„Езикът е мисъл, езикът е дух, езикът е начин да видим света и да оценим живота“
Даяра Тукано
Бразилските езици разказват за пътя изминат от предците на коренните жители и като всеки език отразяват светоразбирането на хората, които ги говорят. Но днес те не се преподават в училище и липсва цялостна политика за тяхното опазване. Смята се, че преди пристигането на португалците на територията на Бразилия са се говорили около 1500 езика от около 11 милиона души от над 2000 племена. Днес земята наречена Бразилия е все още една от най-многоезичните страни на планетата, но са останали едва 175 териториални езика – неизмеримо богатство, което столетия устоява на процесите на унищожение и асимилация.
Когато в края на XV в. век европейците пристигат до тази земи, те си мислят, че са стигнали до Индия. В невежеството си наричат автохтонните жители „индианци“, тоест „индийци“, и това название, измислено от белите, остава във вековете и повърхностно уеднаквява племената без да им дава възможност да се самоопределят и да запазят идентичността си.
Романът Meu querido canibal („Скъпи мои канибале“) на Антонио Торес е исторически разказ за живота на първите жители на Бразилия няколко десетилетия след „откриването“. Главният герой е вождът Кунамбебе, който се бори срещу подтисничеството и изтреблението на племето си. Книгата проследява клането на тамоите, връзката им с френските пирати, измамите на конквистадорите и кървавото основаване на град Рио де Жанейро. При този първи контакт колонизаторите са дехуманизирали местните, наричали са ги „варвари“, „канибали“ и „диваци“ и са опитали да им наложат своя мироглед, религия и също език.
Така както туземците е трябвало да научат португалски, и първите заселници е трябвало да научат туземните езици. Когато португалците пристигат те разбират че тупинамбите, тупиникимите, табажарите и потигуарите говорят езици от семейството на тупи и започват да ги използват като важен инструмент за покръстване им, а преследването на туземните езици става начин начин да се отслабят племената и за да ги принудят да се откажат от земите си.
Същевременно за много от тези племена многоезичието е ценност. Сред туканите, например, има правило мъжете да се женят извън своята езикова група: никой мъж не може да има съпруга, която говори неговия език, тъй като това е вид кръвосмешение. Мъжете избират жени от съседни племена, говорещи друг език. В резултат на това във всяко село се използват няколко езика: езикът на мъжете, езиците, говорени от жените от съседни племена и един вид есперанто, широко разпространен „търговски“ език. Децата се раждат в многоезична среда и всички в общността са полиглоти. Многоезичието се приема за даденост и преминаването от един език на друг в рамките на един разговор е често срещано.
Даяра Тукано от това племе (името на племето се използва като фамилно име) е авторка на експозицията Nhe’ẽ Porã: Memória e Transformação, която се намира в MAR – Музея на изкуството в Рио де Жанейро. Заглавието на изложбата е на езика mbya от думите: nhe’ẽ което значи „дух“, „живот“, „дума“ и „реч“ и porã – „хубав“, „добър“, тоест „хубави думи“, „добри думи“, които дават смисъл на човешкото преминаване през тази земя. Посетителите са потапят в гора, чиито дървета представляват десетки езикови групи, към които принадлежат езиците, говорени днес от туземното население на Бразилия.
Частта „Езикът и памет“ от тази експозиция разказва истории за първоначалния контакт при нахлуването в териториите на коренното население, акт на насилие, който започна през XVI в. и продължава да наши дни, колониален процес наречен от белите „цивилизоващ“. Експозицията хвърля светлина върху трансформациите на езиците на коренното население, изследва устойчивостта, богатството и многообразието на формите на изразяване на туземните.
В една от залите може да се види пръчка използвана в религиозните училища за наказване на местните деца, които говорят на своите езици вместо на португалски. Като алегория за създаването на Бразилия и съпътстващото насилие пръчката е изработена от pau-brasil – дървото, смятано за национален символ и давало името на страната. Този и други превъзпитателни инструмент са използвани върху народите от горната част на Рио Негро, на които е забранявано да практикуват ритуалите си и да говорят езиците си.
В края на XX век настъпва бум в търсенето на каучук, много от териториите на коренното население в Бразилия са превзети. В този период бразилското правителство провежда политика на попечителство и насилствена интеграция спрямо коренните жители – деца са отделяни от семействата им, забранено им е да говорят езиците си, свещениците преследват местните шамани, забраняват им обреди и унищожават свещени предмети в името на „цивилизацията“.
В продължение на векове отношенията между коренното население и колонизаторите са по същество опити за налагане на европейската представа за света. В този процес са изгубени много от туземните езици и дори днес заради натиска от националния език, продължават да изчезват. Загубата на един език е краят на един свят.
Още по темата:
Изложба: Nhe’ẽ Porã: memória e transformação
“Банзейро Окото – Пътуване до Амазония”, Елиане Брум, Жанет 45, 2024
O Karaíba: Uma História do pré-Brasil, Daniel Munduruku, Melhoramentos, 2018
