за белезите оставени от колониалното минало върху Бразилия и борбата на три жени да бъде чут гласът им.

Робството изглежда затворена глава от човешката история, но то битува и до днес и подклажда расизъма, социалните неравенства и несправедливостта. Някои места са особено засегнати от негативните последствия и необработените травми останали след робството. Такова място е Северозападна Бразилия, където се развива действието в бестселъра „Торто арадо“ от Итамар Виейра Жуниор.

Сестрите Бибиана и Белонизия, главните героини в романа „Торто арадо“, живеят в имението Агуа Негра в сърцето на щата Баия. Момичета се борят за свобода от ярема, впрегнал хората в тяхната общност от наследници на робите. Въпреки че робството е отдавна забранено формално, те нямат право на собственост над земята, която обработват, нито пък получават заплащане за труда си. Същевременно те съхраняват великолепието и колорита на своята африканска култура пренесена през вековете и моретата и вплела се с местните вярвания.  

Публикуването на романа съвпадна с началото на пандемията и изостреното усещане на хората, че правата им са отнети. В Бразилия последва вълна от протести срещу президента Болсонаро и „Торто арадо“ стана един от символите на протестите срещу неравенствата. Театралната постановка носи същото послание и започва с израз на облекчение, че начело на Бразилия вече не е Болсонаро.

„След мълчанието“ (Depois do silencio) е театрална адаптация на романа, великолепно сценично изследване на региона Шапада Диамантина в Баия и неговите хора. В постановката участват четирима актьори, две професионални актриси, както и една жена от общността Шапада Диаментина и един музикант.

Представлението пресъздава основната сюжетна линия от романа, израстването на двете сестри, тяхното узряване за борба за правата на народа им, мъката и горчивината от зависимостта и неглижирането на техните хора. Едната сестра Белонизия е дълбоко свързана с земята, а другата Бибиана с думите и ученето. Завръзката в сюжета е жестокото убийство на съпруга на Бибиана Северо и на селския лидер Жоао Педро Тершейра заради поземлени спорове. Северо е извор на кървавата река, повален след осем изстреляни куршума. „Реката бе от кръв и сълзи, тя обилно се разливаше, сякаш кален поток, който минава през къщите и призовава хората да се обединят или да избягат от имението.“ Историята на Жоао Педро Тершейра и последвалите след смъртта му протести израз на недоволството са пресъздадени във документалния филм „Човек белязан да умре“ (Cabra, marcado para morir, 1984) и са поставят началото на конфликта в сюжета на постановката.

За етнографското пресъздаване на обичаите и традициите от Шапада Диамантина са заснети видео материал от тамошните земи и на сцената могат да се видят афро-бразилският ритуал жаре и песните и танците, които го придружават.  

Началото на втора част на романа „Торто арадо“ започва със съня на Бибиана, който отразява нейните травми от режещия нож, връзката със земята и усещането за безсилие: „Тичам през старата каатинга сред високи дървета и търся просека към дома, а късове от кожата на ръцете ми се закачат на тръните на тукума. Нито е ден, нито нощ, а краката ми изгарят върху нажежената земята. Появява се белокож, добре облечен мъж на бял кон. Усмихвайки се, той стеснява пътеката, по която бягам. Опитвам се да тръгна в други посоки, крещя, но всичко е заградено. Лъскава като сребро тел обикаля земята и остават само тукум, мандакару, опунция, женипапо и сухо пау. Не мога да се прибера. Тогава виждам камък, сияещ, сякаш е скъпоценно бижу.“ „След мълчанието“ прави въобразими тези картини чрез съчетаването на литературен текст, актьорска игра и автентични видео кадри от пищната бразилска земя.

Постановката размива границите между театър, кино и инсталация като се преплитат игра на живо и кинематографски кадри заснети в бразилската земя, заиграва между миналото и настоящето, реалността и измислицата и проследява борбата на три жени за техните общност, земя и свобода.

The post След мълчанието – „Торто арадо“ на сцена first appeared on Rada's Blog.

За трети път в Брюксел се проведе фестивал на българската книга

На 18 и 19 септември 2021 г. в Брюксел се проведе третото издание на фестивала на българската книга. След първите две успешни издания през 2019 г. и 2020 г. група ентусиасти, обичащи българските книги, обединени под шапката на Бългaрcкaтa културнa acoциaция, организираха този двудневен празник на българската литература.

Cъбитиeтo ce прoвeдe в културния център Dе Mаrktеn, разположен в сърцето на Брюксел, който от години е притегателно място за художници, писатели и хора на изкуството.

Повече от две хиляди километра изминаха тон и половина книги – общо около 3500 книги, които изложителите предложиха на книжния базар. На форума гостуваха десет издателства и техни представители – „Жанет 45“, „Хермес“, „Лексикон“, „Колибри“, „Знаци“, „Екрие“, „Потайниче“, „Искони“, „Лемур“ и „Сиела“. Всяко издателство представи най-новите си произведения от български автори, като тази година за пръв път на базара от книги се продаваха и преводни произведения.

В събитието участваха утвърдени български автори, които се срещнаха с българско говорящата публика в Белгия. Те представиха най-новите си книги, част от които са в класациите за най-продавани книги в България. Авторите присъствали на форума бяха Катерина Хапсали, Велина Минкова, Мария Касимова-Моасе, издавани от ИК „Колибри“, Боряна Григорова представена от ИК „Екрие“, Александра Шехтова, Бета Наур, Роберт Леви, Росица Трифонова от ИК „Лексикон“, Деметра Дулева, Иван Станков и Катя Караиванова, представени от ИК „Хермес“, Елена Алексиева от ИК „Жанет 45“ и Йото Пацов от ИК „Потайниче“.

Фестивалът беше открит с представянето на писателката и журналистка Катерина Хапсали, автор на романите „Гръцко кафе“ и „Сливовиц“ и сборника с разкази „Хора“. Брюкселската публика очакваше с нетърпение представянето на „Хoрa“, който излeзe прeз пролетта и бързо достигна до сърцата на читателите, а рaзкaза „Пeрушaн дoктoр“ щe бъдe екранизиран. Любимата на френскоезичната публика Велина Минкова, чийто дебютен роман „Доклад на зелената амеба за химическия молив“ е написан на френски език, говори за сборника си с разкази „Бразилски храст“, написани с много чувство за хумор. Този сборник спечели специалната награда „Свирепо настроение“ на името на един от ранните сборници с разкази на Радичков, която се връчва на книги с иронично-сатиричен поглед към света. Велина Минкова разказа и за участието си в сборниците и антологии като „България за напреднали“, „Истории от 90-те“ и „Моята булчинска рокля“.

Особено емоционална беше срещата с терапевта Боряна Григорова, която представи своята книга „Паяжината на психическия тормоз“, посветена на проблемите на психическия тормоз. Тема не толкова позната на българските читатели и разработена в произведението на Боряна, което е на границата между художествената литература и популярната психология.

Младата авторка Александра Шехтова представи своя роман „Не подлежи на осиновяване“. Този роман засяга теми, по които не е писано до сега в българската литература – за съдбата на децата, които живеят в домове за деца без родителски грижи и за борбата срещу остарелите закони за осиновяване.

Съботната вечер завърши с любимата писателка нa мнoгo читaтeли, а и на тeaтрaлните зритeли, Мaрия Кacимoвa-Мoace, която се представи в комичния стил на книгата си „Записки от Шато Лакрот“. „Зaпиcкитe“ ca първaтa хумористична творба на Мария, излязлa като aудиoceриaл в Strоrytеl, а в последствие и като книжно тяло. В този роман българската снаха Калина прекарва едно лято с родителите на френския си съпруг в замък във френската провинция, където се раждат комични ситуации при сблъсъка на българските и френските нрави и манталитет.

В неделя бяха представени авторите на Издателска къща „Хермес“ Деметра Дулева, Иван Станков и Катя Караиванова. След като през 2019 г. Деметра Дулева представи пред сънародниците ни в Брюксел своя дебютен роман „Странстващият албатрос“, тази година разказа повече за новата си книга „Преобърнати съзвездия“. С това събитие продължи своеобразното литературно турне на книгата, което включваше още София, Пловдив, Бургас, Варна и Сливен. Иван Станков представи най-новия си сборник с разкази „Вечерна сватба“. В началото на годината писателят се включи в онлайн среща, организирана от асоциацията, а сега почитателите на българската литература можаха лично да зададат въпросите си към автора и да получат автограф. В разговора с Катя Караиванова тя сподели повече за работата по дебютния си роман „С обич, Александър“ – една история за въображаемото и реалното, за приятелството и за любовта, която прави живота по-красив.

Елена Алексиева запозна публиката със сборника си с разкази „Прекъсването на Самсара“, а Йото Пацов разказа за невероятните си пътешествия в Азия и по света и представи последните си книги.

Поетът с хипи душа Роберт Леви взе участие с двете си книги „Anemoia“ и „Дромомахия“. Писателка Росица Трифонова сподели подробности за създаването на дебютния си роман „Пурпурно небе“. Познатата предимно като автор на детски книжки Бета Наур, представи солидния си роман „Скитници“. Тази интригуваща история с кинематографски потенциал поставя сериозни въпроси за личния избор и човешката същност, която се променя под влияние на обществото, за това кое подтиква хората към престъпления и как може човек да съхрани себе си и да се опази от злото.

Представител на издателство „Знаци“ ни запозна със стихосбирките на младите поетични дарования, открития на Националния литературен конкурс „Море“ – Георги Гаврилов, Калоян Христов и Александър Арнаудов. Издателство „Лемур“ участва с току-що публикуваната книга от Арсен Мердански „Трите смърти на Америгор“ – един загадъчен тефтер със затворнически записки, който ни среща с реалността в стил (български) Тери Пратчет.

Посетителите на фестивала споделиха, че това което им липсва в чужбина, е достъпът до български книги и затова много от тях си тръгнаха от събитието с по над десет книги. Очакваме този фестивал да се превърне традиция, да се проведе и през 2022 г., както и да бъде пример за други български общности, живеещи в европейските столици.

Публикувано в списанието на Българската библиотечно-информационна асоциация ББИА, брой 4–5 / 2021

The post Български писатели гостуват в Брюксел first appeared on Rada's Blog.

През пролетта на 2019 г., точно на 24 май, в Брюксел бе открита българска библиотечна секция. 

Столицата на Белгия е разделена на 19 общини и всяка община разполага със свои библиотеки. В една от библиотеките в община Скаарбек се намира и  българска колекция. 

Българските заглавия са около 200, като намеренията на библиотеката са всяка година да разширява тази секция и през следващата година тя да достигне 300 книги. Тук може да се заеме художествена литература, както от класически автори така и нови български и преводни творби,  нехудожествена литература, дивидита с български филми. Специално внимание е отделено на детската и учебната литература.

Тази библиотека е модерно пространство за учене, интелектуално обогатяване и за срещи с книгата и разполага с повече от 50 000 материали. Детската секция е изключително богата и постоянно се обновява, а много от посетителите на  библиотеката са деца. Те могат да четат книги на нидерландски, френски, английски, испански, а от скоро и на български.

Защо точно в Скарбек е открита българска секция? Много българи живеят в тази община, а всички българи в Брюксел сформират деветата по големина чуждестранна общност. За да подкрепи нашите сънародници и запазването на родната култура и език, общината в Скаарбек финансира откриването на българска секция в библиотеката. 

Библиотеката провежда занимания за възрастни и деца, кани училища, организира срещи и курсове. От септември месец българските деца и техните родители се събират всяка втора неделя в общинската библиотека в рамките на инициатива „Български народни приказки – четем и разказваме“, за да разказват и драматизират български народни приказки. Работи се и за  подготовка да афиш от българоезични литературни събития и срещи през следващите месеци.

Публикувано на 27 декември 2019 в СКИФ

The post Българска библиотечна секция е открита в Брюксел first appeared on Rada's Blog.