Представете си, че сте претърпели катастрофа или сте застигнати от природно бедствие и ви трябва помощ. Обаждате се на 112. Само че ви чуват как говорите и решават да не ви пратят помощ, защото на някого не му харесва акцентът ви. Или кандидатствате за работа, но чуват, че говорите с акцент и не ви наемат. Не, това не са въображаеми ситуации, а реални такива за много хора на различни места навсякъде по света.
Пример за такова езиково профилиране е един експеримент по време на трагедията с урагана Катрина когато на афро-американците или латиноамериканците, които говорят с акцент, са отказани услуги и помощ след като са се обидили на спасителните отряди.[1]
Глотофобията е явление, при което акцентът на някого е причина този човек да бъде дискриминиран в обществото. Смята се, че терминът глотофобия е изкован от френския лингвист Филип Бланше и означава презрение и омраза, изключване на хората, които говорят неправилно или лошо (според преценката на слушателя) като не се отчита как такова пренебрежително отношение може да повлияе върху говорещите. Зад този термин не стои дискриминация на носителите на даден език, явление познато като езиково дискриминация, а по-скоро става въпрос дискриминация на база различен акцент и отклонение от нормативното произношение.
През 2017 година по време френски избори Жан-Люк Меланшон се подиграва на една журналистка от Тулуза, като имитира акцента ѝ и казва: „Иска ли някой да ми зададе въпрос на що-годе разбираем френски език?”. По-късно е внесен закон за борба с глотофобията, но не е приет. През 2020 година имане нов опит да се приеме законът наречен „Насърчаване на Франция на акцентите“[2], които вече е гласуван във френския Сенат и е със статут на проектозакон.
Това е пример за това как езиците могат да бъдат елитистки инструмент в ръцете на шепа хора. Ако проследим историята на френския език, още през 16 век малък интелектуален и политически елит определя кое е правилно във френския и как трябва да говорим. Тогава е създадена Френската академия, която добива функцията почти на цензор и филтрира достъпа до обществото.
Френският правопис не случайно е толкова труден, че чак понякога ни изглежда перверзно невъзможен. (А българите се оплакваме заради определителния член.) През 1673 Академията приема правопис, които е преувеличено етимологичен и умишлено педантичен, с цел да различи „образование от необразованите и от простите жени“[3]. Постепенно много французи се превръщат в невидима езикови полицаи и лесно можеш да станеш обект на подигравки и да те изключат от обществени групи, ако не говориш и пишеш стандартизирано.
Днес дадох примери за глотофобия във Франция, но явлението се наблюдава по всички географски ширини в по-малка или по-голяма степен и никой не е застрахован срещу този вид дискриминация.
Следвайте ме за още езикови истории.
[1] IT AIN’T ABOUT RACE: Some Lingering (Linguistic) Consequences of the African Slave Trade and Their Relevance to Your Personal Historical Hardship March 2006Du Bois Review Social Science Research on Race: https://www.researchgate.net/
[2] Проектозакон „Насърчаване на Франция на акцентите“ https://www.assemblee-nationale.fr/
[3] „les gens de lettres d’avec les ignorants et les simples femmes“
