За литературата на необикновеното и екологично отговорното
„Разказвачки на необикновеното“, така наричат младите латиноамерикански писателки, които вплитат в творбите си ежедневното с ужасното и фантастичното. Една такава авторка е аржентинката Саманта Швеблин, включена в списъка на списание “Гранта” за най-добрите млади испаноезични писатели.
Нейната новела „Отрова“ е сред финалистите на наградата “Мен Букър” за 2017 година. Творбата засяга темите за тревожната и обсебваща, почти отровна майчинска загриженост и отровената от човешката дейност природа в Аржентина. Тази история заиграва с ужасното, с реалното и фантастичното, така характерна за разказите на писателите от региона на Рио де ла Плата, изгражда едно фрагментирано повествование между бълнуването и реалния спомен, в което се оглежда разстроеното съзнание на главната героиня.
Бълнуващата и умиращата Аманда води разговор с полу реално полу въображаема момче на има Давид и ни връща във времето преди фаталния ѝ край, когато тя отсяда в малка къща в Сан Исидро и се запознава с Карла, местна жена, която разказа историята за сина си, отровен от замърсените с пестициди води. Разказът се движи между баналното и странното, ежедневното и необичайното, между реалния спомен и замъгления разум. Давид се е превърнал в чудовище според майка му, в не съвсем нормално момче след допира с отровата, а Аманда е изпаднала с постоянно параноя и чувство за страх да не се случи нещо на дъщеря ѝ Нина. Съзнанието ѝ е разстроено от вината и ужаса.
Това трескаво състояние на майката е изведено като акцент в английския превод на новелата Fever Dream, а оригинално заглавие на испански Distancia de rescate или „спасително разстояние“ символизира свръх бдящата майка, която изчислява разстоянието между себе си и детето си, защото „рано или късно нещо лошо ще се случи“.
„Спасително разстояние, така наричам променливото разстояние, което ме дели от дъщеря ми и прекарвам половината от време си в изчисляването му.“ По този начин Аманда обяснява постоянния страх, който изпитва за своето дете, обсесията да поддържа една невидима нишка свързваща я с Нина. Спасителното разстояние между родителя и детето се променя според обстоятелствата и се оказва опасно, задушаващо, отровно за детето.
Българският превод на заглавието поставя акцент върху друга тема засегната в роман – екоужаса от замърсяваното и отравянето на природата с пестициди, превърнал се в зловеща заплаха за човека. Това е художествена интерпретация на въпроса за пръскането на соевите насаждения с глифозат, пестицид, доказано причиняващ множество малформации и ракови заболявания. Печално известно е селото Авиа Терай в Аржентина, близо до границата с Парагвай, където районът се обезлюдява, а новородените са с увреждания, за които родителите винят постоянното пръскане с пестициди при интензивното земеделие.
Въпреки изследванията, че глифозатът е вреден за околната среда и човешкото здраве, няма ограничения за употребата му в Аржентина. Сред страните в Латинска Америка, Аржентина е на челно място по отравяне на храните с химикали, което се смята за причина за 15% от заболяванията. Швеблин изобличава щраусовото поведение на хората към екологичните проблеми. Децата в отровените региони се раждат с малформации, конете се разболяват, птиците умират след допир с отровените води. Водата е привидно чиста, но само няколко часа след контакт с нея, хората се отровени, капките роса са красиви, но са опасни. Аманда е запомнила, че от един камион свалят бидони пълни с химикали, а дъщеря ѝ Нина държи консерва производна от точно тези натъпкани с пестициди култури. Ужасното е че това не е фантастично и нереално, а част от действителността на хората, една невидима интоксикация разнасящата се от просторните полета със селскостопански култури.
Вярата в чудото на знахарството е друго тема засегната в романа. Когато Давид се разболява отчаяната му майка го води в „зелената къща“, където местна знахарка лекува хората, които така или иначе не разчитат на лекарите. Знахарката предлага трансмиграция на душата на детето, за да го спаси от болестта. В едно тяло няма място за два духа и няма тяло без дух, казва тя. Целта на трансмиграцията е да отведе духа на Давид в здраво тяло, но ще доведе непознат дух в болното му тяло и така ще раздели отровата в две тела. Детето вече не е същото, майка му не приема това ново същество.
Швеблин изгражда разказ на ръба между психологическия трилър и екологичния ужаса, баналното става чудовищно, обикновеното – необикновено. Тя критикува екологичния ни непукизъм и превръщането на природа в чудовище в един тревожен и клаустрофобичен разказа на умираща жена. Новела предупреждение за неизбежните екологични катастрофи и душевния ни срив.
Новелата „Отрова“ е екранизирана и филмът може да се гледа в платформата „Нетфликс“. По филма работят перуанската режисьорка Клаудия Льоса и авторката на романа.
