Аз съм най-добрият търговец в света. Но никой не го знае, защото съм скромен човек. Казвам се Густаво Санчес Санчес и ме наричат, мисля с умиление, Магистралата.

Мога да имитирам Джанис Джоплин след две чашки. Знам да тълкувам написаното в курабийките с късметчета.  Мога да накарам кокоше яйце да застане изправено на маса без помощни стрества, както правил Христофор Колумб. Мога да броя до осем на японски: ичи, ни, сан, ши, го, року, шичи, хачи. Мога да плувам по гръб.

Това е историята на моите зъби. Това е моето семейно писмо за поколенията, моето есе за всичко поддаващото се на колекционерство и радикално рециклиране. Първи по реда си са Началото, Средата, Края, като в която и да е друга история. После са Параболата, Хеперболата, Елиптиката и всички останали. И след това – не знам какво следва. Вероятно безчестието, смъртта и по-късно славата постмортем. Но за това не ми се пада да говоря от първо лице. 

***

Има хора с късмет и хора с каризма. Аз притежавам малко и от двете. Моят чичо Венустиано Санчес Фуентес, продавач на качествени италиански вратоврзъки, казваше, че интелигентността и красотата се хабят лесно и са тежко бреме за тези, които ги пртежават, защото, когато ги загубиш, това е най-тъжната и бавна смърт в живота. Мен не ме притеснява това, защото никога не съм притежавал ефимерни качества. Магистралата притежава само устойчиви качества. Именно от моя чичо Венустиано наследих каризмата и също едно елегантна вратовръзка, единственото необходимо в този живот, за да се превърнеш в мъж с потекло.

***

Родих се с четири предварително израснали зъба и цялото ми тяло, покрито с фин слой черни мъхчета. Но съм благодарен за това, защото грозотата, казваше другият ми чичо Еверардо Лопес Санчес, калява характера. Щом ме видял баща ми помислил, че истинският му син са го занесли на родилката от съседната стая. Опитал по всякякв начин –  шантаж, обезщетение, бюрократични мерки – да ме върне на сестрата, която ме била донесла. Мама, обаче, ме приела в ръцета си от момента, в който ме видяла: червен, подпухнал и мъничък, треперещ като мида в бистра вода в моето болнично одеалце. Мама беше тренирана да приема гадостите като съдба. Татко не.

Сестрата обяснила на родителите ми, че моите четири зъба били рядко срещано явление в нашата страна, но не толкова рядко срещано сред другите раси. Казвало се Наследствено преднатално озъбяване.

–             И какви раси, например? – попитал отбранително баща ми.

–             Например кавказците, господине – казала сестрата.

–             Ама това дете е черно като катран – репликирал баща ми.

–             Генетиката е наука пълна със загадки, господин Санчес.

Този последен коментар явно е успокоил малко баща ми, който най-нкрая се примирил и ме занесъл на ръце до вкъщи увит като пашкул в грубо одеяло от шведска вълна.

***

Мама вземаше да пере чуждо пране. Татко, сам, дори ноктите не си миеше. Бяха загнили, загрубели, черни. Режеше ги със зъбите. Не защото страдаше от безпокойство, а от мързел и безразличие. Докато си пишех домашните на масата, той ги изследваше мълчаливо срещу вентилатора, опънат на зеления кадифен фотьойл, който мама наследи от Хулио Кортасар, съседа от 4-ти „А“, който умрял от тетанус. Когато синовете на господин Кортасар донесоха неговите принадлежности, ни оставиха папагала му ара  – Критерий, който на свой ред умря след няколко седмици от мъка – както и зеления кадифен фотьойл, където татко се нагнездваше всеки следобед. Вглъбен, проучваше съзвездията от влага на таван,  слушаше радио „Образование” и със зъби си гризеше ноктите пръст по пръст. 

Започваше с кутрето. Притискаше един ъгъл между горния и долния централен резец, откъсваше едва една стърготинка и с едно дърпане изтегляше висящата кожа от нокътя която оставаше. След като я издърпваше, я въргаляше известно време в устата си, правеше няколко превъртания с език и я изплюваше. Нокътят се изстрелваше и падаше върху тетрадката ми за домашна работа. Кучетата лаеха отвън на улицата. Аз го гледах, мъртъв и кирлив, на няколко милиметра от писеца на молива. Тогава рисувах дебела окръжност около него и продължавах да пиша на страничката,  като внимавах да не пиша върху кръга, който бях очертал. Продължаваха да падат нокти от небето върху тетрадката ми с широки редове като засилили се метеорити от въздуха на вентилатора: безименен, среден, показалец и палец. И после другата ръка. Аз нагласях буквите на страницата, за да ограждат кръгообразни кратери, които оставяха върху страницата летящите мръсотии на татко. Когато свършвах страницата, събирах ноктите на една купчинка и ги слагах в джоба на панталона си. После в моята стая ги слагах в един книжен плик, който държах под възглавницата си. Колекцията ми толкова набъбна, че по време на моето детство напълних няколко плика. Край на спомена.

***

Татко вече нямаше зъби. Нито нокти, нито лице: кремираха го преди две години и по негова молба аз и мама разпръснахме пепелта в залива Акапулко.

Мама я погребах до братята и сестрите й в град Пачука, Бела Аироса, една година по-късно. Ходя веднъж месечно да я видя, за предпочитане в неделя. Почти винаги вали и в Пачука почти не се помръдваше въздухът.

Никога не стигам до гробището, за да видя мама, защото съм алергичен към полени, а на гробищата има много цветя. Слизам от автобуса не много далеч оттам, в една красива алея,  украсена с динозавърски скулптори в реални размери. И там спирам сред опитомените стъклени зверове, почти винаги мокрейки се, изричайки „Отче наш“, докато ми отекат краката и се изморя. После отново пресичам улицата, като внимавам да прескачам локвите, кръгли като кратерите в моите детски тетрадки, и чакам автобуса да ме върне на гарата.

***

Първата работа, която получих, беше в павилиона за вестници на Рубен Дарио, на ъгъла на улица „Олиева“ с улица „Метална“. Бях на осем години и вече ми бяха паднали всички млечни зъби. Бяха ги заместили други, широки като лопати, всеки обърнат в различна посока.

Съпругата на Рубен Дарио, Асул, имаше леко умствено изостане. Не беше грозна, но имаше простовати лице и усмивка. Беше ми първа приятелка, въпреки че беше двадесет години по-голяма от мен. Рубен Дарио я държеше затворена вкъщи. Пращаше ме в единадесет сутринта с връзка ключове, за да проверя какво правеше Асул и за да я попитам дали не й се искаше нещо от външния свят.

Асул почти винаги беше просната в леглото по долни гащи, а господин  Унамуно,  застанал отгоре й, се отъркваше в нея. Господин Унамуно беше стар коцкар и водеше програма по радио „Образование”. Програмата започваше винаги по един и същ начин „С вас, Унамуно: скромно потиснат, симпатично електричен, сантиментално левичар”. Мухльо.

Когато влизах в стаята, господин Унамуно се изправяше с един скок, натъпкваше си ризата, обикновено лекьосана с кафе и сосове – зелен, цвят горчица, червен – и несръчно си закопчаваше панталона. През това време аз гледах пода и понякога с периферно зрение към Асул, която оставаше легнала на леглото. Гледаше към тавана и прокарваше възглавничките на пръстите по полуоткрития си корем. Вече облечен и с бавни жестове, Унамуно идваше и ме плесваше по челото.

–             Не са ли те учили да чукаш на вратата, Хлебарка?

Асул ме защитаваше: „Казва се Магистралата и е мой приятел.“ И после се разсмиваше едновременно дълбоко и простовато, зъбите й безобразно дълги и изтъпени към върховете.

Когато най-накрая господин Унамуно се измъкваше, изпълнен с притеснение и вина, през задната врата, Асил отмяташе чаршафите, като наметало на супергерой, и ме канеше да седна на леглото. Хайде да играем на джобен билярд, виж, ела насам. Когато свършвахме, ми подаряваше парче хляб и вода в торбичка със сламка и ме пращаше обратно на павилиона за вестници. По пътя свършвах водата и се запазвах за после смалката в джоба на панталана. Събрах повече от десет хиляди сламки, кълна се.

–             Какво правеше Асул? – питаше ме Рубан Дарио, когато се връщах на будката.

Аз я покривах, разказвайки някое невинно занимание:

–             Точно се мъчеше се да пъхне  конец в игла, за да закърпи покривалото от кръщенето на сина на втората си братовчедка.

–             Каква братовчедка?

Не отговорих.

Беше май някаква Сандра или  Берта. Ето ти бакшиша и вече тръгвай към училище. Край на спомена.

***

Изкарах началното и основното училище, както и подготвителния клас, минавайки незабелязано  и с добри оценки, защото съм от тези, които никога не предизвикват вълнения. Не си отварях устата, дори когато извикваха името ми при проверката по- списък и не от страх да не ми видят изкривеното чене, а от сдърженост.

Когато навърших двадесет и една, ми дадоха работа като частен пазач в една фабрика за играчки на шосе „Морелос“, мисля заради същото нещо – сдържаността. Там останах двадесет и девет години. Като изключим шест месеца болничен заради хепатит, три дена заради един пагубен кариес, който завърши с двойно кореново лечение на мъдреца и седмиците, които бях в отпуск, бях точно дведест и осем години и три месеца като частен пазач във фабриката.

Но един най-прекрасен ден късметът ми се обърна, както казва Наполеон , певецът. Салвадор Ново, Оператор на пастюризацията, го обхвана пристъп на паника, докато облсужваше един доставчик от DHL, по-скоро пълен, среден на ръст господин. Джени Лопес, секретарка на Супервайзора на полемерите, никога не беше виждала пристъп на паника и помислила, че средният на ръст доставчик е нападнал Салвадор Ново, защото същият си беше вдигнал ръцете на врата и беше станал морав като слива, беше обърнал очи и се беше сгромолясал по гръб на пода.

Хоселито Васконселон от „Обслужване на клиенти“ ме викна отвън, за да задържа средния на ръст доставчик. Изпълних заповедта и нахвърлих на пледоплагаемия престпник. С върха на макана   го ударих по задника, който дори не беше на здравеняк и тогава горкичкия човечец заплака неудържимо. 

Докато го дърпах за ухото през вратата за изход, го помолих вече с много по-мил тон, да се идентифицира. Беше с една вдигната  ръка,  а с другата бръкна в джоба си и извади един потрфейл. После с другата извади документа за глусване. Казвам се Мануел Малпес Арсе, каза досадникът, без да задържа поглед.       

Хоселито Васконселос от „Обслужване на клиенти“ ми заповяда да се върна незабавно и да помогна на умиращия колега, защото Салвадор Ново все още беше проснат на пода и не можеше да диша. Пуснах госоподн Маплес Алсе да си ходи, който не си тръгна, ами остана там, плачейки, или по-точно къпейки се в сълзи, и хукнах към Салвадор Ново, като отново си проправих път сред зяпачите с върха на макана. Клекнах до него, хванах го между ръцете си и поради липсата на по-добро решение започнах да го милвам, докато премине паническата криза. После ми се падаше да успокоявам господин Малпес Арсе, докато и той се възстанови.

На другия ден господин Октавио, директора на фабриката, ме привика в кабинета си и ми съобщи, че ме повишава.

–             Пазачите са втора категория, каза ми на четири очи, а ти си човек от първа категория.

Според нареждането на началството от този момент аз щях да имам на разположение собствени стол и бюро, а моята работа щеше да се състои в това да успокоявам персонала, когато е необходимо. Вие ще се посветите на  „Управление на кризи с персонала“  във фирмата, каза ми господин началникът с леко зловеща усмивка, като на тези които много пъти се ходили на зъболекар.

Минаха две седмици и тъй като Салвадор Ново беше във временен оспуск, нямаше никой във фабриката, който да се нуждае от успокоение. Беше пристигнал нов пазач – един дебеличък нагаждач,  на когото му викаха Хошимин и който по цял ден се намира на приказки. Мога да се закълна, че гореспоменатият Хошимин периодично си вадеше секрети от ушите, правеше ги на топчици между палеца и показалеца и си ги слагаше в устата: сдържаността е качество, което малко хора ценят и на което всички трябва да се научат. Бяха ми дали въртящ се стол с наглясящ се механизъм за височина и бюро с чекмедже, където имаше божествена колекция от ластичета и кламери. Всеки ден си слагах по едно ластиче или кламер и се ги носех вкъщи. Направих си хубава колекция.

Но не всичо беше листа от кадифе и облаци от машмелоу, както пее Наполеон. Някои служители във фабриката, по-точно Хоселито Васконселос, започаха да се оплакват, че сега ми плащаха да си гриза ноктите – макар никога през живота си да не бях вкарвал нито един праст в уста, камо ли нокът. Някои служители дори съчниха една теория, според която Салвадор Ново и аз сме спретнали номерче, за да може на него да му дадат един месец отпуск, а мен да ме повишат. Типични врели некипели на нещастниците, които не могат да преглътна късмета на другите. След едно събрание, на което разбира се не бях поканен, дон Октавио разпореди да ме пратят на специализирани курсове, за да ми намерят работа и, между другото, да придобия умения да управлявам периодичните кризи с персонала във фабриката.

Откъс от романа “La historia de mis dientes” от Валерия Луисели

Превод от испански: Рада Ганкова